Джон Гришам
Кралят на исковете (17)

17

Парижкото приключение излезе на Клей общо 95 300 долара според пресмятанията на Рекс Критъл — човека, който все по-добре опознаваше почти всички страни на неговия живот. Критъл беше заклет експерт-счетоводител, чиято счетоводна къща се намираше на етажа под офиса на Клей. Едва ли беше за чудене, че пак Макс Пейс бе насочил Клей към него.

Поне веднъж седмично Клей слизаше по задното стълбище до офиса на Критъл или Критъл се качваше при него и двамата се съвещаваха около половин час как най-добре да бъдат стопанисвани парите на Клей. Компютърната счетоводна програма за една юридическа фирма се оказа проста за ползване и лесна за инсталиране. Мис Глик нанасяше всички данни по пера и направо ги пращаше на Критъл по електронната поща.

Според Критъл подобно внезапно богатство почти сигурно щеше да предизвика ревизия от федералните данъчни власти. Независимо че Пейс твърдеше обратното, Клей държеше на изрядно счетоводство без никакво извъртане, представяне на фиктивни разходи и укриване на данъци. Внезапно се бе оказал богат — далеч по-богат, отколкото някога бе мечтал. Какъв беше смисълът да се опитва да мами държавата. По-добре да си плати данъците и да спи спокойно!

— Какво е това плащане за половин милион долара на „Ист Медия“? — запита Критъл.

— Поръчали сме телевизионни реклами за набиране на клиенти. Това е първата вноска.

— Вноска ли? Още колко има? — Критъл вдигна очи над очилата си; Клей и преди бе срещал този негов поглед.

— Общата сума е два милиона. След няколко дни завеждаме ново голямо дело. Успоредно с това подемаме рекламна блиц кампания, която сме поръчали на „Ист Медия“.

— Е, добре — каза Критъл, който очевидно се стряскаше от подобни големи разходи. — Надявам се все пак, че това ще ви донесе допълнителни хонорари.

— И аз се надявам — засмя се Клей.

— А какъв е този офис в Манасас? Тук има платен наем в размер на петнайсет хиляди долара.

— Разширяваме се. Вземам още шестима стажанти и съм им наел там офис, понеже е по-евтино.

— Радвам се, че разликата в цените ви интересува все пак. Шестима стажанти, казвате.

— Да, четирима вече са назначени. Договорите и заповедите за заплати са на бюрото ми.

Няколко мига Критъл внимателно разглежда извлечението; през очилата му проблясваха въпроси като на компютърен екран.

— Мога ли да запитам защо са ви нови стажанти, като имате толкова малко дела?

— Интересен въпрос — отвърна Клей. Той му разправи съвсем накратко за предстоящия групов иск, без да дава подробности за препарата и за фирмата производител. Критъл с нищо не показа дали е доволен от обяснението. Като счетоводител той по природа беше скептичен към всякакви стратегии, насърчаващи воденето на съдебни дела.

— Убеден съм, че знаете какво вършите — каза накрая той, макар да си мислеше точно обратното.

— Имай ми доверие, Рекс, ще се заринем в пари.

— В момента гледам, че ги ринете в обратна посока.

— За да спечелиш, трябва първо да похарчиш.

— Всички така разправят.

* * *

Атаката започна малко след залез на първи юли. Всички, с изключение на мис Глик, бяха насядали пред телевизора в залата за съвещания; точно в 8:32 всякакви разговори утихнаха и те впериха очи в екрана. Беше петнайсетсекунден клип, започващ с красив млад актьор с лекарска престилка, стиснал дебела книга под мишница и вперил честния си поглед в камерата, „Внимание, страдащи от артрит. Ако сте купили с рецепта препарата «Дайлофт», може да ви се наложи да съдите неговия производител. «Дайлофт» се сочи като причина за редица странични ефекти, между които тумори в пикочния мехур.“ В дъното на екрана се изписа с плътни букви следният надпис: ТЕЛЕФОН ЗА ВРЪЗКА: АКО ВЗЕМАТЕ ДАЙЛОФТ, ПОЗВЪНЕТЕ НА 1-800-555-DYLO. Докторът продължи: „Незабавно изберете този номер. На открития телефон за жертви на «Дайлофт» ние можем да ви уредим безплатен медицински преглед и изследване. Позвънете веднага!“

