Джон Гришам
Кралят на исковете (41)

41

След единайсет дни на легло Клей най-после бе изписан. На левия му крак бе сложен нов, по-лек гипс и макар да не можеше да ходи, поне беше в състояние да се движи малко по-свободно. Полет го изкара с инвалидната му количка от болницата и го качи на взет под наем ван; Оскар беше на волана. След петнайсет минути го вкараха в къщата му в Джорджтаун и заключиха вратата. Полет и мис Глик бяха превърнали любимата му стая за почивка на долния етаж във временна спалня. Всичките му телефони, факсът и компютърът бяха инсталирани на сгъваема маса близо до леглото. Дрехите му бяха сгънати и подредени на временни пластмасови лавици до камината.

Първите два часа след завръщането си у дома той прекара в четене на получената поща, на финансови доклади и вестникарски изрезки, внимателно подбрани от Полет, която умишлено му бе спестила повечето материали, отнасящи се лично до него.

По-късно, след като подремна, Клей седна с Полет на кухненската маса и Оскар обяви, че е време за работа.

Започваше последното действие от драмата.

Първият проблем, който се заеха да решават, беше тяхната фирма. Критъл бе успял да намали донякъде разходите, но само режийните си оставаха от порядъка на около милион долара месечно. И понеже нямаха текущи приходи, нито очакваха в бъдеще, съкращенията бяха неизбежни. Те прегледаха внимателно списъка на служителите — адвокати, стажанти, секретарки, технически персонал — и заедно взеха болезнените решения. Макар случаите по делото „Максатил“ вече да нямаха никаква стойност, все пак се искаше едно последно усилие, за да приключат преписките. Клей остави четирима адвокати и четирима стажанти, за да свършат това. Беше твърдо решен да спази всички договори със служителите на фирмата, което щеше да му струва още пари.

Докато гледаше имената на хората, които трябваше да уволни, Клей усети, че му призлява.

— Искам да поразмисля още малко — каза той, неспособен да вземе окончателното решение.

— Клей, повечето го очакват — намеси се Полет.

Той седеше, взираше се в списъка и се опитваше да си представи клюките, които се носеха по негов адрес по коридорите на собствената му фирма.

Два дни преди това Оскар с неохота бе приел да отиде до Ню Йорк и да се срещне с Хелън Уоршо. Той й бе представил в общи линии състоянието на фирмата, активите и потенциалните пасиви, като буквално я бе помолил за милост. Шефът му не искал да подава заявление за фалит, но ако бъдел принуден под натиска на мисис Уоршо, нямало да има избор. Тя бе останала неумолима. Клей бил член на група адвокати, обвиняеми по нейния групов иск, чието общо богатство тя била изчислила на около милиард и половина долара. Затова нямала намерение да допусне Клей да се отърве с някакъв мизерен милион на ищец, след като от Патън Френч можела да изцеди три пъти повече. Освен това просто не била в настроение за извънсъдебни споразумения. Това дело било важно и с друго — то представлявало смел опит за реформиране на системата срещу бъдещи злоупотреби, заради което на помощ били привлечени медиите. И тя с нетърпение се готвела да се наслади на всеки миг от него.

Оскар се върна във Вашингтон с подвита опашка, убеден, че Хелън Уоршо — адвокат на най-голямата група кредитори на Клей — е жадна за кръв.

Ужасната дума „фалит“ бе произнесена за пръв път от Рекс Критъл в болничната стая на Клей. Тогава тя бе подействала като бомба на всички присъстващи. След това обаче и други започнаха да я изричат. Самият Клей я споменаваше, отначало единствено пред себе си. Полет също я произнесе веднъж. Оскар я бе употребил в Ню Йорк. Не им беше приятно да я казват, устите им някак не я побираха, но постепенно през последните две седмици тя се бе превърнала в част от речника им.

С обявяване на фалит юридическата фирма щеше да бъде ликвидирана.

С обявяване на фалит договорите със служителите щяха да бъдат анулирани.

