Джон Гришам
Кралят на исковете (33)

33

В момента, когато „Ориолс“ изоставаха с шест точки, и то не от някой друг, а тъкмо от „Девил Рейс“ — каква обида! — мистър Тед Уърли се събуди от леката си привечерна дрямка — нещо, което му се случваше сравнително рядко — и започна да се пита веднага ли да иде до тоалетната, или да изчака, докато разликата се увеличи още. Бе спал цял час, което беше необичайно, още повече, че преди това си бе изкарал редовния следобеден сън. Нима „Ориолс“ вече му действаха приспивателно?

След историята с „Дайлофт“ мистър Уърли бе решил да щади повече мехура си. Никакви излишни течности, във всеки случай нито капка бира. И никакво изчакване — още при първия сигнал за препълване на резервоара тичаше да го източи. Дори да изтървеше няколко хвърляния, какво пък толкова? Той отиде до малката тоалетна за гости в съседство със спалнята, където мисис Уърли седеше на люлеещия се стол, изцяло погълната в плетене на дантели на една кука — нейното любимо занимание, придаващо смисъл на живота й. Затвори вратата, разкопча панталона си и започна да уринира. Леко парене го накара да погледне надолу, в чинията, при което за малко не припадна.

Урината му беше ръждива на цвят — тъмна, червеникавокафява течност. Той ахна и се подпря с ръка на стената. Когато приключи, не пусна водата, а седна на капака на тоалетната чиния и няколко минути се опитва да събере мислите си.

— Какво толкова правиш там? — изрева жена му.

— Не е твоя работа! — кресна в отговор той.

— Добре ли си, Тед?

— Нищо ми няма.

Което не беше вярно. Той вдигна капака на чинията, погледна още веднъж сигнала за смъртна опасност, който тялото му току-що бе подало, пусна водата и се върна в стаята си. „Девил Рейс“ вече водеха с осем точки, но за мистър Уърли играта отдавна бе загубила значение. Двайсет минути по-късно, след като изпи три чаши вода, той се спусна тихо в мазето, за да се изпикае там в малката тоалетна, колкото се може по-далеч от обсега на жена си.

Кръв е, реши той. Туморите се бяха появили отново, и то в много по-сериозна форма отпреди.

Уърли каза истината на жена си чак на следващата сутрин, докато закусваха препечени филии с конфитюр. Ако зависеше от него, би я запазил за себе си възможно по-дълго, но двамата бяха свързани като сиамски близнаци и между тях не можеше да има никакви тайни, особено отнасящи се до здравето им. Тя незабавно взе нещата в свои ръце, обади се на уролога и крещя на секретарката му, докато не уреди час още за същия ден следобед. Случаят беше спешен и просто не можеше да чака.

След четири дни в бъбреците на мистър Уърли бяха открити злокачествени образувания. Той се подложи на операция и за пет часа хирурзите му извадиха всички тумори, които успяха да открият.

Началникът на хирургическото отделение наблюдаваше лично пациента. Колега от Канзас Сити му бе разказал за идентичен случай преди около месец — поява на тумори в бъбреците след прекратяване на курс на лечение с „Дайлофт“. Пациентът в Канзас Сити бил подложен на химиотерапия, но бързо гаснел.

Същият процес можеше да се очаква да се развие и при мистър Уърли, макар онколозите да го изследваха много по-внимателно на контролните прегледи. Докато плетеше дантелите на една кука, мисис Уърли не преставаше да се оплаква от качеството на болничната храна — не че някой бе очаквал да е вкусна, но не можеха ли поне да я стоплят? При тези цени? Свит под завивките в болничната стая, мистър Уърли гледаше телевизия. Когато онкологът влезе, той любезно изключи звука, но беше твърде увил и потиснат, за да участва в разговора.

Щели да го изпишат след около седмица, а когато укрепнел достатъчно след операцията, щели да се заемат сериозно с рака му. Когато визитацията приключи, мисис Уърли плачеше неутешимо.

По време на следващия разговор с колегата от Канзас Сити шефът на урологията научи за още един случай. И тримата пациенти били ищци първа категория по случая „Дайлофт“. Сега и тримата умирали. Споменаха се и имена на адвокати. Пациентът от Канзас Сити се представлявал от малка фирма в Ню Йорк.

