Патриша Корнуел
Хищникът (11)

10.

Докато се върна в стаята, Луси бе приключила с тичането и къпането и бе излязла. В кафенето сервираха вечеря, но племенницата ми се намираше в АИП и работеше.

— Тази вечер се връщам в Ричмънд — съобщих й по телефона.

— Мислех, че ще останеш тук през нощта — каза тя и долових разочарованието й.

— Марино ще дойде да ме вземе.

— Кога?

— На път е. Можем да вечеряме заедно, преди да тръгна.

— Добре. Бих искала и Джен да дойде.

— Чудесно — казах. — Но ще трябва да включим и Марино. Той вече е на път.

Луси замълча.

— Защо първо не се видим сами двете? — предложих.

— Тук ли?

— Да. Няма да има проблем, стига да ме вкараш през всички онези скенери, заключени врати, рентгенови апарати и ракети с насочено действие.

— Ще трябва да се обадя на главната прокурорка. Тя мрази да я търся в дома й.

— Идвам.

Апаратурата за инженерни проучвания се състоеше от три малки сгради, заобиколени от дървета. Човек не можеше да влезе на паркинга й, без да спре при будката на охраната, която се намираше на по-малко от трийсет метра от онази на входа на академията. АИП бе най-секретният отдел на ФБР. Служителите му трябваше да сканират отпечатъците от пръстите си в биометрични ключалки, преди плексигласовите врати да ги пуснат вътре. Луси ме чакаше отпред. Беше почти осем часа вечерта.

— Здрасти — каза тя.

— На паркинга има поне десетина коли — казах. — Хората тук винаги ли работят до толкова късно?

— Идват и си отиват по всяко време. Всъщност през по-голямата част от времето въобще не ги виждам.

Минахме през широкото пространство с бежов мокет и стени, покрай затворени врати, водещи към лаборатории, където учени и инженери работеха по проекти, които не можеха да обсъждат. Имах само смътна представа какво става тук, като се изключи работата на Луси с КАИН. Но знаех, че целта е да се обогати технически всяка работа, която един специален агент може да върши, независимо дали е наблюдение, стрелба, скок от хеликоптер, или използване на роботи при нападения. За Голт проникването тук бе все едно да му разрешат да се мотае свободно из НАСА или из някоя атомна централа.

— Бентън ми разказа за снимката, която е била в бюрото ти — съобщих на Луси, когато се качихме в асансьора.

Тя натисна бутона за втория етаж.

— Голт вече знае как изглеждаш, ако това е, което те тревожи. Виждал те е преди поне два пъти.

— Да, но не ми харесва мисълта, че знае как изглеждаш ти — казах сериозно.

— Смяташ, че снимката е у него.

Влязохме в сив лабиринт с малки стаички с бюра, компютри, принтери и купчини хартия. Самият КАИН се намираше зад стъкло в обширно пространство с климатична инсталация, изпълнено с монитори, модеми и километри кабели, скрити под повдигнатия под.

— Трябва да проверя нещо — каза Луси, като сканира отпечатъците си, за да отвори вратата към КАИН.

Последвах я в хладното помещение, където се чуваше жуженето на невидими дейности, извършващи се с невероятна скорост. Светлинките от модемите мигаха в червено и зелено, на осемнадесетинчовия екран бе изписано КАИН с големи ярки букви, които бяха извити като отпечатъците на човека, който току-що ги бе сканирал.

— Снимката е била в плика заедно с картата от „Американ експрес“, която в момента очевидно е в него — казах. — Логиката подсказва, че и снимката е у него.

— Може да е в друг човек — отвърна Луси. Тя наблюдаваше напрегнато модемите, после хвърляше поглед върху времето на екрана и си записваше някакви бележки. — Зависи кой всъщност е преровил бюрото ми — допълни тя.

Винаги бяхме смятали, че Кари сама е проникнала тук и е взела всичко, което е искала. Сега обаче не бях толкова сигурна в това.

— Кари може да не е била сама — казах.

Луси не отговори.

— Всъщност смятам, че Голт не би устоял на възможността да влезе тук. Мисля, че е бил с нея.

— Това е адски рисковано, когато те търсят за убийство.

— Луси, адски рисковано е въобще да влезеш тук.

Тя продължи да си води бележки, докато цветовете на КАИН се сменяха на екрана, а светлинките проблясваха и угасваха. КАИН приличаше на космически октопод с пипала, които свързваха полицейските служби в страната и чужбина. Главата му бе изправена бежова кутия с множество бутони и процепи. Докато хладната струя от климатичната инсталация ни обливаше, почти се зачудих дали той разбира какво си говорим.

— Какво още може да е изчезнало от кабинета ти? — запитах. — Липсва ли друго?

