Джон Гришам
Кралят на исковете (28)

28

Заглавието на първа страница в „Дейли Профит“ крещеше: НЯКАКВИ СИ МИЗЕРНИ СТО МИЛИОНА НЕ СТИГАТ! По-нататък ставаше още по-зле. Статията започваше с кратък абзац за „с нищо неоправдания“ групов иск, заведен предишния ден срещу „Гофман“, една от най-уважаваните фирми за производство на потребителски стоки в Америка. Превъзходният препарат „Максатил“, който бил помогнал на безброй американски жени да преодолеят кошмара на менопаузата, сега бил обект на коварна атака от страна на същите кръвожадни акули, които били довели до фалит „А.Х. Робинс“, „Джонс Манвил“, „Оуенс-Илинойс“ и практически цялата останала азбестова промишленост на Америка.

Тонът на статията се извисяваше в кресчендо, когато стана дума за главния злодей — някакво самонадеяно вашингтонско парвеню на име Клей Картър, който — според добре информирани източници — нито веднъж през живота си не бил пледирал по гражданско дело пред състав от съдебни заседатели. Което не му попречило да спечели 100 милиона долара само за миналата година от лотарията на масовите искове. Очевидно репортерът разполагаше с цял взвод надеждни източници, готови да се притекат при нужда. Първият от тях беше някакъв високопоставен служител от Търговската камара на САЩ, който бълваше огън и жупел против системата на съдопроизводство и против адвокатите в частност. „Клей Картъровците на този свят могат само да заразят останалите със собствената си алчност. В тази страна има повече от милион адвокати. Ако един неизвестен новобранец може да спечели такива пари от групов иск за толкова кратко време, то нито една сериозна компания не може да се чувства в безопасност.“ Някакъв професор по право от факултет, за който Клей никога не бе й чувал, заявяваше: „Това са безскрупулни типове. Алчността им е безгранична, но точно от алчност те ще извият врата на гъската, която снася златните яйца.“ Един празноглав конгресмен от Кънетикът се бе възползвал от възможността да призове за незабавна реформа в законодателството, за която дори бил подготвил законопроект. Насрочени били спешни изслушвания в неговата комисия, а мистър Картър щял да получи призовка, за да даде показания пред Конгреса.

Неназовани източници от „Гофман“ споделяха, че компанията имала намерение да се защитава най-енергично, че тя никога нямало да се поддаде на шантажа на груповите искове и че веднага щом станело възможно, щяла да поиска да бъде обезщетена за всички съдебни и адвокатски разноски, произтичащи от отправените срещу нея безобразни, с нищо неоправдани обвинения.

Междувременно акциите на компанията били поевтинели с 11 процента, което се равняваше на 2 милиарда долара — все заради този необоснован иск. „Защо акционерите на «Гофман» да нямат право да съдят Клей Картър?“ — се бе провикнал професорът от неизвестния юридически факултет.

Новините не бяха приятни, но Клей не можеше да си позволи да ги игнорира. Редакционна статия в „Инвестмънт Таймс“ призоваваше Конгреса да се заеме по-сериозно със съдебната реформа. В статията се акцентираше върху факта, че младият мистър Картър е натрупал огромно състояние за по-малко от година. Той се описваше като обикновен „бандит“, чиито злоупотреби и кражби можело само да подтикнат и други бандити и мошеници да се съдят с всеки, който им се изпречи насреща.

През следващите няколко дни Клей стана известен сред подчинените си в офиса като Бандита, като новият му прякор постепенно измести Краля на исковете. Клей се усмихваше, сякаш за него това беше голяма чест.

— Само преди година никой не ме споменаваше — похвали се той. — А сега не могат да ми се наситят.

Ала зад заключените врати на кабинета той беше силно притеснен и се укоряваше заради привързаността, с която бе завел делото срещу „Гофман“. Обстоятелството, че досега никой от някогашните му приятели не бе пожелал да се прикрепи към иска му, дълбоко го разстройваше. Нападките в пресата не му даваха мира. До този момент никой не се бе обадил, за да го защити. Пейс бе изчезнал вдън земя, в което нямаше нищо необичайно. Само дето Клей имаше жизнена нужда от него.

Четири дни след подаването на иска Пейс му се обади от Калифорния.

— Утре е големият ден — заяви той.

— Имам нужда да чуя нещо окуражаващо — прекъсна го Клей. — Какво става с доклада?

— Не мога да ти отговоря — каза Пейс. — И стига с тия телефонни разговори. Някой може да ни подслушва. Ще ти обясня, когато съм във Вашингтон.

