Джон Гришам
Кралят на исковете (4)

4

Управата на лагер „Спасение“ считаше за ненужно да бяга от проблемите. Хората, които ръководеха центъра за рехабилитация на наркомани, не се и опитваха да напуснат полесражението, откъдето набираха своя контингент жертви за лечение. И през ум не им бе минало да наемат някоя тиха сграда в провинцията. Лагерниците им идваха направо от улицата и един ден се връщаха отново на нея.

Лагерът се намираше на Дабъл Ю Стрийт в Северозападен Вашингтон. От прозорците му се виждаха редица изоставени къщи със заковани прозорци, някога свърталища на дребни пласьори на крек. А също и обвеяният със зловеща слава терен на някогашна бензиностанция, където се срещаха пласьори и дистрибутори и сключваха сделките си, без да се интересуват кой ги гледа. Според неофициалната полицейска статистика на този празен участък бяха открити повече надупчени от куршуми човешки трупове от което и да било друго парче земя във федералния окръг Колумбия.

Със заключени врати и стиснал здраво с две ръце волана, Клей мина бавно по цялата дължина на Дабъл Ю Стрийт, като се оглеждаше напрегнато и се ослушваше за неизбежния пукот на изстрели. Бял младеж като него беше доста примамлива мишена по всяко време на деня в такова гето.

Лагер „Спасение“ представляваше някогашен склад, отдавна изоставен от първоначалния си собственик, определен за събаряне от градската управа, после продаден на търг за шепа долари на благотворителна организация, които бе съзряла в него някакъв потенциал. Импозантната страда, някога от червени тухли, впоследствие беше боядисана в ръждиво кафяво от тротоара до покрива, като долните етажи бяха покрити с графити от местните художници. Беше толкова голяма, че заемаше цялото разстояние между две преки. Всички прозорци и врати по дължината на улицата бяха зазидани и боядисани в цвета на фасадата, а да не се налага да слагат ограда от бодлива тел. Ако някой много държеше да избяга, щяха да са му нужни чук и длето и поне един цял ден, за да се справи.

Клей спря своята „Хонда Акорд“ точно пред сградата и се замисли дали да слезе, или да натисне газта и да избяга. Над дебелата двойна врата имаше малка табелка с надпис: ЛАГЕР „СПАСЕНИЕ“. ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Сякаш някой би могъл да влезе по погрешка или по собствено желание. Наоколо се навърташе обичайната улична тайфа от млади бичета, очевидно пласьори, като нищо притежаващи достатъчно автоматично оръжие, за да отблъснат полицейска атака, плюс двама пияници, които се кандилкаха в синхрон по тротоара, и малка група хора, вероятно роднини на питомците на лагера, които бяха дошли на свиждане. Професията на Клей го бе отвеждала до някои от най-неприятните места във Вашингтон и с течение на времето той си бе изработил начин да крие страха. Аз съм адвокат. Тук съм по работа. Разкарай се от пътя ми. Не ме заговаряй. Вече пет години работя в СОЗ, а още никой не е стрелял по мен.

Клей спря до бордюра и заключи хондата. С известна тъга си призна, че едва ли някой от местните гангстери би обърнал внимание на скромната му количка. Беше на дванайсет години и поне на триста хиляди километра. Вземете я, какво чакате, помисли си той.

Пое си дъх и се опита да не обръща внимание на любопитните погледи, с които го удостои тротоарната компания. Аз съм единственият бял човек в радиус от поне три километра, каза си той. Натисна бутона до вратата; в домофона се чу припукване и после човешки глас:

— Кой е?

— Казвам се Клей Картър и съм адвокат. Имам уговорена среща в единайсет с мистър Талмидж Екс. — Произнесе името отчетливо, като почти беше убеден, че е грешка.

По телефона изрично бе попитал секретарката как се пише фамилното име на мистър Екс, на което тя му бе отговорила, и то доста грубо, че това изобщо не е фамилно име. Че какво е тогава? Ами Екс. Както обичате. Няма сега да го променяме заради вас я!

— Изчакайте малко — каза гласът и Клей зачака. Той гледаше втренчено двойната врата, като отчаяно се опитваше да изключи от съзнанието си всичко останало. Смътно усети откъм лявата си страна движение; някой се бе приближил.

— Ей, приятел, ти адвокат ли си? — чу той въпроса, изречен с характерния писклив глас на чернокож младеж, достатъчно силно и ясно, за да го разберат всички.

Клей се извърна и храбро погледна своя мъчител право в модните дизайнерски слънчеви очила.

