Джон Гришам
Кралят на исковете (16)

16

Правилата за облекло в офиса на Клей бързо еволюираха в нещо, което можеше да се нарече свободен стил. Тонът бе зададен лично от шефа, който проявяваше предпочитания към дизайнерски джинси и тениски, плюс по някое спортно сако в случай, че имаше излизане за обяд. За по-важните срещи и за явявания в съда имаше скъпи италиански костюми, но понастоящем и двата вида събития бяха изключителна рядкост по простата причина, че фирмата нямаше клиенти и не водеше дела. За негово голямо удоволствие всички останали също бяха разнообразили гардероба си.

В понеделник късно следобед в залата за съвещания се събраха Полет, Родни и Джона, който изглеждаше изморен и недоспал. Макар през кратката история на фирмата да бе успяла да съсредоточи в ръцете си значително влияние, мис Глик си оставаше секретарка и мястото й беше на бюрото отпред.

— Момчета и момичета, чака ни работа — откри съвещанието Клей. Той ги запозна с проблема „Дайлофт“ и им изложи накратко историята на препарата, като се позова на лаконичните бележки на Макс Пейс. По памет им направи един бърз и критичен анализ на „Акърман Лаборатърис“ — продажби, печалби, налични средства, основни конкуренти, други правни проблеми. После премина на интересната част — катастрофалните странични ефекти и по-точно туморите в пикочния мехур, за които производителят бил напълно в течение.

— Към днешна дата срещу компанията няма заведен нито един иск — продължи той. — Но това положение е на път да се промени. На втори юли ние им обявяваме война, като подаваме групов иск тук, във Вашингтон, от името на всички пациенти, увредени от препарата. Това ще предизвика хаос, а ние трябва да го използваме максимално.

— Тези хора наши клиенти ли са? — запита Полет.

— Засега не. Но разполагаме с имена и адреси. Днес започваме да им звъним. Ще разработим план за набиране на клиенти, след което ти и Родни го привеждате в изпълнение. — Макар да имаше своите възражения срещу рекламните клипове, по време на обратния полет от Ню Орлиънс Клей бе успял да се убеди, че няма разумна алтернатива. Още с първите разкрития и с подаването на иска онези лешояди, с които се бе запознал на конференцията, щяха да се разшетат и да му измъкнат клиентите под носа. Единственият начин да запази голяма част от тях за себе си беше с рекламна кампания по телевизията.

Той обясни положението на персонала и добави:

— Това ще ни струва около два милиона.

— Че фирмата има ли толкова пари? — Джона изтърси на глас онова, което отдавна се питаха всички останали.

— Има ги. От днес започваме работа по рекламните клипове.

— Нали няма лично ти да се снимаш, шефе? — Гласът на Джона беше умолителен. — Моля те! — Подобно на всички американски градове, и Вашингтон беше залят от телевизионни реклами, главно късно вечер и рано сутрин, в които всеки, който се чувстваше ощетен и онеправдан, получаваше номера на някой войнствен адвокат, готов да реши всичките му проблеми, като при това не му вземе пари за първоначалната консултация. Често самите адвокати се появяваха в клиповете, като в повечето случаи резултатът беше плачевен.

Полет също изглеждаше уплашена и леко клатеше глава.

— Разбира се, че не. Ще се снимат професионални актьори.

— За какъв брой клиенти става дума?

— За хиляди. Трудно е да се каже.

Родни демонстративно преброи присъстващите с пръст.

— Според моите изчисления — подметна той — тук сме общо четирима.

— Ще назначим още хора. Назначавам Джона да отговаря за набирането на персонал. Ще наемем помещение в предградията и ще го напълним със стажанти. Те ще отговарят на телефоните и ще събират данни.

— Откъде ще намерим тези стажанти? — запита Джона.

— В обявите за търсене на работа в юридическите списания. Почвай да ги четеш. А днес следобед имаш среща с брокер по недвижими имоти в Манасас. Трябват ни около петстотин квадратни метра, никакви излишества, но да има достатъчно контакти за телефони и напълно оборудвана компютърна мрежа. Доколкото знам, това ти е специалността. Наемаш помещението, осигуряваш комуникациите, набираш персонал и го организираш за работа. И то колкото се може по-бързо.

