Джон Гришам
Кралят на исковете (24)

24

На корицата на декемврийския брой на списание „Капитол“ се мъдреше снимка на Клей Картър — с бронзов загар и костюм „Армани“, небрежно приседнал на ръба на бюрото в стилно обзаведения си кабинет. Материалът бе сглобен в последния момент и измести от корицата друг, озаглавен „Коледа на Потомак“. Така обичайният коледен буламач — в който традиционният свръх богат сенатор и неговата поредна свръх красива съпруга отварят вратите на вашингтонския си дворец, за да може простолюдието да се наслади на обстановката, котките и любимите им коледни рецепти — мина на вътрешните страници, понеже във Вашингтон на почит са преди всичко властта и парите. А колко често се случва дори на списание като „Капитол“ да попадне на невероятната история на беден млад адвокат, натрупал толкова бързо огромно богатство?

Вътре имаше снимки на Клей с куче (взето назаем от Родни) на верандата на къщата му в Джорджтаун; на Клей, надвесен над ложата на съдебните заседатели в празна зала, сякаш в момента пледираше за най-тежката, но заслужена присъда за някой отвратителен злодей; и, разбира се, на Клей, който мие новото си порше… голямата му страст била ветроходството, а новата му яхта го очаквала на Бахамите. Никаква съществена връзка понастоящем, бе споделил той с репортера, който мигновено го бе определил като „един от най-търсените ергени в столицата“.

Към края на списанието бяха отпечатани обичайните снимки на младоженки; под всяка имаше кратко съобщение за предстоящата сватба. Всяка светска дебютантка, всяка ученичка в частно училище, всяка изгряваща звезда в някой от клубовете в района на Вашингтон живееше само за момента, в който нейната снимка ще се появи на страниците на „Капитол“. При това колкото по-голяма бе снимката, толкова по-влиятелно беше семейството на девойката. Разправяха се пикантни истории за амбициозни майки, които мерели с линийка снимките на дъщерите си и тези на основните им съпернички, а после или злорадствали, или с години имали зъб на редакцията.

Сред снимките беше и тази на Ребека Ван Хорн, седнала изящно на плетен стол в градината — много красива снимка, наистина, ако не се смяташе лицето на нейния годеник и бъдещ спътник в живота, почитаемия Джейсън Шубърт Майърс IV, който се беше долепил до нея и се пулеше радостно в обектива. Сватбата е празник за младоженката, не за жениха. Защо ли този нещастник толкова държеше да набута и собствената си физиономия в обявата?

Бенет и Барбара и този път се бяха обадили на когото трябва. Снимката на Ребека беше втората по големина между цяла дузина обяви. Шест страници по-нататък Клей забеляза реклама на БВХ Груп върху цяла страница. Ето го и подкупа, каза си той.

С непресторено злорадство Клей си представи скръбта, обхванала дома на семейство Ван Хорн с излизането на този брой. Сватбата на Ребека — най-великото светско събитие, за което Бенет и Барбара бяха готови да потрошат сума пари, за да впечатлят света, бе засенчена от внезапната слава на техния архивраг. Та колко пъти можеше човек да пуска обява за сватбата на дъщеря си в списание „Капитол“? И какви усилия само бяха нужни, за да е достатъчно голяма снимката и на хубаво място! А изведнъж това парвеню Клей бе провалил всичко. Истински, непростим саботаж.

При това войната изобщо не беше приключила.

* * *

Джона вече бе обявил, че е твърде възможно да се оттегли от бизнеса. Той бе прекарал десет дни на Антигуа, и то в компанията не на една дама, а на цели две, а при завръщането си във Вашингтон — в една снежна буря в началото на декември — бе споделил с Клей, че се чувства умствено и психически непригоден да практикува право. Било му писнало. Адвокатската му кариера била привършила. Вече и той се интересувал от ветроходство. Бил се запознал с някаква жена, която също обичала яхти, а понеже наскоро била преживяла тежък развод, имала нужда от морски приключения. Джона беше от Анаполис и за разлика от Клей бе прекарал живота си близо до водата.

— На мен ми трябва някаква куха мацка, за предпочитане блондинка — заяви Клей, като се настани на стола срещу бюрото на Джона. Вратата на кабинета му беше заключена. Беше сряда, вече минаваше шест вечерта и Джона бе отворил първата си бира за деня. Двамата бяха сключили неписано споразумение, че поне до шест в офиса няма да се пие; иначе Джона щеше да започва от обяд.

— Най-готиният ерген в столицата не може да си намери мацка?

— Не съм във форма. Смятам обаче да отида на сватбата на Ребека, та ми трябва някоя кукличка, която да им събере очите.

