Джон Гришам
Завещанието (6)

6

Пътуването на запад щеше да е приятно разнообразие след хаоса, който мистър Фелан бе създал със самоубийството си. Ранчото му беше близо до Джаксън Хоул в Скалистите планини, където вече имаше трийсет сантиметра сняг и се очакваше да вали още. Какво повеляваха добрите маниери за разпръсването на праха на починалия върху покрита със сняг земя? Може би трябваше да изчака до пролетта? Или да я разпръсне веднага? Джош не даваше пет пари. Щеше да я разпръсне, дори и камъни да падат от небето.

Адвокатите на наследниците го тормозеха непрестанно. Предпазливите му коментари пред Харк Гетис за вменяемостта на стареца бяха изправили семействата на нокти и те реагираха с предсказуема истеричност. И със заплахи. Пътуването щеше да е като кратка отпуска. С Дърбан щяха да прегледат предварителните проучвания и да планират бъдещите си ходове.

Бяха излетели от летище Нашънъл със самолета на мистър Фелан, „Гълфстрийм IV“, машина, на която Джош бе имал привилегията да лети само веднъж преди това. Беше най-новата от флотилията и при цена от трийсет и пет милиона долара бе най-скъпата играчка на Трой. Миналото лято бяха летели с нея до Ница, където Трой се бе разхождал гол по плажа и бе зяпал младите французойки. Джош и жена му бяха останали с дрехите си и се бяха пекли на слънце край басейна.

Стюардесата им сервира закуска, после изчезна в задната част на кабината, а те разстлаха книжата върху кръглата маса. Полетът щеше да трае четири часа.

Клетвените декларации, подписани от доктор Зейдъл и доктор Тайшен, бяха дълги и многословни, пълни с високопарни фрази и заключения, така че няколкото страници не оставяха и следа от съмнение в адекватността, вменяемостта и паметта на Трой. В миговете преди смъртта си според медиците той е бил просто брилянтен и много добре е знаел какво прави.

Стафорд и Дърбан прочетоха документите и не пропуснаха да се насладят на иронията. Когато последното завещание станеше известно, тези трима експерти щяха да бъдат уволнени, естествено, а на тяхно място доведени поне десетина други, които щяха да извадят всевъзможни мрачни предположения относно психическите смущения на Трой Фелан.

За Рейчъл Лейн — най-богатата мисионерка на света — не бе установено кой знае какво. Детективите, наети от фирмата, работеха непрекъснато.

Според предварителната информация, получена от Интернет, седалището на мисията беше в Хюстън, Тексас. Създадената през 1920 г. организация имаше 4000 мисионери, пръснати по целия свят, които работеха изключително с местните племена. Единствената й цел беше да разпространява Христовата вяра сред най-изолираните народности по земята. Явно Рейчъл Лейн не беше наследила вярата от баща си.

Поне двайсет племена в Бразилия и още десет в Боливия бяха обект на внимание от страна на мисионерите. В останалите части на света имаше още триста. Тъй като племената най-често живееха изолирано, далеч от всякаква цивилизация, мисионерите преминаваха през усилено обучение по оцеляване, живот в джунглата, чужди езици и медицински умения.

Джош прочете с голям интерес една история, написана от мисионер, прекарал седем години в колиба в джунглата, който се бе опитал да научи езика на туземците достатъчно добре, за да може да общува с тях. Индианците почти не му обръщали внимание. В края на краищата той бил бял човек от Мисури, дошъл в селото им с раница на гърба и речник, ограничаващ се до „здравей“ и „благодаря“. Ако му трябвала маса, правел си я сам, ако чувствал глад, убивал храната си. Трябвало да минат цели пет години, преди индианците да започнат да му се доверяват. Първата библейска история успял да разкаже едва през шестата година. Бил обучен да бъде търпелив и да гради взаимоотношения, да изучава чужди езици и обичаи. Започнал да проповядва християнската религия много бавно, с невероятно търпение.

Племето нямало почти никакви контакти с външния свят. Хората живеели по начина, по който са живели и предците им преди хиляда години.

Що за човек беше този, чиято вяра и решимост бяха толкова силни, че да се откаже от съвременния свят и да се върне в подобни праисторически условия? Мисионерът пишеше, че индианците не му се доверили, докато не си дали сметка, че не се кани да ги напусне. Бе предпочел да живее сред тях завинаги. Обичал ги и искал да стане един от тях.

Значи Рейчъл също живееше някъде в колиба или паянтова къщурка, спеше на легло, което е направила сама, готвеше на огнище, хранеше се с продукти, които е отгледала сама, или ходеше на лов и залагаше капани. Изглежда, учеше децата и възрастните на християнските възгледи и изобщо не се интересуваше от тревогите и проблемите на света. Вероятно вярата й бе съвсем достатъчна.

Струваше му се едва ли не жестоко да я обезпокои.

