Джон Гришам
Кралят на исковете (22)

22

Рекс Критъл беше в настроение да се кара, да назидава, да просвещава, да бъде умилостивяван, но клиентът, седнал от другата страна на бюрото му, остана напълно равнодушен пред цифрите.

— Твоята фирма е едва на шест месеца — заяви Критъл, като го изгледа над смъкнатите очила; на бюрото пред него имаше купчина финансови доклади. Доказателственият материал! Безспорните улики, че престижната юридическа фирма „Дж. Картър II“ се управлява от идиоти. — Режийните ти разноски още в началото бяха впечатляващи: 75 000 долара месечно за трима адвокати, един стажант, секретарка, доста солиден наем, хубави помещения. А сега са вече половин милион долара на месец, като с всеки изминал ден стават все повече!

— Трябва да похарчиш, за да спечелиш — каза Клей, като отпи от кафето, и с наслада загледа притеснения си счетоводител. На това му се викаше съвестен професионалист, да се вайка за разходите на клиента си повече от самия клиент.

— Само дето нищо не си спечелил — обади се предпазливо Критъл. — През последните три месеца нямаш постъпления.

— Но като цяло годината беше добра.

— Е, да. При петнайсет милиона хонорари годината не е добра, а направо великолепна. Проблемът е, че вече се изпаряват. Миналия месец само за чартърни полети си похарчил четиринайсет хиляди долара.

— Добре, че ме подсети. Мисля да си купя собствен самолет. Искам да пресметнеш колко ще ми излезе.

— Веднага смятам. Не ти трябва, не си оправдава разноските.

— Не те питам това. Питам те мога ли да си го позволя.

— Не, не можеш!

— Спокойно, Рекс. Идват по-добри времена.

— Предполагам, че имаш предвид случая „Дайлофт“. Дотук четири милиона долара за реклама, три хиляди на месец за поддържане на интернет страница, сега още три хиляди за бюлетин. Всичките ония стажанти в Манасас, а сега и нови адвокати.

— За мен въпросът стои така: дали да го взема на лизинг за пет години, или да го купя в брой?

— Кое?

— Моят Гълфстрийм.

— Какво е това Гълфстрийм?

— Най-добрият частен самолет в света.

— И какво смяташ да правиш с твоя Гълфстрийм?

— Да летя.

— А защо, ако мога да попитам, си решил, че ти трябва?

— Защото това е предпочитаният самолет от повечето адвокати по групови граждански искове.

— Аха, сега разбрах.

— Сигурен бях, че ще ме разбереш.

— Да имаш представа колко струва?

— Четирийсет, четирийсет и пет милиона долара.

— Много ми е неприятно да ти съобщя, Клей, но ти нямаш толкова пари.

— Прав си. Ще го взема на лизинг тогава.

Критъл свали очилата и заразтрива дългия си костелив нос, сякаш бе получил внезапен пристъп на главоболие.

— Виж какво, Клей, аз съм само твой счетоводител. Но не съм сигурен дали някой друг се е сетил да ти каже да я караш по-полека. Така че по-кротко, мой човек. Натрупал си състояние, честито да ти е. Но не ти трябва голяма фирма с толкова много адвокати. Не ти трябва самолет. След това какво, яхта може би?

— Да.

— Ти шегуваш ли се?

— Не.

— Аз пък си мислех, че мразиш яхтите.

— Не е за мен, за баща ми е. Има ли начин да я пиша като фирмен разход?

— Не.

— Сигурно има.

— Защо?

— Когато не я ползвам, ще я давам под наем.

Критъл спря да разтрива носа си, сложи си очилата и заяви:

— Приятелю, парите са си твои.

 

 

Срещнаха се на неутрална територия, в Ню Йорк, в опушената бална зала на стар хотел в близост до Сентръл Парк — последното място на света, където някой би се досетил, че може да се проведе такова важно събиране. От едната страна на масата заеха места петимата членове на Координационния съвет на ищците по случая „Дайлофт“. Клей се чувстваше твърде не намясто сред тях; отзад насядаха сътрудници, асистенти и момчета за всичко, наети за случая от мистър Френч. От другата страна се нареди екипът на „Акърман“, оглавяван от юрисконсулта Карл Уикс — изпитан в боеве воин, заобиколен от същия брой поддръжници.

Седмица преди това федералните власти бяха одобрили сливането на компанията с „Фило Продъктс“ при цена 53 долара за акция, което за Клей означаваше още около шест милиона печалба. Той веднага бе прехвърлил половината сума в офшорна сметка, да не се пипа. Така легендарната компания, основана преди век от братя Акърман, бе окончателно погълната от „Фило“ — фирма, чиито годишни постъпления бяха наполовина на нейните, но пък имаше по-малко натрупани дългове и по-способно ръководство.