— Страхотна идея, няма що! — засмя се Джона и бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си. Беше напълно в негов стил да води картотека с данни на жени. Той порови малко, докато намери каквото търсеше, и хвърли на бюрото сгъната изрезка от вестник. Беше реклама на бельо за голям универсален магазин. Зашеметяващата млада богиня на снимката беше практически гола от кръста надолу, като едва прикриваше гърдите си със скръстени отпред ръце. Клей ясно си спомни, че бе забелязал тази реклама още когато излезе преди четири месеца.

— Познаваш ли я?

— Разбира се, че я познавам. Да не мислиш, че си събирам реклами на бельо просто така, за тръпка?

— Не бих се учудил.

— Казва се Ридли. Поне това е името, с което се представя.

— Тук ли живее? — запита Клей, докато поглъщаше с поглед неземната красавица на черно-бялата снимка.

— Да, но е с южняшка кръв.

— Аха, да не е от Тексас?

— По-скоро от Грузия, от бившия Съветски съюз. Пристигнала в Щатите по програма за студентски обмен и забравила да си тръгне.

— Изглежда на осемнайсет.

— А е на двайсет и пет-шест.

— Колко е висока?

— Около метър и седемдесет и пет.

— Само краката й са поне метър и петдесет.

— Какво, оплакваш ли се?

Клей хвърли изрезката на бюрото, като си даваше вид, че не му пука.

— Някакви скрити недостатъци?

— Да. Говори се, че била с двойна резба.

— Какво?

— Че си падала по мъже и по жени.

— Ах, недей!

— Няма доказателства, но много модели са така. Може и да е само слух.

— Ти си я чукал!

— Не съм. Имаме общи познати. Но съм я включил в списъка, само чакам потвърждение. Пробвай се, пък ако не ти хареса, ще ти намерим друга.

— Ще й се обадиш ли?

— Разбира се, нямаш проблем. Особено сега, след като си Кралят на исковете, най-търсеният ерген в столицата. Дали в Грузия знаят какво е това групов иск?

— Надявам се, че не, за тяхно добро. Просто й се обади.

* * *

Срещнаха се за вечеря в най-модния ресторант на сезона — японско заведение, където се събираха преуспелите млади хора на Вашингтон. На живо Ридли изглеждаше дори по-добре, отколкото на снимка. Още докато ги водеха към една от централните маси, запазени за специални гости, разговорите замряха, проточиха се шии, всички погледи се приковаха в нея. Около тях пърхаха келнери. Английският й беше перфектен, с очарователен лек акцент, достатъчно екзотичен, за да звучи още по-секси, ако това изобщо беше възможно.

Дори и облечена в дрипи от битпазара, Ридли би изглеждала фантастично. При нея проблемът беше не как да се облече по-добре, за да изглежда съвършено, а — обратното — как да подбере дрехите си така, че да не отвличат вниманието от разкошната руса коса, светлосините очи, високите скули и всичките й останали прелести.

Пълното й име беше Ридал Петашнакол, което тя произнесе два пъти буква по буква, преди Клей да го запомни. За щастие моделите, както и големите футболисти прекрасно се оправяха и само с едно име, така че за него тя беше просто Ридли. Не пиеше алкохол и си поръча сок от боровинки. Клей се надяваше, че няма да поиска чиния сурови моркови за вечеря.

Тя беше красива, а той богат и понеже не бе редно да обсъждат нито едното, нито другото, няколко минути се лутаха, докато намерят безопасна тема. Тя му обясни, че е грузинка, а не рускиня и че пет пари не дава за политика, тероризъм и футбол. Умирала за филми. Гледала всичко наред и всеки нов филм й харесвал. Дори разни ужасни боклуци, които никой друг не искал да гледа. Клей започна да се измъчва от съмнения.

Какво пък, тя е само една куха мацка, каза си той. Вечерят, после отиват на сватбата на Ребека и толкова.

Ридли говореше пет езика, но всичките бяха източноевропейски, така че не вършеха голяма работа в сегашния й динамичен живот. За негово голямо облекчение тя си поръча ордьовър, основно ястие и десерт. Разговорът не вървеше гладко, но и двамата полагаха усилия да не мълчат. Та те нямаха абсолютно нищо общо помежду си! Адвокатските му навици го подтикваха да я разпитва за всичко: истинско име, възраст, кръвна група, професия на родителите, гражданско състояние, полова ориентация — вярно ли е това, дето се разправя, че била с двойна резба? Но той успя да се овладее навреме и да не си навира носа където не трябва. Един-два пъти я подпита това-онова, не получи отговор и отново се върнаха на филмите. Тя познаваше всички двайсетгодишни второразредни актьори и знаеше кой с кого ходи в момента — влудяващо отегчителни подробности, но все пак по-интересни от хвалбите на някакви алчни адвокати за последните им спечелени дела или групови искове.