Луси оглеждаше проблясващата лампа на един от модемите. Лицето й имаше озадачен вид. Тя вдигна поглед към мен.

— Трябва да идва от един от тези модеми.

— Кое? — запитах объркано.

Тя седна пред компютъра, натисна клавишите и надписът „КАИН“ изчезна. Луси започна да работи и да печата команди от UNIX, които бяха абсолютно неразбираеми за мен. После извади на екрана главното меню и влезе в контролния дневник.

— Напоследък идвам тук редовно и проверявам движението по модемите — каза тя, докато сканираше. — Освен ако този човек не се намира физически в сградата и не осъществява връзката по този начин, той би трябвало да подава информацията чрез модем.

— Май няма друг начин — казах.

— Добре — въздъхна тя тежко. — Теоретически човек може да използва приемател, за да се добере до входящия край на клавиатурата чрез радиация. Някои съветски агенти действаха по този начин немного отдавна.

— Но това не би могло да осигури достъп до системата, нали? — попитах.

— Може да ти даде пароли и друга информация, която да те вкара вътре, ако имаш номер за набиране.

— Тези номера бяха променени след взлома, нали?

— Разбира се. Промених всичко, за което можах да се сетя, а и номерата бяха сменяни и след това. Освен това имаме и модеми за обратна връзка — ти се обаждаш на КАИН, а той ти звъни обратно, за да е сигурен, че имаш право на връзка с него.

Племенницата ми изглеждаше обезкуражена и ядосана.

— Ако прикрепиш вируса към някоя програма — започнах аз, опитвайки се да помогна, — това няма ли да промени размера на файла? Не може ли по този начин да се открие къде е вирусът?

— Да, това би променило размера на файла — отговори тя. — Но проблемът е, че програмата UNIX, която се използва за сканиране на файлове, се нарича „чексум“ и не е криптографски обезопасена. Сигурна съм, че който е свършил тази работа, е включил и балансираща „чексум“, за да накара байтовете на вируса да изчезнат.

— Значи вирусът е невидим.

Луси кимна разсеяно. Знаех, че мисли за Кари. После тя вкара команда „Кой“, за да види кои полицейски агенции са във връзка, ако има такива, разбира се. Ню Йорк бе свързан. Също и Шарлът и Ричмънд. Луси ми посочи модемите им. По предните им части танцуваха светлинки, докато информацията се прехвърляше по телефонните линии.

— Трябва да отидем да вечеряме — напомних нежно на племенницата си.

Тя напечата други команди.

— Не съм гладна.

— Луси, не можеш да позволиш това да съсипва живота ти.

— Точно ти нямаш право да го казваш.

Беше права.

— Беше обявена война — каза тя. — Това е истинска война.

— Това не е Кари — казах.

Имах предвид жената, за която подозирах, че е била нещо повече от приятелка на Луси.

— Няма значение кой е — отговори Луси и продължи да пише.

Но имаше. Кари Гретхен не убиваше хора и не обезобразяваше телата им. Темпъл Голт го правеше.

— По време на взлома беше ли откраднато и нещо твое? — опитах отново.

Луси спря работата си и ме погледна с блеснали очи.

— Да, щом настояваш — отговори тя. — Имах голям кафяв плик, който не исках да оставям в стаята в общежитието в университета или в стаята тук, заради съквартирантките и другите хора, вечно влизащи и излизащи оттам. Беше нещо лично. Смятах, че тук е на безопасно място.

— Какво имаше в плика?

— Писма, бележки, различни неща. Някои от тях бяха от теб, включително писмото със снимката и кредитната карта. Повечето бяха от нея — каза Луси и се изчерви. — Имаше и няколко писма от баба — добави тя.

— Писма от Кари? — запитах объркано. — Защо пък ти е писала? И двете се намирахте тук, в Куантико, а до миналата есен не се познавахте.

— Ами горе-долу се познавахме — каза тя и лицето й се зачерви още повече.

— Как? — попитах и усетих, че наистина нищо не разбирам.

— Запознахме се чрез компютърни обяви през лятото, чрез „Феномен“. Бях запазила всички разпечатки от бележките, които си изпращахме.

— Нарочно ли се опитахте да уредите нещата така, че да започнете работа в АИП заедно? — запитах невярващо.

— Тя вече очакваше да бъде назначена в Бюрото — отговори Луси. — Подтикна ме да се опитам да си уредя стаж тук.

Замълчах разгневена.

— Слушай — каза тя. — Откъде можех да знам?

— Да, май не си можела да знаеш — съгласих се. — Но тя ти е поставила капан, Луси. Искала е да си тук. Това е било планирано дълго преди да се запознаете чрез „Феномен“. Вероятно Кари вече се е познавала с Голт от шпионския магазин в Северна Вирджиния и те заедно са решили, че тя трябва да те повика тук.