За един лекар беше рядка професионална награда да бъде в състояние да натопи един адвокат пред друг, който ще го съди, и шефът на урологията в никакъв случай нямаше намерение да се лиши от тази проста човешка радост. Той влезе в стаята на мистър Уърли, представи му се, понеже двамата още не се познаваха, и обясни собствената си роля в неговото лечение. На мистър Уърли му беше писнало от доктори и ако не бяха тръбичките, които стърчаха във всички посоки от измъченото му тяло, отдавна би си вдигнал багажа и би се самоизписал. Скоро разговорът се насочи към „Дайлофт“, после към обезщетението и накрая към богатата тема за адвокатската професия. Това донякъде възвърна цвета на лицето на стареца; очите му заблестяха от злоба.

Обезщетението, и без това мизерно, било изплатено против волята му, каза той. След като адвокатът си прибрал своя дял, за него били останали някакви си жалки 43 000 долара. Звънял им бил поне сто пъти, докато накрая попаднал на някакъв млад тарикат, който го посъветвал да прочете внимателно дребния шрифт от договора, който лично бил подписал. Там наистина имало клауза, според която адвокатът се упълномощавал да приеме всякаква сума, надвишаваща определен праг, и без това твърде нисък.

Впоследствие мистър Уърли бил изпратил две остри писма на мистър Картър, но последният не ги удостоил с отговор.

— Аз поначало бях против това споразумение — не спираше да повтаря мистър Уърли.

— Късно е вече — добавяше мисис Уърли.

— Може и да не е — възрази накрая докторът. Той им разказа накратко за пациента в Канзас Сити, чийто случай бил много подобен на този на мистър Уърли. — И накрая той наел адвокат и дал под съд предишния си адвокат — завърши с удоволствие разказа си докторът.

— Писна ми от адвокати — сопна се мистър Уърли. И от доктори, искаше да добави той, но възпитано се сдържа.

— Имате ли телефонния му номер? — запита мисис Уърли, която мислеше много по-рационално от съпруга си. За съжаление мислите й я носеха година — две напред във времето, когато Тед нямаше вече да го има на този свят.

Съвсем случайно урологът имаше желания номер.

 

 

Един адвокат по групови искове не се бои от нищо толкова, колкото от колега ренегат, който върви по петите му, за да поправя неговите грешки. В адвокатската гилдия се беше формирала тясна прослойка от изключително професионални и напълно безскрупулни юристи, които безмилостно съдеха собствените си братя за неиздържани извънсъдебни споразумения. Интелектуален водач на тази прослойка беше Хелън Уоршо.

За каста, която се гордееше със своя героизъм в съдебната зала, адвокатите по групови искове изпитваха смразяващ ужас само при мисълта някой от тях да се озове на отсрещната страна, на скамейката на ответника, треперещ пред съдебни заседатели, които настървено се ровят в личните му финансови дела и сделки. А Хелън Уоршо считаше за свое призвание да докарва колегите си именно дотам.

Това обаче се случваше рядко. Техните бойни викове „Готови сме да съдим целия свят!“ и „Да живеят съдебните заседатели!“ очевидно се отнасяха за други и секваха при представяне на първите доказателства за собствената им вина. Никой не е по-склонен на извънсъдебно споразумение от адвокат по групови дела, притиснат в ъгъла. Никой, дори най-гузният лекар, не бяга от съдебната зала с такава енергия, както един ас на телевизионната реклама и шампион по гонене на линейки, хванат, че е измамил хиляди ищци по групов иск.

В нюйоркския си офис Уоршо имаше четири жалби от ищци по случая „Дайлофт“ и беше по следите на още няколко, когато й се обади мисис Уърли. Във фирмата й се пазеше досие на Клей Картър, както и много по-дебела папка за Патън Френч. Тя внимателно следеше двайсетте най-големи кантори, занимаващи се с групови искове, и няколкото десетки най-мащабни групови дела в страната. Имаше достатъчно клиенти и значителни хонорари, но нищо не занимаваше въображението й така, както фиаското по случая „Дайлофт“.

Няколко минути разговор по телефона с мисис Уърли бяха достатъчни на Хелън, за да разбере какво точно се бе случило.

— Ще се видим в пет — каза тя.

— Днес?!

— Да. Още днес.

Хелън Уоршо взе рейса до летище Дълес. Тя не притежаваше собствен самолет по две много уважителни причини. Първо, внимаваше с парите си и не одобряваше прахосничеството. И второ, ако някога се стигнеше дотам да съдят нея, тя не искаше съдебните заседатели да чуят, че притежава частен самолет. Само преди година, по време на единственото нейно дело, което стигна до съд, бе показала на съдебните заседатели снимки на двата частни самолета на ответника, отвън и отвътре, а също и на вилата му в Аспен, на яхтата и т.н. Съдебните заседатели бяха подобаващо впечатлени. Двайсет милиона долара наказателно обезщетение.

