Джон Гришам
Кралят на исковете (5)

5

Клуб „Потомак“ в Маклийн, щата Вирджиния, бе основан преди стотина години от група заможни граждани, които по някакви причини не бяха приети за членове на никой от останалите клубове. А един богаташ може да понесе всичко, но не и да бъде отхвърлен. Така че отхвърлените напомпаха значителни суми в „Потомак“ и го превърнаха в най-хубавия клуб в района на федералния окръг Колумбия. Подбраха неколцина сенатори измежду членовете на конкуренцията, подмамиха разни знаменитости да се запишат при тях и не след дълго „Потомак“ започна да се радва на всеобщо уважение — купено с пари, разбира се. След като се сдоби с достатъчно членове, за да може да се самоиздържа, на свой ред започна да действа като истински клуб, отхвърляйки излишните. Така, макар все още да се смяташе за нов, той по всичко приличаше на стар почтен клуб и създаваше у членовете си такова усещане.

Разбира се, с една немаловажна разлика: „Потомак“ никога не бе крил, че членството в него може да се купи с пари. Никакви списъци на чакащите, никакви комисии, които да преглеждат молбите, никакви тайни гласувания. Всеки новоизлюпен вашингтонски богаташ можеше да си купи мигновено статут и престиж на клубен член, стига да подпишеше достатъчно тлъст чек. В резултат от което „Потомак“ разполагаше с най-добрите игрища за голф и тенис, с най-добрите басейни, клубни зали, ресторант — с всичко, за което може да мечтае един амбициозен клуб.

Доколкото можеше да прецени Клей Картър, чекът на Бенет Ван Хорн беше от по-тлъстите. Защото Бенет може и да беше парвеню и фукльо, но се числеше сред видните членове на „Потомак“, докато родителите на Клей в никакъв случай не биха прекрачили прага на клуб като този. Баща му бе съдил Бенет преди осемнайсет години за провалена сделка с недвижимо имущество в Александрия, щата Вирджиния; това беше по времето, когато Бенет все още беше дребен брокер на имоти с голяма уста, множество дългове и твърде малко лично имущество, което да не е ипотекирано. Тогава самият Бенет не беше член на клуб „Потомак“, макар сега да се държеше, сякаш е роден там.

Бенет Булдозера напипа златната жила в края на осемдесетте, когато нахлу с гръм и трясък в зелените хълмове на провинциална Вирджиния. Намериха се съдружници. Заредиха се сделки. Без лично да бе изобретил тактиката на изгорената земя в строителното предприемачество, Булдозера със сигурност я усъвършенства. Върху недокоснати гористи хълмове построи търговски комплекси. В близост до бойно поле, национална светиня, струпа жилищен микрорайон. Изравни със земята цяло село заради конкретен проект — комплекс от жилищни кооперации с фоайета и фитнес зали, големи и малки къщи, в центъра паркче с плитък басейн с мътна вода и два тенис корта, плюс живописна търговска уличка, която изглеждаше чудесно на макета, но така и не видя бял свят.

Смешното — макар че в случая едва ли можеше да се говори за умишлена ирония, понеже Бенет нямаше чувство за хумор — беше, че той обичаше да нарича излезлите като изпод шаблон проекти с имената на историческите местности и пейзажи, които разрушаваше заради тях: Тучни ливади, Шептящи дъбове, Горист хълм и пр. В съюз с други себеподобни, които можеха да мислят само на едро, той лобираше пред щатските законодатели в Ричмънд да наливат нови и нови суми за строеж на нови и нови пътища, които да водят до поредните му микрорайони. По този начин се намеси и в политическата игра, от което егото му само набъбна още повече.

През първата половина на деветдесетте неговата компания Бенет Ван Хорн Груп, или БВХГ, се разрасна, като постъпленията й се увеличаваха малко по-бързо от плащанията по дълговете. Двамата със съпругата му Барб си купиха къща в престижен квартал на Маклийн. Записаха се в клуб „Потомак“, където веднага станаха част от постоянното присъствие, неуморно подхранвайки илюзията, че са се родили с пари.

