Джон Гришам
Кралят на исковете (11)

11

Този път Макс Пейс бе наел апартамент в друг хотел. Местеше се из Вашингтон, сякаш действително го дебнеха шпиони. След като кимна на Клей за добре дошъл и му предложи кафе, двамата седнаха да говорят по същество. Клей усещаше, че тежестта на страшната тайна, която Макс бе принуден да пази, му се отразява. Изглеждаше уморен. Движенията му бяха нервни, говорът насечен, усмивката му се бе стопила. Не го запита за уикенда на Бахамите. Беше твърдо решен да сключи сделка, независимо дали с Клей Картър или със следващия адвокат в списъка. Седяха от двете страни на масата, с извадени бележници и писалки, готови за работа.

— Смятам, че пет милиона на смъртен случай е по-добра цифра — започна Клей. — Разбира се, това са улични гамени, чийто живот няма икономическа стойност, но за стореното от твоя клиент се полагат наказателни обезщетения в размер на милиони. Така че търсим някакво средно положение между действителни щети и наказателни обезщетения и се спираме на пет милиона.

— Човекът, който беше в кома, снощи е умрял — каза Пейс.

— Значи жертвите стават шест.

— Седем. Има още един убит. В събота сутрин.

Клей вече толкова пъти бе пресмятал пет милиона по шест, че му беше трудно да приеме новата цифра.

— Кой? Къде?

— Подробностите после, става ли? Ще ти кажа само, че за нас този уикенд беше много напрегнат. Докато ти си ловил риба, ние подслушвахме обажданията в полицията, за което в град като този са нужни цели армии от хора.

— Сигурни ли сте, че случаят има връзка с тарвана?

— Абсолютно.

Докато драскаше нещо безсмислено в бележника си, Клей трескаво се опитваше да преосмисли стратегията си.

— И така, готов ли си да дадеш по пет милиона на смъртен случай?

— Дадено.

Докато пътуваше в самолета на връщане от Абако, Клей бе стигнал до извода, че всичко е въпрос на нули. Важни бяха не толкова самите пари, колкото дългите редици нули след определена цифра. Засега той се опитваше да забрави какво може да купи с парите. Да игнорира драстичните промени, които щяха да настъпят в живота му. Да не мисли какво би могъл да отсъди един състав от съдебни заседатели след година или две. Просто да жонглира с нулите. Да не обръща внимание на острия нож, който се забиваше с въртене в стомаха му. Да си дава вид, че червата му са облечени в стомана. Да си казва, че неговият противник е слаб и уплашен, че е много грешен и много богат.

Клей преглътна на сухо и се опита да продължи с нормален тон.

— Адвокатският хонорар е твърде нисък — каза той.

— Сериозно? — Пейс дори се усмихна. — Десет милиона не ти вършат работа, така ли?

— Не и за случай като този. Ако бъде намесена голяма фирма, специализирана по граждански дела, рискът да бъдете разкрити ще се увеличи.

— Бързо схващаш, няма що.

— Половината и без това отива за данъци. Режийните, които си предвидил да плащам, ще бъдат неимоверно високи. От мен се очаква за броени дни да регистрирам адвокатска фирма, като се установя в най-скъпия квартал. Бих искал да направя нещичко и за Текила, и за останалите обвиняеми, които са прецакани в случая.

— Кажи една цифра. — Пейс вече си записваше нещо.

— Петнайсет милиона ще улеснят значително прехода към новото ми състояние.

— Ти какво, напосоки ли стреляш?

— Не, преговарям.

— С други думи, искаш петдесет милиона. Трийсет и пет за опечалените и петнайсет за себе си. Така ли е?

— Така се очертава.

— Дадено! — Пейс протегна ръка през масата. — Моите поздравления.

Клей стисна ръката му.

— Благодаря.

— Има договор, със съответните ограничителни клаузи и подробности. — Макс бръкна в куфарчето си.

— Какви ограничителни клаузи?

— Първо, никога да не споменаваш тарвана пред Текила Уотсън, нито пред когото и да било друг от обвиняемите. Това би изложило на сериозен риск цялото ни начинание. Както вече споменах, зависимостта от дрога не може да бъде оправдание за извършено престъпление. Може да мине най-много за смекчаващо вината обстоятелство за намаляване на присъдата, но мистър Уотсън е убил човек, а какво е взел преди извършване на деянието си няма значение.

— Разбирам това не по-зле от теб.

