Джон Гришам
Кралят на исковете (23)

23

Всички участници положиха клетва за конфиденциалност. Раздадени бяха за подписване дебели свитъци с документи, с които адвокатите се задължаваха да опазват тайната на преговорите и споразумението по случая „Дайлофт“. Преди да се разотидат от Ню Йорк, Патън Френч им каза:

— До четирийсет и осем часа вестниците ще гръмнат. От „Фило“ ще изтече информация, за да си вдигнат акциите.

Още на следващата сутрин „Уолстрийт Джърнъл“ излезе със статия, озаглавена: АДВОКАТИ НАЛАГАТ БЪРЗО СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА „ДАЙЛОФТ“. Неназованите им източници бяха отлично информирани и словоохотливи. Детайлите бяха точни. За първия етап били заделени 2,5 милиарда долара за обезщетения, като още 1,5 милиарда се пазели в резерв за сериозни случаи и усложнения.

При отварянето на борсата акциите на „Фило“ вървяха по 82 долара, но бързо скочиха на 85. Според един финансов анализатор инвеститорите били облекчени от решението за извънсъдебно споразумение. Така компанията щяла да контролира загубите си. Никакви проточени съдебни дела, никаква заплаха от абсурдни присъди. Адвокатите нямало да създават повече проблеми — ситуация, която неназованите източници описваха като своя победа. Клей следеше новините по телевизията от кабинета си.

Освен това по телефона не спираха да му звънят репортери. В единайсет пристигна представител на „Уолстрийт Джърнъл“, придружен от фотограф. По време на предварителния разговор Клей установи, че журналистът знае за споразумението поне колкото него самия.

— Тия неща няма как да се потулят — каза той. — Ние знаехме и в кой хотел се криете.

Неофициално Клей отговори на всичките му въпроси, после — официално — отказа коментар по случая „Дайлофт“. Разказа му малко за себе си, за шеметното си издигане, само за няколко месеца, от беден обществен защитник до адвокат по групови искове и мултимилионер; за впечатляващата юридическа фирма, която бе успял да изгради, и пр. Докато говореше, вече си представяше статията във вестника — щеше да бъде истинска сензация.

На следващата сутрин я свали от интернет още преди изгрев. Първо видя собственото си лице на един от ония ужасни шаржове, с които се славеше „Джърнъл“, а над него се мъдреше заглавие: КРАЛЯТ НА ИСКОВЕТЕ, ОТ 40 000 ДО 100 000 000 ЗА ШЕСТ МЕСЕЦА. Имаше и подзаглавие: „Кой казва, че правото не било хубаво нещо!“

Статията беше дълга и изцяло посветена на Клей: подробности от биографията му, детството във Вашингтон, баща му, Юридическия факултет; имаше ласкави цитати от Гленда и Джърмейн и коментар от един негов професор, за когото Клей така и не можа да си спомни; накрая завършваше с кратко резюме на делото „Дайлофт“. Най-хубавата част обаче беше едно дълго интервю с Патън Френч, в което „страховитият адвокат по групови искове“ описваше Клей Картър като „най-ярката нова звезда“, като „безстрашен борец за справедливост“ и „сила, с която всички ще свикнат да се съобразяват“. „Корпоративна Америка ще потреперва само при споменаване на името му“ — продължаваха бомбастичните излияния. И, накрая: „Без съмнение, Клей Картър е новокоронясаният крал на груповия иск.“

Той я прочете два пъти от край до край, после я прати по имейла на Ребека с кратка бележка отгоре и отдолу: Ребека, моля те, изчакай! Клей. Изпрати я до апартамента и до офиса й, а после, без много да му мисли, я препрати — без допълнителния надпис — и до офисите на БВХ Груп. Сватбата беше след цял месец.

Когато най-после стигна в офиса, мис Епик му подаде куп телефонни съобщения; половината бяха от негови състуденти от Юридическия факултет, които шеговито го молеха за заеми, а другата половина — от всевъзможни журналисти и репортери. В офиса цареше дори още по-голям хаос от обикновено. Полет, Джона и Родни не бяха на себе си от напрежение, погледите им блуждаеха. Всички техни клиенти държаха да си получат парите още същия ден.

За късмет йейлският клон, под ръководството на блестящия Оскар Мълрони, се зае със задачата да състави план за оцеляване до деня на подписване на споразумението. Клей премести Мълрони в отделен кабинет на същия етаж, удвои заплатата му и го остави да се разправя с цялата бъркотия.

Самият Клей имаше нужда от почивка.