— Да — отвърна той колкото можеше по-безразлично.

— Никакъв адвокат не си ти! — заяви младежът. Зад него се бе събрала малка тълпа от зяпачи.

— Боя се, че съм — каза Клей.

— Няма начин да си адвокат, приятел!

— Изключено — добави друг от тайфата.

— Сигурен ли си, че си адвокат?

— Аха — кимна Клей, влизайки в тона им.

— Че ако си адвокат, как можеш да караш такава кола?

Клей не беше сигурен от кое го заболя повече — от смеха на околните или от истинността на забележката. Той каза нещо, с което само усложни положението си:

— Мерцедеса го кара жена ми.

— Ти нямаш жена, бе! Къде ти е халката?

Какво ли още бяха забелязали? — запита се Клей. Смехът продължаваше, когато едното крило на двойната врата прищрака и се отвори. С усилие на волята той успя да пристъпи небрежно вътре, вместо да се шмугне бързешката и да им покаже колко го е страх. Фоайето беше нещо като бункер — с циментов под, метални врати, нисък таван, оскъдно осветление; липсваха само чували с пясък и оръжие. Зад дълга метална маса с два телефона седеше секретарка. Без да вдига поглед от масата пред себе си, тя каза:

— Ей сега идва.

Талмидж Екс беше жилест, напрегнат като навита пружина мъж на около четирийсет, без капка тлъстина по източеното тяло, без намек за усмивка на сбръчканото, преждевременно състарено лице. Очите му бяха големи и тъжни, в тях се отразяваха няколко десетилетия, прекарани на улицата. Беше много черен, а дрехите му много бели: колосана памучна риза и дочен панталон. Черните му военни ботуши бяха лъснати до блясък. Главата му също лъщеше, без нито един косъм.

Мистър Екс посочи единствения стол в импровизирания си офис и затвори вратата.

— Носите ли книжата? — запита без предисловия той. Явно размяната на светски любезности не беше между силните му страни.

Клей му подаде необходимите документи, върху всеки от които се различаваше нечетливият подпис на Текила Уотсън. Клей забеляза, че домакинът му не носи часовник; в помещението нямаше никакви други часовници. Времето бе оставено отвън, пред прага.

— Кога ги подписа?

— Подписани са с днешна дата. Бях при него в ареста преди около два часа.

— Вие негов адвокат ли сте? — запита Талмидж Екс. — Официално назначен от съда?

Човекът явно не за пръв път се сблъскваше със системата на наказателното правораздаване.

— Да. Назначен от съда и зачислен по делото от СОЗ.

— Гленда още ли е там?

— Да.

— С нея се знаем отдавна. — Тази кратка забележка щеше да си остане единствената светска любезност в целия разговор.

— Чухте ли тук за убийството? — запита Клей, като извади жълт адвокатски бележник от куфарчето и се приготви да записва.

— Научихме едва преди час, когато се обадихте. Знаехме, че във вторник е излязъл и не се е върнал, усещахме, че нещо не е наред, но при нас всеки ден по нещо не е наред. — Той говореше бавно и отчетливо, подбирайки внимателно думите, примигвайки често, но без да отделя поглед от Клей. — Разкажете ми какво всъщност е станало.

— Но между нас да си остане.

— Аз съм негов възпитател. Освен това съм и пастор. Вие сте му адвокат. Всичко, изречено в тази стая, си остава в тази стая. Нали така?

— Така.

Клей му разправи подробностите, които бе успял да събере до момента, включително версията на Текила за случилото се. Професионално и етично погледнато, той нямаше право да разкрива пред трети лица показанията на клиента си. Но какво пък? Талмидж Екс знаеше за Текила Уотсън повече, отколкото Клей изобщо се надяваше някога да научи.

Докато траеше разказът, Талмидж Екс най-после извърна поглед встрани и затвори очи. После вдигна глава, към тавана, сякаш питаше Бог защо се случва всичко това. Беше видимо обезпокоен; мислите му го отнесоха нанякъде.

Когато Клей привърши, Талмидж Екс запита:

— С какво мога да ви помогна?

— Бих желал да видя личното му досие. Той ме е упълномощил.

Досието вече лежеше върху бюрото на Талмидж Екс, но той каза:

— После. Първо да поговорим. Какво точно ви интересува?

— Да започнем от Текила. Откъде дойде той?

Талмидж Екс отново гледаше Клей в очите. Явно беше готов да помогне.

