Джон Гришам
Кралят на исковете (10)

10

Остров Абако представлява дълга, тясна ивица земя в северния край на Бахамския архипелаг, на около сто и шейсет километра източно от Флорида. Клей бе ходил там само веднъж за дълъг уикенд преди четири години, когато бе успял да събере достатъчно пари за билет. Идеята беше да проведе сериозен разговор с баща си и да се поразтовари от служебните проблеми. Нищо подобно не се бе случило. По онова време Джарет Картър все още беше под болезненото въздействие на собствения си позорен провал и главното му занимание беше да пие коктейли с ром от обяд нататък. При това положение правото и адвокатите бяха последното нещо, за което му се разговаряше.

Сегашното посещение обаче щеше да бъде различно.

Клей пристигна късно следобед с претъпкан, убийствено задушен турбовитлов самолет на „Коуконът Еър“. Човекът на гишето погледна паспорта му и му махна с ръка да минава. Таксито го откара до Марш Харбър за пет минути, като се движеше в лявата лента на платното. Шофьорът обичаше госпъл музика, усилена докрай, а Клей не беше в настроение да се препира с него. Както и да дава бакшиши. Той слезе от колата на пристанището и тръгна да търси баща си.

 

 

Навремето Джарет Картър бе съдил лично президента на Съединените щати и макар да бе загубил делото, всеки следващ противник му се бе струвал по-лесен за побеждаване. Той не се боеше от никого нито в съдебната зала, нито извън нея. Репутацията му беше циментирана за вечни времена с една блестяща победа — в дело за лекарска небрежност срещу президента на Американската медицинска асоциация, иначе прекрасен хирург, който бе направил грешка по време на операция. Безмилостен състав от съдебни заседатели в консервативен окръг бе произнесъл осъдителна присъда и оттогава Джарет Картър стана извънредно търсен адвокат по граждански искове. Избираше си най-заплетените и трудни дела, печелеше повечето и на четирийсет се прочу като истински ас в професията. Основаната от него юридическа фирма постепенно стана известна с абсолютната си безкомпромисност и твърдите похвати в съдебната зала. Клей нито за момент не се бе съмнявал, че ще тръгне по пътя на баща си и ще прекара цялата си кариера във водене на дела.

Кулата на мечтите му се пропука още докато беше в колежа. Всичко започна с един горчив развод, който струваше много скъпо на Джарет. Фирмата му започна да се разпада, като — нещо типично за такива структури — съдружниците му затънаха в съдебни дела помежду си. Зашеметен от ставащото, в течение на две години Джарет не успя да спечели нито едно дело и репутацията му значително пострада. Най-голямата му грешка беше, когато нареди на счетоводителя си да подправя сметките — да укрива доходи, да надписва разходи. Когато ги хванаха, счетоводителят се самоуби, а Джарет, макар да не посегна на живота си, беше напълно съсипан и по едно време изглеждаше, че затворът не му мърда. За негов късмет прокурор по делото беше стар приятел от Юридическия факултет.

Подробностите от споразумението ще останат завинаги тайна. До съдебен процес не се стигна, затова пък Джарет тихомълком закри фирмата, върна разрешението да практикува право и напусна страната. Не взе нищо със себе си, макар запознатите със случая да намекваха, че предварително си бил открил офшорна сметка. Самият Клей нямаше доказателства за някакви скрити богатства на баща си.

И така, великият Джарет Картър стана капитан на яхта, която се даваше под наем на любители риболовци на Бахамите — поприще, за което мнозина биха му завидели. Клей го откри на яхтата — осемнайсетметров „Уейвдансър“, привързан към кея в тесен процеп на препълнения пристан за лодки. Множество подобни наети яхти се прибираха след дълъг ден в открито море. Загорели от слънцето туристи рибари гордо оглеждаха улова. Проблясваха светкавици на фотоапарати. Местни моряци сновяха по палубите и разтоварваха каси с прясно уловена риба, рибарски такъми и найлонови торби с празни бирени бутилки.