 

 

Тъй като паспортът на Джарет Картър още навремето бе тихомълком конфискуван от Министерството на правосъдието на САЩ, възможностите му за придвижване бяха силно ограничени. Той дори не беше сигурен, че е в състояние да се върне в родината си, след като шест години изобщо не се бе опитвал да го стори. В онази приятелска сделка, благодарение на която бе успял да се измъкне от Вашингтон без присъда, имаше много неизяснени моменти.

— По-добре да си седя на Бахамите — обясни той на Клей по телефона.

Излетяха от Абако с един „Сайтейшън V“ — поредната лъскава играчка от чартърната фирма, която Клей ползваше. Целта им беше Насау, на трийсет минути полет. Джарет изчака, докато се издигнаха във въздуха, преди да каже:

— Е, какво чакаш, разправяй! — Той вече отпиваше от първата си за деня бира и с избелелите си, разнищени на крачолите къси джинси, сандали на бос крак и стара рибарска шапка приличаше на изгнаник, живеещ като пират на далечен остров.

Клей също си отвори една бира, после заразказва, като започна с тарвана и завърши с дайлофта. До Джарет бяха стигнали слухове за успеха на сина му, но той не четеше вестници и съзнателно избягваше всякакви новини от родината. Сега подхвана втора бира и се опита да си представи какво е да представляваш пет хиляди клиенти едновременно.

При споменаването на стоте милиона затвори очи, пребледня — във всеки случай лицето му стана значително по-светло бронзово — и сбърчи чело. Поклати глава, отпи още глътка бира, после се разсмя.

Клей продължи да разказва, решен да приключи, преди да са кацнали.

— Какво правиш с всичките тези пари? — запита Джарет, все още в шок.

— Пръскам ги като луд.

Пред сградата на летището в Насау хванаха такси — жълт кадилак модел 1974 г. Шофьорът пушеше някаква дрога, но въпреки това ги закара невредими до хотел-казино „Сънсет“ на Парадайз Айланд, с изглед към пристанището за яхти.

Джарет се втурна право към масите за блек джек, стиснал в ръка петте хиляди в брой, които Клей му бе дал. Самият Клей се насочи към басейна. Беше зажаднял за бикини и загоряла женска кожа.

 

 

Яхтата беше деветнайсетметров катамаран, произведен от престижна фирма във Форт Лодърдейл. Продаваше я някакъв смахнат стар англичанин на име Молтби, който й беше и капитан; на борда имаше един моряк — мършав бахамец. Молтби не спря да ругае, докато излязоха от пристанището на Насау и запориха водите на пролива. Насочиха се към южния му край, решени да прекарат половин ден под яркото слънце сред спокойните води, за да изпробват един съд, с който Джарет твърдеше, че би могъл да изкарва сериозни пари.

Когато угасиха двигателя и разпериха платната, Клей слезе долу, за да разгледа помещенията. В яхтата имаше каюти и легла за осем пътници и екипаж от двама души. Беше малко тесничко, като за по-дребни хора. В душ-кабината човек едва можеше да се завърти. Капитанската спалня можеше да се побере в най-малкия му дрешник. Живот на яхта.

Според Джарет беше трудно човек да се препитава с риболов. Клиенти се намираха все по-рядко. За да е на печалба, трябваше всеки ден да го наемат, но пък това означаваше да се убие от работа. Моряците не се задържаха. Бакшишите не стигаха. Повечето клиенти бяха поносими, но имаше и такива, които му вгорчаваха живота. Вече пет години Джарет се прехранваше като капитан на яхта под наем и вече започваше да му личи.

Истински пари можеха да се изкарат от малки групи богаташи, които наемаха яхти не за да бъдат глезени, а за да се трудят на тях. Полусериозни моряци. За целта, обясни Джарет, беше нужда хубава яхта, лично твоя, по възможност без ипотеки, с която да пътуваш из Карибско море с месеци. Джарет имаше един приятел от Фрийпорт, който от години изкарваше купища пари с две такива яхти. Клиентите сами си избираха маршрута, яденето и пиенето, наемаха капитан и помощник и по цял месец обикаляха из островите.

— Десет хиляди долара седмично — каза Джарет. — Освен това през цялото време си на път, радваш се на вятъра, на слънцето и морето, не бързаш за никъде. Не е като при риболова, където, ако не хванат риба меч, на теб се сърдят.

Когато Клей излезе на палубата, Джарет беше застанал на руля; изглеждаше точно на мястото си, сякаш от години беше управлявал само хубави яхти. Клей се разходи напред-назад и се протегна на слънцето.

Излезе ветрец и яхтата запори гладките води към източната част на залива, докато Насау се отдалечаваше на хоризонта зад тях. Клей се бе съблякъл по къси панталони и се мажеше с крем; унасяше го дрямка, когато Молтби пропълзя до него.