Клей седна на стола и разтвори папките пред себе си. Опитваше се да си внуши, че е точно на мястото си, по дяволите, когато забеляза намръщените физиономии срещу себе си. Даде си сметка, че хората на „Акърман“ за пръв път виждаха младия парвеню от Вашингтон, който им беше докарал на главите този кошмар.

Патън Френч наистина си бе осигурил масирана логистична подкрепа, но явно не се нуждаеше от нея. Той водеше първото съвещание и още щом заговори, всички млъкнаха, с изключение на Уикс, но и той се обаждаше само при нужда. Цялата сутрин премина в уточняване на броя на регистрираните случаи на увредени от „Дайлофт“. Груповият иск от Билокси беше подаден от името на 36 700 ищци. Някакви отцепници от Джорджия бяха събрали отделно 5200 случая и заплашваха да подадат отделен иск, с който да се състезават с Френч на финалната права. Френч се чувстваше уверен, че ще успее да ги разубеди. Други ренегати бяха напуснали екипа му и възнамеряваха да играят соло, но и те не притесняваха мистър Патън Френч. Тези хора не разполагаха с решаващите документи, нито имаха начин да се сдобият с тях.

Скоро Клей се отегчи от цифрите, които се лееха като река. Единствената цифра, която занимаваше съзнанието му, бе 5380 — броят на собствените му клиенти. Неговият дял от иска засега си оставаше най-високият, макар че Френч го застигаше с малко над 5000 случая.

След тричасов потоп от статистически данни се споразумяха на едночасова почивка за обяд. Съветът на ищците се оттегли в един хотелски апартамент, където имаше приготвени сандвичи, а за пиене — само вода. Френч отново се хвана за телефона и отдалеч се чуваше как крещи на някого. Уес Солсбъри искаше да глътне въздух и предложи на Клей да обиколят квартала. Тръгнаха по Пето Авеню покрай парка. Беше хладен слънчев ден в средата на ноември, вятърът гонеше есенни листа по платното. Ню Йорк изглеждаше особено красив по това време на годината.

— Приятно ми е да идвам тук, както ми е приятно и да си тръгвам — каза Солсбъри. — В момента в Ню Орлиънс е двайсет и седем градуса, при влажност все още над деветдесет процента.

Клей мълчеше и слушаше. Беше твърде развълнуван, от споразумението ги деляха броени часове. После щяха да дойдат огромните хонорари и пълната свобода на младостта, богатството и ергенския живот. От мислите му го изтръгна гласът на Уес, който питаше:

— На колко си години, Клей?

— На трийсет и една.

— Когато бях на трийсет и три, двамата с моя съдружник сключихме извънсъдебно споразумение за една експлозия на танкер, ужасна история, бяха изгорели дванайсет души. Измъкнахме сума ти пари от собственика, после двамата си поделихме двайсет и осем милиона хонорар. Моят съдружник си прибра четиринайсетте милиона и се оттегли от бизнеса. Аз инвестирах своя дял в себе си. Създадох фирма от талантливи и отдадени на работата адвокати, истински професионалисти, които знаеха какво вършат. Построих цяла сграда в центъра на Ню Орлиънс, като продължих да наемам най-добрите, които можех да открия. Сега вече за мен работят деветдесет души и през последните десет години съм прибрал общо осемстотин милиона долара хонорари. Ще ме запиташ какво стана с бившия ми съдружник. Тъжна история. Човек не се пенсионира на трийсет и три. През носа му излязоха тия пари. Три несполучливи брака, останалото пропиля на комар. Преди две години го наех като помощник за шейсет и две хиляди долара годишно, но не си оправдава парите.

— Не ми е минавало и през ум да се оттеглям — излъга Клей.

— Недей. Скоро ще ти се изсипят купища пари. Заслужил си ги, радвай им се. Купи си самолет, хубава яхта, къща на брега, вила в Аспен, каквото ти душа иска. Но главно инвестирай във фирмата. Приеми съвет от човек, който е минал по твоя път.

— Благодаря.

Завиха на изток по Седемдесет и трета улица. Солсбъри не бе свършил.

— Ти натъквал ли си се на дела за отравяне с миниум?

— Всъщност не.

— Не са толкова зрелищни, колкото лекарствените отравяния, но и в тях има много пари. Аз ги докарах на мода преди десетина години. Наши клиенти са училища, църкви, болници, търговски сгради, всякакви помещения, където стените са грундирани с миниум. Много опасно нещо. Съдихме фирмите производители, с някои се споразумяхме извън съда. Дотук сме изкарали два милиарда долара обезщетения. Както и да е. При прегледа на доказателствения материал срещу една такава компания се натъкнах на друг хубав повод за групов иск, който може да те заинтересува. Аз не мога да се заема с него поради известен конфликт на интереси.

