Джон Гришам
Завещанието (5)

5

Ти Джей се бори с махмурлука си до обяд, после изпи една бира и реши, че е време да се стегне и да покаже характер. Обади се на адвоката си и му нареди да разбере как стоят нещата в момента, но адвокатът го предупреди, че трябва да прояви търпение.

— Това ще отнеме малко време, Ти Джей — каза той.

— А може би не съм в настроение да чакам! — сопна се Ти Джей. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

— Трябва да минат няколко дни.

Ти Джей тресна телефона и отиде в задната част на мръсния си апартамент, където за щастие не завари жена си. Вече се бяха скарали три пъти, а едва преваляше пладне. Може би беше излязла да пазарува, да харчи новопридобитите пари. Сега вече пазаруването не го тревожеше.

— Старият козел пукна — изрече той високо. Беше сам.

Двете му деца бяха в колеж. Таксите за обучението им плащаше Лилиан, която все още не беше похарчила всичките пари, получени от Трой при развода им преди двайсет години. Ти Джей живееше с Биф — разведена жена на трийсет години, чиито две деца бяха при баща си. Биф имаше лиценз за брокер на недвижими имоти и продаваше малки къщички на новобрачни двойки.

Отвори още една бира и се погледна в голямото огледало в антрето.

— Трой Фелан младши — обяви той, — син на Трой Фелан, десетия по богатство мъж на Америка, собственик на единайсет милиарда, покойник, оцелял въпреки любещите съпруги и любещите деца, които ще го обичат още повече, след като завещанието влезе в сила. И още как!

В този момент реши, че ще зареже онова глупаво Ти Джей и вече ще се подвизава като Трой Фелан младши. Това име беше вълшебно.

Апартаментът намирисваше по особен начин, защото Биф отказваше да се занимава с домакинска работа. Беше прекалено заета с разговори по мобилния си телефон. Подовете на стаите бяха осеяни с боклуци, а стените бяха голи. Мебелите бяха взети на изплащане, но фирмата ги съдеше да си ги прибере, защото вноските бяха секнали. Ритна канапето и извика:

— Елате да си вземете тези боклуци! Хайде! Скоро ще наема истински дизайнери!

Беше в състояние да запали това място. След още някоя и друга бира можеше да започне да си играе с кибрита.

Сложи си най-хубавия костюм — сивия, който бе облякъл предния ден, когато скъпият татко бе изнесъл такова добро представление пред психиатрите. Тъй като нямаше да има погребение, нямаше да му се наложи да купува друг, черен.

— „Армани“, ето ме, идвам! — извика той и весело си заподсвирква, докато закопчаваше панталоните си.

Поне имаше беемве. Живееше в дупка, но светът нямаше да научи. Светът обаче забелязваше колата му и той всеки месец полагаше неимоверни усилия, за да събере вноската от 680 долара. Изкара машината от паркинга и прокле апартамента, в който живееше — в едно от осемдесетте новопостроени блокчета край плитък басейн в покрайнините на градчето Манасас.

Бе отгледан при по-добри условия. Първите двайсет години бе прекарал в лукс, а после бе получил наследството си. Петте милиона обаче свършиха още преди да навърши трийсет, заради което баща му го бе презрял.

Бяха се карали ожесточено и редовно. Трой младши бе заемал различни постове в групировката, но неизменно всичко бе приключвало с катастрофа. Старият го бе уволнявал многократно. Когато на Трой старши му хрумнеше идея за ново начинание, захващаше се за работа и след две години идеята вече струваше милиони. Идеите на Трой младши неизменно приключваха с фалит и съдебни дела.

През последните години караниците бяха почти престанали. Не можеха да се променят, така че просто спряха да си обръщат внимание. Когато обаче се появи туморът, Ти Джей отново протегна ръка.

Каква къща щеше да си построи! Вече бе наясно и на кого ще повери задачата — бе чел в някакво списание за една японска архитектка от Манхатън. След година сигурно щеше да се премести в Малибу, Аспен или Палм Бийч, където да демонстрира парите си и хората да го вземат насериозно.

