Джон Гришам
Кралят на исковете (29)

29

Циментовата компания „Хана“ бе създадена в град Рийдсбърг, Пенсилвания, през 1946 г. — тъкмо навреме, за да улови следвоенния бум в жилищното строителство. Още с основаването си тя се превърна в най-големия работодател в града. Братята Хана я управляваха с железен юмрук, но наред с това се стараеха да бъдат справедливи към работниците, които бяха и техни съседи. Когато бизнесът вървеше, работниците получаваха щедри възнаграждения. Когато икономиката зацикляше, всички затягаха коланите и преживяваха кризата. Съкращения се предприемаха рядко и само в краен случай. Работниците бяха доволни и не се обединяваха в профсъюзи.

Братята инвестираха печалбите си обратно във фабриката, а също и в града. Построиха читалище, болница, театър и може би най-хубавото училищно игрище в целия район. През годините на два пъти се бяха изкушавали да продадат предприятието за добри пари и да отидат да играят голф, но не бяха сигурни, че фабриката им ще остане в Рийдсбърг. Затова я задържаха.

След петдесет години разумно управление компанията даваше хляб на четири хиляди измежду единайсетте хиляди жители. Годишният обем на продажбите възлизаше на 60 милиона долара, макар че беше трудно да се изчисли печалбата. Безмилостната конкуренция и застоят в жилищното строителство водеха до свиване на приходите на фирмата. Циментовият бизнес по принцип се развиваше циклично — нещо, което като млади братята се бяха опитвали да компенсират, развивайки паралелни производства.

Но напоследък финансовите отчети показваха по-голяма задлъжнялост, отколкото беше обичайно.

Понастоящем Маркъс Хана беше президент на компанията, макар че той самият никога не използваше тази титла. В собствените си очи беше просто шефът, или главата на фамилията. Син на един от основателите, Маркъс беше прекарал целия си живот във фабриката. В управата имаше поне осем души с фамилията Хана, а още неколцина от по-младото поколение можеха да се видят из цеховете — метяха пода и вършеха същата черна работа, както родителите им навремето.

В деня, когато пристигна искът, Маркъс имаше делова среща с първия си братовчед Джоуел Хана — неофициалния юрисконсулт на фирмата. Един призовкар изблъска встрани портиера и секретарките в приемната и нахълта лично при Маркъс и Джоуел с дебел плик.

— Вие ли сте Маркъс Хана?

— Да. А вие кой сте?

— Служител на съда. Ето ви призовката — Той му подаде плика и си тръгна.

Искът беше подаден в окръжния съд в Хауард, Мериленд; предявяваха се претенции за неуточнени по размер обезщетения за група собственици на сгради, ощетени в резултат на дефекти в хоросана, произведен с цимент на фирмата „Хана Портланд“. Джоуел го прочете бавно и го преразказа на Маркъс. Двамата мъже дълго време не помръднаха от местата си, само ожесточено ругаеха целокупното адвокатско съсловие.

За нула време една секретарка успя да свали от интернет впечатляваща колекция от статии, посветени на адвоката на ищците, някой си Клей Картър от Вашингтон.

Нямаше нищо чудно, че бедите им идваха именно от окръг Хауард. Преди няколко години там бе попаднала една некачествена партида от техния цимент и различни предприемачи я бяха изкупили за строеж на нови домове. Оплакванията бяха сравнително отскоро и фирмата се опитваше да установи размера на проблема. По всичко личеше, че хоросанът отслабваше на третата година, след което тухлите започваха да падат. Ала междувременно Маркъс и Джоуел бяха ходили до Хауард и бяха разговаряли с дистрибуторите си и със строителните предприемачи. Бяха направили оглед и на няколко от къщите. По сегашни изчисления бяха засегнати около 500 къщи, като стойността на ремонта на всяка една беше около 12 000 долара. Компанията имаше застраховка за дефектна продукция в размер на 5 милиона долара, с която щяха да покрият голяма част от неустойката.

Само дето в иска се твърдеше, че са увредени интересите „на поне две хиляди потенциални ищци“, а исканото обезщетение беше по 25 000 долара на ищец.

— Та това са петдесет милиона долара — каза Маркъс.

— А този гаден адвокат ще прибере четирийсет процента от брутната сума — добави Джоуел.

— Не може да постъпи така! — възкликна Маркъс.

— Няма да му е за пръв път — отвърна Джоуел.