— Баща ти разправя, че ти си паралията. — Очите на Молтби бяха скрити зад черни очила.

— Така е — съгласи се Клей.

— Тази яхта струва четири милиона, нова е, една от най-добрите в този клас. Строена е по поръчка за собственик на хай-тек фирма, който пръснал парите си по-бързо, отколкото бил успял да ги спечели. Пълен кретен, ако питаш мен. Както и да е, сега се чудим какво да я правим. Пазарът е замрял. Ще ти я дадем за три милиона, имай обаче предвид, че това си е чиста кражба. Ако я регистрираш под бахамски флаг като чартърен съд, има всякакви номера за укриване на данъци. Не мога да ти ги обясня, но имаме един адвокат в Насау, който ще ти оформи документите. Стига да е трезвен де.

— Аз също съм адвокат.

— Че как така си трезвен тогава?

Ха-ха! И двамата се засмяха насила.

— А как стои въпросът с фирмените разходи?

— Доста е сложно, но пак ти казвам, говори с нашия адвокат. Аз съм само търговец. Струва ми се обаче, че твоят старец я хареса. От Бермудите до Южна Америка всички са луди по такива лодчици. Ще ви изкара добри пари.

Тъй рече търговецът, който на всичко отгоре не беше никакъв търговец. Ако Клей искаше да купи яхта за баща си, достатъчно му бе да знае, че няма да губи пари, никога не бе и помислял да печели от нея. Молтби се изпари толкова бързо, колкото се бе появил.

Три дни по-късно Клей подписа договор за сумата 2,9 милиона за яхтата. Адвокатът, който в интерес на истината не беше напълно трезв и на двете им срещи, регистрира чартърна компания на името само на Джарет със седалище на Бахамите. Яхтата беше подарък от сина му, ценен актив, който трябваше да се крие на островите, също както самият Джарет.

Баща и син прекараха последната вечер в някаква съмнителна кръчма в Насау, пълна с наркотрафиканти, данъчни измамници и бащи, нежелаещи да плащат издръжка. Докато разчупваше щипката на рака в чинията си, Клей се реши да зададе въпроса, който отдавна напираше на устните му:

— Има ли някаква възможност да се върнеш отново в Щатите?

— За какво?

— За да се занимаваш с право. За да ми станеш съдружник. За да водиш дела и да съдиш престъпници и да им правиш живота черен както някога.

Джарет се усмихна на въпроса; усмихна се на самата мисъл баща и син да работят заедно, на представата, че Клей искаше той да се завърне, да седне отново в някакъв офис и да се занимава с нещо почтено. Момчето още живееше под тъмния облак, който старецът бе оставил далеч назад. Е, като се имаше предвид неотдавнашният му успех, облакът вече не беше толкова тъмен.

— Съмнявам се, Клей. Върнах разрешителното си и обещах да не се мяркам повече.

— А би ли искал да се върнеш?

— Може би, за да изчистя името си, но не и за да се занимавам с право. Тежко минало, твърде много врагове. На петдесет и пет съм и е късно да започвам живота си отначало.

— Какво ще стане с теб след десет години?

— Не мисля по този начин. Не вярвам в календари и планове и в списъци от неща, които трябва да свършим. Поставянето на цели в живота е глупав американски навик. Не е за мен. Живея ден за ден, най-много да помисля и за утре, но толкова. Да си планираш бъдещето е направо смешно.

— Извинявай, че попитах.

— Живей заради мига, Клей. Утрешният ден сам ще се погрижи за себе си. Ти и без това си имаш достатъчно грижи, както ми се вижда.

— Парите ми ги създават.

— Гледай да не ги прахосаш, синко. Знам, че сега ти изглежда невъзможно да похарчиш толкова много, но сам ще се изненадаш. Ще се появят нови приятели. Жените ще се хвърлят в краката ти.

— Кога ще стане това?

— Почакай малко. Веднъж четох една книга, „Златото на глупците“ или нещо такова. Една след друга истински случки за огромни състояния, паднали от небето и прахосани от идиоти. Много завладяващо четиво. Купи си я.

— Мисля, че не ми трябва.

Джарет метна една скарида в устата си и смени темата.

— Смяташ ли да помагаш на майка си?

— Едва ли. Тя няма нужда от помощ. Съпругът й е богат, не помниш ли?

— Кога си говорил за последен път с нея?

— Преди единайсет години, татко. Какво се сети изведнъж?

— Просто съм любопитен. Не е ли странно? Бил си женен за една жена двайсет и пет години, а още се питаш какво ли прави.

— Да говорим за нещо друго.

— Например за Ребека?

— Не. Друго.

— Я да идем да похвърляме зарове. Имам още четири хиляди долара за прахосване.