— Слушам!

— Колко пари могат да се изкарат от дайлофта? — запита Полет.

— Толкова, колкото „Акърман“ е готов да плати. Някъде между десет и петдесет хиляди на човек, в зависимост от няколко фактора, на първо място от степента на увреждане на мехура.

Полет правеше някакви пресмятания в бележника си.

— А колко отделни случая бихме могли да съберем?

— Невъзможно е да се каже.

— Горе-долу?

— Не знам. Няколко хиляди.

— Добре, да кажем три хиляди случая. По десет хиляди долара, което е минимумът, това прави трийсет милиона, така ли е? — Тя произнесе цифрата бавно, докато я записваше в бележника си.

— Точно така.

— А каква част е адвокатският хонорар? — запита тя. Другите двама наблюдаваха внимателно Клей.

— Една трета.

— Това са десет милиона — бавно каза тя. — Хонорар за фирмата.

— Да. Като ще ги делим между нас.

Думата „делим“ отекна ясно в помещението. Джона и Родни не сваляха очи от Полет, сякаш искаха да й кажат: „Като си почнала, карай докрай!“

— В какъв смисъл ще ги делим? — запита с равен и премерен глас тя.

— Всеки от вас получава по десет процента.

— Тоест моят дял от тези хипотетични десет милиона е един милион?

— Именно.

— А, ъъъ, също и моят?

— И твоят също. И този на Джона. Държа да добавя, че това е по най-консервативни изчисления.

Консервативни или не, тримата служители поглъщаха мълчаливо цифрите известно време, като всеки мислено похарчи известна част от своя дял. За Родни един милион долара означаваше колеж за децата му. За Полет — развод със съпруга й гърка, когото бе виждала само веднъж през последната година. За Джона — яхта с платна, на която да прекара остатъка от живота си.

— Говориш сериозно, нали, Клей? — запита Джона.

— По-сериозно не може да бъде. Следващата една година ще си скъсаме задниците от бачкане, но после ще можем да се пенсионираме млади.

— Откъде знаеш за тоя дайлофт?

— Това е един от въпросите, на които не мога да ти отговоря, Джона. Съжалявам. Имай ми доверие. — В този момент самият Клей се молеше доверието му в Макс Пейс да не се окаже глупост.

— Почти забравих за Париж — обади се Полет.

— Не го забравяй. Там сме следващата седмица.

Джона скочи на крака и грабна бележника си.

— Как му беше името на оня брокер? — запита той.

* * *

На третия етаж в новата си къща Клей бе оборудвал малък офис — не че смяташе да работи кой знае колко у дома, но му трябваше място да съхранява документите си. Бюрото му беше стар касапски тезгях, който бе открил в един антикварен магазин наблизо, във Фредериксбърг, Той заемаше една цяла стена и по него имаше предостатъчно място за телефон, факс и лаптоп.

На този тезгях той направи първия си предпазлив опит да вербува потенциален клиент за групов граждански иск. Изчака до девет вечерта — час, в който определени хора се готвят да си лягат, особено по-възрастните и страдащите от артрит. Обърна едно питие за кураж и набра номера.

Отговори му женски глас, може би лично мисис Тед Уърли от Ъпър Марлборо, щата Мериленд. Клей се представи учтиво, обясни й, че е адвокат, сякаш в това адвокат да ти звъни у дома нямаше нищо нередно, нищо осъдително, и помоли да говори с мистър Тед Уърли.

— Тед гледа мача — отвърна тя. Явно мистър Уърли не беше склонен да разговаря с никого, когато играеха „Ориолс“.

— Разбирам, но не може ли да го чуя за момент?

— Казахте, че сте адвокат, така ли?

— Да, госпожо, и то от Вашингтон.

— Че какво е направил пак?