Последваха още ругатни по адрес на адвокатите като цяло, този път примесени с някои конкретни по адрес лично на мистър Картър. После Джоуел грабна плика и тръгна да уведомява застрахователната компания, която щеше да възложи защитата на адвокатска фирма, вероятно във Филаделфия. Това им се случваше поне веднъж годишно, но никога в такъв огромен мащаб. Понеже исканото обезщетение далеч надхвърляше застраховката, „Хана“ трябваше да наеме и свои адвокати, които да сътрудничат със застрахователя. А те нямаше да им излязат евтино.

 

 

Рекламата на цяла страница в „Ларкин Газет“ предизвика смут в градчето, забутано в планините на Югозападна Вирджиния. Със своите три фабрики и население от десет хиляди души, Ларкин беше центърът на този миньорски край. Защото десет хиляди души население беше долният праг, определен от Оскар Мълрони, при който се предвиждаха реклами на цяла вестникарска страница и масови медицински прегледи за вземалите „Тънкия Бен“. Освен това той бе направил проучване и бе установил, че жените в провинцията и особено в планинските райони като цяло са по-пълни, отколкото тези в градовете. Тази точно бе територията на „Тънкия Бен“!

Според рекламата масовите прегледи щяха да се проведат на следващия ден в един мотел северно от града, и то от истински доктор. При това безплатно. Можеха да се явят всички, вземали препарата „Бенофаксидил“, известен още като „Тънкия Бен“. Поверителността на прегледа беше гарантирана. Освен това някои от явилите се на преглед можеха да получат обезщетение от производителя на препарата.

В долната част на страницата с дребен шрифт бяха набрани името, адресът и телефонният номер на фирма „Дж. Клей Картър II“ във Вашингтон, макар че още преди да стигнеха дотам, повечето читатели на вестника или се отказваха, или бяха твърде развълнувани от предстоящия преглед.

Нора Такет обитаваше фургон на около километър и половина извън града. Тя не видя рекламата, понеже не четеше вестници. Нито каквото и да било друго. Гледаше телевизия по шестнайсет часа дневно, като през повечето време се хранеше. Нора Такет живееше с двете си осиновени деца, завещани от съпруга й, който преди дванайсет години бе тръгнал да пътешества и оттогава не се бе връщал. Децата бяха негови, не нейни, и тя още не можеше да си отговори как изведнъж се бяха оказали при нея. Но него го нямаше — ни вест, ни кост, ни цент издръжка, не се сещаше да прати дори пощенска картичка или да позвъни по телефона, за да се осведоми как са двете копелета, който й бе нахлузил на шията. Тя седеше пред телевизора и се тъпчеше.

Нора Такет стана клиент на Дж. Клей Картър, когато сестра й видя рекламата във вестника и уреди да я закара на прегледа. Нора бе взимала „Тънкия Бен“ една година, докато изведнъж нейният лекар престана да й го предписва, понеже препаратът бил спрян. Дали с него бе успяла да свали някой килограм, беше трудно да се каже.

Сестра й Мери Бет я натовари на пикапа и завря рекламата в очите й.

— Чети! — каза тя. Самата Мери Бет бе започнала да затлъстява преди двайсетина години, но изведнъж се опомни, когато на двайсет и шест получи удар. Отдавна й беше писнало да назидава Нора, двете сестри се бяха карали с години. И сега, докато пикапът ги отнасяше към мотела, те отново се скараха.

Секретарката на Оскар Мълрони се бе спряла на мотел „Вилидж Ин“, понеже изглеждаше сравнително нов. Освен това беше единственият със собствена страница в интернет, което все пак означаваше нещо. Самият Оскар бе прекарал нощта в мотела и докато закусваше в мръсното кафене, се питаше как е успял толкова бързо да падне толкова ниско.

Трети по успех във випуска в Йейл! Ухажван навремето от най-големите компании на Уолстрийт и най-престижните фирми във Вашингтон. Баща му беше известен лекар в Бъфало. Чичо му — съдия във Върховния съд на щата Върмонт. Брат му — съдружник в една от най-преуспяващите юридически фирми в Манхатън, чиито клиенти бяха звезди от шоу бизнеса.

Съпругата му се срамуваше от него, че отново е хукнал да гони клиенти из пущинаците. И беше права! Оскар Мълрони също го досрамя от себе си.

Партньор в екипа му беше някакъв стажант-лекар от Боливия, който говореше английски, но с такъв ужасен акцент, че дори когато кажеше „добро утро“, трудно му се разбираше. Беше на двайсет и пет години, а изглеждаше на шестнайсет дори в зелените болнични одежди, които Оскар го бе накарал да облече за по-убедително. Доктор Ливан бе завършил медицина на остров Гренада, в Карибско море. Оскар го бе открил по обява и му плащаше твърде сериозната сума от 2000 долара дневно.