— Тогава забрави за убийците. В момента ти представляваш семействата на убитите. Минал си на другата страна, Клей, и е време да го запомниш. Според договора, който ще сключим, ти получаваш пет милиона първоначална вноска, още пет след десет дни и последните пет при приключване на всички разплащания. Споменеш ли тарвана пред когото и да било обаче, сделката веднага се анулира. Издадеш ли ни пред обвиняемите, губиш страшно много пари.

Клей кимна, приковал поглед в договора на масата.

— Това по същество е споразумение за конфиденциалност — продължи Макс, като потупа с длан дебелия куп хартия. — То е пълно с ужасни тайни, повечето от които нямаш право да споделяш и със собствената си секретарка. Името на моя клиент например не се споменава никъде. В момента ние основаваме фиктивна корпорация на Бермудските острови с ново подразделение на Холандските Антили, което пък е подчинено на швейцарска фирма със седалище в Люксембург. Всички документни следи започват и свършват там и никой, дори аз самият, не може да им хване края. Твоите нови клиенти ще си получат парите, но без да задават въпроси. Ние не очакваме да възникне проблем. А пък ти на свой ред ще направиш цяло състояние. Така че ми спести проповедите от позицията на моралното си превъзходство. Вземи своя дял, свърши работата и всички ще са доволни.

— Да продам душата си, така ли?

— Казах ти вече, не ми чети проповеди. Не правиш нищо нередно. Напротив, на път си да уредиш огромни обезщетения за хора, които дори не подозират, че някой им дължи нещо. Не бих нарекъл това продаване на душата ти. И какво, ако внезапно станеш богат? Няма да си първият адвокат, комуто се случва.

Клей седеше и си мислеше за началните пет милиона. Онези, които подлежаха на изплащане незабавно.

Макс попълни някакви празни полета в договора, после го плъзна по масата.

— Това е предварителното споразумение. След като подпишеш, ще ти разкажа повече за моя клиент. А сега ще поръчам още кафе.

Клей взе документа, който с всяка изминала секунда му се струваше все по-тежък, и прочете встъпителния абзац. Макс звънеше по телефона на рум сървис.

Според предварителния договор той трябваше незабавно, още същия ден, да подаде оставка от СОЗ и да се оттегли като защитник на Текила Уотсън. Нужните документи бяха подготвени и прикрепени към договора. Веднага след това щеше да подаде документи за регистрация на собствена юридическа фирма, да наеме персонал, да открие банкови сметки и прочие. Въпросните документи за регистрация на фирмата бяха прикрепени към договора. После, веднага щом станеше възможно, той трябваше да се свърже със седемте семейства и да им предложи услугите си да представлява техните интереси.

Кафето пристигна, а Клей продължаваше да чете. В другия край на апартамента Макс говореше по мобилен телефон; гласът му беше приглушен и сериозен — без съмнение докладваше последните събития на клиента си. Или може би препитваше собствените си агенти за поредното убийство под въздействието на тарвана. Срещу подписа си на единайсета страница Клей щеше да получи с незабавен превод сумата от пет милиона щатски долара; цифрата току-що бе попълнена с четливия почерк на Макс. Докато полагаше подписа си, ръката му затрепери — не от страх или от морални угризения, а от шока при вида на многото нули.

Когато приключиха с първата партида документи, двамата излязоха от хотела и се качиха в някакъв джип. На волана беше същият бодигард, който бе посрещнал Клей във фоайето на „Уилард“.

— Предлагам най-напред да ти открием банкова сметка — каза Макс тихо, но твърдо.

Клей беше Пепеляшка, тръгнала за бала. Той мълчеше; струваше му се, че сънува.

— Добра идея — успя да промърмори най-после.

— Имаш ли предвид конкретна банка? — запита Пейс.

В сегашната банка на Клей би настанала истинска паника, ако се обърнеха към нея за подобна услуга. В текущата му сметка парите от много време насам едва надхвърляха задължителния минимум, така че всякакви по-значителни постъпления биха подействали като сигнал за тревога. Веднъж му се бе обадил редови служител, за да го уведоми, че е просрочил малък заем. Той си представи как сега някой от по-големите началници на горните етажи ще хлъцне, като види следващото му извлечение.

— Предполагам, че ти имаш някоя предвид.

— Ние работим доста добре с „Чейс“. Там преводът ти ще мине без формалности.

„Чейс“ да бъде тогава, помисли си с усмивка Клей. Колкото по-малко формалности, толкова по-добре.