Джарет стоеше на носа на яхтата с маркуч в едната ръка и гъба в другата. Клей го наблюдава мълчаливо известно време, за да не прекъсва работата му. Баща му със сигурност приличаше на доброволен изгнаник — бос, с обветрена загрубяла кожа, посивяла брада като на Хемингуей, сребърни синджири на шията, рибарска шапка с голяма козирка и стара белезникава памучна риза с навити ръкави. Ако не се броеше едва заформеното бирено коремче, Джарет изглеждаше в превъзходна форма.

— Виж ти кой дошъл! — изрева той, като забеляза сина си.

— Хубава яхта — каза Клей, като стъпи на борда. Стиснаха си мъжки ръцете, но нищо повече. Джарет не беше човек, който лесно се разнежва, поне пред сина си, макар няколко бивши негови секретарки да бяха на друго мнение. Миришеше на засъхнала пот, морска вода, кисела бира — обичайните миризми след дълъг ден в морето. Късите му панталони и бялата риза бяха замърсени.

— Да, на един доктор от Бока е. Не изглеждаш зле.

— Ти също.

— Здрав съм, това е важното. Вземи си бира.

Двамата отвориха с пръсти капачките и седнаха на платнените столове; покрай тях по кея влачеха крака група риболовци. Яхтата се поклащаше леко.

— Тежък ден, а? — запита Клей.

— Тръгнахме по изгрев. Днес возих баща с двама синове, едри яки момчета, и тримата запалени щангисти. От Ню Джърси. Никога не бях виждал толкова много мускули в една лодка. Вадеха петдесеткилограмови риби-галери от водата, като да бяха пъстърви.

По кея минаха две жени по на четирийсет и нещо, помъкнали малки раници и рибарски такъми. И двете изглеждаха уморени и изгорели от слънцето, като повечето други туристи. Едната беше доста закръглена, другата не, но Джарет ги проследи с еднакво внимание, докато се загубиха сред тълпата. Клей винаги се бе чувствал неудобно от начина, по който баща му заглеждаше жените.

— Още ли живееш в онзи апартамент? — запита Клей. Преди четири години бе видял жилището на баща си — занемарен двустаен апартамент откъм задната страна на пристанището.

— Не съм се изнесъл, но повечето време живея на яхтата. Собственикът рядко се вясва, така че не си я иска. В каютата има едно диванче за теб.

— Искаш да кажеш, че живееш на тази яхта?

— Ами да, има си климатик, достатъчно място. Пък и повечето време съм сам.

Отпиха от бирите си. По кея със залитане преминаха още една групичка риболовци.

— Утре пак имам клиенти — каза Джарет. — Ще дойдеш ли с нас?

— Че къде другаде бих могъл да ида?

— Някакви надути хлапета от Уолстрийт, тръгваме в седем сутринта.

— Забавно звучи.

— Гладен съм — обяви Джарет, скочи на крака и запокити празната бутилка в боклука. — Да вървим!

Тръгнаха по кея покрай десетките яхти и лодки от всякакъв вид. На някои се готвеха скромни рибарски вечери. Капитаните пиеха бира и си почиваха. Всички подвикваха по нещо закачливо на Джарет, който начаса им го връщаше тъпкано. Беше все така бос. Клей вървеше на една крачка зад него и си мислеше: Това ли е моят баща, великият Джарет Картър — жалък пристанищен плъх, бос, с избелели шорти и разгърдена риза, кралят на Марш Харбър? Един много нещастен човек.

Барът „Блу Фин“ беше претъпкан и шумен. Джарет явно познаваше всички. Преди още да си бяха намерили места, барманът им наля две високи чаши ром с цитрусов сок.

— Наздраве! — каза Джарет, чукна чашата си в тази на Клей и я преполови на един дъх. После завърза задълбочен професионален разговор с друг капитан на рибарска гемия и за известно време Клей бе забравен; не че имаше нещо против. Джарет пресуши първия ром с цитрусов сок и си поръча втори. После трети.

Около голяма кръгла маса в ъгъла се подготвяше сериозен пир. В средата на масата се подреждаха плата, отрупани с раци, омари и скариди. Джарет направи знак на Клей да го последва и двамата седнаха на масата с още половин дузина други посетители. Музиката гърмеше, хората се надвикваха, за да се чуят. Всички около масата сякаш се надпреварваха кой може да изпие повече, но шансовете явно клоняха на страната на Джарет.

