Патриша Корнуел
Решаваща улика (5)

Глава 4.

Криминалната лаборатория се намираше в сградата на съдебния лекар и този факт ми осигуряваше удобството да не се налага да чакам писмени доклади. Учените, които работеха там, също като мен знаеха доста неща, преди да започнат да пишат отчетите си. Бях предала уликите по случая на Берил Мадисън точно преди една седмица. Вероятно щяха да минат още няколко седмици, преди докладът да се озове на бюрото ми, но Джони Хам сигурно вече си беше съставила мнение и имаше лични впечатления. Свърших сутрешната си работа и тъй като се намирах в подходящо за размишления настроение, се качих до четвъртия етаж с чаша кафе в ръка.

Кабинетът на Джони приличаше на малко килерче, сбутано между аналитичните лаборатории в края на коридора. Когато влязох вътре, тя седеше до черния тезгях и гледаше в окуляра на стереоскопичния микроскоп. До лакътя й лежеше тетрадка, изпълнена с грижливо написани бележки.

— В неподходящо време ли идвам? — запитах.

— Не по-лошо от което и да е друго — отговори тя, като се огледа разсеяно.

Дръпнах един стол.

Джони беше дребничка млада жена, с къса черна коса и големи тъмни очи. Учеше вечерно за докторска степен по физика и имаше две малки деца, винаги изглеждаше уморена и малко изтормозена. Но повечето от работещите в лабораториите имаха същия вид, а често чувах това и за себе си.

— Проверявам за Берил Мадисън — казах. — Какво откри?

— Повечето, отколкото очакваше, поне така мисля. — Тя прелисти страниците на тетрадката. — Следите в нейния случай са кошмарни.

Не се изненадах. Бях разглеждала много улики и доказателства. Тялото на Берил беше толкова кърваво, че подобно на мухоловка беше насъбрало стотици дребни частици. Особено трудни бяха влакънцата, защото трябваше да бъдат почистени, преди Джони да ги сложи под микроскопа. Това налагаше поставянето на всяко отделно влакънце в контейнер със сапунен разтвор, който на свой ред беше поставян в ултразвукова вана. След внимателното измиване на кръвта и мръсотията, разтворът се прецеждаше през стерилен филтър и всяко влакънце се поставяше на предметното стъкло.

Джони преглеждаше бележките си.

— Ако не познавах положението, щях да заподозра, че Берил Мадисън е била убита на друго място, а не в дома си.

— Не е възможно — отговорих. — Била е убита на втория етаж, и то немного преди полицията да се появи там.

— Разбирам. Ще започнем с влакната, характерни за нейната къща. От кървавите петна по коленете и дланите й са били взети три. Те са вълнени. Две са тъмночервени, едно е златно.

— Подхождат ли на ориенталското килимче за молитви в горния коридор? — запитах аз, като си припомних снимките от местопрестъплението.

— Да — отговори тя. — Идеално съвпадат с мострите, донесени от полицията. Ако Берил Мадисън е била облегната на ръце и колене, това обяснява влакната и тяхното разположение. Това е лесната част.

Джони се протегна към куп твърди картонени папки и започна да ги прелиства, докато намери това, което търсеше. Тя отвори капаците и прегледа редицата предметни стъкла, без да спира да говори:

— В допълнение към тези влакна имаше и няколко бели памучни. Безполезни. Може да са дошли откъдето и да е, най-вероятно от чаршафа, с който са покрили трупа. Разгледах други десет влакна, събрани от косата й, врата, гърдите и под ноктите. Синтетични. — Тя вдигна поглед към мен. — Не съвпадат с нито един от образците, донесени от полицията.

— Не съвпадат ли с дрехите й или покривката на леглото?

Джони поклати глава и каза:

— Никак. Чужди са за местопрестъплението, а понеже бяха прилепнали към кръвта и под ноктите й, най-вероятно са резултат от пасивен трансфер от убиеца към нея.

Това беше неочаквана награда. Когато моят заместник Филдинг най-после успя да се свърже с мен в нощта на убийството, аз го инструктирах да ме чака в моргата. Стигнах там малко преди един през нощта и прекарахме следващите няколко часа, преглеждайки тялото на Берил с лазер, като събирахме всяка осветена частица и влакънце. Смятах, че повечето от намерените неща ще се окажат безполезни частици от дрехите на Берил или от къщата. Идеята да намериш десет влакна от убиеца беше зашеметяваща. Обикновено се чувствах късметлия, ако откриех едно непознато влакно, а ако се появяха две или три — направо благословена. Редовно имах случаи, когато нищо не се намираше. Влакънцата се виждат трудно дори с микроскоп, а най-лекото разместване на трупа или раздвижване на въздуха могат да ги издухат много преди съдебният лекар да пристигне на мястото или преди трупът да бъде закаран в моргата.

— Какъв вид синтетика? — попитах.

— Олефин, акрил, найлон, полиетилен и дайнел, като повечето са найлон — отговори Джони. — Цветовете са различни: червено, синьо, зелено, златно, оранжево. И те не съвпадат един с друг.

Тя започна да поставя под микроскопа стъклата едно след друго и да ги оглежда.