Клей обърна няколко чашки вино и езикът му се поразвърза. Беше на червено бургундско. Патън Френч би се гордял с него. Само да можеха да го видят приятелчетата на Патън сега, седнал срещу тази изваяна кукла!

Единственият й недостатък беше този отвратителен слух. Не, не може да е обратна, каза си Клей. Беше твърде красива, изящна, твърде привлекателна за противния пол, за да е обратна. Тя просто беше родена за съпруга на богаташ. Но все пак нещо в нея го караше да бъде нащрек. След като първоначалният шок от външния й вид попремина — за което му бяха нужни два часа и бутилка вино — Клей си даде сметка, че това, което вижда, е само една обвивка. Или под нея нямаше нищо, или беше непробиваема.

По време на десерта — шоколадов мус, който тя поразрови с лъжичката, без да го вкуси — той я покани да го придружи на сватбеното тържество. Призна си, че младоженката е негова бивша годеница, но излъга, че са останали добри приятели. Ридли вдигна рамене, сякаш предпочиташе да отидат на кино.

— Защо не? — заяви тя.

* * *

Когато сви в алеята за коли на клуб „Потомак“, Клей усети как стомахът му се свива на топка. Последното му идване на това отвратително място беше преди седем месеца за онази мъчителна вечеря с родителите на Ребека. Тогава бе скрил старата си хонда зад тенис корта, за да не даде бакшиш на портиера, който щеше да я паркира; сега беше с ново, лъскаво порше и смяташе да му пъхне тлъста банкнота в ръката. Тогава бе пристигнал сам, обхванат от ужас пред перспективата да прекара няколко часа в компанията на семейство Ван Хорн; сега беше придружаван от безценната Ридли, която го държеше за лакътя и беше кръстосала крака по такъв начин, че цепката на полата й се бе вдигнала до кръста. Освен това, където и да се намираха родителите на Ребека в момента, те в никакъв случай не можеха да му се бъркат в живота. Тогава се бе чувствал като просяк, проникнал с взлом в чужд имот; сега можеше за 24 часа да стане член на клуб „Потомак“, стига да подпишеше достатъчно голям чек.

— Приемът на семейство Ван Хорн — каза той на охраната, която мигом го пропусна вътре.

Бяха закъснели с един час, което беше идеално. Балната зала беше претъпкана; в единия й край свиреха ритъм енд блус.

— Не се отделяй от мен — каза Ридли, след като влязоха. — Не познавам никого тук.

— Не се бой — отвърна Клей. Нямаше да му е трудно да не се отделя от нея. Освен това, колкото и да си виреше носа, той също не познаваше никого.

Още с появяването им ги посрещнаха извити шии и увиснали челюсти. Обърнали вече по няколко питиета, присъстващите мъже никак не се стесняваха да зяпат Ридли, докато тя и нейният придружител си проправяха бавно път напред.

— Здрасти, Клей! — изрева някой наблизо; Клей се извърна и видя ухилената физиономия на Ранди Спино, негов състудент от факултета, който работеше в могъща правна фирма и при нормални обстоятелства едва ли би му кимнал на улицата и в никакъв случай не би го заговорил в клуб като този, където гъмжеше от преуспели адвокати.

Ала сега Спино се приближаваше с протегната ръка и се усмихваше на Ридли, показвайки всичките си зъби. След него подтичваше малка тълпа. Спино пое инициативата и представи добрите си приятели на своя близък приятел Клей Картър, а също и на Ридли — без фамилно име, — която още по-силно се вкопчи в лакътя на Клей.

Приятелите на Спино се надпреварваха да се здрависват с тях. За да се доберат до Ридли, те трябваше първо да заговорят Клей; не минаха и няколко секунди, когато някой каза:

— Клей, моите поздравления, задето подреди така „Акърман“.

Клей никога преди не бе виждал човека, който го поздрави. Предположи, че е адвокат, вероятно от някоя голяма фирма, самата тя представляваща могъщи корпорации като „Акърман Лаборатърис“, и още преди колегата да е завършил, вече знаеше, че фалшивата му похвала е породена от завист. Завист и желание да оплакне окото с Ридли.

— Благодаря — отвърна небрежно Клей, сякаш всеки ден се виждаха в офиса.

— Сто милиона! Мили боже! — извика друг, също непознат и на всичко отгоре пиян.