За петнайсет секунди всички бяха спрели да дишат, а когато клипът свърши, дълго време никой не проговори. За Клей моментът беше особено мъчителен, защото той току-що бе предприел ожесточена и потенциално поразяваща атака срещу огромна корпорация, която без съмнение щеше да му отговори подобаващо. Ами ако Макс Пейс се бе излъгал по отношение на препарата? Ами ако използваше него, Клей, като пешка в някаква чудовищна игра на шах между гиганти? Ами ако Клей не беше в състояние да докаже, че тъкмо този препарат причинява туморите? От няколко седмици си блъскаше главата с тези въпроси и бе разпитвал Пейс поне хиляда пъти надълго и нашироко. Дори на два пъти се бяха скарали и си бяха разменили остри думи. Накрая Макс се бе принудил да му предостави откраднатия, или поне неправомерно придобит, доклад за страничните ефекти на лекарството, а на свой ред Клей бе помолил един стар познат от общежитието от Джорджтаун, понастоящем лекар в Балтимор, да му хвърли един поглед. Докладът изглеждаше надежден и подобаващо зловещ.

Най-после Клей се бе убедил, че той е правият, а „Акърман“ — неизправната страна. Но когато видя клипа и съдържащото се в него обвинение, отново усети как коленете му омекнаха.

— Доста гадничко — обади се пръв Родни. Бе гледал записа поне десетина пъти, но на телевизионния екран всичко изглеждаше още по-плашещо. От „Ист Медия“ им бяха обещали, че всяко излъчване на рекламата ще бъде видяно от 16 процента от зрителската аудитория на всяка телевизионна станция. Клипът щеше да се пуска през ден в продължение на дванайсет дни по деветдесет станции от Източното до Западното крайбрежие. По предварителни изчисления щяха да го видят около осемдесет милиона души.

— Ще свърши работа — обади се Клей, влизайки в ролята си на лидер.

През първия час клипът бе излъчен от трийсет телевизионни станции по Източното крайбрежие, през следващия от други осемнайсет в Централната часова зона; на четвъртия час от началото на кампанията той достигна до Западното крайбрежие и бе пухнат по четирийсет и две станции. Само за първата вечер малката фирма на Клей похарчи 400 000 долара за тотална реклама.

Безплатните телефонни линии прехвърляха всички разговори от цялата страна до Лудницата — така бяха нарекли новонаетите помещения на юридическа фирма „Дж. Клей Картър II“. Там шестимата нови стажанти отговаряха на позвъняванията, попълваха формуляри, задаваха въпроси по предварителен списък, насочваха интересуващите се към специално създадената интернет страница с информация по случая „Дайлофт“ и обещаваха на всеки клиент в скоро време да му позвъни някой от адвокатите на фирмата. Два часа след излъчването на първия клип всички линии бяха заети. Номерата на онези, които не можеха да се свържат, се записваха от компютър; същевременно гласово съобщение насочваше и тях към интернет страницата.

Точно в девет на следващата сутрин телефонът на бюрото на Клей иззвъня. Беше някакъв адвокат от голяма фирма на същата улица, който заяви, че представлява „Акърман Лаборатърис“ и че настоява рекламата да бъде спряна незабавно. Държеше се надуто и снизходително, като заплаши Клей с всевъзможни юридически процедури и неприятности, ако не свие знамената. Разменени бяха остри думи, после тонът се поуспокои.

— Ще бъдете ли в офиса си до няколко минути? — запита Клей.

— Да, разбира се. Защо?

— Ще ви пратя нещо по куриер. До пет минути ще е при вас.

Куриерът беше Родни, който мигновено забърза по улицата с копие от подготвения съдебен иск от двайсет страници. В същото време Клей тръгна към сградата на съда, за да внесе оригинала. По негови инструкции секретарката започна да разпраща по факса копия до „Уошингтън Поуст“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“.

Освен това Пейс бе намекнал, че моментът е подходящ за къса продажба на акции на „Акърман Лаборатърис“, преди курсът им да се е сринал. В петък вечер акциите на фирмата вървяха по 42,50 долара. При отварянето на борсата в понеделник сутрин Клей бе наредил да продадат сто хиляди акции на тази цена, с намерение след няколко дни да си ги купи обратно по 30 долара и да изкара набързо още милион и нещо. Което всъщност беше и целта.

 

 

Когато се върна от съда, в офиса вреше и кипеше. Всичките шест открити линии в Лудницата в Манасас бяха непрестанно заети, така че останалите разговори се прехвърляха към главната квартира на Кънетикът Авеню. Родни, Полет и Джона държаха в ръце по една слушалка и разговаряха с потребители на дайлофт, разпръснати из цяла Северна Америка.