С обявяване на фалит гълфстриймът можеше да бъде върнат на дилъра при по-добри условия.

С обявяване на фалит недоволстващите им клиенти по делото „Максатил“ щяха да бъдат оставени с празни ръце.

С обявяване на фалит ищците по делото „Хана“ щяха да бъдат убедени да се съгласят на споразумение.

И най-важното — с обявяване на фалит Хелън Уоршо щеше да бъде неутрализирана.

Оскар беше почти толкова потиснат, колкото и Клей, и след няколко мъчителни часа тръгна за офиса. Полет изкара Клей на верандата с количката и двамата изпиха по чаша зелен чай с мед.

— Имам да ти казвам две неща — обяви тя, като го гледаше отблизо в очите. — Първото е, че смятам да ти дам от моите пари.

— Дума да не става!

— Напротив. Ти ме направи богата, без да си ми бил длъжен. Не съм аз виновна, че си умопобъркан бял глупак, но това не ми пречи да те обичам още. Затова ще ти помогна, Клей.

— Можеш ли да повярваш какво се случи, Полет?

— Не мога. Не е за вярване. Само че се случи. А преди нещата да почнат да се оправят, те трябва напълно да се объркат. Не чети вестници, Клей. Моля те. Обещай ми, че няма да четеш.

— Не се безпокой.

— Аз ще ти помогна. Ако загубиш всичко, ще се погрижа да не останеш на улицата.

— Не знам какво да ти кажа.

— Нищо не ми казвай.

Полет го хвана за ръката и Клей с мъка сподави сълзите си. Мина един безкраен миг.

— Второ — продължи тя. — Говорих с Ребека. Тя се страхува да идва при теб, за да не я открият. Затова си е купила нов мобилен телефон, за който съпругът й не знае. Даде ми номера, иска да й се обадиш.

— Ще дадеш ли някой женски съвет?

— Не го искай от мен. Знаеш отношението ми към оная руска пачавра. Ребека е симпатично момиче, но при нея нещата са сложни, ако мога така да се изразя. Така че решавай сам.

— Благодаря ти все пак.

— Не ми благодари. Тя каза да й се обадиш днес следобед. Съпругът й нямало да бъде в града. Аз те оставям след няколко минути.

 

 

Ребека паркира зад ъгъла и почти се затича по улицата към дома на Клей. Не я биваше особено по тайните срещи, нито пък него, затова първото нещо, което си обещаха, беше, че го правят за пръв и последен път.

Двамата с Джейсън Майърс били решили да прекратят брака си по взаимно съгласие. Отначало той предложил да се обърнат към брачен консултант и да не избързват с развода, но продължавал да работи постарому — по осемнайсет часа дневно, ту във Вашингтон, ту в Ню Йорк, Пало Алто или Хонконг. Фирмата му имала офиси в трийсет и два града й клиенти по целия свят. За него работата била по-важна от всичко на света. Той просто я бил изоставил, без извинения и без планове за промяна. Бракоразводните документи щели да бъдат подадени до две седмици. Тя вече си опаковала багажа. Апартаментът щял да остане на Джейсън; тя нямала ясна представа къде смята да живее. За близо година брак не били събрали почти никакво общо имущество. Той бил съдружник във фирмата с 800 000 долара годишна заплата, но тя не искала и цент от парите му.

Според Ребека родителите й избягвали да се месят. Нито пък имали възможност. Майърс не ги обичал — нищо чудно! — а Клей допускаше, че една от причините да се задържа толкова дълго в хонконгския клон на фирмата беше, че е най-далеч от семейство Ван Хорн.

И двамата имаха своите причини за бягство. Клей при никакви обстоятелства не би останал във Вашингтон през следващите години. Унижението, което бе претърпял в този град, беше твърде прясно и жестоко, а по широкия свят никой нямаше да го познава. Той копнееше за анонимност. За пръв път през живота си Ребека искаше просто да се махне — от проваления брак, от семейството си, от онзи противен клуб и непоносимите хора в него, от принудата да печели пари и да трупа имущество, далеч от Маклийн и единствените приятели, които някога бе имала.