Луси вбесена отмести очи от мен.

— Господи — въздъхнах тежко. — Примамили са те доста хитро. Не само защото си толкова добра в работата си, но и заради мен.

— Не се опитвай да изкараш себе си виновна за това. Мразя да постъпваш така.

— Ти си моя племенница. Голт вероятно знае това отдавна.

— Но освен това ме познават добре и в компютърния свят — възрази тя и ме погледна отбранително. — Доста хора са чували за мен. Не е задължително всичко да става заради теб.

— Бентън знае ли как си се запознала с Кари?

— Казах му преди доста време.

— А защо на мен не разказа?

— Не исках. Чувствам се достатъчно зле. Това е нещо лично — отговори Луси, без да погледне към мен. — Беше между господин Уесли и мен. А и най-важното — не съм направила нищо нередно.

— Значи този кафяв плик е изчезнал след взлома?

— Да.

— Защо някой би искал да го вземе?

— Тя би искала — горчиво каза Луси. — В него имаше писма, които тя ми бе писала.

— Опитвала ли е да се свърже с теб оттогава?

— Не — отговори тя рязко, сякаш мразеше Кари Гретхен.

— Хайде — казах с твърд майчински тон. — Да отидем и да намерим Марино.

 

 

Той беше в трапезарията, където аз реших да опитам една „Зима“, а Марино си поръча втора бира. Луси отиде да открие Джанет и ние с Марино имахме възможност да поговорим няколко минути.

— Не знам как понасяш тази гадост — каза той, загледан с отвращение в питието ми.

— И аз не знам, защото никога не съм я опитвала. — Отпих малка глътка. Всъщност питието беше доста приятно и му го казах. — Вероятно трябва да опиташ нещо, преди да го съдиш — добавих.

— Не пия педалска бира. И нямам нужда да опитвам сума ти неща, за да знам, че не стават за мен.

— Предполагам, че една от най-основните разлики между нас е, че аз не се тревожа непрекъснато дали хората ще ме помислят за обратна.

— Някои хора наистина мислят, че си такава — каза той.

Развеселих се.

— Е, със сигурност обаче никой не мисли същото за теб. Единственото нещо, което повечето хора биха помислили за теб, е, че си тесногръд фанатик.

Марино се прозя, без да закрие устата си. Пиеше бира направо от бутилката и пушеше. Под очите му имаше тъмни кръгове. Все още не ми бе доверявал интимни подробности за връзката си с Моли, но разпознах симптомите на любовно изтощение. Понякога Марино изглеждаше така, като че ли се е проявявал като полов атлет в продължение на седмици.

— Добре ли си? — попитах.

Той остави бутилката и се огледа. Трапезарията беше пълна с млади агенти и ченгета, които пиеха бира и ядяха пуканки, без да се смущават от оглушителния звук на телевизора.

— Скапан съм — отговори той разсеяно.

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш.

— Няма проблем, само ме сритай, ако тръгна да заспивам на волана — каза той. — Или пък може ти да шофираш. Бездруго в това, дето го пиеш, сигурно няма никакъв алкохол.

— Има достатъчно. Не възнамерявам да шофирам, а ако ти си толкова уморен, вероятно ще е по-добре да останем тук.

Марино стана, за да си вземе друга бира. Проследих го с поглед. Тази вечер щеше да е доста труден. Можех да усетя гръмотевичните му фронтове по-добре от всеки метеоролог.

— Получихме лабораторен доклад от Ню Йорк, който може да ти се стори интересен — каза той, когато се върна и седна. — Свързан с косата на Голт.

— Косъмът, намерен във фонтана? — запитах с интерес.

— Да. Но не знам научните детайли, които те интересуват, ясно ли е? Ти лично ще трябва да им се обадиш за тях. Важното е, че са намерили наркотици в косъма му. Казаха ми, че трябва да е пиел и взимал кокаин, за да може тази гадост да се появи в косата му.

— Намерили са кокаетилен — казах.

— Да, май това му беше името. Имало го по целия косъм, от корените до края. А това означавало, че трябва да е пил и да се е друсал доста време.

— Всъщност не можем да сме сигурни откога го прави — казах.

— Човекът, с когото говорих, ми каза, че става дума за около петмесечен растеж.

— Проверяването на косми с цел откриване на наркотици е спорен въпрос — обясних. — Не е сигурно дали някои от положителните резултати при пробите за кокаин не се дължат на външно замърсяване. Например димът в пушалните за крек се абсорбира от косата така, както и цигареният дим. Невинаги е лесно да различиш абсорбираното от погълнатото.

— Искаш да кажеш, че може да е бил замърсен — полюбопитства Марино.