Според данните от щатския фирмен регистър, които Клей бе проучил най-внимателно и от които пазеше копия, през 1994 г. Бенет бе решил да превърне компанията в акционерно дружество, като се надяваше да събере 200 милиона от продажба на акции на борсата. Смяташе с парите да изплати някои дългове, но по-важно за него беше намерението му да „инвестира в безграничното бъдеще на Северна Вирджиния“. С други думи, още булдозери, още изгорена земя. При мисълта за такива суми в ръцете на Бенет Ван Хорн местните търговци на тежка строителна техника сигурно си хвърляха шапките във въздуха. А пък щатските власти, вместо да изпаднат в ужас при тази новина, кротко я бяха проспали.

С малко побутване от страна на една могъща инвестиционна банка акциите на БВХГ, при обявена първоначална цена от 10 долара, бързо скочиха нагоре и скоро удариха 16,50. Не беше зле, но далеч по-ниско от онова, което бе очаквал основателят и президентът на новото акционерно дружество, който само седмица преди пускането на борсата се бе похвалил пред местен делови ежедневник, че „… момчетата от Уолстрийт не се съмняват, че като нищо ще чукнем четирийсет долара за акция“. После в хода на търговията акциите му постепенно заплуваха обратно надолу, докато накрая се сгромолясаха до под 6 долара. При това Бенет глупаво бе отказал да продаде част от собствения си контролен пакет, както би постъпил всеки предвидлив бизнесмен. Той упорито бе задържал всичките четири милиона акции, докато собствената му пазарна стойност се бе свила пред очите му от шейсет и шест милиона до почти нищо.

Всеки ден Клей просто така, за удоволствие, си даваше труд да отвори вестника, за да провери как се продава на борсата една-единствена фирма. Понастоящем БВХГ вървеше по 0,87 долара — осемдесет и седем цента — за акция.

Как са днес акциите? — беше въпросът, който копнееше да зададе на Бенет, но така и не се реши да го направи.

— Може би тази вечер — промърмори той, докато минаваше с колата през входа на клуб „Потомак“. Доколкото на хоризонта се очертаваше възможност за сватба, недостатъците на Клей Картър най-свободно се обсъждаха на масата, докато тези на мистър Ван Хорн бяха забранена тема — Хееей, Бенет, моите поздравления! — заяви на глас Клей. — Акциите ти са се дигнали с дванайсет цента за два месеца. Жесток си, копеле! Време ти е за нов мерцедес. — Де да можеше да му го каже в лицето.

За да не дава бакшиш на портиера, сам откара хондата на един далечен паркинг зад някакви тенис кортове. Докато крачеше към сградата на клуба, пооправи вратовръзката си, като не спираше да си мърмори под носа. Клей ненавиждаше този клуб. Мразеше всички нищожества, които бяха негови членове, мразеше го, защото не можеше сам да стане член, мразеше го, защото беше територия на такива като семейство Ван Хорн, които го караха да се чувства като натрапник. За стотен път през този ден, както и през всеки друг ден от живота си напоследък, се запита какво го бе накарало да се влюби в дъщерята на такива непоносими родители. Ако наистина искаше нещо на този свят, то бе да избягат с Ребека в Нова Зеландия — далеч от СОЗ и колкото се може по-далеч от семейството й.

Леденият поглед на салонната управителка сякаш му казваше: „Знам, че не си член, но въпреки това ще те отведа до масата ти.“

— Моля, последвайте ме — изрече вместо това тя със заучено хладна усмивка. Клей не отговори. Той преглътна, впери поглед право напред и се опита да забрави буцата в стомаха си. Как да изпита удоволствие от една вечеря в подобна обстановка? Вече на два пъти се бе хранил тук — веднъж само с Ребека, веднъж с Ребека плюс мистър и мисис Ван Хорн. Храната беше скъпа и не лоши, но за човек като Клей, израсъл с пуешки колбаси, всяка храна беше хубава.