— Някои са набраздени с жилки, други не. Повечето съдържат титаниев диоксид в различна степен, което означава, че някои са със замъглен блясък, други са матови, а има и няколко ярки. Диаметрите са доста груби, което дава идея за влакна от килим, но при напречния разрез формите се различават.

— Десет различни произхода?

— Така изглежда на този етап — каза тя. — Абсолютно нетипично. Ако тези влакна са трансферирани от убиеца, то той е имал необикновено количество различни влакна по себе си. Явно грубите не са от дрехите му, защото подхождат на килим, но не са и от килимите в нейната къща. Да има такова разнообразие по него е любопитно и по друга причина. Човек събира влакънца по цял ден, но те не остават при него. Сядаш някъде и по теб се полепват влакна, но след малко сядаш другаде и те остават там, или пък вятърът ги издухва.

Ставаше все по-объркано. Джони обърна на следващата страница тетрадката си и каза:

— Сложих под микроскопа и частиците, събрани в къщата. Тези, взети от Марино от килимчето за молитви, са истинска бъркотия. Цигарена пепел, розови хартиени парченца от бандерол на цигарена кутия, стъклени мъниста, няколко парченца счупено стъкло, подходящо за бирена бутилка или фар на кола. Както обикновено — остатъци от насекоми, частици от зеленчуци, кръгло метално топче. А, и много сол.

— Готварска сол?

— Точно така.

— Всичкото това от килимчето за молитви? — попитах.

— И от мястото на пода, където е открит трупът — отговори тя. — Много от същите частици се намериха по тялото, косата и под ноктите й.

Берил не е пушела. Нямаше причина в дома й да се открият пепел или частици от цигарена кутия. Солта обикновено се свързва с храната. Не можех да разбера от къде на къде ще има сол в спалнята или по тялото й.

— Марино донесе шест различни проби, всичките — от килимите в къщата, или местата, където не е имало кръв и следи от борба, места, на които убиецът не е стъпвал според полицията. Те са доста по-различни. Частиците, които по-рано отбелязах, са намерени само в районите, в които се смята, че той е бил. Това навежда на мисълта, че те са прехвърлени от него на местопрестъплението и по трупа. Може да са били залепнали по обувките му, по дрехите или косата. Където и да е ходил, е събирал частици от всичко, към което се е докосвал.

— Сигурно е истинско прасе — казах аз.

— Тези неща са почти невидими — ми напомни винаги сериозната Джони. — Той вероятно няма представа, че по него има толкова много следи.

Прегледах изписаните на ръка листа. През цялата си кариера бях срещала само два случая, в които подобно количество частици можеше да бъде обяснено. При единия трупът бил захвърлен в бунище или друго мръсно място като крайпътен паркинг или банкет, в другия тялото беше транспортирано от място на място в мръсен багажник или на мръсния под на кола. Нито един от двата начина обаче не можеше да се приложи при Берил.

— Обясни ми го в цветове — помолих. — Кои са влакната от килим и кои от дрехи?

— Шестте найлонови влакна са червено, тъмночервено, синьо, зелено, жълто-зелено и тъмнозелено. Всъщност зеленото може да е черно — добави тя. — Черното не изглежда такова под микроскоп. Всички те са груби и съвместими с влакна от мокет, но ми се струва, че някои от тях са от мокет за кола, а не за къща.

— Защо?

— Заради частиците, които намерих. Например стъклените мъниста обикновено се свързват с отразяваща боя — от използваната за пътни знаци. Металните топчета често се намират в колите, почистени с прахосмукачка. Те са припойни топчета, получени при сглобяването на шасито. Не се виждат, но ги има. Частици от счупено стъкло — такова има навсякъде, особено по паркинги и банкети. Залепя се за подметките ти и си го занасяш в колата. Същото се отнася и за частиците от цигари. Най-накрая остава солта, която ме кара да мисля, че повечето следи в случая на Берил са от кола. Хората ходят в „Макдоналдс“, ядат пържени картофи в колите си. Вероятно всяка кола в града има следи от сол.

— Да кажем, че си права — казах аз. — Приемаме, че влакната са от мокет в кола. Но това не обяснява защо там има шест различни вида найлонови влакънца. Не е много вероятно да има в колата си шест вида мокет.

— Не, не е вероятно — каза Джони. — Но те може да са били пренесени в колата му. Може да работи нещо, свързано с мокети, или работата му налага да влиза и излиза от коли по цял ден.

— Автомивка? — запитах и си представих колата на Берил, чиста и отвън, и отвътре.

Джони се замисли с напрегнато лице.

— Твърде възможно е. Ако работи в някоя от тези автомивки, където работниците чистят вътрешността на колата и багажника, той по цял ден има досег с мокети. Неизбежно е влакънцата да не се залепят по него. А може да е и автомонтьор.

Протегнах се към кафето си.

— Добре. Да минем към другите четири влакънца. Какво можеш да ми кажеш за тях?

Тя погледна към документацията си.

— Едното е акрил, другото — олефин, третото — полиетилен, и четвъртото — дайнел. Отново първите три съвпадат с тъканите за мокети. Влакънцето дайнел е интересно, защото се среща много рядко. Обикновено се намира в палта от изкуствена кожа и такива килими, а и в перуки. Този дайнел е доста фин, по-скоро от някакъв плат за дрехи.