— Какво може да се направи с половин милиард долара? — питаше се, докато караше по шосето. — Петстотин милиона долара, с платени данъци. — Започна да се смее.

Шефът на фирмата, продаваща Бе Ем Ве и „Порше“, от която бе взел на изплащане колата, му бе познат. Трой младши влезе в салона, сякаш целият свят беше негов, надуто, с доволна усмивка. Сега можеше да купи целия скапан магазин, ако пожелаеше. На служебното бюро видя сутрешния вестник. Хубаво заглавие с големи черни букви обявяваше смъртта на баща му. Не изпита и следа от тъга.

Шефът Дики излезе от офиса си и заговори:

— Ужасно съжалявам.

— Благодаря — отвърна Трой младши смръщено. — Сега му е по-добре, мисля.

— Все едно, приеми моите съболезнования.

— Остави това.

Влязоха в офиса и затвориха вратата.

— Прочетох във вестника, че е подписал завещание малко преди да умре — каза Дики. — Вярно ли е?

Трой младши вече разглеждаше гланцовите рекламни брошури за последните модели.

— Да. Бях там. Раздели всичко на шест, по един равен дял за всеки от нас. — Каза го, без да вдигне очи, съвсем небрежно, сякаш парите бяха в ръцете му и отговорността за тях вече му тежеше.

Челюстта на Дики увисна и той се отпусна на стола си. Наистина ли пред него седеше толкова богат човек? Този тип, безполезният Ти Джей Фелан, беше станал милиардер? Както всеки друг, който познаваше Ти Джей, Дики също предполагаше, че старият Трой го е отрязал веднъж завинаги.

— Биф иска порше — заяви Трой младши, без да вдигне очи от брошурата. — Червено, карера турбо, деветстотин и единайсет.

— Кога?

Трой младши го изгледа кръвнишки.

— Сега.

— Разбира се, Ти Джей. Кога ще платиш?

— Ще платя, когато платя и за черното, също деветстотин и единайсет. Колко?

— Близо деветдесет хиляди едното.

— Няма проблем. Кога можеш да го доставиш?

— Най-напред трябва да ги намеря. Ще са ми нужни ден-два. В брой ли?

— Разбира се.

— Кога ще имаш парите?

— След около месец. Колите обаче ми трябват веднага.

Дики стаи дъх и се размърда.

— Слушай, Ти Джей, не мога да ти дам две нови коли, без да платиш нищо.

— Добре, тогава ще потърся ягуар. Биф винаги е искала да има ягуар.

— Престани, Ти Джей.

— Бих могъл да купя целия магазин, нали? Всеки момент мога да вляза в която и да било банка и да поискам десет-двайсет милиона, за да купя магазина ти, и тя с радост ще ми ги отпусне за шейсет дни. Разбираш ли?

Дики кимна утвърдително. Да, разбираше.

— Колко ще наследиш?

— Достатъчно, за да купя и банка. Ще ми дадеш ли колите, или да потърся друго място?

— Нека първо ги намеря.

— Умен човек — отбеляза Ти Джей. — Побързай. Ще се отбия да проверя днес следобед. Грабвай телефона и започвай.

Той хвърли брошурите върху бюрото на Дики и излезе.

 

 

Представата на Рамбъл за траур се изразяваше в това да стои заключен в сутерена, да пуши хашиш, да слуша рап и да не обръща внимание на тези, които го викат или чукат на вратата. Майка му беше уредила да не ходи на училище заради трагедията. До края на седмицата. Ако се бе поинтересувала, щеше да разбере, че не е стъпвал там вече цял месец.

Когато вчера си тръгваха от корпорацията, адвокатът му беше обяснил, че парите му ще отидат в попечителски тръст, който ще отговаря за тях, докато навърши осемнайсет или двайсет и една — според условията в завещанието. Въпреки че нямаше да има право да се разпорежда с парите сега, щеше да разполага със значителна издръжка.

