Джон Гришам
Завещанието (48)

49

Нейт не беше поканен на първия тур от мирните преговори. Имаше две причини за отсъствието му. Първо, срещата беше организирана от Джош, така че трябваше да се състои на негов терен. До този момент Нейт не бе стъпвал в кантората и искаше това да продължи. И второ, адвокатите на наследниците смятаха Нейт и Джош за съюзници, и с право. Джош искаше да поеме ролята на миротворец и посредник. За да се сдобие с доверието на едната страна, трябваше да пренебрегне другата, макар и за кратко. Планът му бе да се срещне с Харк и останалите, после с Нейт, после пак с Харк и така няколко пъти, докато се уреди всичко.

След продължителна размяна на любезности и празни приказки, Джош помоли за внимание. Трябваше да се занимаят с доста неща. Адвокатите на наследниците искаха да започват час по-скоро.

Подобни споразумения можеха да се постигнат буквално за минути — през някоя почивка по време на разгорещен съдебен дебат, когато свидетел допусне грешка или когато страните искат да избегнат дългите и досадни заседания. Можеха да се постигнат и за месеци, докато се чака датата за процеса. Общо взето, адвокатите на наследниците се надяваха да се приключи бързо, а срещата в кантората на Стафорд беше едва първа стъпка към целта. Те искрено вярваха, че ще станат милионери.

В началото Джош дипломатично изказа мнението си, че тезата им е трудно защитима. Самият той не знаел нищо за намеренията на клиента си в последния момент да подпише собственоръчно завещание, но, така или иначе, то бе валидно. Бе прекарал два часа с мистър Фелан предния ден, за да дооформят предишното ново завещание, и бе готов да свидетелства, че старецът се е държал съвсем адекватно и че не е имало пречки да подпише завещанието. Освен това бе готов да потвърди, че докато са били двамата, Снийд не се е мяркал наоколо.

Тримата психиатри бяха внимателно избрани от наследниците на Трой Фелан и имаха отлични препоръки и репутация. Сегашните четирима бяха доста съмнителни. Битката на експертите по всяка вероятност щеше да бъде спечелена от първите трима.

Уоли Брайт беше с най-хубавия си костюм, което не се забелязваше с невъоръжено око. Той прие критиката на тезата им със стиснати челюсти и прехапана долна устна, така че да не каже нещо глупаво, и непрекъснато драскаше излишни неща в бележника си, защото всички останали правеха същото. Не беше в природата му да приема такива подигравки спокойно, дори и от изтъкнати колеги като Джош Стафорд, но ставаше дума за много пари и нямаше друг начин, освен да търпи. Предишния месец, февруари, фирмата му беше донесла две хиляди и шестстотин долара приходи и бе изконсумирала обичайните четири хиляди като разходи. Уоли не бе занесъл у дома нищо. Разбира се, защото бе посветил цялото си време на завещанието на Фелан.

След това Джош заговори за показанията на клиентите им.

— Гледах ги на видеозапис — каза той тъжно. — Честно казано, с изключение на Мери Рос, мисля, че останалите направо ще се изложат в съда.

Адвокатите не реагираха — в края на краищата това бяха преговори за постигане на споразумение, а не съдебен процес.

Джош не говори за наследниците с подробности. Колкото по-малко неща се кажеха, толкова по-добре. Адвокатите им бяха наясно, че в съда ще се провалят.

— С това стигаме до Снийд — продължи Джош. — Гледах и неговите показания и искреното ми мнение е, че ако го призовете като свидетел по делото, ще допуснете огромна грешка. Струва ми се дори, че нещата могат да се тълкуват като злоупотреба с юридическата система.

Брайт, Харк, Лангхорн и Янси се наведоха още повече към бележниците си. За тях „Снийд“ беше мръсна дума. Спореха чия е вината за този жесток провал. Бяха пропилели седмици, за да го обучават, бяха загубили половин милион, а се оказваше, че от него нямат никаква полза.