— Това ли е единственото влакно от дрехи, което намери?

— Склонна съм да мисля така — отговори тя.

— Смятаме, че Берил е носила бежов костюм с панталон…

— Той не е от дайнел. Поне панталонът и сакото не са. Те са смес от памук и полиестер. Възможно е блузата й да е съдържала дайнел, но няма начин да разберем, щом не са я намерили. — Джони взе ново стъкло от папката и го постави под микроскопа. — Колкото до оранжевото влакънце, което споменах, то е единственият акрил, който има форма при напречното сечение, каквато никога преди не съм виждала.

Тя нарисува диаграма, за да ми го покаже — три кръга, съединени в средата, които напомняха на трилистна детелина без стебло. Влакната се изработват чрез вкарване на разтопен полимер през много фините дупчици на предачната машина. Напречният разрез на нишките има същата форма като дупчиците на стана, така както пастата за зъби има същото напречно сечение като тубата, от която е била изстискана. Аз също не бях виждала формата на трилистна детелина преди. Повечето акрили имат форма на фъстък, кучешки кокал, кръг или гъба.

— Ето. — Джони се отмести, за да ми направи място.

Погледнах през увеличителното стъкло. Влакънцето приличаше на петниста усукана панделка, различните нюанси оранжево — леко посипани с черни частици титаниев диоксид.

— Както виждаш — обясни тя, — цветът също е особен. Оранжев. Неравномерен, сравнително плътен, с матови частици, за да се замъгли силният блясък. Оранжевото е крещящо, което не ми се вижда уместно за нишка от мокет. Диаметърът е умерено груб.

— Това е подходящо за мокет — предположих аз. — Въпреки странния цвят.

— Възможно е.

Започнах да си мисля кои от познатите ми материали бяха яркооранжеви.

— Какво ще кажеш за жилетките на работещите по пътищата? — попитах. — Те са яркооранжеви, а влакно от тях би подхождало на тези, които откри.

— Не е твърде вероятно — отговори тя. — Повечето жилетки са найлон, а не акрил, обикновено със здрава плетка, за да не се късат. Освен това винтягите и якетата, които свързваш с пътните ченгета или работници, са гладки и обикновено от найлон. — Джони млъкна, после добави замислено: — А и не мисля, че в тях би могло да се намерят частици за матиране — жилетката трябва да бъде ярка.

Отдръпнах се от микроскопа.

— Какъвто и да е случаят, това влакно е толкова характерно, че сигурно е оригинално. Все някой би трябвало да го познае, макар ние да нямаме материал за сравнение.

— Пожелавам ти късмет.

— Знам. Производствена тайна — казах. — Текстилната индустрия е толкова дискретна по отношение на патентите си, колкото някои хора за работата си.

Джони протегна ръце и започна да масажира врата си.

— Винаги ми се е виждало чудно, че ФБР успяха да си осигурят такова сътрудничество в случая на Уейн Уилямс — каза тя, позовавайки се на зловещата касапница в Атланта, продължила повече от две години, по време на която бяха убити над трийсет черни деца от един и същ сериен убиец. Влакната, открити по дванадесет от жертвите, заведоха агентите до дома и колите, използвани от Уилямс.

— Вероятно ще трябва да помолим Ханоуъл да разгледа тези влакна, особено оранжевото — казах аз.

Рой Ханоуъл беше специален агент на ФБР в лабораторията за микроскопски анализ в Куантико. Той проучи влакната в случая Уилямс и оттогава всички полицейски служби в света го затрупваха с материали за проучване — от кашмир до паяжини.

— Късмет — повтори Джони весело.

— Ще му се обадиш ли? — попитах.

— Съмнявам се, че ще иска да проучва нещо, което вече е прегледано — каза тя и добави: — Знаеш какви са федералните агенти.

— И двете ще му се обадим — реших аз.

Върнах се в кабинета си и открих половин дузина телефонни съобщения. Едно от тях веднага прикова вниманието ми. На него беше отбелязан номер в Ню Йорк и бележка: „Марк. Моля, обади се“. Според мен имаше само една причина за отиването на Марк в Ню Йорк. Сигурно имаше среща със Спаракино — адвокатът на Берил. Защо „Орндорф и Бъргър“ толкова силно се интересуваха от убийството на Берил? Очевидно номерът беше на директния телефон на Марк, защото той вдигна слушалката при първото иззвъняване.

— Кога за последен път беше в Ню Йорк? — запита той.

— Моля?

— Точно след четири часа има полет от Ричмънд за Ню Йорк. Директен. Можеш ли да го вземеш?

— За какво става дума? — попитах и усетих, че пулсът ми се ускорява.

— Не смятам, че е разумно да обсъждаме подробностите по телефона, Кей — отговори той.

— А аз не смятам, че е разумно да идвам в Ню Йорк, Марк — отговорих.

— Моля те. Важно е. Знаеш, че нямаше да те моля, ако не беше важно.

— Невъзможно…

— Прекарах сутринта със Спаракино — прекъсна ме той, докато дълго потисканите ми емоции се бореха с решението ми. — Има едно-две нови неща, свързани с Берил Мадисън и твоя кабинет.