— Нищо, госпожо, няма нищо страшно. Бих желал да поговоря с него за артрита му. — Клей едва се сдържа да не затвори телефона и да побегне от стаята. Благодари на бога, че никой не го наблюдаваше и слушаше. Мисли за парите, казваше си през цялото време той. Мисли за хонорара.

— За артрита ли? Аз пък си рекох, че сте адвокат, а не доктор.

— Точно така, адвокат съм. И имам основание да смятам, че Тед взима вредно лекарство за артрита си. Ако нямате нищо против, бих желал да поговоря с него за момент.

Тя извика нещо настрани и Тед й отговори също с вик. Накрая той взе слушалката.

— Кой сте вие? — поиска да знае Тед и Клей бързо се представи.

— Какъв е резултатът? — запита съобразително той.

— Три на един за „Ред Сокс“. Познаваме ли се? — Беше глас на седемдесетгодишен човек.

— Не, сър. Аз съм адвокат във Вашингтон и съм специалист по дела срещу производители на опасни лекарствени препарати.

— Е, и какво искате?

— От източници по интернет се натъкнахме на името ви като възможен потребител на един противоартритен препарат, наречен „Дайлофт“. Бихте ли ми казали дали вземате такова лекарство?

— Може пък да не искам да ви кажа какви лекарства вземам.

Много правилна забележка, но Клей беше подготвен за нея.

— Разбира се, мистър Уърли, не сте длъжен. Но единственият начин да установя дали имате право на обезщетение е, като ми кажете дали вземате препарата.

— Уф, тоя гаден интернет… — изломоти мистър Уърли, после проведе кратък разговор със съпругата си, която очевидно бе заела позиция в близост до телефона. — Какво обезщетение? — запита той.

— Ще стигнем и до това след минута. Първо бих желал да знам дали вземате дайлофт. За ваше добро се надявам, че не.

— Ами, ъъъ, това дали не е тайна все пак?

— Не, сър. — Разбира се, че беше тайна, защо иначе здравният картон на всеки пациент щеше да съдържа поверителна информация? Ала тези малки лъжи бяха нужни, успокояваше се Клей. В името на голямата цел. Мистър Уърли и хиляди като него никога нямаше да узнаят, че вземат опасен препарат, ако не се намереше някой да им го каже. Във всеки случай нямаше да го научат от „Акърман“. Така че Клей си вършеше работата.

— Добре де, взимам го.

— От колко време?

— От около година. Много помага.

— Някакви странични ефекти?

— Като например?

— Например кръв в урината, парене при уриниране. — Клей се беше примирил с факта, че през следващите месеци ще разговаря с хората основно за урина и пикочни мехури. Това нямаше как да се избегне.

Още едно от нещата, които не се изучаваха във факултета.

— Не. Защо?

— Разполагаме с научни данни, които фирмата производител „Акърман Лаборатърис“ се опитва да прикрие. Установено е, че у някои пациенти препаратът предизвиква тумори в пикочния мехур.

И така, мистър Тед Уърли, който само допреди минути си бе гледал мирно и тихо мача по телевизията и нищо лошо не бе сторил никому, сега щеше да прекара няколко безсънни нощи в тревоги за туморите, които бързо нарастваха в пикочния му мехур. Клей се чувстваше като престъпник; идеше му да се извини и да затвори, но още веднъж си каза, че работата трябва да бъде доведена докрай. Как иначе мистър Уърли щеше да научи истината? Ако бедният човечец наистина имаше тумори, нямаше ли да е по-добре да знае за тях?

Хванал слушалката с една ръка и разтриващ замислено лицето си с другата, мистър Уърли заяви:

— Знаете ли, сега се сещам, че преди няколко дни май наистина имах парене.

— Какви ги приказваш? — чу Клей гласа на мисис Уърли някъде отстрани.

— Не се обаждай, ако обичаш! — каза мистър Уърли на мисис Уърли.

Клей се намеси, преди да са се скарали:

— Моята фирма представлява много потребители на дайлофт. Препоръчвам ви да се изследвате.

— Как, къде?