— Карай в „Чейс“, клона на Петнайсета улица — нареди Макс на шофьора, който и без това вече караше натам. После измъкна още документи от куфарчето си. — Това е договорът ти за пренаемане на офиса. Както разбираш, мястото е първокласно и в никакъв случай не е евтино. Моят клиент го е наемал за две години напред под името на фиктивна корпорация за осемнайсет хиляди на месец. Можем да ти го преотстъпим на същата цена.

— Та това са около четиристотин хиляди долара.

Макс се усмихна.

— Но вие можете да си ги позволите, сър. Крайно време е, Клей, да почнеш да мислиш като преуспял адвокат, който може да си позволи каквото поиска.

В банката Макс бе уредил среща с един от вицепрезидентите. Когато чуха името му, отвсякъде го посрещнаха с наведени гърбове и сервилни усмивки. Клей влезе в ролята си и със замах подписа всички документи. Според вицепрезидента преводът щял да се получи до пет следобед.

Когато се качиха отново в джипа, Макс продължи делово.

— Позволихме си да съставим учредителен договор на фирмата ти — каза той, като подаде на Клей поредния документ.

— Това вече ми го показа — подметна Клей.

— Напълно стандартен е, няма капани. Регистрирай се по интернет. Плащаш двеста долара с кредитна карта и си президент на компания. Ще ти отнеме по-малко от час. Можеш да го направиш от бюрото си в СОЗ.

Клей пое листовете и погледна през прозореца. На светофара до тях чакаше лъскав виненочервен „Ягуар“; той усети, че мозъкът му витае другаде.

— Като стана дума за СОЗ — продължи Макс, — как смяташ да постъпиш?

— Да приключа с тях още сега.

— Ем Стрийт и Осемнайсета улица — каза Макс на шофьора, който и без това не пропускаше нито дума. — Сети ли се да говориш с Родни и Полет?

— Днес ще го направя.

— Много добре.

— Радвам се, че си доволен.

— Ние също разполагаме с няколко души, които познават добре града. Биха могли да са ти от полза. Те работят за нас, но твоите клиенти няма как да го знаят. — Докато казваше това, той кимна на шофьора. — Няма да се успокоим, Клей, докато и седемте семейства не ти станат клиенти.

— Изглежда, ще трябва да посветя Родни и Полет във всичко.

— Почти във всичко. Те ще бъдат единствените служители, които ще са в течение на ставащото. Само дето няма да споменаваш пред тях тарвана и компанията, нито ще им показваш споразуменията за обезщетение. Ние ще ги съставим.

— Но все пак те трябва да знаят колко предлагаме.

— Естествено. Нали те трябва да уговорят семействата да приемат парите. Не бива обаче да знаят кой ги плаща.

— Това ще е сериозен проблем.

— Чакай първо да ги наемем.

Ако Клей бе липсвал някому в СОЗ, то не си личеше от пръв поглед. Дори вярната мис Глик беше твърде погълната от телефонни разговори, за да му зададе обичайния си въпрос: „Къде ходиш?“ На бюрото му имаше налепени дузина съобщения — всичките излишни, понеже вече нищо нямаше значение. Гленда беше на конференция в Ню Йорк и както обикновено отсъствието й означаваше по-дълги обедни почивки и повече болнични за персонала. Клей набързо състави молбата си за напускане и й я прати по електронната поща. При затворена врата той напълни две куфарчета с личните си вещи, като съзнателно остави разни стари книги и други неща, към които някога бе сантиментално привързан. Винаги можеше да се върне за тях, макар нещо отвътре да му казваше, че няма да го направи.

Бюрото на Родни беше в една тясна ниша заедно с бюрата на още двама стажанти.

— Можеш ли да ми отделиш минутка? — попита го Клей.

— Май не — отвърна Родни, като едва повдигна глава от купчината доклади пред себе си.

— Има важен обрат по делото на Текила Уотсън. Няма да ти отнема повече от минута.

Родни с неохота забучи химикалката зад ухото си и последва Клей в кабинета му, където лавиците бяха вече опразнени. Клей заключи вратата.

— Напускам — започна той почти шепнешком.

Двамата разговаряха в продължение на близо час, докато Макс Пейс чакаше нетърпеливо в джипа, паркиран незаконно до бордюра. Когато Клей се появи на входа с две обемисти адвокатски куфарчета, Родни го следваше по петите, помъкнал трето куфарче и издута пазарска торба. Той скочи в колата си и изчезна, а Клей се качи в джипа.

— С нас е — съобщи той.