Бенет го нямаше на масата. Клей прегърна нежно мисис Ван Хорн — ритуал, който и двамата мразеха — и изрече едно доста неубедително: „Честит рожден ден!“ После целуна набързо Ребека по бузата. Масата беше добра, с изглед към игрището за голф — много престижно място за вечеря, наистина, откъдето човек можеше да гледа на воля как разни допотопни старци се щурат по зелената ливада, спъват се в дупките с пясък и не могат да вкарат топката от три педи разстояние.

— Къде е мистър Ван Хорн? — запита Клей с плаха надежда, че Бенет е задържан извън града или, още по-добре, се намира в болница с някаква особено неблагоприятна диагноза.

— Всеки момент ще дойде — отвърна Ребека.

— Цял ден беше в Ричмънд, среща се с губернатора — добави мисис Ван Хорн за по-сигурно. Тези хора наистина нямаха милост. Клей усети как му се иска да извика: „Печелите! Печелите! Вие сте по-важни от мен!“

— С какво се занимава сега? — запита учтиво той, за пореден път изумен от собствената си фалшива убедителност. Клей знаеше точно какво прави Булдозера в Ричмънд. Парите от щатския бюджет бяха изчерпани и не стигаха за строеж на нови шосета в Северна Вирджиния, тъкмо където Бенет и подобните нему настояваха да бъдат построени. В Северна Вирджиния бяха най-многото гласове. Затова щатските законодатели обмисляха да подложат на референдум въвеждането на допълнителен данък оборот за градовете и областите около окръг Колумбия, за да могат със собствени средства да строят шосета. Повече шосета означаваха повече жилищни кооперации с фитнес зали и фоайета, повече търговски комплекси, повече коли, повече пари за разклатената БВХГ.

— С политика — отвърна Барб. Всъщност тя едва ли подозираше какво точно обсъжда Бенет с губернатора. Клей искрено се съмняваше, че Барб Ван Хорн знае истинската стойност на акциите на БВХГ. Тя знаеше например в кои дни се събира нейният бридж клуб, знаеше и колко е ниска заплатата на Клей, но с повечето останали подробности се занимаваше Бенет.

— Как мина денят ти? — запита Ребека, колкото да отклони внимателно, но настойчиво темата от голямата политика. На няколко пъти в разговор с родителите й Клей бе използвал израза „парвенюшки комплекс“ и всеки път родителите й видимо се бяха стягали.

— Както обикновено — отвърна той. — А при теб?

— Утре има изслушвания в комисията, така че днес офисът беше под пара.

— Ребека ми каза, че са ти възложили нов случай на убийство — обади се Барб.

— Така е. — Клей се запита какви ли други аспекти от професията му на обществен защитник бяха обсъждали Ребека и майка й. И пред двете имаше по чаша бяло вино. И двете чаши бяха поне наполовина празни. Той ги бе прекъснал, докато бяха разговаряли за нещо. Вероятно за него. Или може би беше твърде мнителен? Може би…

— Какъв е клиентът ти? — поинтересува се Барб.

— Едно момче от улицата.

— А кого е убил?

— Друго момче от улицата.

Това донякъде я успокои. Чернокож убил друг чернокож. Да се избият всички, нас какво ни интересува?

— Виновен ли е? — продължи разпита тя.

— Засега се ползва от презумпцията за невинност. Така работи системата.

— С други думи, виновен е.

— Така изглежда.

— Как можеш да защитаваш подобни хора? Ако знаеш, че са виновни, как можеш да полагаш такива усилия, за да ги отървеш?

Ребека отпи голяма глътка вино, явно решена този път да не се намесва. През последните месеци тя псе по-рядко му се притичаше на помощ. И все по-често не му даваше мира мисълта, че макар животът му с нея да обещаваше да бъде мечта, ако се прибавеха и те, щеше да стане кошмар. Засега кошмарът взимаше надмощие.