— Познавам Снийд от близо двайсет години — каза Джош. После им обясни какъв е бил Снийд в действителност — слуга, на когото невинаги е можело да се разчита, момче за всичко, посредствен човек, от когото мистър Фелан е искал да се отърве. Повярваха му.

Толкова за Снийд. Джош дори не спомена факта, че е бил подкупен с половин милион, за да даде показания.

Нямаше какво да се говори и за секретарката Николет — тя лъжеше заедно с приятелчето си Снийд.

Не бяха успели да открият други свидетели. Имаше няколко недоволни служители, но те не желаеха да участват в процеса. Дори и да дадяха показания, щяха да са компрометирани. Имаше и двама конкуренти в бизнеса, които Трой наскоро бе ликвидирал, но те не знаеха нищо за психическото му здраве.

В заключение Джош изтъкна, че тезата им не е никак силна, но че въпреки всичко в един процес със съдебни заседатели винаги има рискове.

После заговори за Рейчъл Лейн така, сякаш я познаваше от години — без много подробности, но с достатъчно обобщения, за да създаде впечатлението, че я познава. Описа я като приятна жена, която живее в чужбина и е от хората, които не разбират съдебните процедури и не желаят да се забъркват в спорове и конфликти. Каза също, че е била по-близка с Трой, отколкото се предполагало.

Харк искаше да го попита дали някога я е виждал, дали е разговарял с нея, дали изобщо е чувал името й, преди да види завещанието. Сега обаче моментът не беше подходящ за възражения — на масата щяха да бъдат сложени пари, а процентът му беше солиден.

Мадам Лангхорн бе проучила градчето Корумба и се питаше какво би могла да прави на такова място една четирийсет и две годишна американка. Тихомълком се бяха сближили с Харк зад гърбовете на Брайт и Янси. Бяха разсъждавали върху възможността да подшушнат за местонахождението й на неколцина подбрани репортери, които несъмнено щяха да я открият там, в Корумба. Щяха да я накарат да се покаже на светло и така светът щеше да научи какво смята да прави с парите си. Ако, както те се надяваха и мечтаеха, не беше готова да ги приеме, тогава щяха да настояват клиентите им да получат всичко.

Беше рисковано и все още обмисляха как да постъпят.

— Какво смята да прави Рейчъл Лейн с всичките тези пари? — попита Янси.

— Не съм много сигурен — отговори Джош, сякаш разговаряше с Рейчъл по въпроса всеки ден. — Вероятно ще запази част за себе си, но предполагам, че по-голямата част ще отиде за благотворителност. Мисля, че тъкмо затова Трой завеща всичко на нея. Смяташе, че ако клиентите ви получат състоянието му, то няма да оцелее и три месеца. Беше сигурен, че Рейчъл ще помогне на истински нуждаещите се.

Когато Джош замълча, последва дълга пауза. Мечтите постепенно рухваха. Рейчъл Лейн съществуваше реално и не възнамеряваше да се откаже от наследството си.

— Защо все още не се е появила? — попита Харк накрая.

— Ако познавахте тази жена, щяхте да знаете отговора. Парите за нея не означават нищо. Изобщо не очакваше да получи нещо от баща си. Изведнъж обаче се оказа, че наследява единайсет милиарда. Все още не може да се съвземе от изненадата.

След още една продължителна пауза се обади Лангхорн.

— Готови сме да отнесем въпроса и до Върховния съд. Дава ли си сметка тя, че това може да се проточи с години?

— Дава си — отговори Джош. — Това е една от причините да поиска от нас да проучим възможностите за някакво споразумение.

Сега вече напредваха.

— Откъде ще започнем? — попита Уоли Брайт.