— Е, половината отива за данъци — отвърна Клей, сякаш искаше да каже: в днешно време 50 милиона пари ли са?

Тълпата избухна в гръмогласен смях, сякаш Клей бе казал най-смешния виц. Около тях се събираха все повече мъже, които се блъскаха, за да видят отблизо зашеметяващата блондинка, чието лице им изглеждаше смътно познато. Може би дрехите и това, че я виждаха в цвят, им пречеха да се сетят веднага коя е.

Някакъв стегнат надменен тип каза:

— Пипнахме „Фило“. Ама така се зарадвах, ти казвам, като оправихме тази каша с дайлофта!

Това беше един маниерен стил на изразяване, характерен за всички вашингтонски адвокати. След като всяка корпорация в света се чувстваше длъжна да се представлява от вашингтонска правна фирма, всякакви сделки или диспути се отразяваха драматично на местната адвокатска гилдия. Избухне петролна рафинерия в Тайланд — „Пипнахме «Ексон»!“; филмова суперпродукция се провали — „Пипнахме «Дисни»!“; нов модел джип се преобърне и убие петима души — „Пипнахме «Форд»!“ Всеки някого „пипваше“, а на Клей му бе писнало да слуша този тъп израз.

Прииска му се да каже: „Аз пък пипнах Ридли, тъй че гледайте, без да пипате!“

Някой взе микрофона да направи съобщение и залата утихна. Двамата млади щели да открият танците, след това младоженката щяла да танцува с баща си, после младоженецът с майка й и тъй нататък. Тълпата се юрна към дансинга да гледа. Оркестърът засвири „Дим в очите“.

— Много е хубава — прошепна Ридли, почти долепила устни до ухото му. Булката наистина беше хубава. При това танцуваше с Джейсън Майърс, който, макар и с три пръста по-нисък, беше за нея единственият мъж на света. Ребека сияеше усмихната, двамата бавно се носеха по дансинга. Тя водеше, понеже женихът беше голямо дърво.

На Клей му идваше да разблъска тълпата и да светне на Джейсън Майърс един между очите. После да вдигне любимата си на ръце, да я отнесе някъде далеч и да застреля майка й, ако дръзне да ги последва.

— Още я обичаш, нали? — прошепна Ридли.

— Не, всичко свърши.

— Обичаш я. Личи ти.

— Не е вярно.

Тази вечер младоженците щяха да се усамотят някъде, за да консумират брака си, но доколкото Клей познаваше Ребека, тя едва ли бе издържала дълго без секс. Сигурно бе натикала тоя плужек Майърс в кревата и му бе показала това-онова от нещата, на които той — Клей — я беше научил. Не беше справедливо.

Като двойка бяха направо жалки и Клей се запита какво прави тук. Искам да я видя за последно, отговори си сам. Да се сбогувам с нея. Но искаше и друго — Ребека да види него, и то с Ридли; да разбере, че е добре и се оправя прекрасно без нея.

Когато дойде неговият ред, Бенет Булдозера беше жалък по други причини. Той изповядваше консервативната теория, че човек може да танцува, без да мести краката си, и само тръскаше задника си по такъв начин, че оркестрантите се смееха. Беше се зачервил от твърде много „Чивас“.

После Джейсън Майърс танцува с Барбара Ван Хорн; дори от разстояние се виждаше, че бедната Барб е изкарала още няколко сеанса на промоционални цени при своя пластичен хирург. Освен това бе натъпкала телесата си в рокля, която — макар и не лоша сама по себе си беше с няколко номера по-тясна, при което меката й плът издуваше материята на най-неподходящи места, сякаш заплашваше всеки момент да се изсипе отнякъде и да накара присъстващите да повърнат от ужас. На лицето й беше изписана възможно най-изкуствената усмивка — без бръчки благодарение на самоотвержения труд на хирурга, — а Майърс й се усмихваше в отговор, сякаш й обещаваше да си останат приятели завинаги. Тя вече му бе забила ножа в гърба, но той беше твърде тъп, за да го усети. За съжаление може би и тя не го осъзнаваше още. Просто й идваше отвътре.

— Един танц? — запита някой Ридли.

— Изчезвай! — отвърна вместо нея Клей, после я поведе към дансинга, където тълпата се гърчеше под звуците на ритъм енд блус. Ако неподвижна Ридли приличаше на произведение на изкуството, във вихъра на танца беше направо национално богатство. Тя притежаваше естествена грация и чувство за ритъм; деколтето едва прикриваше по-важните места, а цепката на полата й направо разкриваше всичко. Около нея веднага се събра глутница мъже, които я зяпаха възторжено.