Тя нае кола — и лимузини не ползваше — и отиде в болницата в Бетесда. Мисис Уърли бе донесла книжата по делото, които двете преглеждаха в продължение на един час, докато мистър Уърли подремваше. Той се боеше от адвокати, особено когато бяха видимо нахални, от Ню Йорк и от женски пол. Съпругата му обаче имаше предостатъчно време, а й беше и по-лесно да се довери на друга жена. Двете седнаха в кафенето на болницата на чаша капучино и проведоха дълъг делови разговор.

Основен виновник за трагедията беше и си оставаше „Акърман Лаборатърис“. Фирмата бе произвела лошо лекарство, бе претупала процедурата по одобрението му, бе пропуснала да го изследва както трябва, като на всичко отгоре бе запазила в тайна онова, което знаеше за него. Сега светът научаваше, че „Дайлофт“ е дори по-коварен, отколкото се смяташе първоначално. Мисис Уоршо вече разполагаше с достатъчно доказателства, че вторичната поява на тумори също е свързана с препарата.

Вторият виновник беше лекарят, предписал препарата, макар неговата вина да беше сравнително по-малка. Той се бе доверил на „Акърман“. Лекарството било чудодейно и така нататък.

За съжаление първите двама виновници бяха напълно и окончателно освободени от отговорност по силата на извънсъдебното споразумение, сключено между тях и мистър Уърли по груповия иск, заведен в Билокси. Макар че докторът, лекувал артрита на мистър Уърли, изобщо не бе съден, споразумението се отнасяше и за него.

— Но Тед беше против това споразумение! — не преставаше да повтаря мисис Уърли.

Нямаше значение. Той бе подписал договора. Бе упълномощил адвоката си да сключи извънсъдебно споразумение от негово име. С което адвокатът бе станал третият виновник. И последният оцелял.

 

 

Седмица след това мисис Уоршо подаде иск срещу Дж. Клей Картър, Патън Френч, М, Уесли Солсбъри и всички знайни и незнайни адвокати, сключили прибързани споразумения по делото „Дайлофт“. Главен ищец и този път беше мистър Тед Уърли от Ъпър Марлборо, щата Мериленд, действащ от името на всички засегнати, знайни и незнайни към момента на подаване. Делото бе заведено в Окръжния съд на федералния окръг Колумбия, недалеч от офиса на мистър Картър.

Използвайки напълно умишлено методите на ответниците, петнайсет минути след завеждането на иска мисис Уоршо изпрати копия до дузина от най-влиятелните вестници в страната.

Намусен и делови на вид разносвач на призовки се яви в офиса на мистър Картър и поиска от секретарката в приемната да говори лично със самия шеф.

— Спешно е — настоя той.

Секретарката го отпрати при мис Глик в края на коридора, която след кратка съпротива се видя принудена да извика шефа. Клей излезе с неохота от кабинета си и получи на ръка призовката, която щеше да съсипе остатъка от деня му. А може би и цялата му следваща година.

Още докато четеше груповия иск, репортерите вече звъняха. Оскар Мълрони беше при него; двамата бяха заключили вратата.

— Никога не бях чувал такова нещо — мънкаше под носа си Клей; изведнъж му стана болезнено ясно колко малко всъщност разбираше от играта на групови искове.

В една успешна засада няма нищо лошо, но поне компаниите, които бе съдил, знаеха, че са направили нещо нередно. „Акърман“ знаеше, че е произвела дефектен продукт още преди дайлофтът да се появи на пазара. Циментовата компания „Хана“ вече бе изпратила свои хора в Хауард да оценяват щетите по първоначалните искове. „Гофман“ вече се съдеше с Дейл Мунихъм за максатила, а други адвокати кръжаха наоколо. Но това тук?! Та Клей нямаше и представа, че Тед Уърли се е разболял повторно. Нито дори намек за предстоящата беда. Не, не беше справедливо.

Мълрони беше толкова зашеметен, че не можеше да говори.

По интеркома се чу гласът на мис Глик:

— Клей, дошъл е репортер от „Уошингтън Поуст“, настоява за интервю.

— Застреляй го — изръмжа Клей.

— Да разбирам ли, че отговорът е „не“?

— Отговорът е: „Не, по дяволите!“

— Кажи му, че Клей го няма — успя да подскаже Оскар.

— И повикай охраната — добави Клей.

Трагичната смърт на близък приятел не би могла да хвърли всички в такова траурно настроение. Можеха да говорят само за едно: как и кога да реагират, за да ограничат пораженията в пресата. Дали още сега да съставят категорично опровержение и да го разпратят до всички вестници? Дали Клей все пак да не приеме репортерите?