Мълрони бе заел позиция в предната част на залата за прегледи, а д-р Ливан се бе настанил отзад. Единственото по-голямо помещение в мотела беше преградено с разнебитен параван, който с общи усилия бяха успели да разпънат напряко, разделяйки залата на две приблизително равни части. Когато Нора влезе в предната половина в осем и четирийсет и пет, Оскар погледна часовника и изрече с най-любезния си глас:

— Добро утро, мадам.

Тя беше подранила с петнайсет минути, но на такива прегледи хората обикновено се явяваха преди обявения час.

Обръщението „мадам“ не беше нещо, което Оскар Мълрони бе усвоил от ранна възраст. Напротив — докато шофираше неотдавна колата си във Вашингтон, той се хвана, че си го повтаря наум, за да не го забрави.

Тая ми е в кърпа вързана, каза си той още щом погледна Нора. Имаше поне сто и петдесет кила, по-вероятно някъде към двеста. Колко жалко, че не можеше да отгатва теглото им като някой фокусник по панаирите. Още по-жалко, че се опитваше да го прави.

— Вие ли сте адвокатът? — запита подозрително Мери Бет.

За хиляден път Оскар отговаряше на този въпрос.

— Да, мадам. Докторът е отсреща. Най-напред ще ви дам да попълните едни формуляри. — Той й подаде няколко въпросника, защипани с кламер. Въпросите бяха съставени така, че да не затруднят и най-глупавите посетители. — Ако нещо не разбирате, моля, питайте.

Мери Бет и Нора се дръпнаха и седнаха на два сгъваеми стола. Нора се отпусна тежко; вече започваше да се поти. Скоро и двете бяха изцяло погълнати от формулярите. Настана тишина, после вратата отново се отвори и вътре надникна друга едра жена. Очите й веднага се спряха на Нора, която вдигна глава и погледите им се срещнаха; известно време двете се гледаха като два заека, заслепени от фарове. Две дебелани се улавят, че си търсят правата.

— Моля, заповядайте — каза Оскар, приветливо усмихнат като търговец на коли на старо. Той я подкани да престъпи прага, набута й формулярите в ръцете и я поведе към отсрещния ъгъл на стаята. Между сто и двайсет и сто и трийсет кила, прецени той на око.

Прегледът и изследването струваха по 1000 долара на човек. Всеки десети прегледан щеше да стане техен клиент по делото „Тънкия Бен“. Средното обезщетение щеше да се движи между 150 000 и 200 000 долара. Освен това те обираха само остатъците, понеже 80 процента от всички случаи вече бяха установени и включени в групови искове по цялата страна.

Но и от остатъците можеше да се натрупа състояние. Не като при „Дайлофт“, ала все пак милиони.

Когато въпросникът бе попълнен, Нора успя някак си да се вдигне на крака. Оскар пое формулярите, прегледа ги, запита я още веднъж дали наистина е взимала „Тънкия Бен“, после се подписа най-отдолу.

— Минете оттук, мадам, докторът ви очаква.

Нора се провря през една голяма цепка в паравана, а Мери Бет остана да си бъбри с адвоката.

Ливан се представи на Нора и я заговори, но тя не разбра нищо от казаното. Той също не разбираше какво му говори тя. Премери кръвното й налягане и поклати неодобрително глава: 180 на 140. Посочи й кантара в ъгъла — индустриален, от кланица — и тя с неохота стъпи отгоре: 161 килограма.

Четирийсет и четири годишна. В нейното състояние би било истински късмет, ако доживееше до петдесет.

Той отвори страничната врата и я изведе навън, където беше паркиран медицински фургон.

— Ще ви направим изследването тук — каза той. Задните врати на фургона бяха широко отворени; вътре имаше ехограф и мъж и жена в бели престилки. Те помогнаха на Нора да се качи и я сложиха да легне на кушетката.

— Какво е това? — запита ужасена тя, като сочеше с пръст най-близкия уред.

— Това е ехограф — отговори мъжът; уж приказваше на английски, а Нора не разбра нищо.

— С него се преглежда гръдният кош — каза лаборантката. — Освен това ще ви направим дигитална снимка на сърцето. Прегледът трае само десет минути.

— И не боли — добави мъжът.

Нора затвори очи и започна да се моли.

Делото „Тънкия Бен“ беше апетитно, понеже уврежданията се доказваха извънредно лесно. С времето препаратът, който иначе почти не помагаше на пациента да свали килограми, увреждаше аортата. При това видимо и трайно. А за двайсетпроцентна аортна инсуфициенция, или както още се наричаше, декомпенсация на митралната сърдечна клапа, автоматично се полагаше обезщетение.

