Джон Гришам
Кралят на исковете (40)

40

На следващата сутрин Клей бе откаран отново в хирургията за някои дребни намествания на болтовете и гвоздеите в краката му. „Лека центровка“ ги бе нарекъл лекуващият лекар. Колкото и лека да беше, Клей бе поставен под пълна анестезия, която му изяде половината от деня. Малко след обяд го върнаха в стаята му, където спа още три часа, докато мине действието на упойката. Когато се свести, видя срещу себе си не Ридли, не и Ребека, а Полет.

— Някакви новини от Оскар? — запита той с набъбнал език.

— Обади се и каза, че делото вървяло добре, това е всичко — докладва Полет. Тя нагласи леглото и възглавницата, донесе му вода и когато той напълно се разсъни, тръгна по задачи. Преди да излезе, му подаде запечатан плик, пристигнал с куриер.

Беше от Патън Френч. Написана на ръка бележка с най-добри пожелания за скорошно оздравяване, плюс още нещо, което Клей не можа да дешифрира. Имаше прикрепена записка до членовете на Координационния съвет на ищците (понастоящем обвиняеми). Почитаемата Хелън Уоршо била представила на съда седмичните добавки към груповия иск. Списъкът на ищците набъбвал. Остатъчни увреждания от дайлофта никнели из цялата страна. Броят на ищците бил нараснал на 291 души, от които 24 били бивши клиенти на мистър Картър, т.е. с трима повече от предишната седмица. Както обикновено Клей прочете бавно имената им, като се питаше как бе станало така, че житейските им пътища се бяха кръстосали с неговия.

Дали неговите бивши клиенти биха се зарадвали да го видят сега в болницата — бит, насинен, натрошен? Може би някой от тях беше на същия етаж, за да му вадят тумори и цели органи от тялото, заобиколен от разстроени близки и роднини, докато часовникът гръмко отброяваше последните му дни? Клей знаеше, че не той е причинил болестта им, но по някаква причина се чувстваше отговорен за тяхното страдание.

Най-после и Ридли се отби на път от фитнес залата за вкъщи. Тя мъкнеше със себе си някакви книги и списания и се опитваше да си придава загрижен вид. След няколко минути каза:

— Клей, обади се декораторът. Трябва да се върна във вилата.

Този декоратор дали случайно не беше декораторка? Клей поразсъждава няколко секунди по въпроса, но не запита.

Каква прекрасна идея!

— Кога? — запита той.

— Може би утре. Ако самолетът е свободен. — Защо пък да не бъде? Да не би Клей да пътуваше за някъде?

— Разбира се. Ще позвъня на пилотите. — Ако тя се разкараше, животът му щеше да стане по-лек. И без това не му помагаше с нищо в болницата.

— Благодаря. — Тя седна на стола и запрелиства едно от списанията. След трийсет минути времето й изтече. Целуна го набързо по челото и изчезна.

После се появи детективът. Трима жители на Рийдсбърг били арестувани в неделя сутрин пред един бар в Хейгърстаун, Мериленд. Станало сбиване, те се опитали да избягат с тъмнозелен ван металик, но шофьорът се объркал и заорал в канавката. Детективът извади три цветни снимки на заподозрените — и тримата яки, нискочели мъжаги. Клей не можа да разпознае нито един от тях.

Според шефа на полицията в Рийдсбърг и тримата работели в завода „Хана“. Двамата неотдавна били съкратени, но това била единствената информация, която детективът успял да изкопчи от властите в града.

— Не може да се каже, че ни съдействат — оплака се той. След като лично бе ходил в Рийдсбърг, Клей прекрасно разбираше защо. — Ако не можете да ги разпознаете, нямаме друг избор, освен да приключим случая — добави той.

— Никога не съм ги виждал преди — отговори Клей.

Детективът прибра снимките в папката и си тръгна завинаги. На негово място се появи цяла процесия от лекари и сестри, които започнаха да опипват, бодат и оглеждат. Изтощен, след час Клей отново заспа.