Дърбан прочете материала и отбеляза:

— Може и никога да не я открием. Там няма телефони, няма електричество… Дявол да го вземе, за да се добереш до подобно място, трябва да прекосиш джунглата.

— Нямаме избор — отвърна Джош.

— Свърза ли се с мисията?

— По-късно днес.

— Какво ще им кажеш?

— Не знам. Във всеки случай човек не може да им обяснява, че търси една от мисионерките им, защото е наследила единайсет милиарда долара.

— Единайсет милиарда преди облагането с данъци.

— И след това ще остане прилична сума.

— Добре, но какво ще им кажеш?

— Че е възникнал нетърпящ отлагане юридически проблем, който може да се уреди само в личен разговор с Рейчъл.

Един от факс-апаратите на борда заработи и започнаха да текат съобщения — най-напред списък с обажданията от сутринта от секретарката на Джош, после от адвокатите на наследниците. Бяха звънили и двама репортери.

Сътрудниците съобщаваха за предварителните си проучвания върху различни аспекти на закона в щата Вирджиния. С всяко прочетено изречение Джош и Дърбан се убеждаваха, че набързо надрасканото завещание на Трой е непоклатимо.

За обяд получиха сандвичи и плодове, отново сервирани от дискретната стюардеса, която някак си успяваше да се появи само тогава, когато имаше нужда.

Кацнаха в Джаксън Хоул при ясно време. Край пистата бяха изринати купчини сняг. Слязоха от самолета, изминаха двайсетина метра и се качиха на един „Сикорски S-76С“ — любимия хеликоптер на Трой. След още десет минути увиснаха над ранчото. Силен вятър клатеше машината и Дърбан пребледня. Джош плъзна вратата бавно и нервно и почувства острия леден вятър в лицето си.

Пилотът направи кръг на около шестстотин метра височина и Джош изсипа съдържанието на малката черна урна. Вятърът го пое веднага и го понесе на всички посоки, така че останките на Трой не достигнаха до белия сняг долу. Когато урната остана празна, Джош дръпна премръзналата си ръка и затвори вратата.

Къщата беше със стени от трупи, които й придаваха вид на планинска хижа. С огромната си площ обаче можеше да е всичко друго, но не и това. Трой я бе купил от някакъв актьор, чиято кариера трябваше да продължи на юг.

Един иконом с кадифени джинси взе чантите им и им направи кафе. Джош се свърза с кантората и докато говореше, Дърбан разглеждаше препарираните ловни трофеи, окачени по стените. В камината гореше огън, а готвачката ги попита какво желаят за вечеря.

 

 

Името на сътрудника беше Монтгомъри — назначен преди четири години лично от мистър Стафорд. Преди да намери адреса на „Племена на света“, успя да се заблуди три пъти в огромния Хюстън. Офисът беше на партера на една пететажна сграда. Монтгомъри паркира наетата кола и оправи вратовръзката си.

Беше разговарял с мистър Трил по телефона два пъти, но макар че бе закъснял за уговорената среща цял час, това, изглежда, нямаше значение. Мистър Трил беше учтив и любезен, но не гореше от желание да помогне. Размениха дежурните фрази.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита Трил след това.

— Нужна ми е информация за една от вашите мисионерки — обясни Монтгомъри.

Трил кимна, но не каза нищо.

— Някоя си Рейчъл Лейн.

Погледът на Трил се насочи към тавана, сякаш се опитваше да си я спомни.

— Името не ми говори нищо — каза той. — Имаме четири хиляди мисионери.

— Работи недалеч от границата между Бразилия и Боливия.

— Какво друго знаете за нея?

— Не много. Трябва да я открием.

— Защо?

— Заради юридически въпрос — отговори Монтгомъри достатъчно колебливо, за да прозвучи съмнително.

Трил се намръщи и прибра лакти до тялото си. Усмивката ми се изпари.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не, но въпросът не търпи отлагане. Трябва да се срещнем с нея.

— Защо не изпратите писмо или колет?

— Боя се, че не можем. Нужен ни е подписът й. Нужно ни е съдействието й.

— Предполагам, че е поверително?

— Абсолютно.

Физиономията на Трил изведнъж омекна.

— Извинете ме за минутка. — Трил излезе от кабинета и остави Монтгомъри да разглежда спартанското обзавеждане. Единствената украса бяха няколкото увеличени снимки на индиански деца, окачени по стените.

Когато се върна, Трил сякаш бе станал друг човек — навъсен, недружелюбен и неотзивчив.

— Съжалявам, мистър Монтгомъри — каза той, без да седне. — Няма да сме в състояние да ви помогнем.

— Тя в Бразилия ли е?

— Съжалявам.

— В Боливия?

— Съжалявам.

— Поне ми кажете, съществува ли такова лице?

— Не мога да отговоря на въпросите ви.

— Изобщо ли?