— Не може да бъде!

В офиса на Кънетикът Авеню ги очакваше консултант по вътрешно оформление, нает от Макс. На Клей му бяха показани каталози на видимо скъпа канцеларска мебел, която съвсем случайно се намирала на склад и можела да бъде доставена до двайсет и четири часа. Всичко клонеше към най-горния сегмент на ценовата гама. От Клей се очакваше само да подпише поръчката, което и стори.

В момента инсталираха офисна телефонна централа. След като декораторът си тръгна, пристигна консултант по компютърни мрежи. В един момент Клей се улови, че харчи пари с такава скорост, та чак се запита дали е изстискал достатъчно от Макс.

Малко преди пет следобед Макс излезе от един прясно боядисан кабинет и мушна мобилния телефон в джоба си.

— Преводът е пристигнал — каза той на Клей.

— Петте милиона?

— Точно така. Вече си милионер.

— Изчезвам — обяви Клей. — До утре.

— Къде отиваш?

— Никога повече не ми задавай този въпрос, става ли? Не си ми началник. И престани да ме следиш. Разбрахме се.

Клей извървя няколко преки по Кънетикът Авеню, като се блъскаше в следобедната тълпа, усмихваше се глупаво и изобщо не усещаше тротоара под краката си. Пое по Седемнайсета улица, докато стигна Огледалото и Уошингтън Монюмънт, където орди ученици се тълпяха за групови снимки. Зави надясно през Конститюшън Гардънс, мина покрай паметника на ветераните от Виетнам, спря до един павилион, купи си две евтини пури, запали едната и продължи към Линкълн Мемориъл, където дълго седя на една пейка, загледан през парковете към Капитолия.

Този ден не беше по силите му да разсъждава трезво. Всякакви мисли, една от друга по-приятни, се гонеха из главата му. Сети се за баща си, който живееше на някаква рибарска гемия, дето даже не беше и негова, преструваше се, че животът е сладък, чудеше се как да свърже двата края и давеше мъката в алкохол. Дръпна от пурата и известно време пресмята наум колко би похарчил, ако си купеше наведнъж всичко, което му душа искаше: изцяло подновен гардероб, хубава кола, стереоуредба, някоя и друга екскурзия… Общата сума се оказа незначителна част от богатството му. Големият въпрос беше: каква кола? Нещо като за успял човек, но не твърде грандоманско.

Разбира се, щеше да му трябва и нов адрес. Струваше си да се огледа из Джорджтаун за някоя живописна старинна къща. Чувал бе, че някои от тях вървели по шест милиона, но на него не му трябваше чак такава. Сигурен беше, че ще намери нещо сносно и за под милион.

Милион тук, милион там…

Сети се за Ребека, макар да се опитваше да не мисли за нея. През последните четири години тя беше единственият човек, с когото споделяше всичко. Сега нямаше дори с кого да поговори. Раздялата им беше едва от пет дни, а междувременно се бяха случили толкова неща, че не му бе останало време да се сеща за нея.

— По дяволите семейство Ван Хорн! — заяви на висок глас той сред гъст облак дим.

Щеше да направи щедро дарение на фондацията „Пиемонт“, която си поставяше за цел запазването на девствения ландшафт на Северна Вирджиния. Щеше да назначи един стажант, който да не се занимава с нищо друго, освен да следи всеки опит за заграбване на земи от страна на БВХГ, да наема после адвокати и да води дела от името на дребните собственици, които още не подозираха, че им е отредено да станат съседи на Бенет Булдозера. Ах, какъв пламенен защитник на природата щеше да излезе от него!

Забрави ги тези хора.

Запали втората пура и се обади на Джона, който бе отишъл в магазина за компютри да изкара няколко часа.

— Запазил съм маса в „Ситронел“, точно в осем — каза му той. По това време „Ситронел“ беше най-нашумелият френски ресторант във Вашингтон.

— Айде бе, как не! — отвърна Джона.

— Сериозно ти говоря. Днес празнувам. Имам нова работа. Ще ти обясня по-късно. Само ела.

— Може ли да доведа приятелка?

— В никакъв случай.

Джона не ходеше никъде без текущото си гадже. Когато станеше време Клей да се изнася, щеше да е сам, а сексуалните завоевания на Джона никак нямаше да му липсват. После Клей се обади на още двама съученици, но и двамата имаха деца и ангажименти и не можеха да се отскубнат.

Пък и една вечеря с Джона сама по себе си беше достатъчно приключение.