Щеше да сформира група и с парите да издава албуми. Имаше приятели музиканти, чиито състави не можеха да постигнат нищо, защото нямаха пари да наемат звукозаписно студио. Сега нямаше да е така. Неговата група щеше да се казва „Рамбъл“, той щеше да е басист и водещ вокал, а момичетата щяха да се избиват за него. Алтернативен рок, със силно рап влияние — нещо ново. Нещо, което вече измисляше.

Две етажа по-горе, в кабинета на просторния им дом, майка му Тайра от сутринта бъбреше по телефона с приятели и приемаше съболезнованията, които й поднасяха с половин уста. Повечето от тях разговаряха достатъчно дълго, за да стигнат до въпроса за сумата, която щеше да наследи, но тя неизменно отговаряше, че не иска да гадае. Беше се омъжила за Трой през 1982 година при брачен договор, който й осигуряваше само десет милиона и къща в случай на развод. Бяха се разделили преди шест години. От парите бяха останали два милиона, а разноските на Тайра бяха големи. Приятелите й имаха къщи, сгушени в тихите заливчета на Бахамските острови, а тя трябваше да се задоволява с луксозните хотели. Те си купуваха модни дрехи от Ню Йорк, а тя бе принудена да се облича в местните бутици. Техните деца учеха в скъпи училища с пансиони и не се пречкаха в краката на родителите си, а нейният Рамбъл се заключваше в сутерена и не искаше да излезе.

Тайра предполагаше, че Трой й е оставил към петдесет милиона. Един процент от имуществото му се равняваше на сто милиона. Един скапан процент. Направи изчислението върху една книжна салфетка, докато разговаряше с адвоката си.

 

 

Джийна Фелан Стронг беше на трийсет години и едва успяваше да крепи бурния си брак с Коуди, съпруг номер две. Семейството му беше заможно, от Източното крайбрежие, но поне засега за парите му само се говореше — не бе видяла и цент от тях. Коуди имаше добро, престижно образование, бе магистър по бизнес администрация от Колумбийския университет и се смяташе за човек с широки хоризонти в комерсиализиралия се свят. Никаква работа не можеше да го задържи. Талантът му не можеше да бъде затворен между стените на някакъв офис. Мечтите му не можеха да бъдат тъпкани от заповедите и прищевките на разни шефове. Коуди щеше да стане милиардер съвсем сам, разбира се, и вероятно най-младият на всички времена.

След шест години съвместен живот обаче той все още не бе намерил своята ниша. В действителност загубите му бяха страховити. През деветдесет и втора бе заложил зле на фючърсен договор за мед, който бе изсмукал повече от милион от парите на Джийна. По-късно бе изгорял с няколко прибързани покупни на акции, когато борсовите цени се бяха сринали главоломно. Джийна го бе напуснала и бе живяла сама четири месеца, но един психолог по брачните проблеми я бе убедил да се върне. Следващата идея на Коуди за „пакетирани в сняг пилета“ също се бе провалила с гръм и трясък, но този път загубите бяха само половин милион.

Харчеха много. Психологът ги бе посъветвал да пътуват с терапевтична цел, така че поне бяха видели свят. Фактът, че бяха млади и богати, смекчаваше голяма част от проблемите им, но парите непрекъснато намаляваха. Петте милиона, които Трой бе дал на Джийна за двайсет и първия й рожден ден, се бяха стопили и от тях имаше по-малко от милион, а същевременно дълговете растяха. Когато Трой скочи от терасата, бракът й с Коуди беше пред рухване.

И така, бяха прекарали сутринта в разглеждане на къщи в Суинкс Мил — мястото на мечтите им. С напредването на деня растяха и мечтите им, така че по обяд вече разглеждаха имоти на стойност над два милиона долара. В два часа се срещнаха с една напориста брокерка на недвижими имоти на име Лий, с тупирана коса, златни пръстени, два мобилни телефона и лъскав кадилак. Джийна се представи като „Джийна Фелан“, произнасяйки фамилното име натъртено и непресторено. Явно Лий не четеше финансовите страници, защото не обърна внимание на името и едва по време на третия оглед Коуди се видя принуден да я дръпне настрана и да прошепне в ухото й кой е бил тъстът му.