Някой може да подслушва? От коя страна — тази на Клей или тази на Пейс? И кой може да е този някой? Клей го чакаше още една безсънна нощ.

Изследването на Американския съвет по застаряването първоначално предвиждаше наблюдения върху двайсет хиляди жени на възраст между четирийсет и пет и седемдесет и пет години в течение на седемгодишен период. Половината от тях бяха приемали ежедневна доза максатил, а другата половина — плацебо. Само след четири години изследването бе преустановено, понеже резултатите бяха отчайващи. При тревожно висок процент от пациентките бе установен повишен риск от рак на гърдата, сърдечни заболявания и мозъчен удар. Така например в групата на приемалите препарата рискът от рак на гърдата бе увеличен с 33 процента, от инфаркт с 21 процента и от удар с 30 процента.

В изследването се прогнозираше, че на всеки сто хиляди жени, приемали „Максатил“ за период над четири години, при четиристотин ще се развие рак на гърдата, при триста някаква форма на сърдечно заболяване, а други триста щяха да получат умерени до силни мозъчни удари.

Следващата сутрин този доклад излезе в пресата. Акциите на „Гофман“ понесоха нов удар, като се сринаха до 51 долара едната. Клей и Мълрони прекараха целия следобед пред телевизора и компютрите си в очакване някаква официална реакция на фирмата да се появи по кабелните канали и в интернет сайтовете. Такава нямаше. Същите репортери, които бяха полели Клей с вряла вода в деня след завеждането на иска, сега пропуснаха да го потърсят за коментар по доклада. Самата случка бе спомената съвсем накратко в пресата на следващия ден. „Уошингтън Поуст“ пусна твърде кратко резюме на доклада, като името на Клей изобщо не се цитираше. Той се почувства отмъстен, но и забравен. Толкова много имаше да каже на критиците си, но никой не искаше да го чуе.

Единствено лавината от телефонни обаждания на жени, ползвали „Максатил“, донякъде облекчаваше притеснението му.

 

 

Гълфстриймът имаше нужда от малко разходка. Осем дни не бе изкарван от хангара, а на Клей му се летеше. Той натовари Ридли на борда и пое на запад, първо към Лас Вегас, макар никой от офиса да не знаеше, че смята да се отбива там. Клей се водеше в командировка, при това много важна. Имаше насрочена среща с великия Дейл Мунихъм от Тусон; темата беше „Максатил“.

Клей и Ридли прекараха две нощи в Лас Вегас, в един хотел с истински гепарди и пантери, които се разхождаха в миниатюрния резерват пред главния вход. Клей загуби 30 000 долара на блек джек, докато в това време Ридли пръсна 25 000 за покупки в дизайнерските бутици, с които беше изпълнено огромното фоайе. Оттам гълфстриймът ги отнесе в Тусон.

Офисът на „Мот и Мунихъм“ се намираше в изоставена железопътна гара, специално преоборудвана за целта, като с времето бе придобила очарователно занемарен вид. Някогашната чакалня служеше за фоайе и приемна; в двата й края бяха поставени бюра с две секретарки — на почетно разстояние една от друга, сякаш имаше опасност да се сбият. Отблизо се виждаше, че и двете едва ли са в състояние да нападнат когото и да било — бяха над седемдесетте, всяка зареяна в някакъв си неин свят. Фоайето представляваше нещо като музей, където беше изложена колекция от предмети, ползвани от Дейл Мунихъм като доказателствен материал по разни дела. Във висок стъклен шкаф беше изложен газов бойлер, а на бронзова табелка над вратичката се посочваше името на делото и размера на полученото обезщетение: 4,5 милиона долара, 3 октомври 1988 г., окръг Стоун, Арканзас. Имаше и повреден триколесен мотор, който бе струвал на „Хонда“ 3 милиона долара в Калифорния, както и евтина карабина, която до такава степен бе възмутила един съдебен състав в Тексас, че съдът бе присъдил на ищеца 11 милиона. Имаше още десетки дефектни или опасни предмети: моторна косачка, овъглено шаси на „Тойота Селика“, промишлена бормашина, неизправна спасителна жилетка, прегъната на две стълба. На стените висяха изрезки от вестници и големи снимки на великия адвокат в момента, когато връчва чековете на своите пострадали и ощетени клиенти. Клей — сам, понеже Ридли отново беше по магазините — пристъпваше с любопитство от витрина на витрина, очарован от завоеванията на домакина си, без да си дава сметка, че го бяха накарали да чака вече близо час.