— Моят кабинет? — Вече не можех да остана равнодушна. — Какво, свързано с моя кабинет, бихте могли да обсъждате?

— Моля те — повтори той. — Моля те, ела.

Поколебах се.

— Ще те посрещна на „Ла Гуардия“.

Настойчивостта на Марк преряза опитите ми за съпротива.

— Ще намерим някое спокойно местенце, където да поговорим. Вече направих резервацията. Ти само трябва да си вземеш билета на летището. Запазил съм ти и стая. Погрижил съм се за всичко.

Господи, помислих си, докато затварях телефона и отивах към стаята на Роуз.

— Трябва да замина за Ню Йорк следобед — обясних й аз с тон, който изключваше всички въпроси. — Свързано е със случая на Берил Мадисън. Ще отсъствам от офиса поне и през утрешния ден — Избягнах погледа й, защото макар секретарката ми да не знаеше нищо за Марк, страхувах се, че мотивите ми бяха ясни като табло с обяви.

— Има ли номер, на който да бъдеш открита? — запита Роуз.

— Не.

Тя отвори календара и започна да преглежда срещите, които трябваше да отмени. После ме уведоми:

— Обадиха се от „Таймс“, искат да пишат някаква статия за теб.

— Забрави! — отговорих раздразнено. — Те просто искат да ме разпитат за случая на Берил Мадисън. Това е тяхна тактика. Винаги когато има особено жесток случай, който аз отказвам да обсъждам, изведнъж всеки журналист в града иска да узнае къде съм ходила на училище, дали имам куче, какво мисля за смъртното наказание, кой е любимият ми цвят, филм, храна и начин за убийство.

— Ще откажа — измърмори тя и посегна към телефона.

Напуснах офиса точно навреме, за да мога да се прибера до вкъщи, да хвърля няколко неща в сака и да изпреваря натовареното движение. Билетът ми ме чакаше на летището точно както Марк беше обещал. Беше запазил първа класа и се настаних сама на цяла редица седалки. По време на полета пиех „Чивас“ с лед и се опитвах да чета, докато мислите ми прелитаха като облаци в тъмното небе зад кръглия прозорец.

Исках да видя Марк. Осъзнавах, че не е професионална необходимост, а слабост, която вярвах, че съм успяла да преодолея. Бях развълнувана и отвратена от себе си. Не му се доверявах, но отчаяно исках да мога да го направя. Това не е Марк, когото познаваше преди, а дори и да беше — спомни си какво ти причини. Но каквото и да нашепваше разумът ми, чувствата ми не искаха да го послушат. Прелистих двайсет страници от роман, написан от Берил Мадисън под псевдонима Ейдър Уайлдс, но нямах и най-беглата идея, какво съм прочела. Историческите романи не са от любимите ми, а този със сигурност не би спечелил никаква награда. Берил пишеше добре, прозата й преливаше в песен, но историята куцаше. Беше от кашите, забърквани по рецепта. Зачудих се дали щеше да успее в литературата, която е искала да пише, ако беше оживяла.

Гласът на пилота внезапно съобщи, че кацаме след десет минути. Градът под нас представляваше изключителна гледка, с малки светлинки, движещи се по пътищата, и червени лампи по върховете на небостъргачите.

Минути по-късно прибрах сака си от лентата за багаж и преминах от транзитната зала в бъркотията на „Ла Гуардия“. Стреснато се обърнах, когато почувствах нечия ръка на лакътя си. Марк стоеше зад мен и се усмихваше.

— Слава богу — облекчено казах.

— Какво? Да не си помислила, че съм крадец на чанти? — сухо попита той.

— Ако беше такъв, нямаше все още да си прав — отговорих.

— Не се и съмнявам.

Тръгнахме към изхода.

— Това единствената ти чанта ли е?

— Да.

— Добре.

Пред летището се качихме на такси, карано от брадат сикх с кафяв тюрбан, чието име беше Мунджар, както гласеше картата му за самоличност, прикрепена към огледалото. Той и Марк започнаха да си крещят, докато най-после Мунджар, изглежда, разбра посоката ни.

— Надавам се, че не си вечеряла — каза Марк.

— Не съм хапнала нищо, освен солени бадеми…

Облегнах се на рамото му, докато колата криволичеше от една в друга лента.

— Недалеч от хотела има чудесен ресторант — каза Марк високо. — Реших да вечеряме там, защото нямам идея как да се придвижа из проклетия град.

Да стигнем до хотела ще е достатъчно, помислих аз, когато Мунджар се впусна в безкраен монолог с обяснения как е пристигнал в страната, за да се ожени, и сватбата била планирана за декември, макар и все още да не е намерил подходящата жена. После ни уведоми, че кара такси само от три седмици, а се е учил да шофира в Пенджаб, където на седемгодишна възраст карал трактор.

Движението беше хаотично, жълти таксита профучаваха в тъмнината. Стигнахме до центъра и минахме покрай голяма тълпа хора във вечерни тоалети, които търпеливо чакаха пред „Карнеги Хол“. Ярките светлини и хората в смокинги и кожи раздвижиха заспали спомени. Марк и аз обичахме да ходим на театър, опера и концерти.