Мина час, преди Клей да я склони да легне при него, но за секс не можеше да става и дума с гипсирания крак и другите му рани. Просто искаше да я гушне, да я целува, да навакса пропуснатото време.

Тя прекара нощта в къщата и реши да не си тръгва повече. По време на сутрешното кафе той започна с Текила Уотсън и тарвана и не спря, докато не й разправи всичко.

 

 

Полет и Оскар се върнаха от офиса с още неприятни новини. Някакъв адвокат в окръг Хауард насъсквал собствениците на жилища да подават жалби срещу Клей за нарушаване на правната етика заради проваленото споразумение с „Хана“. Няколко десетки жалби вече се били получили във Вашингтонската адвокатска колегия. Същият адвокат бил завел шест дела срещу Клей и активно насърчавал и други пострадали да го съдят. Фирмата на Клей била съставила план за извънсъдебно споразумение, който щял да бъде представен на съдията по делото за фалит на „Хана“. Странното в случая било, че фирмата можела да получи дори хонорар, макар и много по-малък от онова, което Клей бе отказал.

Междувременно Хелън Уоршо била поискала спешни показания от няколко ищци по делото „Дайлофт“. Спешността била продиктувана от факта, че някои от тях вече умирали, затова показанията им щели да бъдат записани на видеокасета и изслушани на процеса, който щял да започне след около година. Ето защо всякакво бавене, протакане, отлагане и други дребни хитрости, които обикновено използвала защитата в такива случаи, щели да бъдат крайно несправедливи по отношение на ищците. Клей прие графика за изслушванията, предложен от мисис Уоршо, макар лично да не възнамеряваше да присъства.

Под натиска на Оскар, Клей най-после се съгласи да съкрати десет адвокати и повечето стажанти, секретарки и служители. Лично подписа кратки, но искрени извинителни писма до всеки от засегнатите, като пое върху себе си цялата отговорност за провала на фирмата.

Честно казано, нямаше кого друг да вини.

Съставено бе и писмо до клиентите по случая „Максатил“. В него Клей преразказваше накратко делото, водено от Мунихъм във Финикс. Той поддържаше старото си схващане, че лекарството е опасно, но наред с това щяло да е „трудно, ако не и невъзможно, да се докаже причинно-следствена връзка“. Компанията не желаела да преговаря за извънсъдебно споразумение, а с оглед на сегашните си здравословни проблеми Клей не бил в състояние да се подготви за продължителен съдебен процес.

Беше му крайно неприятно да използва понесения побой като извинение, но Оскар надделя. В криза като тази човек беше склонен да се хваща и за сламка.

Писмата щяха да предизвикат вълна от възмущение.

— Ще се оправим — повтаряше Оскар. — Поне ще ни се махнат от главата.

Клей не можеше да не се сеща от време на време за Макс Пейс, неговия стар познайник, който го бе натопил в тази история. Пейс — който се подвизаваше под още четири имена — междувременно бе осъден задочно за измама с ценни книжа, но беше неоткриваем. В присъдата се казваше, че е използвал вътрешна информация, за да продаде близо един милион акции на „Гофман“, непосредствено преди Клей да заведе иска срещу тях. После ги изкупил обратно по ниския курс и напуснал страната с около 15 милиона долара печалба. Бягай, Макс, бягай! — мислеше си Клей. Ако го хванеха и докараха под стража в страната, Пейс можеше да издаде всичките им мръсни тайни.

В списъка от задачи, който Оскар му бе съставил, имаше още стотина неща, но Клей започна да се изморява.

— Аз ли ще ти бъда болногледачка тази нощ? — прошепна Полет в кухнята.

— Не, Ребека е тук.

— Май си търсиш белята.

— Тя още утре подава молба за развод. По взаимно съгласие.

— А русата кукла?