 

 

Около девет и половина вечерта Оскар се обади. Съдията току-що бил обявил край на днешното заседание. Всички били изтощени главно защото Дейл Мунихъм бил обърнал залата на бойно поле. От „Гофман“ с неохота извадили третия си експерт — някакъв жалък лабораторен плъх с дебели очила, който отговарял за клиничните изследвания на максатила. След една виртуозна, творческа серия от навеждащи въпроси от страна на Роджър Шилото, Мунихъм взел думата и заклал човечеца при кръстосания разпит.

— Направо му разката фамилията по класическия начин — засмя се Оскар. — Адвокатите на „Гофман“ трябва да са луди, за да призоват още свидетели.

— Нещо за споразумение? — запита Клей. Избиваше го на дрямка от лекарствата и трудно вникваше в детайлите.

— Не, но тази нощ в „Гофман“ едва ли ще спят. Носи се слух, че утре щели да изкарат още един свидетел, после щели да клекнат и да очакват присъдата. Мунихъм отказва дори да разговаря с тях. Държи се така, сякаш очаква рекордно обезщетение.

Клей заспа, притиснал телефона до бузата си. Една сестра мина след час и го извади от ръката му.

* * *

Президентът на „Гофман“ пристигна във Флагстаф в сряда вечерта и веднага бе откаран във високата сграда в центъра, където заговорничеха неговите адвокати. Роджър Рединг и останалият екип на защитата докладваха за хода на делото, а финансовите експерти го запознаха с най-новите цифри. Цялата дискусия се въртеше около възможно най-катастрофалния сценарий.

Понеже задникът на Рединг вече беше достатъчно насинен, той упорито настояваше защитата да се придържа към първоначалния план и да извика останалите свидетели. Все някога нещата щели да се обърнат в тяхна полза. Все някога Роджър щял да си възвърне формата и да покаже какво може в съдебната зала. Само че Боб Мичъл, главният юрисконсулт на компанията, и Стърлинг Гиб, дългогодишен адвокат и личен приятел на президента, смятаха, че са видели достатъчно. Още един разпнат свидетел, и съдебните заседатели като нищо щяха да наскачат от местата си и да нападнат най-близкия мениджър на „Гофман“. Самолюбието на Рединг беше наранено, той настояваше да се бият докрай, като се надяваше на чудо. Но това, което предлагаше, не беше разумно.

Мичъл и Гиб се срещнаха насаме с президента на компанията в три сутринта, на кафе с понички. Само тримата. Колкото и да изглеждаха зле нещата за „Гофман“, все още оставаха някои тайни за максатила, до които никой никога не биваше да се добере. Ако Мунихън разполагаше с тази информация или ако успееше да я изцеди от някой свидетел, тогава наистина небето над „Гофман“ щеше да се продъни. Най-накрая президентът взе решението да сложи край на това кръвопролитие.

Когато съдът се събра на съвещание в 9 сутринта, Роджър Рединг обяви, че защитата е приключила с призоваването на свидетели.

— Никакви свидетели повече, така ли? — запита съдията. Току-що един процес, който смяташе, че ще продължи петнайсет дни, бе съкратен наполовина. Очакваше го седмица голф!

— Точно така, ваша светлост — отвърна Рединг и се усмихна на съдебните заседатели, сякаш всичко беше наред.

— Възражения, мистър Мунихъм?

Адвокатът на ищцата бавно се надигна. Почеса се по главата, погледна Рединг и каза:

— Ако те са приключили, ние не възразяваме.

Съдията обясни на съдебните заседатели, че трябва да се оттеглят на едночасова почивка, докато той изясни някои неща с адвокатите. Когато се върнеха, щяха да изслушат двете пледоарии и до обяд делото щеше да им бъде предадено за решение.

Оскар последва тълпата в коридора, стиснал в ръка мобилния си телефон. В болничната стая на Клей не отговаряше никой.

Клей бе прекарал три часа в чакане за рентгенов преглед — три безкрайни часа на болнична количка в оживен коридор, по който се блъскаха лекари, сестри и санитари, улисани в глупави разговори. Беше забравил мобилния си телефон в стаята и в продължение на три часа беше изолиран от целия свят, забравен някъде в търбуха на университетската болница „Джордж Уошингтън“.