Най-накрая една секретарка дойде да го вземе и го поведе по дълъг коридор с обширни кабинети от двете страни. И тук стените бяха покрити с увеличени снимки от вестникарски изрезки, в които се разказваше за зашеметяващи победи в съдебната зала. Който и да беше Мот, той почти никъде не се споменаваше. Върху официалната бланка на фирмата бяха отпечатани имената на още четирима адвокати.

Дейл Мунихъм седеше зад бюрото и само леко се надигна от стола, когато Клей влезе. Никой не благоволи да го представи, чувстваше се едва ли не като натрапник. Ръкостискането беше студено и формално. Явно не беше добре дошъл на това място и се почувства объркан от приема. Мунихъм беше поне на седемдесет — едър мъж с широк гръден кош и изпъкнал корем. Сини джинси, червени каубойски ботуши, измачкана карирана риза — разбира се, без вратовръзка. Боядисваше косата си черна, но боята имаше нужда от подновяване, тъй като отстрани прозираше бяло, а тъмната част отгоре беше зализана с твърде много гел. Имаше длъгнесто лице и подпухнали очи на пияница.

— Хубав офис, направо уникален — каза Клей, като се опитваше да поразчупи леда.

— Купих го преди четирийсет години — каза Мунихъм. — За пет хиляди долара.

— Внушителна колекция от сувенири имате.

— Добре се справям, синко. Не съм губил дело от двайсет и една години. Сигурно ми е ред вече да загубя, поне така казват моите опоненти.

Клей се огледа и предпазливо се отпусна на ниския древен кожен стол. Кабинетът на Мунихъм беше поне пет пъти по-голям от неговия, стените бяха покрити с препарирани глави на животни, които следяха със стъклен поглед всяко негово движение. Не звъняха телефони, не потракваха факс машини. Мунихъм нямаше дори компютър.

— Вижте, дошъл съм да поговорим за „Максатил“ — каза Клей, който се боеше, че всеки момент може да бъде изхвърлен.

Кратко колебание — никакво помръдване на тялото, само едва забележимо присвиване на очите.

— Лошо лекарство — каза той, сякаш Клей не го знаеше. — Подадох иск преди пет месеца във Флагстаф. Тук в Аризона имаме ускорена процедура, до есента ще насрочат дело. За разлика от вас аз подавам иск едва когато случаят е детайлно проучен и подготвен и се чувствам готов да се явя в съда. Ако постъпвате по този начин, другата страна никога не може да ви догони. Автор съм на книга за предварителната подготовка на делата. Все още си я чета. Препоръчвам я и на вас.

Да си тръгвам ли? — искаше да попита Клей. Вместо това каза:

— Разправете ми за клиентката си.

— Представлявам една-единствена жена. Груповите искове за мен са групова измама, поне във вида, в който ги водите вие и вашите приятелчета. Те са мошеничество, прецакване на клиента, лотария, движена от алчност, която един ден ще се обърне срещу всички ни. Тази необуздана алчност ще тласне махалото в обратната посока. Ще има реформи и те ще бъдат драстични. С такива като вас ще е свършено, но не ви пука, понеже вече сте се напечелили. Ощетени ще бъдат истинските ищци, дребните хорица, които няма да могат повече да съдят производителите на некачествени стоки, защото вие ще сте предизвикали промяна в закона.

— Питах ви за вашата клиентка.

— Шейсет и шест годишна, бяла, не пуши, приемала „Максатил“ в течение на четири години. Запознах се с нея преди година. Тук ние пипаме полека, най-напред си приготвяме домашното, а после вадим пищова да гърмим.

Клей бе дошъл, за да говори за големи неща, да обменя големи идеи, като например колко потенциални клиенти сред взимащите „Максатил“ има в страната, какво обезщетение очаква Мунихъм от „Гофман“, какви експерти смята да призове по време на процеса. Вместо това усети, че му се иска да приключи по-бързо.

— Не очаквате извънсъдебно споразумение, така ли? — запита той, като си придаде професионално заинтересуван вид.