Таксито спря пред „Омни парк“, впечатляваща кула близо до района с театрите на ъгъла на Седмо авеню и Петдесет и пета улица. Марк грабна сака ми и аз го последвах в елегантното фоайе, където той ме регистрира и изпрати багажа ми в стаята. Минути по-късно се разхождахме под студеното нощно небе. Почувствах доволство, че бях взела палтото си. Беше достатъчно мразовито, за да завали сняг. След три преки стигнахме до „Галагър“ — кошмарът на всяка крава и сърдечна артерия, и мечтата на всеки любител на меса. Витрината представляваше гигантски стъклен хладилник, в който се виждаха всички видове месо, които човек би могъл да си представи. Отвътре ресторантът беше храм на знаменитостите — снимки с автографи покриваха стените.

Врявата беше оглушителна, а барманът забърка питиетата ни прекалено силни. Запалих цигара и се огледах. Масите бяха поставени близо една до друга, което е типично за нюйоркските ресторанти. От лявата ни страна двама бизнесмени говореха без да спират, масата вдясно беше все още празна. Зад нея имаше друга, заета от красив младеж, който се трудеше върху „Ню Йорк таймс“ и бутилка бира. Погледнах към Марк и се опитах да прочета мислите му. Очите му бяха напрегнати и си играеше с чашата.

— Защо всъщност съм тук, Марк? — попитах.

— Може просто да съм искал да вечерям с теб — каза той.

— Сериозно.

— Сериозен съм. Не се ли забавляваш?

— Как мога да се забавлявам, когато очаквам всеки момент бомбата да избухне?

Той разкопча сакото си.

— Първо ще поръчаме, после ще говорим.

Вечно постъпваше така. Възбуждаше любопитството ми, после ме караше да чакам. Вероятно адвокатът в него се обаждаше. Влудяваше ме. Все още го правеше.

— Много препоръчват пълнените ребра — каза той, докато разглеждахме менюто. — Ще хапна от тях и една салата от спанак. Нищо прекалено засукано. Говори се, че пържолите им били най-добрите в града.

— Никога ли не си идвал тук преди? — попитах.

— Не, но Спаракино е идвал — отговори той.

— Той ли ти препоръча това място? А и хотела, предполагам? — Усетих, че се държа като параноик.

— Естествено — каза той равнодушно.

Беше прехвърлил интереса си към виното.

— Такава е практиката. Клиентите идват в града и отсядат в „Омни“, защото така е по-удобно за фирмата.

— Клиентите ви тук ли се хранят?

— Спаракино е идвал тук преди, след като е ходил на театър. Така е научил мястото — отговори Марк.

— Какво още знае Спаракино? Каза ли му, че имаш среща с мен?

Погледът му се спря върху мен и той спокойно произнесе:

— Не.

— Възможно ли е това, при положение че фирмата ти ме настанява, а Спаракино препоръчва хотела и ресторанта?

— Той препоръча хотела на мен, Кей. Трябва да се настаня все някъде. Трябва да ям. Спаракино ме покани да вечеряме заедно. Отказах му. Обясних, че ми се налага да прегледам някои от документите си и по-късно ще хапна някъде набързо. Попитах го какво би ми препоръчал, и толкова.

Почваха да ме хващат дяволите и не бях сигурна дали съм притеснена или нервна. Най-вероятно и двете. „Орндорф и Бъргър“ не плащаха това пътуване. Марк го плащаше. Фирмата му не знаеше нищо по въпроса.

Келнерът се приближи до нас и Марк поръча. Бързо губех апетита си.

— Пристигнах снощи — започна Марк. — Спаракино ми се обади в Чикаго вчера сутринта и каза, че се налагало да ме види веднага. Ставаше дума за Берил Мадисън, както сигурно си отгатнала. — Той ме погледна с неудобство.

— И? — подтикнах го аз с нараснал интерес.

Марк си пое дълбоко дъх и каза:

— Спаракино знае за връзката ни, за теб и мен. Миналото ни…

Втренченият ми поглед го спря.

— Кей…

— Копеле мръсно! — Блъснах стола назад и хвърлих салфетката си на масата.

— Кей!

Марк ме хвана за ръката и ме бутна обратно на мястото ми. Отдръпнах се от него вбесено и седнах сковано на стола. Преди доста години в един ресторант в Джорджтаун бях скъсала тежката златна гривна, подарък от Марк, и я бях хвърлила в салатата му от миди. Беше детинска постъпка. Един от малкото моменти в живота ми, когато напълно бях изгубила самообладание и направих сцена.

— Разбери — тихо каза той. — Не те обвинявам за това, което мислиш. Но не е така. Не се възползвам от миналото ни. Просто ме изслушай, моля те. Става дума за неща, които не са ти известни. Кълна се, че мисля изцяло за интересите ти. Не би трябвало да говоря с теб. Ако Спаракино или Бъргър разберат, ще ме приковат към най-близкото дърво.

Не казах нищо. Бях прекалено разстроена, за да мога да мисля. Марк се наклони към мен.

— Замисли се върху това — Бъргър е по следите на Спаракино, а в момента Спаракино е по твоите следи.

— По моите? — изсумтях невъздържано. — Никога не съм се виждала с него. Защо ще рови около мен?