Самият преглед също продължи близо час, но би могъл да отнеме и по-малко, ако пациентът не беше толкова упорит, агресивен и на моменти направо невъзпитан. Накрая санитарят го върна с количката в стаята му и с облекчение го остави.

Клей беше задрямал, когато Оскар му се обади. Беше пет и двайсет във Вашингтон, три и двайсет във Финикс.

— Къде се губиш? — поинтересува се Оскар.

— Не питай.

— Адвокатите на „Гофман“ вдигнаха бяло знаме още от сутринта, настояваха за споразумение, но Мунихъм не искаше и да чуе. След това всичко се разви много бързо. Заключителните речи започнаха към десет. Съдебните заседатели получиха делото точно в дванайсет.

— Значи делото е при съдебните заседатели?

— Беше.

— Какво?

— Беше, Клей. Всичко приключи. Съвещаваха се около три часа и накрая решиха в полза на „Гофман“. Много съжалявам. Всички са в шок.

— Не може да бъде!

— Боя се, че може.

— Оскар, кажи, че ме лъжеш!

— Де да беше така. Не знам какво стана. Никой не разбра. Рединг произнесе зрелищна пледоария, но аз наблюдавах съдебните заседатели. Струваше ми се, че са на страната на Мунихъм.

— Дейл Мунихъм загуби дело?

— Да, Клей. И то не кое да е, а нашето!

— Но как?

— Не знам. Аз бих заложил къщата си, че „Гофман“ ще загуби.

— Ние всъщност това направихме.

— Съжалявам, Клей.

— Виж какво, Оскар, лежа в болнично легло, съвсем сам. Сега ще затворя очи, а ти ми говори. Не ме оставяй. Около мен няма никой. Говори ми.

— След прочитането на присъдата при мен дойдоха Флийт и още двама, Боб Мичъл и Стърлинг Гиб. Големи сладури. Толкова бяха доволни, че щяха да се пръснат. За начало ме запитаха дали си още жив. Какво ще кажеш? Пратиха ти много поздрави, страшно искрено при това. Казаха да ти предам още, че скоро ще ни навестят. В близко време Роджър Ракетата и компания ще се явят във Вашингтон за своето следващо дело, този път срещу Клей Картър Втори, Краля на исковете, за когото се знае, че досега не е водил нито едно дело в съда през живота си. Какво можех да им отговоря? Та те току-що бяха победили един велик адвокат на негов терен!

— Сега нашите случаи не струват пет пари, Оскар.

— Те със сигурност мислят така. Мичъл каза, че оттук нататък няма да предложат и цент на нито един пациент, вземал максатил. Сега искали да се съдят до победа. Да очистели името си. Такива ми ти работи.

Клей държа Оскар на телефона повече от час, докато в неосветената му болнична стая падна здрач. Оскар му предаде най-подробно заключителните пледоарии на страните и напрежението в залата преди произнасяне на присъдата. Описа му шока и ужаса по лицето на ищцата — умираща жена, чийто адвокат бе отказал да приеме предлаганото от „Гофман“ обезщетение, предполагаемите 10 милиона. Също и Мунихъм, който — отдавна забравил какво е да губиш дело — настоявал съдебните заседатели да попълнят въпросници, за да обяснят решението си. След като успял да си поеме дъх и да се вдигне на крака — този път с помощта на бастуна си, разбира се, — старецът се развикал, разбеснял се и станал за посмешище. Не по-малко изненадани били тъмните костюми от страната на „Гофман“, които само допреди секунди седели на банката с наведени глави, сякаш се молели, докато председателят на съдебните заседатели важно произнасял съдбовните думи. Още с произнасянето на присъдата на изхода на залата настанала блъсканица, понеже анализаторите от Уолстрийт се втурнали навън, за да звънят по телефоните.

Оскар приключи разказа си с думите:

— Отивам да се напия.

Клей повика сестрата и поиска приспивателно.