— Имам нещо за теб — каза мис Глик и му подаде розово листче, на което бяха записани името и телефонният номер на репортер от „Уолстрийт Джърнъл“. — Освен това мистър Пейс е в кабинета ти.

Макс седеше до прозореца с чаша кафе в ръка.

— Подадох го — каза Клей. — Бръкнахме в гнездото на осите.

— Наслаждавай се на мига.

— Адвокатите им вече се обадиха. Аз пък им изпратих копие от иска.

— Много добре. Сега сигурно бавно умират. Попаднаха в засада и знаят, че скоро ще бъдат заклани. Това е мечтата на всеки адвокат, Клей, възползвай се, докато ти е паднало.

— Седни. Имам да те питам нещо.

Облечен целият в черно както винаги, Пейс се настани в едно кресло и кръстоса крака. Каубойските му ботуши бяха от кожа, прилична на гърмяща змия.

— Ако „Акърман Лаборатърис“ те наеме в момента, как би постъпил?

— Най-важното нещо е пропагандният елемент. Бих започнал незабавно да пускам официални комюникета, да отричам всичко, да обвинявам алчните адвокати. Да защитавам препарата. Главната ми цел, след като бомбата вече е избухнала и от небето се сипе пепел, би била да запазя цената на акциите си. Днес при отваряне на борсата бяха по четирийсет и два и петдесет, което и без това е прекалено ниско. Сега вече вървят по трийсет и три. Ще накарам президента на корпорацията да направи изявление по телевизията. Ще мобилизирам целия отдел за връзки с обществеността да засили пропагандата. Ще наредя на адвокатите ми да организират желязна защита. Ще дам указания на хората от маркетинга да уверяват лекарите, че препаратът е добър.

— Само дето препаратът не е добър.

— За това ще мисля после. През първите няколко дни всичко е само приказки, поне на повърхността. Ако инвеститорите повярват, че препаратът има някакви опасни странични ефекти, те ще напуснат кораба и акциите ще продължат да се сриват. След като пропагандната машина заработи с пълна сила, ще поговоря сериозно с големите шефове. А когато се убедя, че с препарата наистина има проблем, ще се обърна към счетоводния отдел и ще го накарам да пресметне колко ще струват всички обезщетения. С опасно лекарство никога не се отива на съд. Съдебните заседатели могат да те осъдят на колкото си поискат, а тогава губиш контрол върху размера на сумата, която имаш да плащаш. Един съд може да даде на ищеца милион долара. Друг съд в друг щат може да се заинати и да ти друсне двайсет милиона наказателно обезщетение. Всичко е лотария. Така че за мен би било най-добре да плащам извън съда. Както бързо си успял да разбереш, повечето адвокати по групови искове си вземат процента направо от брутната сума, така че с тях лесно се преговаря.

— Колко може да си позволи да плати „Акърман“?

— Фирмата е застрахована поне за триста милиона. Имат още около петстотин милиона в наличност, повечето от които са приходи от дайлофта. Почти са достигнали предела, до който могат да разчитат на банкови кредити, но ако зависеше от мен, бих се подготвил да платя един милиард. И то колкото се може по-бързо.

— Дали „Акърман“ ще побърза?

— След като не са ме наели досега, явно не са много умни. Отдавна ги наблюдавам, наистина не са от най-съобразителните. Както всички производители на лекарства, и те изпитват ужас от съдебни дела. Вместо да използват пожарникар като мен, те подхождат по старомодния начин — разчитат на собствените си адвокати, които, естествено, нямат никакъв интерес от бързо споразумение. Основната фирма, с която работят, е „Уокър-Стърнс“ в Ню Йорк. Скоро ще ти се обадят.

— С други думи, да не очаквам бързо споразумение.

— Та ти подаде иска преди по-малко от час! Успокой се, по-полека!

— Знам само, че в момента харча парите, които ти току–що ми плати.

— Не се притеснявай. След година ще си още по-богат.

— След година значи.

— Така предполагам. Най-напред адвокатите им ще трябва да се поугоят. „Уокър-Стърнс“ ще отдели трийсет души да се занимават със случая, като на всички броячите им ще щракат на максимум. Мехурът на мистър Уърли ще струва на „Акърман“ поне сто милиона в хонорари на собствените им адвокати. Никога не го забравяй.