— Заради Берил, както вече ти казах — повтори той. — Истината е, че той е бил неин адвокат от самото начало на кариерата й. Той се присъедини към нашата фирма чак когато отворихме офис тук — в Ню Йорк. Преди това е работил самостоятелно. Имахме нужда от адвокат, специализирал в развлекателния бизнес. Спаракино е в Ню Йорк от трийсет и няколко години. Има необходимите връзки. Доведе при нас клиентите си, донесе ни доста бизнес. Спомняш си, че ти споменах за първата си среща с Берил на обеда в „Алгонкуин“, нали?

Кимнах. Ядът ми преминаваше.

— Беше нагласено, Кей. Не се оказах там случайно. Бъргър ме изпрати.

— Защо?

Марк се огледа из ресторанта и отговори:

— Защото Бъргър се тревожи. Фирмата току-що започна работа в Ню Йорк, а ти знаеш колко трудно е да пробиеш в този град, да си създадеш солидна клиентела и добра репутация. Последното, от което се нуждаем, е задник като Спаракино да съсипе името на фирмата.

Марк замълча, когато келнерът се появи със салатите и церемониално отвори бутилка „Каберне совиньон“. Марк отпи задължителната първа глътка и чашите бяха напълнени.

— Когато назначи Спаракино, Бъргър знаеше, че той е алчен и безскрупулен тип. Е, да речем — такъв е стилът му. Някои адвокати са консервативни, други обичат да вдигат доста шум. Но проблемът възникна преди няколко месеца, когато Бъргър и някои от нас видяха докъде е в състояние да стигне Спаракино. Помниш ли Кристи Ригс?

Отне ми няколко секунди да се сетя.

— Актрисата, която се омъжи за полузащитника?

Той кимна и каза:

— Спаракино е нагласил цялата работа от начало до край. Кристи била начинаещ модел и правела реклами от време на време. По това време — преди около две години — снимката на Леон Джоунс украсяваше кориците на всички списания. Двамата се запознали на един купон и някакъв фотограф ги снимал как си тръгват заедно и влизат в мазератито на Джоунс. Следващата сцена показва как Кристи Ригс седи във фоайето на „Орндорф и Бъргър“. Има среща със Спаракино.

— Искаш да кажеш, че Спаракино е отговорен за случилото се? — запитах невярващо.

Кристи Ригс и Леон Джоунс се ожениха миналата година и шест месеца по-късно се разведоха. Бурната им връзка и мръсният развод след нея забавляваха света по телевизията вечер след вечер.

— Да. — Марк отпи от виното си.

— Обясни.

— Спаракино се спира на Кристи — започна той. — Тя е красива, хитра, амбициозна. Но най-важното за нея в момента е, че ходи с Джоунс. Спаракино й излага плана. Тя иска да е известна, богата. Всичко, което трябва да направи, е да оплете Джоунс в мрежите си и после да започне да плаче пред камерите заради ужасния си живот вкъщи. Тя го обвини, че я бие, обяви го за пияница и психопат, който взима кокаин и чупи мебелите. Резултатът не закъсня — тя и Джоунс се разведоха, а Кристи сключи договор за един милион долара за написването на книга.

— Това ме кара да съчувствам малко повече на Джоунс — измърморих.

— Най-отвратителната част според мен е, че той наистина я е обичал, но не е имал акъл да разбере срещу какво се изправя. Той започна да играе лошо и свърши в клиниката на Бети Форд^[1]. Оттогава не се е появявал. Един от най-добрите полузащитници в Америка беше съсипан и унищожен, а за това може да се благодари на Спаракино. Тези скандални истории и клевети не са в нашия стил. „Орндорф и Бъргър“ е стара, изискана фирма, Кей. Бъргър започна да надушва с какво се занимава един от адвокатите му и не се зарадва особено много.

— Защо просто фирмата ти не се отърве от него? — попитах аз, докато ровех из салатата си.

— Защото не можем да докажем нищо, поне на този етап. Спаракино знае как да се измъкне. Той е доста влиятелен, особено в Ню Йорк. Все едно да хванеш змия. Как можеш да се отървеш от нея, без да те ухапе? А списъкът не свършва дотук. — Очите на Марк гледаха ядосано. — Когато започнеш да преглеждаш професионалната история на Спаракино и провериш някои от случаите, по които е работил сам, можеш наистина да се изненадаш.

— Какви случаи например? — зададох въпроса почти неохотно.

— Много тъжби. Някой неизвестен автор решава да напише нелегална биография на Елвис, Джон Ленън или Синатра и когато настъпи време за издаването, звездата или роднините й съдят писателя, което запълва новините и статиите в списанията. Книгата излиза така или иначе, възползвала се от невероятна безплатна реклама. Всички се бият за нея, защото смятат, че е доста пикантна, щом е предизвикала такава бъркотия. Подозираме, че Спаракино действа по следния начин: той представя писателя, после тайно отива и предлага пари на жертвите и така създава още по-голяма лудница. Всичко е уредено и работи безотказно.

— Чудя се вече в какво да вярвам — казах аз.

Всъщност това беше въпросът, който редовно си задавах.

Вечерята ни пристигна. Когато келнерът се отдалечи, попитах:

— Как, по дяволите, се е забъркала с него Берил Мадисън?