— С нея съм приключил, ако изобщо се върне от Сейнт Барт.

През цялата следваща седмица Клей нито веднъж не напусна дома си. Ребека опакова всички неща на Ридли в големи чували за боклук и ги свали в мазето. После донесе част от собствения си багаж, макар Клей да я бе предупредил, че твърде скоро ще загуби къщата. Готвеше вкусни обеди и вечери и се грижеше за него като истинска болногледачка.

Двамата гледаха стари филми до полунощ, после спяха до късно на следващата сутрин. Ребека го караше с колата си на лекар.

Ридли се обаждаше през ден от острова. Клей не й съобщи по телефона, че мястото й е заето; предпочиташе да го направи лично, ако и когато се завърнеше. Ремонтът на вилата вървял превъзходно, докладваше тя, макар Клей сериозно да бе орязал бюджета. Ридли явно не се интересуваше от неговите финансови проблеми.

 

 

Последният адвокат, който се появи в живота на Клей, беше Марк Мансън — специалист по фалити, който се занимаваше с особено тежки и заплетени случаи на фалирали фирми. Критъл го бе открил. След като Клей го нае, Критъл му показа счетоводните книги, договорите, съдебните дела, активите и пасивите. Всичко. Когато Мансън и Критъл дойдоха в къщата на Клей, той помоли Ребека да излезе. Искаше да й спести ужасяващите подробности.

За седемнайсетте месеца, откакто бе напуснал СОЗ, Клей бе спечелил 121 милиона долара. От тях 30 милиона бяха изплатени като премии на Родни, Полет и Джона; 20 милиона бяха отишли за наеми и режийни на офиса, изплащане и поддръжка на гълфстрийма; 16 милиона бяха прахосани за реклама и медицински изследвания по случаите „Дайлофт“, „Максатил“ и „Тънкия Бен“; 34 милиона бяха за данъци, платени или натрупани; четири милиона за вилата и три милиона за яхтата. Още по милион тук и там — за къщата в Джорджтаун, за „заема“ на Макс, за всичките обичайни изхвърляния на един новобогаташ.

Лъскавият нов катамаран на Джарет беше особен случай — Клей го беше платил, но бахамската компания, на която се водеше, беше изцяло собственост на баща му. Според Мансън съдът, който водеше процедурата по фалита, щеше да заеме една от две възможни позиции: или яхтата беше подарък и в такъв случай Клей трябваше да заплати данък дарение, или просто беше чужда собственост и не представляваше част от имуществото на Клей. При всички положения катамаранът щеше да остане собственост на Джарет Картър.

Освен това Клей бе спечелил 1,7 милиона от търговия с акции на „Акърман“ и макар част от сумата да беше скрита в офшорна сметка, тя трябваше да се върне и декларира.

— За укриване на активи се ходи в затвора — назидателно каза Мансън, който очевидно сам не беше склонен да извинява подобни нарушения.

Финансовият баланс на Клей Картър показа актив от близо 19 милиона долара с малко на брой кредитори. Потенциалните пасиви обаче бяха катастрофални. Понастоящем двайсет и шест бивши клиенти на фирмата я съдеха в групов иск за фиаското с дайлофта. Техният брой се очакваше да нараства и макар да беше невъзможно да се оцени стойността на всеки отделен случай, в един момент след приключване на делата Клей щеше да дължи много повече пари, отколкото притежаваше. Ищците по делото „Хана“ се организираха и точеха зъби. Разплатата за максатила щеше да отнеме време, но да го досъсипе. Бе невъзможно да се изчисли отсега размерът на тези разходи.

— Оставете на синдиците да се занимават с това. Когато всичко приключи, ще притежавате само ризата на гърба си, но поне няма да дължите нищо.

— Много ви благодаря! — заяви Клей, като си мислеше за яхтата. Ако успееше да я скрие от ръцете на съдия-изпълнителя, впоследствие Джарет би могъл да я продаде, да си купи нещо по-скромно, а на Клей да му останат малко пари, с които да живее.