— Да, възможно е. Но това не означава, че той самият не пие и не взима наркотици. Всъщност сигурно го прави. Кокаетиленът се преработва в черния дроб.

Марино замислено запали цигара.

— Ами това, че си боядисва косата през цялото време?

— Това също може да повлияе на резултатите от пробата — отговорих. — Някои оксидиращи агенти могат да унищожат част от наркотика.

— Оксидиращи агенти?

— Например кислородната вода.

— Значи е възможно част от онзи кокаетилен да е бил унищожен — отсъди Марино. — Което пък означава, че нивото на дрогата в кръвта му е било по-високо, отколкото изглежда.

— Възможно е.

— Трябва да има начин да се снабдява с дрога отнякъде — замисли се Марино.

— В Ню Йорк това никак не е трудно — напомних му.

— По дяволите, никъде вече не е трудно — изруга той с напрегнато лице.

— За какво мислиш? — попитах.

— Ще ти кажа какво мисля — започна той. — Тази история с наркотиците не звучи много добре за Джими Давила.

— Защо? Знаеш ли какви са токсикологичните му резултати?

— Отрицателни са — отговори той и замълча за момент. — Бени пропя. Твърди, че Давила търгувал — добави той.

— Смятам, че хората би трябвало по-добре да се вгледат в източника на тази клюка — казах. — Бени не ми направи впечатление на надеждна личност.

— Напълно съм съгласен с теб — каза Марино. — Но някои хора се опитват да изкарат Давила корумпирано ченге. Дори има слух, че искат да му прикачат убийството на Джейн.

— Това е лудост — възкликнах изненадана. — Абсолютно безумие.

— Помниш ли онази гадост по ръцете на Джейн, която проблясваше на специалното осветление?

— Да.

— Кокаин.

— А токсикологичните й резултати?

— Отрицателни. А това е странно — каза Марино безпомощно. — Но другото, което Бени твърди в момента, е, че Давила му е дал раницата.

— О, я стига — прекъснах го раздразнено.

— Просто ти съобщавам.

— Косъмът във фонтана не беше на Давила.

— Не можем да докажем откога този косъм е във фонтана. А и не знаем дали принадлежи на Голт.

— Пробата с ДНК ще докаже, че е на Голт — казах убедено. — Освен това пистолетите на Давила бяха един с калибър .380 и един .38. А Джейн е била застреляна с „Глок“.

— Виж сега — каза Марино, като се наведе напред и облегна лакти на масата. — Не съм тук, за да споря с теб. Само ти казвам, че нещата не изглеждат добре. Нюйоркските политици искат този случай бързо да бъде приключен, а най-лесният начин е да го прикачат на мъртвец. И какво правят? Изкарват Давила мръсно копеле и никой не съжалява за него. На никой не му пука.

— А случилото се със самия Давила?

— Тъпата патоложка, която го е преглеждала на местопрестъплението, все още смята, че е възможно да се е самоубил.

Погледнах към Марино стреснато, като ли си беше загубил разсъдъка.

— Ритнал се е в главата, а после се е прострелял между очите?

— Стоял е прав, застрелял се със собствения си пистолет и когато паднал се ударил на цимента или нещо подобно.

— Реакцията му на нараняването показва, че първо е получил удара в главата — казах разгневено. — А и обясни ми, моля те, как, след като е умрял, е нагласил оръжието толкова грижливо върху гърдите си?

— Случаят не е твой, док — мрачно ме погледна Марино. — Това е основното. Ние с теб сме само гости. Бяхме поканени.

— Давила не се е самоубил. А доктор Хоровиц няма да позволи подобна дивотия да излезе от кабинета му.

— Може и да не позволи. Вероятно просто ще кажат, че Давила е бил мръсник, застрелян от друг търговец на наркотици. Джейн ще влезе в евтиния ковчег и ще потегли към гробището за скитници. Край на историята. Сентръл Парк и метрото отново са безопасни.

Сетих се за Франсис Пен и се почувствах неудобно. Разпитах Марино за нея.

— Не знам какво общо има тя с това — каза той. — Просто поговорих с някои от момчетата. Но тя е притисната. От една страна, не й се иска никой да мисли, че едно от ченгетата й е било корумпирано. От друга страна обаче, не й се иска обществото да мисли, че из метрото вилнее луд сериен убиец.

— Разбирам.

Помислих си за ужасното напрежение, което притискаше Франсис, тъй като нейният отдел бе отговорен за задачата да измъкне метрото от ръцете на престъпниците. Ню Йорк бе отделил десетки милиони долари за тази цел.

— Освен това — добави Марино — тялото на Джейн е било намерено от някакъв шибан репортер. А той бил невероятно досаден, поне от всичко, което чух. Искал да спечели Нобелова награда.

— Не е много вероятно — отвърнах раздразнено.