— Прави се тест на урината. Ние имаме собствен медицински персонал, можем да ви изследваме още утре. Безплатно.

— Ами ако ми открият нещо?

— Тогава ще обсъдим възможностите. Когато след няколко дни се разчуе за страничните ефекти, изведнъж ще започнат дела. Моята фирма ще води атаката срещу „Акърман“. Бих желал да ми станете клиент.

— Може би трябва да се посъветвам с лекаря си.

— Разбира се, това си е ваше право, мистър Уърли. Но той може да се окаже страна по проблема. Все пак нали ви е предписал препарата! Най-добре е да потърсите неутрално становище.

— Чакайте малко. — Мистър Уърли покри слушалката с ръка и оживено заспори със съпругата си. Когато се върна на телефона, той каза: — Не смятам за разумно да съдя доктора си.

— Аз също. Моята специалност са големите корпорации, които причиняват вреда на хората.

— Да спра ли да взимам лекарството?

— Първо да ви направим изследванията. До лятото дайлофтът ще бъде изтеглен от пазара.

— Къде да ида да си направя теста?

— Нашият лекар е в Чеви Чейс. Можете ли да отидете утре?

— Ами да, защо не? Вижда ми се глупаво да чакам, не смятате ли?

— Така е. — Клей му даде името и адреса на един лекар, когото Макс Пейс бе наел. Прегледът, който нормално струваше осемдесет долара, щеше да излезе на Клей триста, но такава беше цената на успеха.

Когато се уговориха за подробностите, Клей още веднъж се извини за безпокойството, благодари за отделеното време и остави бъдещия си клиент да догледа мача, страдайки. Едва когато затвори телефона, усети едрите капки пот над веждите си. Да вербува клиенти по телефона? Що за адвокат беше той?!

Богат, отговори си сам Клей.

За тази работа беше нужна дебела кожа — нещо, което Клей не притежаваше и не беше сигурен дали ще успее да придобие.

 

 

Два дни след този разговор Клей спря колата си пред къщата на семейство Уърли, които го посрещнаха на входната врата. При теста, който включваше и цитологична намазка, му били открити анормални клетки в урината — ясен признак, според Макс Пейс и неговите подробни, макар и неправомерно придобити научни данни, за наличие на тумори в пикочния мехур. Мистър Уърли бил насочен към уролог, който щял да го прегледа следващата седмица. Огледът и отстраняването на туморите щели да бъдат извършени с методите на трансуретралната хирургия, чрез вкарване на миниатюрна канюла със скалпел през пениса в мехура. Операцията била сравнително рутинна, но мистър Уърли беше уплашен до смърт. Двамата с мисис Уърли не бяха спали две нощи.

Колкото и да му се искаше, Клей нямаше как да им каже, че туморите вероятно са доброкачествени. По-добре беше това да сторят лекарите след операцията.

На чаша нес кафе с изкуствена сметана на прах Клей им обясни клаузите по договора за адвокатски услуги и отговори на въпросите им за предстоящото дело. С подписа си върху пунктираната линия Тед Уърли стана първият ищец по случая „Дайлофт“ в цялата страна.

Известно време изглеждаше, че ще си остане единствен. След безкрайни увещания по телефона Клей успя да убеди единайсет души да изследват урината си. Всичките дадоха отрицателен резултат.

— Давай, не отстъпвай — пришпорваше го Макс Пейс. Около една трета от хората или не вярваха, че Клей говори сериозно, или направо му затваряха телефона.

Тримата с Родни и Полет разделиха списъците на бели и чернокожи потенциални клиенти. Очевидно чернокожите не бяха толкова мнителни, колкото белите, защото по-лесно се съгласяваха да отидат на лекар. Може би се радваха на проявеното към здравето им внимание. Или пък, както подхвърли веднъж Полет, просто нея повече я биваше да ги баламосва.

До края на седмицата Клей записа още трима клиенти, дали положителни резултати за наличие на ненормални клетки. Със съвместни усилия Родни и Полет бяха уговорили още седем.

Щурмовият отряд по случая „Дайлофт“ беше готов за атака.