— Слушам те.

— Компанията се намира в Рийдсбърг, Пенсилвания, и произвежда хоросанова смес, която се използва при строежа на къщи. Наглед проста работа, а всъщност златна мина. Изглежда, че хоросанът е негоден. Вероятно лоша партида. След около три години започва да се рони, а когато спойката между тухлите се наруши, стените падат. Проблемът се проявява главно в района на Балтимор и засяга около две хиляди къщи. Току-що е забелязан.

— Какви са щетите?

— За ремонт отиват около петнайсет хиляди долара на къща.

Петнайсет хиляди по две хиляди къщи, при хонорар една трета от брутната сума, това прави десет милиона, пресметна Клей, който все повече се усъвършенстваше с този род аритметика.

— Много е лесно да се докаже — каза Солсбъри. — А компанията знае, че е уязвима. Няма да е проблем да постигнеш извънсъдебно споразумение.

— Бих искал да се запозная със случая.

— Ще ти изпратя преписката, но без да ме издаваш.

— Ти държиш ли на дял?

— Не. Това е като отплата за дайлофта. Разбира се, ако ти падне случай някой ден да ми върнеш услугата, това ще бъде подобаващо оценено. Така работим ние, Клей. Сред братството на адвокатите може да е пълно с егоисти и главорези, но има и такива, които помагат на ближния.

Късно следобед „Акърман Лаборатърис“ се съгласи на минимално обезщетение в размер на 62 000 долара на ищец първа категория — тези с доброкачествените тумори, които можеха да се отстранят оперативно; разноските по операциите също бяха за сметка на компанията. В тази категория попадаха приблизително 40 000 ищци, а техните обезщетения подлежаха на изплащане незабавно. Последваха разгорещени пазарлъци по методиката за определяне на правото на обезщетение. А когато се стигна до адвокатските хонорари, за малко не стана сбиване. Като повечето останали адвокати, към договора с клиента Клей прикрепваше допълнително споразумение, че при присъждане на обезщетение му се изплаща като хонорар една трета от брутната сума. При такива споразумения обаче този процент обикновено се намаляваше. Предложена бе много сложна формула, по която също избухнаха пререкания, като Френч се държеше твърде агресивно. Но пък, в края на краищата, ставаше дума за неговите пари! Най-после от „Акърман“ се съгласиха на адвокатски хонорар в размер на 28 процента от обезщетението за първа категория.

При ищците втора категория се бяха развили злокачествени тумори и понеже лечението им щеше да отнеме месеци или дори години, в споразумението не се предвиждаше фиксиран размер, нито таван на обезщетенията. Според Бари и Хари това беше знак, че фирмата „Фило Продъктс“ стои зад „Акърман“ и е готова, ако се наложи, да я подпре с още пари. Адвокатският хонорар при втора категория бе определен на 25 процента от брутната сума; Клей така и не разбра защо. Френч смяташе прекалено бързо наум и останалите не можеха да го следват.

Трета категория включваше онези случаи от втора, които щяха да умрат междувременно по вина на „Дайлофт“. Тъй като засега нямаше смъртни случаи, тази клауза от споразумението също бе оставена отворена. Адвокатските хонорари бяха ограничени на 22 процента.

Закриха съвещанието в седем с уговорката на следващия ден да се съберат отново, за да изработят детайлите за втора и трета категория. Докато слизаха с асансьора, Френч му подаде някаква разпечатка.

— Не е никак зле за един ден работа — усмихна се той. Беше резюме на случаите и очакваните хонорари на Клей, включително 7-процентна добавка за участието му в Координационния съвет на ищците.

Очакваните хонорари на Клей само за ищците първа категория бяха в размер на 106 милиона долара.

Когато най-после остана сам в хотелската стая, Клей се изправи до прозореца и се загледа в падащия здрач над Сентръл Парк. Явно случаят „Тарван“ не го бе подготвил достатъчно за шока на внезапното забогатяване. Беше зашеметен, онемял, замръзнал сякаш завинаги до този прозорец, докато претовареният му мозък едва смогваше да обработва накъсаните мисли, които профучаваха през него. Изпи две чисти уискита от минибара без всякакъв ефект.

От мястото си до прозореца той позвъни на Полет, която грабна слушалката още на първото позвъняване.

— Говори! — успя да каже тя, когато позна гласа му.

— Първи рунд приключи — съобщи той.