— Изобщо.

— Мога ли да говоря с вашия шеф или ръководител?

— Разбира се.

— Къде е той?

— На небето.

 

 

След вечеря — големи пържоли с гъбен сос — Джош Стафорд й Тип Дърбан седнаха в гостната. В камината бумтеше огън. Друг прислужник, мексиканец с бяло сако и джинси, им сервира много старо малцово уиски от запасите на мистър Фелан. Поръчаха си и хавански пури. Павароти пееше коледни песни през невидима стереоуредба.

— Хрумна ми нещо — каза Джош, загледан в огъня. — Трябва да изпратим някого, за да намери Рейчъл Лейн, нали?

Тип само кимна, защото в момента дърпаше продължително от пурата си.

— От друга страна, не можем да изпратим когото и да е, нали? Трябва да е адвокат, човек, който може да обясни юридическите въпроси. Трябва да бъде и човек от фирмата заради конфиденциалността.

Тип пак кимна, с пълна с дим уста.

— Е, кого можем да изпратим?

Тип бавно изпусна дима през носа и устата си и синкавите кълба се устремиха нагоре.

— Колко време ще е нужно? — попита той накрая.

— Не знам, но няма да е малко. Бразилия е много голяма страна, а тук говорим за планини и джунгли. Онези племена са толкова изолирани от света, че никога не са виждали автомобил.

— Няма да отида аз.

— Може да наемем местни водачи и други такива, но въпреки това ще е нужна минимум седмица.

— Няма ли канибали?

— Няма.

— Анаконди?

— Успокой се, Тип. Няма да пътуваш ти.

— Благодаря.

— Но виждаш проблема, нали? Имаме шейсет адвокати и всичките са затрупани с работа повече, отколкото могат да свършат. Никой от нас не може просто да зареже нещата си, за да тръгне да търси тази жена.

— Изпрати някой от техническите сътрудници.

Джош не смяташе, че това е добра идея. Отпи уиски и дръпна от пурата, заслушан в пращенето на огъня.

— Трябва да е адвокат — каза той сякаш сам на себе си.

Появи се прислужникът с нови питиета. Попита ги дали желаят десерт и кафе, но посетителите вече бяха получили каквото искаха.

— Какво ще кажеш за Нейт? — попита Джош, когато отново останаха сами. Беше ясно, че е мислил за него през цялото време, и това подразни Тип.

— Шегуваш ли се?

— Не.

Замислиха се над идеята да изпратят Нейт, всеки с опасенията и съмненията си. Нейт О’Райли беше съдружник отпреди двайсет и три години, който в момента бе затворен в клиника за наркомани в Блу Ридж, западно от Вашингтон. През последните десет години Нейт често бе ставал пациент на подобни заведения, където се мъчеше да изостави пороците си, да разруши навиците си, да играе тенис и да придобие слънчев загар, да засили волята си и да изостави пристрастеността си веднъж завинаги. Но въпреки че при всяко сгромолясване се кълнеше, че е последно, че най-накрая е стигнал дъното и няма накъде да пада повече, винаги следваше още по-жестоко падане. Сега, на четирийсет и осем, беше разорен, с два развода зад гърба си, а наскоро бе уличен и в укриване на данъци. Бъдещето му беше всичко друго, но не и светло.

— Някога е бил спортист, нали? — попита Тип.

— О, да. Водолаз, алпинист, такива смахнати неща. После започна да се плъзга надолу и се занимаваше само с работата си.

Плъзгането надолу бе започнало след трийсетата му година, когато бе постигнал поредица успехи в дела срещу небрежни лекари. Нейт О’Райли бе станал звезда в схватките с недобросъвестните медицински лица, но също така бе започнал да пие и да употребява кокаин. Бе изоставил семейството си и се бе отдал изцяло на страстите си — тежки присъди, алкохол и наркотици. Някак си успяваше да балансира, но за всички бе ясно, че се задава катастрофа. След това изгуби едно дело и последва първият сериозен срив. Фирмата го бе изпратила в много добър санаториум, за да се възстанови, след което се бе върнал към бляскавата си кариера. Това бе първият път.

— Кога ще излезе? — попита Тип. Изненадата му беше преминала и идеята му харесваше все повече и повече.

— Скоро.

Нейт бе силно пристрастен към алкохола и опиатите. Можеше да се въздържа с месеци, дори с години, но накрая винаги рухваше. Химикалите опустошаваха ума и тялото му. Поведението му ставаше странно, постепенно плъзнаха слухове, че е превъртял.

Преди няколко месеца се бе затворил в една стая в някакъв мотел с бутилка ром и плик хапчета — повечето колеги смятаха, че е опитвал да се самоубие.

Джош го бе изпратил на лечение за четвърти път през последните десет години.

— Може да му се отрази добре — отбеляза Тип, — ако се махне оттук за известно време.