— Никога не можеш да си сигурен — възрази Марино, който често предсказваше кой ще спечели Нобелова награда.

Според него аз вече трябваше да съм получила няколко.

— Иска ми се да знаехме дали Голт все още е в Ню Йорк — казах.

Марино допи бирата и погледна часовника си.

— Къде е Луси? — запита той.

— Доколкото знам, търси Джанет.

— Що за човек е тя?

Знаех какво го интересуваше.

— Чудесна млада жена — отговорих. — Умна, но доста свенлива.

Той не проговори.

— Марино, настанили са племенницата ми на обезопасения етаж.

Той се завъртя към бара, като че ли мислеше за нова бира.

— Кой го е направил? Бентън?

— Да.

— Заради компютърната бъркотия?

— Да.

— Искаш ли още една „Зима“?

— Не, благодаря. А и ти не би трябвало да пиеш друга бира, тъй като ще шофираш. Предполагам, че караш полицейска кола и не би трябвало да пиеш дори тази бира.

— Тази вечер съм с пикапа.

Не се зарадвах особено, когато чух това, и той го разбра.

— Добре де, нямам проклетите въздушни възглавници. Съжалявам. Но таксито или лимузината под наем също нямаше да имат въздушни възглавници.

— Марино…

— Ще ти купя една огромна въздушна възглавница, за да можеш да я влачиш със себе си, където и да отиваш. Все едно че си имаш собствен балон с горещ въздух.

— От бюрото на Луси е бил откраднат един плик по време на взлома в АИП миналата есен.

— Какъв плик? — запита той.

— Голям кафяв плик, съдържащ лична кореспонденция.

Разказах му за „Феномен“ и за запознанството на Луси с Кари Гретхен.

— Познавали са се преди Куантико? — запита той.

— Да. Струва ми се, Луси смята, че точно Кари е преровила чекмеджето на бюрото й.

Марино се огледа наоколо неспокойно и завъртя празната бирена бутилка по масата.

— Тя изглежда вманиачена от мисълта за Кари и не може да види нищо друго — продължих. — Тревожа се.

— Къде се намира Кари сега? — попита той.

— Нямам никаква представа — отговорих.

Тъй като не можаха да докажат, че точно тя е проникнала в АИП и е откраднала имущество на Бюрото, Кари бе уволнена, но не и съдена. Не бе престояла в затвора дори един ден.

Марино се замисли, после каза:

— Е, онази кучка не е това, за което Луси би трябвало да се тревожи. Голт е страшният.

— Разбира се. Аз също се притеснявам от него.

— Мислиш ли, че пликът й е у него?

— Точно от това ме е страх.

Почувствах ръка на рамото си и се обърнах.

— Тук ли ще седим или ще се местим? — попита Луси.

Беше се преоблякла в бежов панталон и дънкова риза с бродирана емблема на ФБР. Носеше високи войнишки обувки и здрав кожен колан. Липсваха й само кепето и пистолета.

Марино се заинтересува повече от Джанет, която бе изпълнила полото си по доста съблазнителен начин.

— Добре, да поговорим за нещата, които са били в плика — ми каза той, без да успее да отмести погледа си от гърдите на Джанет.

— Хайде да не го правим тук — отвърнах.

Пикапът на Марино беше огромен син форд, който той поддържаше доста по-чист от полицейската си кола. Вътре имаше радио и поставка за пушката му, а като се изключат фасовете, препълнили пепелника, никъде не се виждаше боклук. Седнах отпред, където освежителите, закачени на огледалото, излъчваха силен боров аромат.

— Разкажи ми какво точно имаше в плика — обърна се Марино към Луси, която седеше отзад с приятелката си.

— Не мога да ти кажа точно — отговори Луси, като се наведе напред и облегна ръка на седалката ми.

Марино мина бавно покрай будката на охраната, после превключи скоростите и пикапът оживя.

— Помисли — каза той по-високо.

Джанет каза тихичко нещо на Луси и за момент двете се съвещаваха, шепнейки. Тесният път беше тъмен, стрелбищата — необичайно тихи. Никога не се бях возила в пикапа на Марино, който ми направи впечатление на дързък символ на мъжката му гордост.

Луси заговори:

— Имах няколко писма от баба, леля Кей и електронна поща от „Феномен“.

— Искаш да кажеш от Кари — поправи я Марино.

Луси се поколеба за миг.

— Да — потвърди тя.

— Какво още?

— Картички с поздравления за рождените ми дни.

— От кого? — попита Марино.

— От същите хора.

— А от майка ти?

— Не.

— А от баща ти?

— Нямам нищо от него.

— Баща й умря, когато тя беше много малка — напомних на Марино.

— Когато изпращаше писма на Луси, пишеше ли адрес на подателя? — обърна се той към мен.