Отдясно на Клей седеше мъж в моряшки дрехи, застаряващо хипи, който твърдеше, че навремето бил изгорил повиквателната си за Виетнам. Оттогава бил отхвърлил всички достояния на модерната демокрация, включително идеите за трудова заетост и подоходен данък.

— От трийсет години се мотая из Карибите — похвали се той с уста, пълна със скариди. — Федералните власти дори не знаят, че съществувам.

Клей отбеляза наум, че федералните власти едва ли се интересуваха от съществуването на този тип, което можеше да се каже и за останалата тайфа несретници, с които пируваше в момента. Моряци, капитани на гемии, рибари, всички избягали от нещо — кой от плащане на издръжка, кой от данъци, кой от правосъдието или от партньори по провалени сделки. Опитваха се да минат за бунтари, неконформисти, хора с освободен дух, модерни пирати, твърде свободолюбиви и независими, за да влязат в рамките на обществените норми.

Предишното лято ураган бе връхлетял Абако и сега капитан Флойд, най-гръмогласният на масата, водеше кървави битки със застрахователната компания. Хората подеха темата и се заредиха разкази за тропически бури, от което всеки почувства нужда от още по един ром с цитрусов сок. По едно време Клей престана да пие, но не и баща му. Джарет ставаше все по-пиян и все по-гръмогласен, но същото можеше да се каже и за всички останали на масата.

След два часа храната бе ометена, но ромът продължаваше да се лее. Келнерът вече го носеше направо с кани и Клей реши, че е време да дезертира. Той стана незабелязано от масата и се измъкна от „Блу Фин“.

А бе дошъл за тиха семейна вечеря и бащин съвет.

 

 

Събуди се в мрака от стъпките на баща си, който крачеше шумно из каютата, подсвиркваше си високо и дори се опитваше да запее някаква мелодия, смътно наподобяваща песен на Боб Марли.

— Ставай! — изрева Джарет. Яхтата се люлееше, но не толкова от вълните, колкото от енергията, с която баща му посрещаше новия ден.

Клей полежа още няколко мига върху късото и тясно диванче, докато си спомни къде е, и тогава в съзнанието му изплува легендата за Джарет Картър. За него се говореше, че абсолютно всеки ден се появява в кантората преди шест сутринта, често още преди пет, а понякога дори преди четири. И това шест дни в седмицата, понякога седем. Поради заетост той често пропускаше мачовете по бейзбол и американски футбол, в които участваше Клей. Никога не се прибираше вкъщи преди мръкнало, а много вечери не се прибираше изобщо. Когато Клей порасна и започна работа при баща си, Джарет вече бе станал известен с начина, по който затрупваше младите си сътрудници със задачи. С разпадането на брака му той започна да спи в офиса — понякога сам, понякога не. Въпреки лошите си навици Джарет винаги пръв реагираше на всички предизвикателства и служеше за пример на останалите. По едно време бе започнал да прекалява с алкохола, но бързо се бе отказал, когато бе установил, че му пречи на работата.

В дните на славата си той практически не спеше; явно този му навик го държеше и до днес. Профуча покрай диванчето на Клей с гръмогласна песен на уста, разнасяйки след себе си миризма на чиста кожа и евтин афтършейв.

Никой не отвори дума за закуска. Клей успя криво-ляво да се понаплиска в тясната клетка, минаваща за баня. Не страдаше от клаустрофобия, но при мисълта, че някой би могъл да живее в такова тясно пространство, му се зави свят. Навън вече беше топло, но се струпваха облаци. Джарет стоеше на мостика, слушаше бордното радио и се мръщеше към небето.

— Лошо — каза той.

— Какво има?

— Задава се буря. Днес цял ден щяло да е дъждовно.

— Колко е часът?

— Шест и половина.

— Кога се прибра снощи?

— Задаваш същите въпроси като майка си. Кафето е ей там.

Клей си наля чаша силно кафе и седна до руля.