— Аз не гоня споразумения, синко. Моите клиенти знаят това от самото начало. Поемам по три случая годишно, всичките до един подбрани лично от мен. Обичам заплетени случаи, обичам продукти и правни казуси, които никога не съм срещал преди. Съдилища, където не съм стъпвал. Имам избор, понеже всеки ден ме търсят адвокати. При това винаги отивам на съд. Когато поемам даден случай, знам, че извънсъдебното споразумение е изключено. По този начин не си отвличам излишно вниманието. От самото начало казвам на ответника: „Не си губи времето, даже и да мислиш за споразумение, става ли?“ — Мунихъм най-после се размърда и леко премести тежестта на тялото си на една страна, сякаш го болеше кръстът. — Това трябва да те радва, синко. Аз ще се явя пръв на дело с „Гофман“ и ако съдебните заседатели виждат нещата като мен, моята клиентка ще получи добро обезщетение. После идвате вие, ти и твоите приятелчета, използвате моето дело като прецедент, пускате реклами, набирате клиенти, продавате ги евтино и си прибирате вашето от брутната сума. Заради мен ще изкарате още едно състояние.

— Бих искал и аз да стигна до съда — каза Клей.

— Ако е вярно това, дето пишат за теб, ти дори не знаеш къде е съдът.

— Все ще го намеря.

Мунихъм вдигна рамене.

— Може пък и да не ти се наложи. Веднъж да приключа с „Гофман“, и повече няма да припарят в съдебна зала.

— Не съм длъжен да търся споразумение.

— Но ще го направиш. Ще ти се струпат хиляди дела. Няма да имаш куража да идеш на съд. — При тези думи той бавно се изправи, протегна неохотно ръка и каза: — Хайде, че имам работа.

Клей не усети как излезе от кабинета, мина по коридора, пресече фоайето музей и се озова отвън, на безмилостната пустинна жега.

 

 

Малшанс в Лас Вегас, катастрофа в Тусон, но най-после, някъде на 12 600 метра над Оклахома, се случи нещо, което оправи настроението на Клей. Ридли спеше на канапето, завита през глава, когато някъде наблизо забръмча факс. Клей отиде до задната част на салона и извади получената страница от машината. Беше от Оскар Мълрони, подадена от офиса. Оскар бе свалил някаква статия от интернет с обичайните класации на списание „Америкън Атърни“ за най-големите правни фирми и най-високите хонорари в бранша. В списъка на двайсетте най-високо платени адвокати в страната беше и мистър Клей Картър — на осмо място със 110 милиона предполагаем доход за миналата година. Отдолу имаше малка снимка на Клей с надпис „Новобранец на годината“.

Горе-долу познахте, помисли си Клей. За жалост 30 милиона от парите за „Дайлофт“ бяха отишли за възнаграждения на Полет, Джона и Родни — жест, който тогава му се бе сторил щедър, но сега му изглеждаше направо глупав. Никога вече. Само че ония приятели от списанието едва ли подозираха за неговата щедрост. Не че Клей се оплакваше. От района на Вашингтон той беше единственият адвокат в челната двайсетица.

На първо място в списъка беше една жива легенда от Амарило на име Джак Рамзи, който бе договорил споразумение едновременно с няколко петролни и химически компании по обвинение за изхвърляне на токсични отпадъци. Делото се бе влачило цели девет години. Делът на Рамзи беше 450 милиона. На второ беше някакъв адвокат от Палм Бийч, специализиран по тютюневи компании, с 400 милиона предполагаем хонорар. Патън Френч беше едва на четвърто място — нещо, което несъмнено не можеше още да си прости.

Седнал в гордото усамотение на своя личен Гълфстрийм, загледан в собствената си снимка в списанието, Клей още веднъж си каза, че сънува. В района на Вашингтон имаше 76 000 адвокати, а той беше номер едно. Само преди година не беше чувал за „Тарван“, „Дайлофт“ и „Максатил“, нито се бе занимавал с проблематиката на груповите искове. Само преди година най-голямата му мечта беше да избяга от СОЗ и да си намери работа в някоя уважавана фирма, а заплатата да му позволи да си купи няколко нови костюма и по-хубава кола. Ако успееше да види името си отпечатано на официална бланка, това щеше да впечатли Ребека и да постави родителите й на място. Хубав кабинет, малко по-свястна клиентела, колкото да не се срамува пред състудентите си от факултета. Какви скромни мечти!

Каза си, че не бива да показва статията на Ридли. Тази жена развиваше апетит към парите и все повече се интересуваше от бижута и пътешествия. Никога не бе ходила в Италия и непрекъснато намекваше за Флоренция и Рим.

Сега цял Вашингтон щеше да говори за това, че Клей се е класирал в челната двайсетица. Той се сети за своите приятели и за своите съперници — състудентите му от факултета и старата тайфа от СОЗ. Но най-вече мислеше за Ребека.