Въпросът не беше лесен. На едната страна на масата имаше гърне със злато на стойност единайсет милиарда долара. Наследствените данъци щяха да стопят повече от половината и в играта щяха да останат някъде към пет милиарда. На другата страна бяха наследниците на Трой Фелан, които бяха разорени, с изключение на Рамбъл. Кой първи щеше да подхвърли някаква цифра? Каква щеше да е тя? Десет милиона на наследник? Или сто?

Джош бе планирал ситуацията.

— Да започнем със завещанието — каза той. — Ако приемем, че е валидно, ще трябва да се съобразим с условието никой, който го оспорва, да не получи каквото и да било. Това, разбира се, важи за клиентите ви. Поради което вие започвате от нулева позиция. След това, пак според завещанието, всеки от вашите клиенти получава сума, равна на дълговете му към датата на смъртта на мистър Фелан. — Джош вдигна някакъв документ и се вгледа в него за момент. — Доколкото ни е известно, Рамбъл Фелан все още няма дългове. Джийна Фелан Стронг е дължала четиристотин и двайсет хиляди към девети декември. Либигейл и Спайк са дължали около осемдесет хиляди. Мери Рос и съпругът й са дължали деветстотин хиляди. Трой младши се е отървал от по-голямата част от дълговете си след няколкото си фалита, но въпреки всичко е дължал около сто и трийсет хиляди. Както всички знаем, Рекс води първенството. Към девети декември той и чудесната му жена Амбър са дължали седем и половина милиона долара. Някакви възражения срещу тези цифри?

Не. Цифрите бяха точни. Повече ги безпокоеше следващата цифра.

— Нейт О’Райли се свърза с клиентката си. За да уреди нещата, тя е готова да даде на всеки от наследниците по десет милиона долара.

През целия си живот адвокатите не бяха смятали толкова бързо. Харк имаше трима клиенти. Седемнайсет и половина процента се равняваха на 5,25 милиона. Джийна и Коуди се бяха съгласили да дадат 20 процента на Лангхорн, така че малката й фирма щеше да прибере 2 милиона. Същото важеше и за Янси, но със съдебно решение, защото Рамбъл беше непълнолетен. Уоли Брайт, който изкарваше прехраната си, като лепеше обяви за бързи разводи по седалките на автобусите, щеше да прибере половината от десет милиона по условията на неразумния договор, който бяха подписали с него Либигейл и Спайк.

Първи реагира Уоли. Въпреки че сърцето му бе примряло и се бе качило в гърлото, успя да каже, при това доста дръзко:

— Не виждам начин клиентите ми да приемат по-малко от петдесет милиона.

Останалите започнаха да клатят глави в знак на съгласие. Намръщиха се и се опитаха да си придадат вид на отвратени от дребната сума, която им се предлагаше независимо от факта, че вече мислеха как ще похарчат парите.

Уоли Брайт не беше в състояние да напише цифрата петдесет милиона, без да обърка нулите, но това не му попречи да я подхвърли с тон на богат комарджия от Лас Вегас. Преди срещата се бяха договорили, че ако стане дума за пари, няма да паднат по-долу от петдесет милиона на наследник. Преди срещата това им звучеше добре. Сега и десетте милиона, сложени на масата, изглеждаха ужасно привлекателни.

— Това е около един процент от наследството — отбеляза Харк.

— Можете да гледате на нещата и по този начин — отвърна Джош. — Можете да гледате на нещата както желаете, но аз лично предпочитам да започнем преговорите от нула, където сте в момента, и да се движим нагоре, а не обратното.

Джош обаче искаше и да спечели доверието им. Почака ги да помечтаят за числата още малко, после каза:

— Така е. Ако аз бях адвокат на някой от наследниците, не бих приел десет милиона.

Всички се смълчаха и наостриха уши.

— Тя не е алчна жена. Мисля, че Нейт О’Райли ще успее да я убеди за двайсет милиона на наследник.

Хонорарите се удвоиха — повече от десет милиона за Харк, четири милиона за Лангхорн и Янси. Горкият Уоли, вече собственик на десет милиона, изведнъж получи пристъп на диария и поиска разрешението им да напусне срещата.