Лицето на Джарет беше почти изцяло скрито зад плътните му слънчеви очила, гъстата брада и козирката на рибарската шапка. Клей предполагаше, че очите му са кървясали от махмурлука, но това щеше да си остане тайна. По радиото непрекъснато се получаваха предупреждения от кораби и яхти в открито море за задаващата се буря. Джарет и останалите капитани си подвикваха, предаваха си съобщения, правеха прогнози, клатеха глави към гъстите облаци. Мина половин час. Нито един съд не напускаше пристанището.

— По дяволите! — изруга по едно време Джарет. — Денят е загубен.

Четирите хлапета от Уолстрийт пристигнаха — всичките с къси бели панталонки за тенис, нови маратонки и рибарски шапчици. Джарет ги видя отдалеч и ги пресрещна до кърмата. Преди да са успели да скочат на борда, той им каза:

— Съжалявам, момчета. Днес няма да ловим риба. Ще има буря.

Четирите глави се вдигнаха едновременно към небето. Един бърз оглед им бе достатъчен да заключат, че метеоролозите не са прави.

— Ти се шегуваш — каза единият.

— Малко дъждец, какво толкова — добави друг.

— Да пробваме все пак — предложи трети.

— Казах не — отвърна Джарет. — Днес никой не отива за риба.

— Но ние сме си платили!

— Ще си получите парите обратно.

Те отново вдигнаха поглед към облаците, които се сгъстяваха с всяка минута. Протътна гръмотевица като далечна канонада.

— Съжалявам, момчета — повтори Джарет.

— А не може ли утре? — запита единият.

— Утре съм ангажиран. Съжалявам.

Те се обърнаха и си тръгнаха намусени, сякаш някой нарочно им бе измъкнал рибните трофеи под носа.

След като въпросът с трудовите му ангажименти за деня се разреши благоприятно, Джарет отиде до хладилната чанта и извади една бира.

— Ти искаш ли? — запита той Клей.

— Кое време е сега?

— Бирено, мисля аз.

— Още не съм си допил кафето.

Седнаха на два платнени стола на палубата и се заслушаха в приближаващите гръмотевици. В пристанището кипяха трескави приготовления за бурята; докато капитани и моряци привързваха здраво яхтите, разочаровани риболовци подтичваха обратно по кея, помъкнали хладилни чанти, торби с лосион против изгаряне, камери и фотоапарати. Вятърът се усилваше.

— Говорил ли си скоро с майка си? — запита Джарет.

— Не.

Историята на семейство Картър беше истински кошмар и двамата тактично се въздържаха от повече думи.

— Още ли си в СОЗ? — запита след малко Джарет.

— Да, и тъкмо за това искам да се посъветвам с теб.

— Как е Ребека?

— Ребека е минало, струва ми се.

— Това добре ли е или зле?

— Засега е просто болезнено.

— На колко си години?

— С двайсет и четири съм по-млад от теб. На трийсет и една.

— Така. Рано ти е още да се жениш.

— Благодаря, татко.

Капитан Флойд се зададе тичешком по кея и спря пред тяхната яхта.

— Гюнтер е дошъл. Покер след десет минути. Тръгвай!

Джарет скочи на крака като дете, което няма търпение да си види подаръците на Коледа.

— Идваш ли? — запита той Клей.

— Къде да идвам?

— На покер.

— Не играя покер. Кой е Гюнтер?

Джарет протегна ръка и посочи с пръст.

— Виждаш ли голямата яхта, трийсетметровата? Тя е на Гюнтер. Немско старче, милиардер, яхтата му е пълна с мацки. Повярвай ми, няма по-добро място да прекараме бурята.

— Хайде, тръгвай! — повтори капитан Флойд, после се обърна и си тръгна.

Джарет вече прекрачваше от яхтата на кея.

— Какво, идваш ли? — запита троснато той.

— Аз съм пас.

— Не ставай глупак. Ще е много по-забавно, отколкото цял ден да висиш тук. — Джарет вече подтичваше след капитан Флойд.

Клей му махна с ръка да не го чака.

— Ще почета.

— Твоя работа.

Джарет и Флойд скочиха в една гумена лодка с още някакъв приятел и скоро изчезнаха зад яхтите.

Следващата среща на Клей с баща му щеше да бъде чак след няколко месеца. Толкова за бащината помощ.