Джон Гришам
Кралят на исковете (13)

13

Черното „Порше Карера“ спря под сянката на едно дърво на Дъмбартън Стрийт. Клей слезе и в продължение на няколко секунди успя да не мисли за новата си играчка, но след като се огледа във всички посоки, отново се обърна и й хвърли един влюбен поглед. Беше негова вече трети ден, а той все още не можеше да повярва. Свиквай, не спираше да си повтаря той и с усилие на волята си налагаше да се отнася към нея като към най-обикновена кола, нищо особено, но всеки път, като я видеше, дори след кратка раздяла, усещаше как пулсът му се ускорява. „Аз карам порше!“ — казваше си на глас той, докато сновеше между останалите коли по шосето като пилот от Формула 1.

Мястото се намираше на осем преки от главния кампус на университета „Джорджтаун“, където бе прекарал четири години от живота си, преди да запише Юридическия факултет в близост до Капитолийския хълм. Импозантните фамилни къщи наоколо бяха живописни и обвеяни с история, малките им ливади бяха грижливо поддържани, по протежение на улиците се издигаха стени от дъбове и кленове на преклонна възраст. Оживените магазини, ресторанти и барове на Ем Стрийт бяха само на две преки на юг, на пет минути пеша. Цели четири години бе излизал да тича по тези улици и бе прекарал безброй нощи с приятели в обикаляне на кръчмите и клубовете по Уисконсин Авеню и Ем Стрийт.

А сега се готвеше да живее тук.

Къщата, която си бе харесал, се продаваше за милион и триста хиляди. Бе я открил случайно преди два дни, докато обикаляше безцелно с поршето из Джорджтаун. Освен нея си бе набелязал още една на Ем Стрийт и трета на Волта Авеню, всичките на хвърлей камък една от друга. Твърдо бе решил до края на седмицата да купи една от трите.

Къщата, която харесваше най-много, бе строена през 50-те години на деветнайсети век и оттогава се поддържаше в безупречно състояние. Тухлената й фасада бе боядисвана редовно и сега беше бледосиня. Къщата беше на четири етажа, ако се броеше сутеренът. Брокерът го бе уверил, че сегашните й собственици — възрастна двойка пенсионери — навремето са посрещали в нея гости като семейство Кисинджър, семейство Кенеди и кой ли не още. Вашингтонските брокери, особено тези, които продаваха имоти в Джорджтаун, бяха особено ловки в използването на имена примамки, може би дори повече от колегите си в Бевърли Хилс.

Клей бе подранил с петнайсет минути. Къщата беше празна; според брокера собствениците й понастоящем живеели в луксозен пансион за възрастни хора. Той мина през портичката и с възхищение огледа малката градинка зад къщата. Нямаше басейн по липса на място; земята в Джорджтаун беше скъпоценна. Имаше обаче веранда с мебели от ковано желязо и увивни растения. Клей едва ли можеше да си позволи повече от няколко часа седмично за поддържане на градината.

По-добре щеше да е да наеме фирма.

Беше влюбен в къщата, в улицата и квартала — уютен, предлагащ съседска близост, но и зачитане на личното пространство. Докато седеше на стъпалата пред входната врата, Клей си каза, че за начало ще предложи милион, после ще почне да се пазари, накрая ще си тръгне — всичко това само заради тръпката да накара брокера да го гони по улицата; всъщност от самото начало си бе решил, че е готов да плати пълната цена.

Загледан в поршето до бордюра, Клей отново се остави мислите му да го отведат в неговия свят на фантазии, където парите растяха по дърветата и можеше да си купи всичко, което пожелаеше: италиански костюми, германски спортни коли, имот в Джорджтаун, офис в центъра на града… и какво още? Защо да не подари яхта на баща си, по-голяма, разбира се, за да изкарва повече пари с нея? Щеше да основе неголяма фирма за морски екскурзии на Бахамите, да мине яхтата за фирмен разход, да плаща повечето разноски по поддръжката й и така да осигури сносно препитание на баща си. Джарет умираше бавно, беше се пропил, спеше безразборно с всичко, което му се изпречеше, живееше на чужда яхта, превиваше гръб за бакшиши. Клей бе твърдо решен да направи живота му по-лесен.

Чу се затръшване на врата на кола и Клей временно прекъсна фантазирането. Брокерът бе пристигнал.

Списъкът на жертвите, съставен от Пейс, наброяваше седем. Седем убити, за които знаеше. Седем, които той и неговите агенти бяха успели да регистрират. Тарванът беше изтеглен от употреба преди осемнайсет дни, а данните на компанията показваха, че каквото и да беше онова в него, което подтикваше пациентите към убийство, то обикновено преставаше да действа около десетия ден. Списъкът беше съставен хронологически и в него Рамон Тико беше номер шест.