 

 

Нейт боядисваше една врата, когато мобилният му телефон иззвъня. Джош го бе накарал да държи проклетата машинка до себе си.

— Ако е за мен, попитай кой е и къде да се обадя по-късно — каза Фил, който в момента измерваше поредната дървена плоскост.

Беше Джош.

— Не можеше да стане по-добре — обяви той. — Спрях на двайсет милиона, те искат петдесет.

— Петдесет? — повтори Нейт учудено.

— Да, но вече харчат парите. Мога да се обзаложа, че поне двама от тях вече са в магазина на „Мерцедес“.

— Кой ще похарчи парите по-бързо? Адвокатите или клиентите?

— Мисля, че адвокатите. Слушай, току-що говорих с Уайклиф. Срещата е уговорена за сряда в кабинета му. Дотогава трябва да приключим с преговорите.

— Горя от нетърпение — каза Нейт и прекъсна линията. Беше време за почивка. Седнаха на пода, облегнаха се на стената и напълниха чашите си с топло кафе.

— Петдесет ли искат? — попита Фил. Вече знаеше всички подробности. Докато работеха в мазето, разговаряха за всичко и нямаха тайни помежду си. Разговорите бяха станали по-важни за тях от самата работа. Фил беше свещеник, а Нейт — адвокат. В тези професии поверителността беше задължително условие.

— За начало е добре — отбеляза Нейт. — Само че ще получат много по-малко.

— Очакваш ли, че ще има споразумение?

— Разбира се. В сряда ще се срещнем със съдията. Той също ще окаже натиск. Дотогава адвокатите и клиентите им ще пресмятат парите.

— Кога ще тръгнеш?

— В петък, струва ми се. Искаш ли да дойдеш?

— Не мога да си го позволя.

— Разбира се, че можеш. Клиентката ми ще плати. Можеш да си ми духовен съветник по време на пътуването. Парите не са проблем.

— Няма да е почтено.

— Стига, Фил. Ще ти покажа Пантанал. Ще те запозная с приятелите си Джеви и Уели. Ще се повозим на лодка.

— Ако се съди по разказите ти, идеята не изглежда много привлекателна.

— Не е опасно. Там има развит туризъм. Пантанал е чудесен екологичен резерват. Фил, сериозно говоря. Ако искаш, ще го направим.

— Нямам паспорт — каза Фил и отпи глътка кафе. — Освен това тук ме чака много работа.

Нейт щеше да отсъства около седмица и мисълта, че когато се върне, всичко в сутерена ще изглежда както го е оставил, го радваше.

— Мисис Синклер е на смъртно легло, може да умре всеки момент. Няма как да отсъствам — каза Фил тихо.

Църквата очакваше смъртта на мисис Синклер поне от месец. Фил се бе изплашил от пътуването до Болтимор. Нейт разбра, че свещеникът никога не би напуснал страната.

— Значи ще я видиш пак — каза Фил.

— Да, ще я видя.

— Вълнуваш ли се?

— Не знам. Искам да я видя, но не съм сигурен, че тя иска да види мен. Чувства се щастлива и не желае да има нищо общо с нашия свят. Не желае да се занимава и с юридически проблеми.

— Тогава защо ще пътуваш?

— Защото няма какво да загубим. Ако отново откаже да приеме парите, ще бъдем в положението, в което сме сега. Другата страна ще вземе всичко.

— А това ще бъде катастрофа.

— Да. Трудно може да се намерят хора, по-неспособни да боравят с пари от наследниците на Трой Фелан. Ще се самоунищожат с тях.

— Можеш ли да обясниш това нещо на Рейчъл?

— Опитах. Не искаше да слуша.

— Значи няма да промени решението си.

— Няма. Никога.

— И пътуването ти до Бразилия ще е губене на време.

— Боя се, че да. Все пак ще опитам.