 

 

Когато мистър Тед Уърли от Ъпър Марлборо, Мериленд, получи дебелия плик с подател „Дж. Клей Картър II“, той незабавно го отвори. Вече бе гледал по телевизията всякакви репортажи за споразумението по случая „Дайлофт“. Бе следил с почти религиозна стръв интернет страницата за лекарството в очакване на някакъв знак свише, че е дошло време да си получи парите от „Акърман Лаборатърис“.

Писмото започваше така:

„Драги мистър Уърли,

Нашите поздравления! Заведеният от Вас иск срещу «Акърман Лаборатърис» е признат за основателен от Окръжния съд при Южния съдебен окръг на щата Мисисипи. Като ищец от първа категория Вашият дял от обезщетението се равнява на 62 500 долара. По силата на договора за правни услуги, сключен между Вас и нашата фирма, 28 процента от тази сума подлежат на изплащане за оказани Ви от нашата фирма адвокатски услуги. В допълнение към това съдът е определил удръжка в размер на 1400 долара за частично покриване на разноските по делото. Така чистата сума, която ще получите като обезщетение, е 43 240 долара. Моля, подпишете приложените формуляри и ни ги изпратете незабавно в приложения плик.

Искрено Ваш: Оскар Мълрони, адвокат“

— Всеки път някой нов — изръмжа мистър Уърли, докато нервно прелистваше страниците. Имаше приложено копие от съдебното нареждане, с което се потвърждаваше споразумението, циркулярно писмо до всички ищци по груповия иск, както и някакви други документи, които той изведнъж загуби желание да чете.

43 240 долара! Това беше всичко, което щеше да получи от онази мошеническа фармацевтична компания, умишлено пуснала на пазара препарат, предизвикал туморите в пикочния му мехур! 43 240 долара за всичките месеци на напрежение и страх, че няма да остане жив! 43 240 долара за изтезанието с онази ужасна тръбичка, която му вкараха през пениса в пикочния мехур, за микроскопичния скалпел, който провряха през нея, за четирите израстъка, които му изрязаха и измъкнаха през същата тази тръбичка! 43 240 долара за онези гнусни бучки, примесени с кръв, които после цели три дни изхвърля с урината!

При спомена за това той потръпна.

Мистър Уърли набра шест пъти номера, остави шест съобщения и чака шест часа, докато мистър Мълрони благоволи да му позвъни.

— Кой сте пък вие, по дяволите? — започна любезно мистър Уърли.

Оскар Мълрони, който през изтеклите десет дни бе станал истински виртуоз в провеждането на подобни разговори, спокойно обясни, че е адвокатът, отговарящ за иска на мистър Уърли.

— Вашето обезщетение е направо подигравка! — избухна мистър Уърли. — Четирийсет и три хиляди долара, това си е пладнешки обир.

— Вашето обезщетение е шейсет и две хиляди долара, мистър Уърли — обясни Оскар.

— Ама получавам четирийсет и три, синко.

— Не, получавате шейсет и две хиляди. От които се съгласихте да платите една трета на вашия адвокат, без когото нямаше да получите нищо. Тази една трета е намалена при споразумението на двайсет и осем процента, докато повечето адвокати взимат четирийсет и пет до петдесет процента.

— Брей, голям късметлия съм бил, няма що. Не съм съгласен! — сопна се той, при което Оскар се впусна в кратък и добре заучен монолог в смисъл, че това е най-голямата сума, която компанията производител може да си позволи да заплати, без да фалира, и че ако се случи последното, мистър Уърли няма да получи и това, което получава сега.

— Много мило — каза мистър Уърли. — Само че аз не приемам това обезщетение.

— Нямате друг избор.

— Как ли пък не!

— Прочетете договора за правни услуги, мистър Уърли. Погледнете специално на страница единайсета, параграф осми: „Упълномощаване на посредник“. Вие упълномощихте нашата фирма да сключи от ваше име споразумение за всякаква сума, стига да надхвърля петдесет хиляди долара.

— Спомням си, но вие ми казахте, че това е само основа за преговори. Очаквах много повече.

— Вашето обезщетение е одобрено от съда, мистър Уърли. Така работи системата на груповите искове. Ако не подпишете формуляра, че приемате обезщетението, вашата сума подлежи на преразпределяне между останалите ищци.

— Вие сте мошеници, ясно ли ти е? По-големи мошеници и от фирмата, която е произвела това лекарство. Вие ми измъкнахте парите изпод носа.

— Съжалявам, че мислите така.

— Нищо не съжаляваш ти! Във вестника пише, че сте получили сто милиона. Обирджии!

Мистър Уърли тресна слушалката и запокити вестника на пода.