Номер едно беше студент от университета „Джордж Уошингтън“, който привлякъл вниманието на мъж с пистолет точно в момента, когато излизал от кафенето „Старбъкс“ на Уисконсин Авеню в Бетесда. Студентът бил родом от градчето Блуфийлд, Западна Вирджиния. Клей стигна дотам за рекордното време от пет часа; караше, без да бърза специално, по-скоро като състезател, излязъл на разходка из долината Шенандоа. Следвайки точно указанията на Пейс, той намери дома на родителите — доста окаяна дървена къщурка недалеч от центъра. Спря колата в отбивката пред гаража им и си каза на глас:

— Не мога да повярвам, че съм способен на това!

Две неща го мотивираха да слезе от колата. Първо: нямаше избор. И второ: мисълта за петнайсетте милиона долара — за цялата сума, не една или две трети от нея, а цялата.

Беше облечен спортно, остави куфарчето си в колата. Майката беше вкъщи, но бащата беше още на работа. Тя го пусна да влезе с голяма доза неохота, но после му предложи чай с лед и курабийки. Клей седна и зачака на дивана в дневната, заобиколен от снимки на загиналия син. Завесите бяха спуснати. Къщата беше в безпорядък. Какво правя тук? — запита се той.

Тя му заразправя за сина си, а Клей внимателно попиваше всяка дума.

Бащата работеше като застрахователен агент, фирмата му беше на няколко преки и той се прибра, преди още да се е разтопил ледът в чая. Клей им изложи ситуацията, доколкото беше възможно. Отначало зададоха няколко предпазливи въпроса: Колко други жертви има? Защо да не се обърнат към властите? Не трябва ли да се даде публичност на случая? Клей отговаряше, без да му мигне окото; Пейс го беше подготвил добре.

Като всички останали жертви, и те имаха избор: да изпаднат в гняв, да започнат да ровят и да си търсят правата, да настояват за справедливост или тихомълком да приберат парите. Сумата от пет милиона отначало сякаш не им направи впечатление или ако им бе направила, те умело го прикриха. Тактиката им, поне на първо време, беше да дадат воля на гнева си, да се правят, че парите не ги интересуват. Но със свечеряването започнаха да стават разумни.

— Ако не ми кажете името на компанията, не мога да приема парите — заяви по едно време бащата.

— И аз не знам истинското й име — отвърна Клей.

Редуваха се сълзи и заплахи, любов и омраза, всеопрощение и жажда за мъст, почти цялата гама от емоции, докато слънцето залезе и навън мръкна. Те току-що бяха погребали най-малкия си син и болката им беше неизмерима и вцепеняваща. Мразеха Клей, задето се бе набъркал в живота им, и едновременно с това му благодариха многословно за загрижеността. Инстинктивно се съмняваха в него, преуспелия вашингтонски адвокат, и в същото време го поканиха на вечеря, на каквото дал господ.

Тя започна точно в шест. Четири госпожи от местната църква домъкнаха достатъчно храна за цяла седмица. Клей им бе представен като приятел от Вашингтон и незабавно бе подложен на кръстосан разпит от четирите. На въпросите им можеше да завиди всеки кален в битки съдебен обвинител.

Най-после четирите дами си тръгнаха. След вечеря, с идването на нощта, Клей отново започна да ги притиска. Предлагаше им единствената възможна сделка и настояваше да решават бързо. Минаваше десет, когато започнаха да подписват документите.

 

 

Случай номер три се оказа най-трудният. Жертвата беше седемнайсетгодишна проститутка, която от малка работела по улиците. Полицията беше на мнение, че някога може да е имала делови взаимоотношения с убиеца си, но това далеч не беше достатъчен мотив за убийство. Извършителят я бе застрелял пред фоайето на един хотел в присъствието на трима свидетели.

Жената бе известна като Бенди. Без фамилно име, явно не й е било нужно. И след най-щателно проучване Пейс не бе успял да се добере до съпруг, майка, баща, братя и сестри, деца, домашен адрес, училище, църква и — което беше невероятно — до полицейско досие. Погребална церемония не й се полагаше. Тя бе заровена в безименен гроб, както още две дузини несретници всяка година във Вашингтон. Когато агентът на Пейс се бе свързал с отдела за убийства на Градската следствена служба, оттам му бяха отговорили, че Бенди почива в „Братската могила на незнайната проститутка“.

Единствената следа, с която разполагаше полицията, й била подадена от самия убиец. Той бил казал, че Бенди има леля, която живее в Малкия Бейрут — най-опасното малцинствено гето на Югоизточен Вашингтон. Но след двуседмично издирване лелята така и не бе открита. При неизвестни наследници обезщетението нямаше на кого да се изплати.