— По конституция на всеки обвиняем се гарантира правото на справедлив процес — каза снизходително той, сякаш само един глупак можеше да не знае това. — Аз просто си върша работата.

Барб извърна новите си очи нагоре и после отмести поглед към игрището за голф. Много от дамите в клуб „Потомак“ ползваха един и същ пластичен хирург, чиято специалност, изглежда, беше да прави пациентките си да приличат на азиатки. След втория сеанс очите им се дръпваха назад в ъглите и макар без бръчки, изглеждаха вулгарно изкуствени. Горката Барб се подлагаше на клъцване тук, на изопване там, на попълване еди-къде си, без план и ясна стратегия, и засега резултатите бяха твърде еклектични.

Ребека отпи още една голяма глътка вино. Първия път, когато бяха вечеряли тук с родителите й, тя си бе свалила обувката под масата и бе потъркала пръсти по крака му, чак до бедрото, сякаш казваше: „Я да зарежем тази тъпа кръчма и да скачаме в леглото!“ Но не и тази вечер. Тази вечер беше кисела и изглеждаше някак угрижена. Клей съзнаваше, че едва ли скучните изслушвания в глупавата й комисия я безпокояха толкова. Между тях назряваха проблеми, които само чакаха сгоден момент да избият на повърхността, и той се запита дали моментът не бе дошъл, дали тази вечеря не беше повод за разкриване на картите и задълбочено обсъждане на бъдещето.

Бенет пристигна запъхтян, преливащ от фалшиви извинения, задето ги е накарал да чакат. Той плесна Клей по гърба, като да бяха състуденти от колежа, и целуна двете си момичета по бузите.

— Как е губернаторът? — запита Барб достатъчно силно, за да я чуят в другия край на помещението.

— Екстра. Поздравява ви всички. Президентът на Корея ще бъде в града идната седмица и шефът ни кани на прием. Смокинги и тъй нататък, в резиденцията. — Всичко това също бе поднесено на вниманието на околните с подобаващ апломб.

— А, така ли? — изписка Барб, изкривила прясно ремонтираното си лице в блажена усмивка.

Тъкмо с корейците ще си между свои, помисли си Клей.

— Голям купон се заформя — отбеляза Бенет, докато вадеше мобилни телефони от джобовете и ги подреждаше в редичка на масата. След секунди зад гърба му изникна келнер с двойно уиски „Чивас“ с малко лед, както обикновено.

Клей поръча чай с лед.

— Как е моят конгресмен? — изрева Бенет през масата на Ребека, после извърна очи докрай вдясно, за да се убеди, че двойката на съседната маса го е чула. Аз си имам личен конгресмен!

— Добре е, татко, праща ти много поздрави. Много е зает.

— Изглеждаш уморена, бебчето ми, тежък ден ли си имала?

— Доста напрегнато беше.

Членовете на семейство Ван Хорн отпиха от чашите си. Умората на Ребека беше любима тема за разговор на родителите й. Те все се безпокояха, че момичето им се преуморява. Струваше им се, че тя изобщо не би трябвало да работи. Наближаваше трийсетте и й беше време да се омъжи за добро момче с високоплатена работа и осигурено бъдеще, да им роди внуци и да прекара остатъка от живота си в клуб „Потомак“.

Клей изобщо не би се интересувал какво им се иска на тях двамата, ако Ребека не споделяше техните мечти. Навремето тя му бе споменала, че иска кариера в публичната администрация, но след четири години на Капитолийския хълм й бе писнало от бюрократи. Искаше съпруг и деца, и голяма къща в предградията.

Донесоха менютата. Един от телефони те на Бенет иззвъня и той невъзпитано отговори на масата. Някаква негова сделка бе на път да се провали. Бъдещето на финансовата стабилност на Америка беше застрашено.

— Какво да облека? — запита Барб Ребека, докато Клей се криеше зад менюто си.

— Нещо новичко! — отвърна Ребека.