— Да. На всичките ми пликове има адрес.

— На пощенска кутия?

— Не. Личната ми кореспонденция се доставя у дома. Всичко друго отива в офиса.

— Какво се опитваш да разбереш? — запита Луси.

Долових негодувание в гласа й.

— Добре — най-после каза Марино, загледан в тъмните околности. — Позволете ми да ви кажа какво знае в момента нашият крадец. Знае къде ходиш на училище, къде в Ричмънд живее леля ти Кей, къде във Флорида живее баба ти. Знае как изглеждаш и кога си родена. Освен това знае и за приятелството ти с Кари заради електронната поща — добави той и погледна в огледалото за обратно виждане. — А това е само минималната информация, която онзи изрод има за теб. Не съм чел писмата и бележките и не знам какво още може да е научил.

— Тя бездруго знаеше повечето от тези неща — ядосано каза Луси.

— Тя? — наблегна Марино.

Луси замълча.

Джанет заговори нежно:

— Луси, трябва да превъзмогнеш това. Да го победиш.

— Какво още? — запита Марино племенницата ми. — Опитай се да си припомниш и най-малкото нещо. Какво още имаше в плика?

— Няколко снимки и стари монети. Просто спомени от детските ми години. Неща, които нямат абсолютно никаква стойност за никого, освен мен. Например една мидичка, която си бях запазила от плажа, където веднъж ходих с леля Кей, когато бях малка. — Луси се замисли за момент. — Паспортът ми. Имаше и няколко доклада, които бях правила в училище.

Сърцето ми се сви от болката в гласа й. Искаше ми се да я прегърна, но когато Луси бе тъжна, тя отблъскваше всекиго. Бореше се.

— Защо ги държеше в плика? — попита Марино.

— Все някъде трябваше да ги държа — рязко отговори тя. — Това бяха моите проклети неща, ясно ли е? А ако ги бях оставила в Маями при майка ми, тя сигурно вече щеше да ги е изхвърлила на боклука.

— Докладите ти от училище — намесих се. — За какво бяха?

В пикапа стана тихо. Не се чуваше никакъв звук, освен ръмженето на колата. Шумът от двигателя се усилваше и спадаше, когато Марино сменяше скоростите, влизайки в малкото градче Трайънгъл. Крайпътните ресторанти бяха осветени и подозирах, че много от колите, паркирани пред тях, бяха шофирани от морските пехотинци.

Луси каза:

— Ами сега изглежда доста иронично. Един от докладите, които направих тогава, беше практическо ръководство за обезопасеност на UNIX. Бях се фокусирала основно върху паролите, нали разбирате — какво може да стане, ако потребителите изберат погрешна парола. Говорех за рутинни кодове и…

— За какво беше другият доклад? — прекъсна я Марино. — Проблемите на мозъчната хирургия?

— Как позна? — отвърна тя не по-малко заядливо.

— Каква беше темата? — попитах.

— Уърдсуърт.

Вечеряхме в „Глоуб и Лоръл“. Огледах покривките от шотландско каре, полицейските фуражки и бирените халби, закачени над бара, и се замислих за живота си. Ние с Марк имахме навика да вечеряме тук. После една бомба в Лондон избухна тъкмо когато той минавал покрай нея. Навремето идвах тук често и с Уесли. После се опознахме прекалено добре и вече не излизахме много заедно и не ходехме по обществени места.

Всички си поръчаха френска лучена супа и филе. Джанет бе тиха, както винаги, а Марино не откъсваше поглед от нея и не спираше да подмята предизвикателни реплики. Луси все повече му се ядосваше, а аз се изненадах от държането му. Марино не беше глупак. Той знаеше какво прави.

— Лельо Кей — каза Луси. — Искам да прекарам уикенда с теб.

— В Ричмънд? — попитах.

— Все още живееш там, нали? — отвърна тя, без да се усмихне.

Поколебах се.

— Мисля, че трябва да останеш там, където си сега.

— Не съм в затвора. Мога да правя каквото си искам.

— Разбира се, че не си в затвора — казах кротко. — Остави ме да поговоря с Бентън, а?

Тя замълча.

— Е, какво мислиш за един „Зиг-9“? — запита Марино, вторачен в гърдите на Джанет.

Тя го погледна невъзмутимо в очите и каза:

— Предпочитам „Колт питон“ с деветсантиметрова цев, а ти?

Вечерята се влошаваше все повече и пътуването ни обратно до академията премина в напрегнато мълчание. Изключение правеше само Марино, който непрекъснато се опитваше да въвлече Джанет в разговор. След като оставихме нея и Луси в академията се обърнах към Марино и кимнах:

— За бога — избухнах. — Какво ти стана?

— Не знам за какво говориш.