— Не ме мотай!

— Ти току-що спечели десет милиона долара — изрече той; думите излизаха от устата му, но гласът не беше неговият.

— Не ме лъжи, Клей! — задавено прошепна тя.

— Не те лъжа. Истина е.

Тя помълча, после се разплака. Клей направи крачка назад и седна на ръба на леглото. За миг му се стори, че и той ще се разплаче.

— Боже, господи — успя да каже тя. — Боже, господи!

— Ще ти се обадя след няколко минути — успокои я Клей.

Джона беше още в офиса. Той започна да крещи в слушалката, после я хвърли на бюрото и хукна да търси Родни. Клей ги чу да говорят оживено някъде наблизо. Затръшна се врата. Родни вдигна телефона.

— Слушам те.

— Твоят дял е десет милиона — обяви за трети път Клей, който за пръв и последен път в живота си се правеше на Дядо Коледа.

— Боже милостиви! — изхълца Родни. — Боже милостиви!

Джона скачаше из офиса и надаваше дивашки крясъци.

— Не е за вярване, наистина — потвърди Клей. За миг си представи Родни, седнал на някогашното си бюро, сред купища папки и книжа, на стената зад него забодени снимки на съпругата и децата му — един прекрасен човек, който съсипва живота си за мизерно възнаграждение. Какво ли щеше да каже на жена си, като й се обадеше след няколко минути?

Джона вдигна друга слушалка и двамата с Родни го разпитваха няколко минути за днешното съвещание — кой е присъствал, къде се е състояло, как е протекло? Не искаха да го оставят, но той им каза, че е обещал да позвъни отново на Полет.

Когато най-после приключи с добрите новини, дълго седя на леглото; беше му мъчно, че няма на кого другиго да се обади. Представи си Ребека, чу гласа й, сякаш беше пред него и можеше да я докосне. Сега биха могли да си купят къща в Тоскана или на Мауи, или където тя поискаше. Можеха да бъдат щастливи, заобиколени от дузина деца, но без нейните и неговите родители; да имат гледачки за децата си, прислужници, готвачи, дори иконом. Той щеше да я изпраща два пъти в годината с частния си самолет, за да се кара с родителите си.

А може би Бенет и Барб нямаше да бъдат толкова непоносими, ако в семейството влезеха сто милиона; парите нямаше да са техни, наистина, но поне можеха да се хвалят на воля с тях.

Той стисна челюсти и набра номера на мобилния й телефон. Беше сряда, в клуба беше скучно. Сигурно беше в апартамента. На третото иззвъняване чу гласа й:

— Ало!

Клей усети, че краката му треперят.

— Здравей, Клей е. — Надяваше се, че гласът му звучи нехайно. Цели шест месеца не бяха разменили и дума, но ледът моментално се стопи.

— Здрасти, страннико! — отвърна тя. Топло при това.

— Как е положението?

— Добре. Напрегнато както винаги. При теб?

— Горе-долу, както го знаеш. В Ню Йорк съм, преговарям по едно споразумение.

— Чувам, че добре ти вървели нещата.

Добре е слабо казано, помисли си той.

— Не е зле. Не се оплаквам. Как е работата?

— Остават ми шест дни.

— Напускаш ли?

— Да. Сватба, нали разбираш?

— Чух. Кога е?

— На двайсети декември.

— Не получих покана.

— Не съм ти пращала. Не мислех, че ще искаш да дойдеш.

— Може би нямаше да дойда. Още ли си сигурна, че искаш да се омъжиш?

— Хайде да сменим темата.

— Друго не се сещам.

— Ти имаш ли си приятелка?

— Не мога да се отърва от жени. Ти къде се запозна с избраника?

— Имал си къща в Джорджтаун.

— Това не е новина. — Но все пак му стана приятно, че е научила. Може би се интересуваше от успеха му. — Този тип е един плужек.

— Стига, Клей. Да се държим прилично.

— Той е един плужек и ти го знаеш, Ребека.

— Ще ти затворя телефона.

— Не се омъжвай за него, Ребека. Носи се слух, че бил педал.

— Значи е плужек и педал. Още нещо? Кажи си го, Клей, може да ти олекне.

— Остави го, Ребека. Родителите ти жив ще го изядат. Освен това децата ти ще приличат на него. Малки плужечета.

Линията прекъсна.

Той се изтегна на леглото, загледан в тавана. Гласът й звучеше в ушите му; стана му болно, като си даде сметка колко много му липсва. После телефонът изгърмя и го извади от вцепенението му. Беше Патън Френч от фоайето; пред хотела чакала лимузина. Вечеря с вино. Поне три часа. Трябваше да издържи.