Решението им се изплъзваше. За пръв път бяха поставени в ситуация, в която друг бе поел инициативата.

Оскар предложи да съобщи новината на персонала, като я представи в максимално позитивна светлина, за да поддържа висок бойния дух.

— Ако съм сгрешил, ще платя обезщетението — заяви Клей.

— Да се надяваме само, че мистър Уърли е единственият клиент на тази фирма, който е заболял.

— Там е въпросът, Оскар. Колко ли още Тед Уърлиевци ще ни се изсипят на главата?

 

 

Не можеше да спи. Ридли беше в Сейнт Барт за ремонта на вилата; Клей беше благодарен, че поне нея я няма. Беше достатъчно унизен и посрамен, а в нейно присъствие щеше да се чувства още по-неудобно.

Мислите му отново се насочиха към Тед Уърли. Не че му се сърдеше, нищо подобно. Обвиненията в повечето граждански искове са пословично неточни, но в конкретния случай звучаха напълно правдоподобно. Неговият бивш клиент едва ли щеше да твърди, че има злокачествени тумори, ако ги нямаше. Само дето неговият рак беше предизвикан от лошо лекарство, а не от лош адвокат. И все пак този адвокат бе сключил прибързано споразумение по случая за 62 000 долара, когато всъщност щетите струваха милиони. Това вече намирисваше на алчност и професионална недобросъвестност. Кой можеше да обвини горкия човек, че си търси правата?

Клей прекара безкрайна нощ, потънал в самосъжаление. Самолюбието му беше наранено; унизен бе пред колеги, приятели и подчинени; враговете му тържествуваха; страхуваше се от утрешния ден и от канибалския пир, който пресата щеше да си устрои с него; и най-накрая — нямаше кой да го защити.

На моменти беше истински уплашен. Дали наистина можеше да изгуби всичко? Дали това не беше началото на края? Сигурно много хора щяха да се натискат да станат съдебни заседатели, за да го накажат! А колко ли потенциални ищци имаше изобщо? Като всеки един случай щеше да му струва милиони…

Глупости. С двайсет и пет хиляди регистрирани клиенти по случая „Максатил“ той беше готов на всичко.

Ала мислите му за пореден път се върнаха на мистър Уърли — клиент, който не бе получил добра защита от своя адвокат. Чувството му за вина беше толкова силно, че му идваше да се обади на човека, за да се извини. Може би трябваше да му пише лично. Той живо си спомняше двете писма, които бе получил от стареца. Двамата с Джона здравата се бяха посмели тогава.

Беше едва четири сутринта, когато Клей стана и си направи първото за деня кафе. Точно в пет влезе в интернет и прочете електронното издание на „Уошингтън Поуст“. През последните двайсет и четири часа не бе имало никакви терористични атаки. Никакви масови убийци. Конгресът беше във ваканция. Президентът също. Денят беше беден на новини — какво им пречеше да сложат „Краля на исковете“ на първа страница? В цялата долна половина се мъдреше статия под заглавие: АДВОКАТ ПО ГРУПОВИ ИСКОВЕ — ОБЕКТ НА ГРУПОВ ИСК. Първият абзац гласеше:

„Вашингтонският адвокат Дж. Клей Картър II, новоизлюпеният Крал на исковете, сам стана обект на групов иск, заведен вчера от недоволни клиенти. В иска са повдигнати обвинения, че Картър, който по неофициални изчисления е спечелил през изминалата година 110 милиона долара под формата на адвокатски хонорари, прибързано е сключил извънсъдебни споразумения за незначителни обезщетения по случаи, за които клиентите му са можели да получат милиони долари.“

Останалите осем абзаца не бяха по-ласкави. На всичко отгоре през нощта бе получил разстройство. Клей се затича към тоалетната.

Неговият приятел от „Уолстрийт Джърнъл“ се бе присъединил към тежката артилерия. На първа страница вляво се мъдреше познатият шарж на Клей — същата самодоволно ухилена физиономия, а под нея заглавие: КРАЛЯТ НА ИСКОВЕТЕ — ДЕТРОНИРАН? Тонът на статията беше такъв, сякаш Клей заслужаваше не просто детрониране, а линч или поне затвор. На всичко отгоре всяка професионална гилдия във Вашингтон явно имаше мнение по въпроса, зад всеки ред прозираше злорадство. Дори президентът на Националната академия на пледиращите адвокати оставял случая без коментар.