— От улицата. Откъдето и всички останали. От социалните служби го бяха насочили към нас като безнадежден. Няма семейство. Никога не е познавал баща си. Майка му умряла от СПИН, когато бил на три години. Отгледан бил от някакви лели, прехвърляли си го една на друга, давали го в сиропиталища, имал няколко ареста като малолетен, бил и в дом за непълнолетни престъпници. Напуснал училище. Типичен случай. Вие знаете ли какво представлява лагер „С“?

— Не.

— При нас идват най-тежките случаи, тези, които са постоянно зависими от дрога. Заключваме ги няколко месеца, третираме ги като новобранци в казарма. Тук сме осем души възпитатели, всички сме наркомани, не бивши, а сегашни, защото един наркоман никога не е напълно излекуван, трябва да знаете това. Четирима от нас са и пастори. Аз съм лежал тринайсет години за наркотици и грабеж, после се обърнах към Бога. Тъй или иначе, ние се занимаваме с младите наркомани, зависими от крек, на които никой друг не може да помогне.

— Само от крек ли?

— В крека е истината, мой човек. Евтин е, има го в изобилие, помага ти да забравиш живота за няколко минути. А започнеш ли веднъж, няма отърване.

— Текила не можа да ми разкаже много за полицейското си досие.

Талмидж Екс отвори папката и прехвърли няколко страници.

— Вероятно защото самият той не си спомня много. Години наред е бил все надрусан. Ето го досието му: разни дреболии като малък, обири, кражби на коли, обичайните неща, колкото да има пари за дрога. На осемнайсет години е лежал четири месеца за кражба от магазин. Три месеца по-късно, вече миналата година, го прибират за притежание на наркотици. За такъв като нас досието му не е толкова лошо. Нито един случай на насилие.

— Колко тежки престъпления има?

— Аз лично не виждам нито едно.

— Е, това все ще помогне някак — заяви Клей.

— На мен ми се струва, че нищо няма да му помогне.

— Чух, че е имало поне двама свидетели. Не съм оптимист.

— Той признал ли си е пред ченгетата?

— Не. Те самите ми казаха, че когато са го прибрали, млъкнал и не им казал нищо.

— Това не е обичайно.

— Така е — съгласи се Клей.

— На мен ми мирише на доживотна без възможност за условно освобождаване — заяви Талмидж Екс, човек с опит в тия неща.

— Вероятно.

— Но за такива като нас това не е краят на света, мистър Картър. В известен смисъл животът зад решетките е по-добър от този на улицата. Аз имам много приятели, на които там им е по-добре. Тъжното е, че Текила е от онези, които няма да издържат в затвора.

— Защо мислите така?

— Момчето има мозък. След като му помогнахме да се изчисти и оправи, се чувстваше наистина добре. За пръв път през съзнателния си живот беше напълно трезв. Отначало не можеше да чете като хората, но го научихме. Обичаше да рисува и ние го насърчавахме да се занимава с изкуство. Тук уж гледаме да не се поддаваме на сантименталности, но с Текила наистина бяхме горди. Той дори мислеше да смени името си, по понятни причини.

— Не сте сантиментални значи?

— Обикновено губим две трети от хората, мистър Картър. Шейсет и шест процента. Прибираме ги като крастави псета, надрусани, мозъците им сварени на каша от крек, недохранени, гладуващи, с обриви по кожата, с опадали коси, най-жалките отрепки на Вашингтон, а при нас заглаждат косъма, изчистваме ги от дрогата, заключваме ги и им провеждаме обучение като в казарма, караме ги да стават сутрин в шест, да почистват стаите си за проверка, после закуска в шест и трийсет, нонстоп обучение с корави и взискателни възпитатели, които сами са били навремето точно като тях, тук не си поплюваме с питомците, да ме прощавате за израза, нас никой не може да ни изпързаля, защото игрите са ни ясни отдавна. След месец са чисти и горди със себе си. Външният свят не им липсва, понеже там не ги чака нищо хубаво — нито работа, нито семейство, нито някой, който да ги обича. Лесни са за превъзпитание, а и ние сме неумолими. Като минат три месеца, според човека, разбира се, евентуално започваме да ги пускаме отново на улицата, отначало по за час — два дневно. От десет девет се връщат, с радост се прибират в стаичките си. Държим ги при нас една година, мистър Картър. Дванайсет месеца и нито ден по-малко. Опитваме се да им дадем някакво образование, да усвоят някой занаят, компютри или нещо такова. Стараем се да им намерим работа. При завършването на курса всички плачем от радост. После си тръгват и до още една година-две трети са отново на крек, устремени с главата надолу към дъното.