— Чрез Кери Харпър — отговори Марк. — Точно тук е иронията. Спаракино е представял Харпър в продължение на доста години. Когато Берил започнала да става известна, Харпър я изпратил при него. Спаракино я е ръководил от самото начало. Бил е комбинация между агент, адвокат и кръстник. Смятам, че Берил силно се е влияела от по-възрастни, властни мъже, а кариерата й е била сигурна и спокойна, преди да реши да пише автобиографията си. Предполагам, идеята е дошла от Спаракино. Харпър не е публикувал нищо, откак написа великия си роман. Той е история и е ценен само за някой като Спаракино, който търси възможности за експлоатация.

Замислих се.

— Възможно ли е Спаракино да е играел и с двамата? Искам да кажа — Берил решава да прекрати мълчанието си и да наруши договора с Харпър, а Спаракино тайно отива при него и го подтиква да създаде проблем.

Марк напълни чашите ни отново и отговори:

— Да, смятам, че е гласял солидна битка, но нито Берил, нито Харпър са го знаели. Това е в стила на Спаракино, както вече ти казах.

Хранихме се мълчаливо за около секунда. „Галагър“ наистина заслужаваше репутацията си. Човек можеше да нареже месото си с вилица. Най-после Марк каза:

— Най-ужасното, поне за мен, Кей — той ме погледна с мрачно лице, — е, че този ден, когато обядвахме в „Алгонкуин“ и Берил спомена, че някой я заплашва с убийство… — Той се поколеба. — Да ти кажа истината, вече знаех тези неща за Спаракино и…

— Не й повярва — довърших вместо него изречението.

— Не — призна той. — Не й повярвах. Просто реших, че е нов рекламен номер. Подозирах, че Спаракино я е накарал да измисли цялата история, за да й помогне в продажбата на книгата. Не само съществува борбата с Харпър, но и някой заплашва да я убие. Нямах доверие в нея. Оказа се, че греша.

— Спаракино не би отишъл толкова надалеч — осмелих се да предположа. — Не намекваш, че…

— Смятам, че е по-вероятно той да е вбесил Харпър до такава степен, че онзи да откачи, да отиде да се разправя с нея и там да е загубил самообладание. Или да е наел някой да свърши работата вместо него.

— Ако е така — казах кротко, — Харпър трябва да е имал доста неща да крие за периода, през който Берил е живяла в къщата му.

— Може — каза Марк и се съсредоточи върху порцията си. — Дори и да не е имал какво да крие, познавал е Спаракино, знаел е как действа той. Без значение дали е истина или само слухове. Когато Спаракино реши да завихри скандал, той го прави, а после хората не помнят развръзката, а само обвиненията.

— И сега той се е заял с мен? — запитах със съмнение. — Не разбирам. Къде е моето място?

— Много просто. Спаракино иска ръкописа на Берил, Кей. Сега книгата е страхотно притежание заради това, което се случи на авторката й. — Той ме погледна. — Спаракино мисли, че ръкописът е предаден в твоя кабинет като веществено доказателство. Обаче той липсва.

Протегнах се за соса и спокойно казах:

— Какво те кара да мислиш, че липсва?

— Спаракино е успял по някакъв начин да види полицейския доклад — отговори Марк. — Ти също си го виждала, нали?

— Беше съвсем рутинен.

Той раздвижи паметта ми.

— На последната страница в списъка на събраните улики са включени документи, намерени в спалнята й, и един ръкопис от тоалетката й.

Господи, помислих аз. Марино наистина беше намерил ръкопис. Просто беше намерил не този, който трябва.

— Спаракино говори със следователя днес сутринта. Лейтенант Марино. Той му казал, че ръкописът не е у ченгетата, защото всички доказателства се намират в лабораториите в твоята сграда. Предложил на Спаракино да се обади на съдебния лекар — с други думи, на теб.

— Това е проформа — казах аз. — Ченгетата изпращат всекиго при мен, а аз после им го прехвърлям.

— Опитай се да го обясниш на Спаракино. Той твърди, че ръкописът е пристигнал при теб заедно с тялото на Берил. А сега липсва. Той смята, че твоят кабинет е виновен за това.

— Абсурд!

— Така ли? — Марк ме погледна замислено.

Стори ми се, че съм подложена на кръстосан разпит, когато той каза:

— Не е ли вярно, че уликите идват заедно с трупа и ти лично ги изпращаш в лабораторията или ги прибираш в стаята за доказателства?

Разбира се, процедурата беше точно такава.

— Не си ли част от веригата с улики в случая на Берил Мадисън? — попита той.

— Не и по отношение на намереното на местопрестъплението, като лични документи например — казах напрегнато. — Те бяха изпратени в лабораторията от ченгетата, а не от мен. Всъщност повечето от събраните предмети трябва да са в доказателствената стая на лабораторията.

Марк отново каза:

— Опитай се да го обясниш на Спаракино.

— Никога не съм виждала ръкописа — произнесох твърдо. — Не е в моя офис и никога не е бил там. Доколкото знам, въобще не е бил намерен.

— Не се е появил? Искаш да кажеш — не е бил в дома й? Ченгетата не са го открили?