— Права си — съгласи се на драго сърце Барб. — Хайде в събота да ходим по магазините.

— Прекрасна идея.

Бенет спаси сделката от провал и поръча вечеря. После великодушно сподели с останалите подробностите от телефонния разговор: от някаква банка бавели плащанията, той трябвало да ги понастъпи, такива ми ти работи. Продължи да говори до пристигането на салатите.

След няколко хапки Бенет заяви както винаги с пълна уста:

— Докато бях в Ричмънд, обядвах с моя добър приятел Иън Лъдкин, председателя на щатския конгрес. Много ще ти хареса, Клей, страхотен човек е. Идеалният джентълмен от Вирджиния.

Както си дъвчеше, Клей закима учтиво, сякаш нямаше търпение да се запознае с всичките приятели на Бенет.

— Както и да е. Иън ми е задължен за някои услуги, които му направих навремето — не че е единствен, де! — но този път взех, че го запитах направо.

На Клей му бе нужна секунда, за да установи, че жените бяха спрели да се хранят. Вилиците им лежаха на масата, лицата им бяха напрегнати в очакване.

— Какво го запитахте? — изви глас Клей, който почувства, че е редно да каже нещо.

— Питах го за теб, Клей. Умно момче, казах му, адвокат, умът му е като бръснач, работяга, с диплома по право от „Джорджтаун“, при това хубавец и с характер, пък той ми рече, че винаги му трябват способни млади хора. Трудно се намират, бога ми! Тъй ми рече. Каза ми още, че има вакантно място за щатен юрист. Аз му рекох, че нямам представа дали ще те заинтересува, но с удоволствие ще ти предам. Е, какво ще кажеш?

Ще кажа, че ми устроихте засада, за малко не избухна Клей. Ребека го наблюдаваше внимателно в очакване на първоначална реакция.

Точно по сценария Барб възкликна:

— Звучи направо страхотно!

Способен, трудолюбив, образован, че чак и хубавец — Клей бе изумен от скоростта, с която му се вдигаха акциите пред семейство Ван Хорн.

— Интересно — успя да възкликне той донякъде искрено. И наистина беше интересно във всяко отношение.

Бенет беше готов да се хвърли в атака. Разбира се, негово беше предимството на изненадата.

— Длъжността е страхотна. Ще ти хареса. Ще се запознаеш с хората, които наистина движат нещата в този щат. Няма да скучаеш. Разбира се, там се работи много, до късно вечер, особено когато щатският конгрес заседава, но аз казах на Иън, че имаш яки плещи. Издържат на работа и отговорности.

— И какво точно ще работя? — успя да изрече Клей.

— Правна материя, не му разбирам чак толкоз. Но ако се интересуваш, Иън с удоволствие ще те извика на интервю. Имай предвид обаче, че за длъжност като тази се кандидатират доста хора. Иън ми каза, че е затрупан от молби. Трябва да се действа бързо.

— Ричмънд не е толкова далеч — обади се Барб.

Във всеки случай е доста по-близо от Нова Зеландия, помисли си Клей. Барб вече явно кроеше планове за сватбата. Изражението на Ребека си оставаше неразгадаемо. Понякога и тя може би се чувстваше задушена в прегръдката на родителите си, но рядко проявяваше желание да се освободи от нея. На свой ред Бенет използваше парите си, или каквото изобщо бе останало от тях, за да държи и двете момичета под контрол.

— Ами, ъъъ, в такъв случай благодаря — промълви Клей, смазан под тежестта на внезапно присадените му яки плещи.

— Почваш със заплата деветдесет и четири хиляди на година — каза Бенет с една-две октави по-ниско, за да не чуят останалите вечерящи.

Деветдесет и четири хиляди годишно беше над двойно повече от това, което Клей изкарваше в момента, и той си даваше сметка, че всички на масата го знаят. Семейство Ван Хорн обожаваха парите и бяха изцяло обсебени от неща като заплати, доходи и лично богатство.

— Ееехааа! — извика Барб като по даден сигнал.