След два часа, прекарани с Мансън и Критъл, масата в кухнята му бе покрита с таблици, разпечатки и ръкописни бележки — всичко, което бе останало от последните осемнайсет месеца от живота му. Чувстваше се засрамен от своята алчност и глупост. Призляваше му при мисълта какво бе допуснал да направят от него парите.

Само надеждата, че скоро ще се махне от всичко, му помагаше да издържи.

* * *

Ридли позвъни от Сейнт Барт с тревожната новина, че пред „тяхната“ вила се е появил надпис „ПРОДАВА СЕ“.

— Това е, защото вилата се продава — обясни Клей.

— Нищо не разбирам.

— Ела и ще ти го обясня.

— Неприятности ли имаш?

— Може и така да се каже.

След дълга пауза тя каза:

— Предпочитам да остана.

— Не мога насила да те накарам да се върнеш, Ридли.

— Така е. Не можеш.

— Добре тогава. Живей във вилата, докато се продаде. Не ме интересува.

— Колко време ще отнеме?

Той си представи как тя прави всичко възможно да провали всяка евентуална продажба. Но в този момент на него просто не му пукаше.

— Може би месец, може би година. Наистина не знам.

— Оставам — каза тя.

— Много добре.

Родни завари своя стар приятел, седнал на стълбите на хубавата си стара къща, с подпрени до него патерици и шал около врата заради есенния хлад. Вятърът въртеше в кръг листата по Дъмбартън Стрийт.

— Излязох да глътна въздух — обясни Клей. — Бях заключен вътре цели три седмици.

— Как са кокалите ти? — запита Родни, като приседна до него и се загледа в улицата.

— Зарастват.

Родни бе заприличал на типичен обитател на предградията — меки памучни панталони, маратонки, голям нов джип, за да вози децата.

— Главата ти как е?

— Нямам допълнителни увреждания на мозъка.

— А душата?

— Измъчена, меко казано. Но ще оживея.

— Полет ми каза, че напускаш.

— Поне временно се махам оттук. Идната седмица подавам молба за обявяване на фалит и ще гледам да ме няма, докато трае процедурата. Полет има апартамент в Лондон, където мога да се скрия за няколко месеца.

— Не може ли да се избегне фалитът?

— Няма как. Срещу мен са подадени много искове, всичките основателни. Спомняш ли си първия ищец по делото „Дайлофт“, Тед Уърли?

— Как да не го помня!

— Вчера е починал. Не съм го убил аз, но не го и защитих. Всеки съдебен състав би му присъдил пет милиона долара обезщетение. А като него са общо двайсет и шест. Не, отивам в Лондон.

— Клей, искам да ти помогна.

— Няма да приема пари от теб. Затова си дошъл, нали? Водих този разговор два пъти с Полет и веднъж с Джона. Ти сам спечели парите си и беше достатъчно умен, за да ги прибереш и да се оттеглиш навреме. Докато аз продължих и загубих.

— Няма да те оставим да умреш я! Не беше длъжен да ни даваш по десет милиона, а го направи. Сега ние ще ти върнем една част.

— Не!

— Да. Тримата вече говорихме. Ще изчакаме, докато мине делото по фалита, след което ще ти преведем някаква сума. Нещо като подарък.

— Ти си изкара честно парите, Родни. Задръж ги.

— Никой не изкарва десет милиона за шест месеца. Можеш да ги откраднеш, да ги спечелиш на лотария, да ти паднат от небето, но никой не изкарва пари по този начин. Направо е смешно и неприлично. Така че аз ще ти върна една част. Също и Полет. Не съм сигурен за Джона, но мисля, че и той ще го направи.

— Как са децата?

— Ето че сменяш темата!

— Така е. Сменям темата.

И те заговориха за деца, за старите приятели в СОЗ, за бивши клиенти и дела. Останаха на стълбището, докато започна да се стъмва. Пристигна Ребека и стана време за вечеря.