Но освен тях я бе видяла и Ребека. Докато си почиваше между два танца и разговаряше с гостите, тя изведнъж забеляза настаналото оживление, взря се и сред тълпата откри Клей, който танцуваше с някаква богиня. Тя също бе зашеметена при вида на Ридли, но по твърде различни причини. Песента свърши, започна някакво бавно парче и Ребека пристъпи между двама им.

— Здрасти, Клей — каза тя, без да обръща внимание на дамата му. — Един танц?

— Защо не! — отвърна той. Ридли вдигна рамене и понечи да се отдалечи, но беше сама точно секунда, след което около нея настана истински бой. Тя си избра най-високия кавалер, обгърна шията му с ръце и започна да се вие в сластен блус.

— Не си спомням да съм те канила — каза Ребека, сложила ръка на рамото му.

— Искаш да си тръгна ли? — Той понечи да я притисне до себе си, но бухналата булчинска рокля не му даваше тази възможност.

— Хората ни гледат — каза тя, като се усмихваше насила заради публиката. — Какво правиш тук?

— Празнувам сватбата ти. Като използвам случая да огледам отблизо новия ти избраник.

— Не ставай зъл, Клей. Ти просто ревнуваш.

— Нещо повече, имам желание да му извия врата.

— Откъде измъкна тази кукла?

— Я да видим сега, кой ревнува?

— Аз.

— Не бой се, Ребека, тя не може на малкия пръст да ти стъпи в леглото. — Но кой знае какво друго може да ти направи, помисли си той. Както и да е.

— Джейсън доста го бива.

— Не желая да слушам. Само гледай да не забременееш, разбрахме ли се?

— Това изобщо не е твоя работа.

— Напротив, моя е.

Ридли и нейният красавец се носеха плавно край тях. За пръв път Клей успя да я огледа хубаво в гръб, той беше гол почти до съвършената извивка на ханша. Ребека проследи погледа му.

— При теб ли работи? — запита тя.

— Засега не.

— Да не е малолетна?

— О, не. Много си е пълнолетна даже. Кажи ми, че още ме обичаш.

— Не те обичам.

— Лъжеш!

— Най-добре си тръгни още сега, като не забравиш да я вземеш със себе си.

— Разбира се, празникът е твой. Нямах намерение да ти го развалям.

— Точно затова си дошъл, Клей. — Тя се дръпна леко назад, но продължи да танцува.

— Изчакай ме още една година, става ли? — каза той. — Дотогава ще имам двеста милиона. Ще можем да се качим на самолета ми, да зарежем тая дупка и да прекараме остатъка от живота си на някоя яхта. Родителите ти никога няма да ни открият.

Тя спря да се движи.

— Довиждане, Клей.

— Ще те чакам — отвърна той, но бе изблъскан настрани от залитащия Бенет, който изфъфли:

— Извинявам се. — После повлече дъщеря си към другия край на дансинга. Беше ред на Барбара, която стисна Клей за лакътя и го озари с изкуствената си усмивка.

— Да не правим сцени — изсъска Барб, без да движи устни. Двамата започнаха да се клатят тромаво в някакво подобие на танц.

— Ах, благодаря, а вие как сте, мисис Ван Хорн? — запита той, чувствайки се като заек, наполовина погълнат от питон.

— Много добре, докато не те видях. Не помня да сме те канили на нашето скромно празненство.

— Тъкмо си тръгвах.

— Добре. Не бих желала да викам охраната.

— Уверявам ви, че не е нужно.

— Моля те, не проваляй най-хубавия миг от живота й.

— Както казах, тръгвам си.

Музиката спря и Клей се изтръгна от лапите й. Около Ридли отново се бе събрала глутница мъже, но Клей я дръпна и двамата се насочиха към бара, където се бяха струпали повече хора, отколкото на дансинга. Клей грабна една бира в движение и се накани да се отправи към изхода. Около тях отново имаше зяпачи — повечето адвокати, които много настояваха да обсъдят с него радостите на груповия иск, като използваха случая, за да се натиснат на Ридли.

След няколко минути размяна на идиотщини с хора, които ненавиждаше, Клей бе спасен от набит мъжага с взет под наем смокинг, който се материализира пред него и прошепна:

— Охрана. — Изражението на лицето му беше дружелюбно, но иначе изглеждаше професионалист.

— Тръгвам си — прошепна Клей в отговор.

Изгонен от сватбения прием на семейство Ван Хорн. Позорно изхвърлен от славния клуб „Потомак“. Докато се отдалечаваше с колата си, а Ридли се бе увила около него, Клей си каза, че това е един от най-щастливите мигове в живота му.