— Богаташът, който се самоуби? — възкликна Лий и закри устата си с длан. Джийна разглеждаше малката сауна, монтирана в тясно помещение до антрето.

Коуди кимна тъжно.

Привечер разгледаха къща, чиято цена беше четири милиона и половина, и сериозно се замислиха дали да не предложат оферта. Лий рядко виждаше толкова богати клиенти и просто щеше да се пръсне от вълнение.

 

 

На четирийсет и две години братът на Ти Джей, Рекс, единствен от децата на Трой бе обект на криминално разследване при смъртта на баща си. Бедите му се дължаха на банков фалит, който бе довел до поредица съдебни дела и разследвания. Одиторите и агентите на ФБР водеха жестоко следствие вече трета година.

За да финансира защитата си и скъпия си начин на живот, Рекс бе купил верига от шест стриптийз барове в района на Форт Лодърдейл — предишният им собственик бе загинал в улична престрелка. Бизнесът беше доходен. Оборотът винаги беше на ниво и не беше трудно да се обира каймакът. Без да е прекалено алчен, всеки месец събираше около двайсет и четири хиляди долара — по четири хиляди от заведение.

Бяха регистрирани на името на Амбър Рокуел, негова жена и бивша стриптийзьорка, с която се бе запознал в един бар. Всъщност цялото му състояние беше на нейно име и това му създаваше немалко тревоги. Облечена по друг начин, без обичайния грим и кичозните си обувки, Амбър минаваше за почтена в техните среди във Вашингтон. Малцина знаеха за миналото й. Истината обаче бе, че в душата си беше курва, и фактът, че цялата собственост е на нейно име, бе коствал на Рекс множество безсънни нощи.

Когато баща му се самоуби, срещу Рекс имаше запори и присъди за седем милиона долара от кредитори, съдружници и вложители в банката. И сумата непрекъснато растеше. Запорите обаче оставаха неудовлетворени, защото Рекс не притежаваше нищо — дори и лека кола. С Амбър изплащаха апартамент и два еднакви автомобила, корвети, но всички документи бяха на нейно име. Заведенията официално бяха собственост на офшорна компания, създадена от нея, без следа от негово участие. Засега се оказваше трудно да го притиснат.

Бракът им беше толкова стабилен, колкото може да се очаква от хора с такова нестабилно минало — забавляваха се много и имаха откачени приятели, използвачи, привлечени от фамилията Фелан. Животът беше хубав въпреки финансовите затруднения. Рекс обаче непрекъснато се безпокоеше за Амбър и за собствеността на нейно име. Би могла да изчезне и след най-дребното скарване.

Със смъртта на Трой безпокойството му се изпари. Везните се бяха наклонили и изведнъж Рекс се бе оказал отгоре — фамилното му име най-после струваше цяло състояние. Щеше да продаде заведенията, да плати дълговете си наведнъж, а после да си играе с парите си. Една погрешна стъпка от страна на Амбър, и тя отново щеше да танцува по масите с мушнати в бикините мокри банкноти.

Рекс прекара деня с Харк Гетис, своя адвокат. Искаше да получи парите бързо, нуждаеше се от тях отчаяно. Накара Харк да се обади на Джош и да поиска да види завещанието. Рекс бе започнал да крои мащабни и амбициозни планове за бъдещото управление на капиталите, а Гетис щеше да бъде до него през цялото време. Искаше да контролира групировката „Фелан“. Неговият дял от акциите, все едно колко голям, заедно с дяловете на Ти Джей и двете им сестри със сигурност щеше да им осигури контролния пакет и управлението на компанията. Само че… Дали акциите не бяха вложени в някакъв тръст, дали щяха да ги получат веднага, или щяха да са обвързани по някой от десетките дяволски начини, на които Трой би се наслаждавал от гроба?

— Трябва да видим проклетото завещание! — крещеше той на Харк през целия ден. Харк го успокои с продължителен обяд и хубаво вино, а после, в ранния следобед, минаха на скоч. Появи се Амбър и ги завари пияни, но не се разсърди. Сега вече Рекс не можеше да я ядоса. Обичаше го повече отвсякога.