— Защо просто не ми платят сто милиона да им се махна от главата?

— Вече започваш да мислиш като истински адвокат. Ще ти платят и повече, но най-напред трябва да платят на своите. Така стават тези работи.

— Но ти не би постъпил така.

— Разбира се, че не. При случая с „Тарван“ моят клиент ми каза истината, което по принцип рядко се случва. Аз си направих домашното, наех теб и всичко приключи тихо, бързо и евтино. Общо петдесет милиона, от които адвокатите на клиента ми не взеха и цент.

Мис Глик се появи на вратата и каза:

— Репортерът от „Уолстрийт Джърнъл“ отново е на телефона.

Клей погледна към Макс, който каза:

— Поприказвай си с него. И не забравяй, че врагът има цял отдел за връзки с обществеността, който ще бълва само лъжи.

На следващата сутрин „Таймс“ и „Поуст“ пуснаха кратки бележки за груповия иск по случая „Дайлофт“ на първите страници на разделите си за бизнес и финанси. И в двете се споменаваше името на Клей, който тихичко се наслади на тръпката от новата си слава. Президентът на „Акърман“ бе нарекъл иска „безотговорен“ и „пореден пример за адвокатска злоупотреба с механизмите на правосъдието“. Вицепрезидентът по научната дейност бе казал: „Задълбочените ни проучвания върху «Дайлофт» досега не са открили никакви данни за негативни странични ефекти:“ И двата вестника отбелязваха, че акциите на „Акърман“, които и без това били поевтинели наполовина през изтеклите три тримесечия, били понесли пореден удар от този изненадващ иск.

„Уолстрийт Джърнъл“ бе напипал същината на случая. В предварителния разговор по телефона репортерът бе запитал Клей на колко е години.

— На трийсет и една? — бе повторил учудено той, което бе провокирало серия от въпроси за опита на Клей, за неговата фирма и прочие. Една метафора за Давид и Голиат е много по-четивна от сухите финансови данни и лабораторни анализи, така че се бе получила интересна история. От вестника изпратиха фотограф и Клей позира за снимка за голямо забавление на персонала си.

Заглавието над най-лявата колонка на първа страница гласеше: НОВОБРАНЕЦ СЕ ЗАХВАЩА С МОГЪЩИЯ „АКЪРМАН“. Отстрани имаше компютърен шарж на усмихнатия Клей. Първият абзац гласеше: „Преди по-малко от два месеца вашингтонският адвокат Клей Картър работеше като безименен, нископлатен обществен защитник в градската система на наказателно съдопроизводство. Вчера, вече като собственик на самостоятелна адвокатска фирма, той заведе иск за един милиард долара срещу третата по големина фармацевтична компания в света с твърдението, че докато облекчава острата болка на страдащите от артрит, нейното най-ново чудодейно лекарство «Дайлофт» предизвиква тумори в техните пикочни мехури.“

Статията изобилстваше с въпроси как точно Клей е успял толкова бързо да извърши своята професионална трансформация. Понеже нямаше право да споменава случая „Тарван“ и каквото и да било, свързано с него, той бе смотолевил нещо за извънсъдебни споразумения по няколко дела, засягащи страни, с които се бил запознал като обществен защитник. На „Акърман Лаборатърис“ също беше дадена думата за няколко надуто язвителни забележки за адвокати лешояди, злоупотребяващи с правосъдието за користни цели и подкопаващи икономиката, но като цяло статията беше посветена на Клей и неговия изумителен възход като специалист по груповите искове. Хубави неща бяха казани и за баща му, „легендарен вашингтонски адвокат“, който междувременно се бил „оттеглил“ на Бахамските острови.

Гленда от СОЗ бе похвалила Клей като „ревностен защитник на онеправданите“ — страхотни думи, с които си заслужи обяд в скъп ресторант. Президентът на Националната академия на пледиращите адвокати си бе признал, че никога не е чувал за Клей Картър, но въпреки това е „силно впечатлен от неговата работа“.

Един професор по право в Йейлския университет бе осъдил този „пореден пример на злоупотреба с груповия иск като инструмент на правосъдието“, докато негов колега от Харвард бе отбелязал, че случаят е „перфектен пример за това, как груповите искове трябва да служат за преследване на големите корпорации, нарушили закона“.

— Гледай още сега да я качиш на нашата интернет страница — каза Клей на Джона, като му подаде статията. — Клиентите ни ще я харесат.