— Не. Намереният ръкопис не е този, за който говориш. Той е стар, вероятно от публикувана преди години книга. Не е пълен — може би около двеста страници най-много. Лежеше на тоалетката в стаята й. Марино го прибра и занесе да го проверят за отпечатъци, да не би убиецът случайно да се е докоснал до него.

Марк се облегна назад.

— Ако не сте го намерили, къде е тогава? — запита той кротко.

— Нямам идея — отговорих. — Може да е навсякъде. Може да го е изпратила на някого.

— Тя има ли компютър?

— Да.

— Проверихте ли хард диска?

— Компютърът й няма хард диск, само две флопита. Марино ги провери. Не знам какво има на тях.

— Не схващам — продължи той. — Дори ако е изпратила ръкописа на някого, първо би трябвало да си направи копие, а то щеше да бъде намерено в дома й.

— Не виждам защо любимият й кръстник Спаракино да няма копие. Не мога да повярвам, че не е виждал книгата. Всъщност не мога да повярвам, че той не притежава някоя от черновите, може би дори последната.

— Той отрича, а аз съм склонен да му вярвам по основателна причина. От това, което знам за Берил, тя е била доста тайнствена по отношение на творчеството си и не е позволявала никому, дори на Спаракино, да види работата й, преди да е завършена. Тя го е уведомявала за прогреса си чрез писма и телефонни разговори. Според думите му той се е чул с нея преди месец. Казала му, че преглежда книгата и ще е готова за публикуване около началото на годината.

— Преди месец? — попитах загрижено. — Писала ли му е?

— Обадила се.

— От къде?

— По дяволите, не знам. Предполагам от Ричмънд.

— Той ли ти каза това?

Марк се замисли за момент.

— Не, той не спомена откъде се е обадила. Защо?

— Била е вън от града известно време — отговорих аз спокойно, като че ли това нямаше никакво значение. — Просто се чудя дали Спаракино е знаел къде е била.

— Ченгетата не знаят ли?

— Има много неща, неизвестни на ченгетата.

— Това не е отговор.

— По-добър отговор е, че ние въобще не би трябвало да обсъждаме нейния случай, Марк. Вече казах прекалено много, а не съм сигурна какъв точно е интересът ти.

— И не си сигурна, че мотивите ми са почтени — каза той. — Не си убедена, че аз не се опитвам да те нахраня и напия само защото искам информация.

— Да, така е, честно казано — отговорих аз, когато очите ни се срещнаха.

— Тревожа се, Кей.

Това вече го бях разбрала от напрегнатото му лице, което все още имаше власт над мен. Трудно можех да откъсна погледа си от него.

— Спаракино се е заел с нещо. Не искам ти да попаднеш в мелницата му.

Марк доля остатъка от виното в чашите ни.

— Какво би могъл да направи той, Марк? Да ми се обади и да поиска ръкопис, който аз не притежавам? Е, и?

— Струва ми се, той знае, че ръкописът не е у теб. Проблемът е, че това няма значение. Той го иска и накрая ще го получи, освен ако не е загубен, разбира се. Спаракино е изпълнител на завещанието й.

— Чудничко — казах.

— Просто чувствам, че е готов да направи нещо. — Марк изглеждаше, като че ли говори на себе си.

— Още някое от рекламните му шарлатанства? — предположих прекалено весело.

Марк отпи от виното си.

— Не си представям какво би могъл да направи — продължих. — Особено по отношение на мен.

— Аз мога — сериозно каза Марк.

— Тогава, моля те, обясни ми.

Направи го.

— Заглавие: „Главният съдебен лекар отказва да предаде спорен ръкопис“.

Изсмях се.

— Това е смешно!

Марк не се усмихна.

— Помисли за това. Спорна автобиография, написана от саможива жена, която бива брутално убита. После ръкописът изчезва и съдебният лекар е обвинен в кражба. Проклетото нещо е изчезнало от моргата. Господи. Когато книгата се появи на пазара, автоматично ще се превърне в бестселър и Холивуд ще се бори за филмови права.

— Не се притеснявам — казах неубедително. — Звучи пресилено. Не мога да си го представя.

— Спаракино е факир, когато трябва да направи от нищо нещо, Кей — предупреди ме той. — Просто не искам да свършиш като Леон Джоунс. — Той се огледа за келнера и погледът му премина към входната врата.

Марк бързо сведе очи към чинията си и промърмори:

— Ох, мамка му!

Призовах на помощ цялото си самообладание, за да не се обърна назад. Не вдигнах поглед и с нищо не показах, че съм наясно какво става, докато едрият мъж стигне до масата ни.

— Е, здрасти, Марк. Мислех си, че мога да те намеря тук.

Изглеждаше кротък човек, доста над петдесет, с месесто лице и малки, сини, ледени очи. Беше зачервен и дишаше тежко, като че ли усилието да носи огромната си тежест измъчваше всяка част от тялото му.

— Импулсивно реших да се разходя насам и да ти предложа едно питие, старче.

Той разкопча кашмиреното си палто и се обърна към мен с протегната ръка и усмивка.

— Мисля, че не се познаваме. Робърт Спаракино.

— Кей Скарпета — произнесох аз с учудващо хладнокръвие.