— Не е лошо — призна Клей.

— За начало наистина не е — потвърди Бенет. — Иън казва, че ще се запознаеш с най-големите адвокати във Вашингтон. Договорите са всичко. Няколко години практика, и ще си извоюваш собствено име в корпоративното право. А пък там вече са големите нари, нали разбираш?

Мисълта, че Бенет Ван Хорн изведнъж бе проявил интерес да урежда живота на Клей, не беше никак успокояваща. Разбира се, каза си той, Бенет всъщност урежда не неговия живот, а бъдещето на Ребека.

— Как да откажеш на такова нещо? — намеси се по най-дърварски начин Барб.

— Мамо, остави човека! — каза Ребека.

— Искам просто да кажа, че е страхотен шанс — продължи Барб, сякаш Клей беше толкова тъп, че не можеше сам да схване очевидното.

— Помисли малко, наспи се, нямаш бърза работа — продължи Бенет. Подаръкът беше поднесен. Сега оставаше да се види дали момчето е достатъчно умно, за да го приеме.

Клей нагъваше целеустремено салатата си и кимаше с пълна уста. Вторият „Чивас“ пристигна и разговорът се смени. Бенет им заразправя най-новите клюки от Ричмънд: имало планове за пререгистриране на отбора по бейзбол под ново име и като национален. Бейзболът беше една от любимите му теми. Самият Бенет играеше периферна роля в един от трите консорциума от инвеститори, борещи се за правото да откупят и регистрират отбора, така че жадно следеше всички развития по темата. Според една неотдавнашна статия в „Уошингтън Поуст“ консорциумът на Бенет бил твърдо на последно място и с всеки изминал ден изоставал главоломно от другите два. Неговите финансови възможности били неясни, според неназован източник доста разклатени, а в цялата статия името Ван Хорн изобщо не се споменаваше. Клей знаеше обаче, че Бенет има огромни дългове. Няколко негови строителни проекта бяха блокирани от природозащитни организации, които се опитваха да запазят малкото останали незастроени територии в Северна Вирджиния. Водеше безкрайни и ожесточени дела с някогашни съдружници. Акциите му бяха практически без стойност. И при все това имаше нахалството да седи невъзмутимо на масата в клуба, да се налива с шотландско уиски и да дрънка врели-некипели за някакъв нов стадион за 400 милиона, за закупуване на цял бейзболен отбор за 200 милиона, плюс още 100 милиона заплати на служители и така нататък.

Стековете им пристигнаха точно в мига, когато бяха приключили със салатата. Това спести на Клей тягостни мигове принудителен разговор без храна в устата, която да дъвче. Ребека подчертано не му обръщаше внимание, той на нея също. Назряваше пореден скандал.

Последваха пикантни историйки за губернатора — близък приятел на Бенет, разбира се, който вече бил задействал машината да се кандидатира за Сената и — иска ли питане! — много държал Бенет да му даде едно мъжко рамо. Стана дума и за няколко от предстоящите по-сочни сделки. Спомена се нещо и за новия частен самолет, но това си беше дежурно, защото Бенет така и не можеше да намери най-подходящия модел за себе си. Вечерята се проточи сякаш с часове, а бяха минали едва деветдесет минути, когато всички вкупом отказаха десерта и започнаха да се готвят за ставане.

Клей благодари на Бенет и Барб за поканата и им обеща да вземе бързо решение относно работата в Ричмънд.

— Това е шансът на живота ти — обяви тържествено Бенет. — Гледай да не ме изложиш.

Когато Клей се убеди, че Бенет и Барб най-после ги няма, той помоли Ребека да влезе за минутка с него в бара. Двамата мълчаливо изчакаха да им сервират питиетата, преди някой да се реши да проговори. Когато им предстоеше разправия, всеки гледаше другият да изстреля първия патрон.

— Не знаех нищо за тази длъжност в Ричмънд — започна тя.