Доктор Ливан прочете разпечатката с резултатите на Нора още докато тя се молеше, и зад гърба й показа на лаборантите вдигнат палец: 22 процента. Той веднага я занесе на Оскар, който седеше на бюрото си, заровен в някакви книжа; в предното помещение вече се бяха събрали двайсетина души. Оскар грабна разпечатката и изтича в задната стая.

Пребледняла като вар, Нора преглъщаше портокалов сок и той за малко се сдържа да не й каже: „Честито, току-що установихме, че аортата ви е достатъчно увредена!“, но се сети, че поздравленията са само за адвокатите. Мери Бет бе извикана да присъства и Оскар им разясни накратко бъдещия иск, като наблегна само на основните положения.

Ехо-кардиограмата ще бъде прегледана от специалист кардиолог, който ще изпрати препоръка до адвоката, подал груповия иск. Размерът на обезщетението вече е одобрен по принцип от съдията.

— Колко? — запита Мери Бет, която явно се притесняваше повече за парите, отколкото за сестра си. Нора май отново се молеше.

— Зависи от възрастта. В случая някъде около стотина хиляди долара — обясни Оскар, като засега им спести малката подробност, че 30 процента ще отидат за юридическа фирма „Дж. Клей Картър II“.

Нора изведнъж се ококори.

— Сто хиляди долара!

— Да, мадам. — Като хирург преди рутинна операция, Оскар бе свикнал да не се хвали излишно. Ако очакванията им не бяха прекалено високи, а получеха повече, това щеше впоследствие да смекчи шока от адвокатския хонорар.

Нора вече си представяше своя нов фургон, двойно по-широк и със сателитна антена. Мери Бет пък си мечтаеше да се запаси с цял камион диетични препарати. Книжата бяха попълнени и подписани, Оскар им благодари и ги отпрати по живо, по здраво.

— Кога ще получим парите? — запита Мери Бет.

— Ти пък къде се буташ! — сряза я Нора.

— До шейсет дни — отвърна Оскар Мълрони.

За жалост при следващите седемнайсет души не бяха открити сериозни изменения на аортата; Оскар усети, че му се пие. Но номер деветнайсети се оказа истинска златна мина. Беше млад мъж, който почти строши кантара със своите 238 килограма. Ехо-кардиограмата му също беше прекрасна: цели 40 процента аортна инсуфициенция! Беше вземал „Тънкия Бен“ в течение на две години. А понеже беше едва на двайсет и шест и статистически имаше да живее още цели двайсет и седем години с болното си сърце, в неговия случай обезщетението щеше да е поне половин милион.

Късно следобед се случи нещо неприятно. Някаква едра млада дама искрено се възмути, когато д-р Ливан я уведоми, че нищо й няма на сърцето. Никакво увреждане. Само дето тя вече била чула при фризьорката, че Нора Такет е спечелила сто хиляди долара, и макар самата тя да не беше дебела колкото Нора, също била взимала препарата и й се полагало законно обезщетение.

— Тези пари ми трябват — настояваше жално тя.

— Съжалявам — повтаряше д-р Ливан.

Оскар трябваше да се намеси. Младата дама започна да крещи и да ругае и за да я изкара по някакъв начин от мотела, той й обеща да помоли кардиолога да прегледа изследванията й още веднъж.

— Ще насрочим втори тест във Вашингтон и тогава не е изключено стойностите ви да са различни — успокои я той, сякаш разбираше за какво става дума.

Какво правя тук? — не спираше да се пита Оскар. Много малко вероятно беше някой жител на Ларкин изобщо да е стъпвал в Йейл, но от това не му ставаше по-леко. Ако се разчуеше с какво се занимава, свършено беше с него. Парите, отговаряше си той, мисли за парите!

В Ларкин на преглед минаха общо четирийсет и един човека, взимали „Тънкия Бен“. От тях само трима се класираха за иска. Оскар ги привлече за свои клиенти и си тръгна от града с радостната мисъл за 200 000 долара адвокатски хонорар. Не беше лошо за еднодневен излет. Той даде газ на беемвето и се понесе към Вашингтон. Поредната му авантюра в провинцията беше насрочена в подобно градче в Западна Вирджиния. За следващия месец имаше запланувани още дузина.

Вземи парите, мислеше си той, докато караше. Това си е чиста далавера. Няма нищо общо с адвокатската професия. Издирваш ги, записваш ги, уреждаш им обезщетенията, вземаш парите и бягаш.