— Държа се отвратително. Абсолютно отвратително и знаеш много добре за какво говоря.

Той профуча в тъмнината по булевард „Едгар Хувър“ и се отправи към магистралата, ровейки в джоба си за цигарите.

— Джанет вероятно никога повече няма да пожелае да е в една и съща компания с теб — продължих. — А и не бих обвинявала Луси, ако тя също започне да те избягва. Срамота е. Тъкмо бяхте станали приятели.

— Само защото съм й дал няколко урока по стрелба, това не означава, че вече сме приятели — отвърна той. — Моето мнение е, че тя е разглезен келеш, какъвто винаги си е била, и прекалено голяма умница. Да не говорим, че не одобрявам нейния тип, а и със сигурност не разбирам защо й позволяваш да прави тези неща.

— Какви неща? — запитах още по-ядосана.

— Някога била ли е с мъж? — погледна Марино към мен. — Имам предвид поне веднъж?

— Нейният личен живот не ти влиза в работата — отговорих. — И няма нищо общо с държането ти тази вечер.

— Глупости. Ако Кари не беше гадже на Луси, вероятно взломът в АИП никога нямаше да се осъществи и сега Голт нямаше да броди из компютъра ни.

— Това е абсурдно изказване и не почива на никакви реални факти — казах. — Смятам, че Кари би свършила работата си независимо дали с или без помощта на Луси.

— Казвам ти — продължи Марино, като издуха дима от цигарата си през отворения прозорец. — Обратните направо скапват света.

— Господ да ни е на помощ — отвърнах отвратена. — Говориш съвсем като сестра ми.

— Смятам, че би трябвало да изпратиш Луси някъде. Да й осигуриш някаква помощ.

— Марино, престани. Твоето мнение се базира на невежеството ти. Изпълнен си с омраза. Ако племенницата ми предпочита жени вместо мъже, защо това толкова те плаши?

— Не ме плаши ни най-малко. Просто е неестествено.

Той изхвърли цигарата си през прозореца. Тя проблесна за секунда в нощта и угасна.

— Хей, не че не разбирам. Факт е, че много жени се забавляват една с друга просто защото не могат да се надяват на нещо по-добро.

— Разбирам — казах. — Факт. Е, кажи ми, такъв ли е случаят с Луси и Джанет?

— Тъкмо затова ти препоръчвам да им помогнеш, защото има надежда. Лесно могат да си намерят мъже. Особено Джанет, като се има предвид фигурата й. Ако не бях толкова обвързан, сигурно и аз щях да я поканя да излезем.

— Марино — казах изморено, — остави ги на мира. Така поставяш нещата, че всички да те мразят и избягват. Ще започнеш да изглеждаш като истински глупак. Никоя от типа на Джанет няма да иска да излезе с теб.

— Тя губи. Може би ако имаше подходящия опит, щеше да се оправи. Не смятам, че това, което жените вършат една с друга, е истинското нещо. Нямат дори идея какво изпускат.

Мисълта, че Марино се смята за експерт по нуждите на жените в леглото, беше толкова абсурдна, че забравих гнева си и се разсмях.

— Струва ми се, че трябва да помогна на Луси, ясно ли е? — продължи той. — Чувствам се нещо като чичо, нали разбираш? Проблемът й е, че никога не е била около мъже. Баща й умрял. Ти си разведена. Няма братя, а майка й вечно приема разни идиоти в леглото си.

— Това е истина — съгласих се. — И на мен ми се иска върху Луси да имаше положително мъжко влияние.

— Гарантирам ти, че ако беше имало такова, тя нямаше да стане извратена.

— Това не е особено любезна дума — казах. — А и все още не знаем точно защо хората се обръщат по един или друг начин.

— Ти ми кажи — погледна ме Марино. — Ти ми обясни какво се е объркало.

— Първо, въобще не мога да кажа, че нещо се е объркало. В сексуалната ориентация може да има генетически елемент. А може и да няма. Важното е, че това няма значение.

— Значи не ти пука.

Помислих по въпроса за минута.

— Пука ми, защото така животът й ще е по-труден.

— Само заради това? — скептично запита той. — Искаш да кажеш, че не би предпочела тя да е с мъж?

Отново се поколебах.

— Струва ми се, че в този момент просто държа тя да е заобиколена от добри хора.

Марино замълча и продължи да шофира. После каза:

— Съжалявам за тази вечер. Знам, че се държах идиотски.

— Благодаря за извинението — отговорих.

— Истината е, че моите лични работи също не вървят много добре в момента. Ние с Моли се разбирахме чудесно допреди една седмица, когато Дорис се обади.

Не бях особено изненадана. Бившите съпрузи и любовници обикновено се появяват отново.