— Някак ми е трудно да повярвам. Имам чувството, че цялото семейство се бяхте наговорили. Майка ти поне със сигурност беше в играта.

— Баща ми просто се грижи за теб, това е всичко.

Баща ти е идиот, за малко не извика той.

— Не, баща ти се грижи за теб. Той не може да допусне да се омъжиш за човек без бъдеще, затова се е нагърбил да урежда живота ни вместо нас. Не ти ли се струва, че е малко нахално от негова страна да реши, че моята работа не му харесва, и да тръгне да ми търси друга?

— Ами ако наистина се опитва да ти помогне? Той обича да услужва на хората.

— Но кое го кара да мисли, че имам нужда от помощ?

— Вероятно имаш.

— Аха! Най-после го каза.

— Няма да работиш там вечно, Клей. Ти си добър адвокат и милееш за клиентите си, но е време да помислиш и за себе си. Пет години в СОЗ ти стигат. Сам си ми го казвал.

— Може пък да не искам да живея в Ричмънд. Може пък да не ми се напуска Вашингтон. Ами ако не желая да работя за някой от приятелчетата на баща ти? Ами ако самата мисъл да се намирам сред някакви си там местни политици ме отблъсква? Аз съм юрист, Ребека, не съм бюрократ!

— Добре де. Както кажеш.

— Това ултиматум ли е?

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв смисъл. Какво ще стане, ако откажа?

— Мисля, че вече отказа, което между другото е типично за теб. Поредното ти прибързано решение.

— Прибързаните решения са лесни, когато изборът е очевиден. Аз сам си търся работа и не съм молил баща ти да ми прави услуги. И все пак, какво ще стане, ако откажа?

— Е, във всеки случай и на другия ден слънцето ще изгрее.

— Ами родителите ти?

— Те със сигурност ще бъдат разочаровани.

— А ти?

Тя вдигна рамене и отпи от чашата си. Двамата на няколко пъти бяха говорили за брак, но не бяха стигнали до споразумение. Не бяха сгодени и нямаха конкретни планове. Ако единият искаше да прекъсне връзката, имаше възможност да го направи, макар че нямаше да е лесно и безболезнено. Но след като в продължение на четири години и двамата не бяха имали други партньори, постоянно се бяха клели в любов един на друг и правеха секс поне пет пъти седмично, връзката им някак от само себе си беше на път да стане постоянна.

Така или иначе, тя още не беше готова да си признае истината, че иска да си почине, че иска съпруг и деца и че в крайна сметка кариерата не я интересува. Те все още се надпреварваха да доказват кой работи повече, все още спореха кой от двамата е по-важен. Нямаше как изведнъж тя да заяви, че си търси мъж, който да я осигури и издържа.

— Все ми е тая, Клей — въздъхна накрая тя. — Та нали става дума за някаква си там служба, не за министерско кресло! Ако не я искаш, просто я откажи.

— Благодаря ти. — Изведнъж Клей се почувства като същински кретен. Ами ако Бенет наистина се опитваше да му помогне? Той толкова мразеше семейството на Ребека, че всичко, свързано с тях, го дразнеше. Но това беше негов проблем, нали? Те имаха право да се тревожат за бъдещия съпруг на дъщеря си, бащата на техните внуци.

И кой родител не би се тревожил при бъдещ зет като него? — призна си с неохота Клей.

— Трябва да тръгвам — каза Ребека.

— Добре.

Той я изпрати навън и тръгна след нея, наблюдавайки я в гръб. Запита се дали да не й предложи да минат през апартамента й за един кратък сеанс. Но настроението й след прекараната вечер беше такова, че с положителност щеше да го отреже. А той щеше да се почувства като глупак, който на всичкото отгоре не може да се владее. Винаги се чувстваше така в подобни случаи. Затова си наложи да се въздържи с усилие на волята, стисна челюсти и се овладя.

Докато й помагаше да се качи в беемвето, тя прошепна:

— Защо не се отбиеш при мен за няколко минути?

И Клей се затича към колата си.