Без коментар! И това — от единствената професионална организация, която неотклонно, при всякакви обстоятелства, се бе обявявала в защита на адвокатите! Следващият абзац обясняваше тази мистерия: Хелън Уоршо се оказа активен член на Нюйоркския клон на академията. Професионалната й компетентност — извън всякакво съмнение. Квалифициран адвокат, способен да пледира в съдебната зала. Редактор на списание „Юридически преглед“, издание на Юридическия факултет на Колумбийския университет. На трийсет и осем години, бяга за удоволствие в Нюйоркския маратон, а по думите на бивши опоненти се отличава с „блестящи способности и завидна упоритост“.

Смъртоносна комбинация, помисли си Клей, докато тичаше обратно към тоалетната.

Седнал на чинията, той си даде сметка, че адвокатската колегия просто няма как да вземе страна по този случай. Това си беше семейна свада. Не можеше да очаква съчувствие и защита от никого.

Неназован източник оценяваше общия брой на ищците по делото на около дузина. Очакваше се искът да бъде заведен като групов, понеже към него можело да се присъедини значителна група пострадали. „Колко голяма? — запита се той. — Колко още Тед Уърлиевци ме дебнат?“

Мистър Картър, трийсет и две годишен, не бе открит за коментар. Мистър Патън Френч бе определил иска срещу себе си като „фриволен“ — заимствайки според автора на статията една фраза от възраженията на поне осем компании, които лично той бил съдил през последните четири години. Френч не се бе задоволил с това, а бе добавил, че искът „намирисва на заговор между поддръжници на съдебната реформа и техните благодетели, застрахователните компании“. Можеше да се предположи, че репортерът е изненадал стария Патън на няколко двойни уискита.

Трябваше да се вземе бързо решение. Понеже наистина беше болен, Клей можеше да си остане вкъщи и да изчака да мине бурята. Или да излезе сред настървения за кръв свят и да си понесе последиците. Естественият му порив беше да вземе приспивателно, да се върне в леглото и да се събуди след седмица, когато целият кошмар щеше да е приключил. Или — още по-добре — да се метне на самолета и да избяга при Ридли.

Вместо това в седем беше в офиса. На лицето му беше изписано ясно желание за борба. Превъзбуден от твърде много кафе, крачеше по коридорите и се шегуваше с подчинените си за кръвожадни пристави, любопитни репортери и зловещи призовки. Не му беше до смях, но хората му имаха нужда от малко театър, за да повдигнат духа си. Те му бяха благодарни за усилието.

Веселбата продължи докъм десет часа, когато мис Глик влезе в кабинета му и грубо я прекъсна:

— Клей, двамата от ФБР пак са дошли.

— Прекрасно — провикна се Клей и потри доволно ръце, сякаш се готвеше да им хвърли един хубав бой.

Спунър и Луш се явиха пред него със загадъчни усмивки и без ръкостискания. Клей затвори вратата, стисна зъби и си заповяда да продължи да играе театър. Но умората си казваше думата. Също и страхът.

Този път бе ред на Луш да говори, докато Спунър си водеше записки. Явно портретът на Клей на първа страница им бе напомнил, че му дължат още една визита. Цената на славата.

— Някакви следи от вашия приятел Пейс? — започна Луш.

— Не, никакви. — Което си беше самата истина. А така имаше нужда от съвета на Пейс в момент като този!

— Сигурен ли сте?

— А вие глух ли сте? — сопна се Клей. Бе твърдо решен да ги изгони, когато въпросите им станеха прекалено нагли. В края на краищата двамата бяха само следователи, а не прокурори.

— Имаме основание да вярваме, че миналата седмица е бил в града.

— Браво на вас. Аз лично не съм го виждал.

— Вие подадохте иска срещу „Акърман Лаборатърис“ през юли миналата година, нали така?

— Да.

— Притежавахте ли акции на компанията, преди да заведете делото?

— Не.

— Случайно да сте извършили къси продажби на акции, за да ги изкупите впоследствие на по-ниска цена?

Точно това бе направил, и то по съвета на своя добър приятел Макс Пейс. Те вече знаеха отговора на въпроса. Имаха данните за трансакцията, сигурен беше. След първия им разговор той щателно бе проучил законите за борсови измами с вътрешна информация. Намираше се в нещо като сива зона, доста бледо сива наистина — не особено приятно място, но все още в нищо не можеха да го обвинят. Като се замислеше, може би беше по-добре да не бе търгувал с тези акции. Точно така, хиляди пъти по-добре.

— Това разпит ли е? — запита той. — Разследвате ли ме?

Спунър закима още преди Луш да каже:

— Да.

— В такъв случай разговорът ни е приключил. Моят адвокат ще ви се обади. — С тези думи Клей се изправи и пристъпи към вратата.