— Прибирате ли ги обратно?

— Рядко. Ако знаят, че накрая пак ще ги приберем, ще им е по-лесно да оплескат работата.

— А какво става с едната трета?

— Заради нея сме тук, мистър Картър. Заради тази една трета станах възпитател. Както аз навремето, така и тези момчета оцеляват в днешния свят, придобивайки твърдост, която околните дори не могат да си представят. Ние сме се върнали от ада и да ви кажа, обратният път никак не е лек. Много от издържалите курса сами стават възпитатели на други наркомани.

— Колко души можете да приютите едновременно?

— Имаме осемдесет легла и всичките са заети. Има място за поне още толкова, но няма пари.

— Кой ви финансира?

— Осемдесет процента са федералните субсидии, но няма гаранция, че и следващата година ще са толкова. Останалото изпросваме от частни фондации. Прекалено заети сме, за да имаме време да набираме средства.

Клей обърна страницата и си отбеляза нещо.

— Текила няма ли роднини, с които бих могъл да поговоря?

Талмидж Екс запрелиства папката, като клатеше глава.

— Може да има някъде някоя леля, но не очаквайте прекалено много. Дори и да я откриете, как би могла да ви помогне тя?

— Никак. Но все пак хубаво е да знаеш, че има някой, към когото да се обърнеш.

Талмидж Екс продължаваше да прелиства досието на Текила, сякаш имаше нещо наум. Клей си каза, че сигурно търси бележки или документи, от които да прочисти своевременно папката, преди да му я предостави.

— Кога мога да видя досието му?

— Какво ще кажете за утре? Първо искам да го прегледам.

Клей вдигна рамене. Щом Талмидж Екс казва утре, значи утре.

— И така, мистър Картър, не разбирам мотивите му. Бихте ли ми обяснили защо го е направил?

— Не мога. Вие ми обяснете. Та вие го познавате от близо четири месеца. Никакви предишни случаи на насилие, никакви огнестрелни оръжия. Никаква склонност към физическа разправа. Образцов пациент. Вие сте виждали какво ли не. Вие би трябвало да ми обясните какво не е наред в тази история.

— Виждал съм какво ли не — кимна Талмидж Екс. Очите му гледаха още по-тъжно отпреди. — Но подобно нещо не бях виждал. Та този младеж се боеше от насилие. Ние не търпим побоища, но сред младите мъже има един момент на ритуално сплашване на слабия, също като в казармата. Текила беше от по-слабите. Направо не го виждам да избяга, да открадне пистолет и да застреля някого ей така, без причина. Още по-малко пък да се нахвърли върху съкилийник в затвора и да го прати в болница. Просто не се връзва.

— Добре, а аз какво да кажа на съдебните заседатели?

На какви съдебни заседатели? Той просто се признава за виновен, и толкова. Свършено е с него, до края на живота си няма да излезе от затвора. Сигурен съм, че там ще срещне много познати.

В разговора настъпи дълга пауза, но тя сякаш не притесняваше Талмидж Екс. Той затвори папката и я бутна встрани. Срещата вървеше към приключване. Но гостът бе Клей. Време беше да си тръгва.

— Утре ще дойда пак — каза той. — В колко часа?

— След десет — отвърна Талмидж Екс. — А сега ще ви изпратя.

— Няма нужда — заяви Клей, макар да се радваше, че на излизане ще има компания.

Междувременно тълпата на тротоара бе набъбнала и очакваше с радостен трепет адвоката да излезе от лагер „Спасение“. Бяха насядали или се бяха облегнали върху хондата, която иначе си беше на мястото без видими повреди. Но каквото и забавление да си бяха намислили, намеренията им мигом се изпариха при вида на Талмидж Екс. Само с едно тръсване на главата той разпръсна зяпачите. Клей се качи в колата и даде газ — невредим, но обзет от ужас, че на следващия ден ще трябва пак да идва.

След осем преки излезе на Ламонт Стрийт, сви по Джорджа Авеню, спря за момент и крадешком се огледа. Наоколо не липсваха тесни улички и пасажи между сградите, където да застреляш някого, а той не бе тръгнал да пролива кръв. Този квартал беше също толкова потискащо безрадостен като онзи, който току-що бе напуснал. По-късно щеше да дойде пак, но с Родни — чернокожия стажант, който познаваше тези улици, и двамата щяха да се поровят и да поразпитат наоколо.