— Изглежда, Роки й е споменал нещо за нас с Моли. И сега изведнъж тя иска да си дойде вкъщи. Иска да се върне при мен.

Когато Дорис го напусна, Марино беше съсипан. Но на този етап от живота аз цинично вярвах, че разбитите връзки не могат да бъдат излекувани като счупени кости. Марино запали нова цигара. Вехт пикап ни задмина и профуча покрай нас в нощта. Някаква кола приближи плътно зад нас, а дългите й светлини проблеснаха в очите ни.

— Моли не беше доволна от това — продължи той тъжно. — Истината е, че оттогава не се разбираме толкова чудесно и вероятно е по-добре, че не прекарахме Коледа заедно. Струва ми се, че и тя се отдръпва от мен. Този сержант, с когото се запозна. При това аз ги представих един на друг на полицейския бал.

— Ужасно съжалявам — казах и погледнах към него.

Лицето му изглеждаше така, като че ли щеше да се разплаче.

— Все още ли обичаш Дорис? — запитах нежно.

— По дяволите, не знам. Нищо не знам. Жените сигурно са от друга планета. Нали разбираш? Също като тази вечер. Всичко, което правя, е погрешно.

— Това не е вярно. Ние с теб сме приятели от години. Сигурно правиш нещо както трябва.

— Ти си единствената приятелка, която имам — каза той. — Но пък си повече като едно от момчетата.

— Благодаря ти.

— Мога да говоря с теб като с мъж. Знаеш какво правиш. Не си стигнала там, където си, защото си жена. По дяволите — изруга той, като се намръщи на огледалото за обратно виждане и го наведе, за да намали блясъка, — всъщност си стигнала дотам, въпреки че си жена.

Той отново погледна към огледалото. Обърнах се назад. Колата почти докосваше задната ни броня. Фаровете й ни заслепяваха. Движехме се със сто и двайсет километра в час.

— Странно — казах. — Има повече от достатъчно място, за да ни задмине.

Движението по И-95 не беше натоварено. Нямаше никаква причина да се залепяш плътно зад някого. Спомних си катастрофата миналата година, когато Луси се преобърна с мерцедеса ми. Някой се бе залепил и за нея. Нервите ми настръхнаха.

— Можеш ли да видиш каква е колата? — попитах.

— Прилича на „Z“. Може би на стар „Z 280“, нещо такова.

Марино бръкна в сакото си и извади пистолета от кобура.

Остави го в скута си и продължи да гледа в огледалото. Отново се обърнах назад и видях неясна форма на глава, която изглеждаше мъжка. Шофьорът гледаше право към нас.

— Добре — изръмжа Марино. — Това вече ми писна.

Той настъпи здраво спирачката. Колата профуча край нас и клаксонът й гневно изсвири. Беше порше, а шофьорът беше черен.

Обърнах се към Марино:

— Да не би все още бронята ти да е украсена с онази лепенка със знамето на Конфедерацията? Онази, която проблясва на светлината на фаровете?

— Да — спокойно отвърна той и прибра пистолета в кобура.

— Май няма да е лошо да я махнеш.

Стоповете на поршето проблеснаха далеч напред. Спомних си как началникът на градската полиция Тъкър заплашваше Марино, че ще го изпрати на курс по културни различия. Разбира се, Марино можеше да посещава подобни курсове цял живот, но не бях сигурна, че това ще го излекува.

— Утре е четвъртък — каза той. — Трябва да отида до първи участък и да видя дали някой помни, че все още работя за града.

— Какво става с шериф Коледа?

— Предварителното му дело е определено за следващата седмица.

— Предполагам, че е заключен, нали? — казах.

— Не. Пуснали са го под гаранция. Кога започват дежурствата ти като съдебен заседател?

— В понеделник.

— Сигурно ще можеш някак си да се измъкнеш.

— Не мога да моля за подобно нещо — отвърнах. — Някой може да вдигне голям шум за това. Но дори и да не го направят, ще бъде доста лицемерно от моя страна. Аз би трябвало да се интересувам от правосъдието.

— Смяташ ли, че трябва да се видя с Дорис?

Вече се намирахме в Ричмънд и се виждаше центърът на града. Огледах профила на Марино, оредяващата му коса, големите уши и лице, огромните ръце, под които воланът почти изчезваше. Той не можеше дори да си припомни живота, който бе водил, преди да срещне жена си. Връзката им отдавна се бе изчерпала сексуално и емоционално, и бе преминала към орбитата на сигурна, но отегчителна стабилност. Според мен те се бяха разделили, защото се страхуваха, че остаряват.

— Смятам, че би трябвало да се видиш с нея — казах.

— Значи да ходя до Ню Джърси.

— Не — отговорих. — Дорис е тази, която те напусна. Тя би трябвало да се върне тук.