Джон Гришам
Завещанието (46)

47

Разпитът на секретарката Николет продължи осем минути. Тя съобщи името и адреса си, после съвсем кратко описа трудовата си биография. Адвокатите на наследниците се отпуснаха на столовете си в очакване на подробностите за сексуалните й преживявания със стареца. Беше на двайсет и три и, изглежда, единствените й качества бяха стройното тяло, приятният бюст и хубавото лице с пясъчноруса коса. Горяха от нетърпение да послушат разказите за сексуалния й живот.

Нейт премина направо към темата.

— Правихте ли секс с мистър Фелан?

Николет опита да си придаде смутен вид заради въпроса, но, така или иначе, отговори с „да“.

— Колко пъти?

— Не съм ги броила.

— Колко дълго?

— Около десет минути, обикновено.

— Не, имах предвид откога.

— А… работих там само пет месеца.

— Горе-долу двайсет седмици. Средно колко пъти седмично имахте секс с мистър Фелан?

— Два пъти, струва ми се.

— Значи общо около четирийсет пъти?

— Да, струва ми се. Доста е, нали?

— Не бих казал. Когато го правехте, мистър Фелан събличаше ли се?

— Разбира се. И двамата се събличахме.

— Значи сте го виждали съвсем гол?

— Да.

— Имаше ли той някакви белези по рождение?

Когато свидетелите съчиняват лъжи, често пропускат очевидни неща. Същото важи и за адвокатите им. Измислиците дотолкова поглъщат вниманието им, че пропускат съществени факти. Харк и останалите бяха имали възможност да разговарят с бившите съпруги на Трой Фелан, Лилиан, Джейни и Тайра, всяка от които би могла да им каже за лилавото рождено петно, голямо колкото сребърен долар, което старецът имаше на дясното си бедро.

— Не си спомням — отговори Николет.

Този отговор изненада Нейт, от една страна, но, от друга, не го учуди кой знае колко. Лесно би могъл да повярва, че Трой е правил секс със секретарката си — нещо, което бе вършил години наред. Също толкова лесно би могъл да повярва, че Николет лъже.

— Значи не е имал никакви видими белези по рождение?

— Никакви.

Адвокатите на наследниците се притесниха сериозно — нима показанията на още един супер свидетел щяха да отидат по дяволите?

— Нямам повече въпроси — обяви Нейт и излезе от стаята, за да си вземе още малко кафе.

Николет погледна адвокатите. Те седяха, без да помръднат, и се чудеха къде ли е било рожденото петно на Трой Фелан.

След като Николет излезе, Нейт остави на масата на обърканите си противници една от снимките, направени при аутопсията, без да каже дума — не беше нужно. На нея се виждаше старият Трой, съвсем гол върху масата за дисекции, а рожденото петно бе на преден план.

* * *

До края на срядата и целия четвъртък се занимаваха с новите четирима психиатри, които бяха наети, за да заявят, че предишните трима всъщност не са знаели какво говорят. Показанията им се повтаряха и в тях нямаше нищо изненадващо — свеждаха се, общо взето, до твърдението, че хора, които са психически здрави, не скачат от високи сгради.

Като специалисти те не бяха толкова изтъкнати, колкото Флоу, Зейдъл и Тайшен. Двама бяха пенсионирани и от време на време вземаха хонорари като професионални съдебни експерти, третият преподаваше в някакъв местен колеж, а четвъртият едва свързваше двата края в малък кабинет някъде в предградията.

Все пак не им се плащаше, за да впечатляват — целта бе чисто и просто да размътят водата. Трой Фелан бе известен с ексцентричността и капризите си. Четирима експерти твърдяха, че не е бил в състояние да подпише завещание. Трима твърдяха, че е бил. Целта беше да се усложняват нещата колкото се може повече, с надеждата тези, които поддържаха завещанието, един ден да се уморят и да приемат някакво споразумение. Ако това не станеше, съдебните заседатели, които въобще не разбираха от подобни неща, трябваше да се оправят с медицинския жаргон и да се опитат да схванат къде е истината.

Новите експерти получаваха добри пари за показанията си и Нейт не направи опит да ги обори. Бе разпитвал предостатъчно лекари, за да знае, че не бива да спори с тях по медицински въпроси. Вместо това се захвана с опита им и репутацията им като специалисти. Накара ги да изгледат видеозаписа и да критикуват първите трима експерти.

Когато приключиха в четвъртък следобед, бяха взети показанията на петнайсет свидетели. Трябваше да продължат към края на март, а съдия Уайклиф предвиждаше делото да се гледа към средата на юли. Същите свидетели тогава щяха да бъдат разпитани още веднъж, но този път пред публика и съдебни заседатели, които щяха да преценяват всяка тяхна дума.

* * *

Нейт избяга от града. Подкара на запад към Вирджиния, после на юг през долината Шенъндоу. След девет дни ровене в интимния живот на други хора умът му беше като парализиран. В някакъв неопределен момент в миналото, подтикван от работата и пороците си, бе загубил чувство за приличие и срам. Бе се научил да лъже, мами, заблуждава, да се прикрива и да тормози невинни свидетели без никакви угризения.

Докато шофираше в тъмнината обаче, останал сам, изпитваше срам. Съжаляваше потомците на Трой Фелан. Съжаляваше и Снийд — дребното човече, което се опитваше да оцелее. Щеше му се да не бе нападал новите психиатри толкова ожесточено.

Чувството за срам се бе върнало и Нейт се радваше — гордееше се, че отново е способен да изпитва подобни чувства. Все още бе човек в края на краищата.

Към полунощ се отби в един евтин мотел близо до Ноксвил. В Средния запад, Канзас и Айова, имаше много сняг. Докато лежеше на леглото в стаята си, взе картата и набеляза по-нататъшния си маршрут. Втората нощ прекара в Шони, Оклахома. Третата — в Кингман, Аризона, а четвъртата, в Рединг, Калифорния.

 

 

Децата от втория му брак, Остин и Анджела, на дванайсет и единайсет години, бяха в седми и шести клас. За последен път ги бе виждал през юли. Три седмици преди последната си криза. Тогава ги бе завел на футболен мач. Приятното събитие се бе превърнало в поредната грозна сцена. По време на мача бе изпил шест бири — децата ги бяха броили, защото майка им беше поръчала така — и бе шофирал цели два часа от Болтимор до Арлингтън доста пиян.

Посещението беше малко преди втората му съпруга Кристи и новият й мъж Тео да се преместят в Орегон. Срещата с децата щеше да е последната за доста време напред, но вместо да им обърне нужното внимание, Нейт се бе гипсирал. Скара се с бившата си съпруга на прага — пред децата, за които подобни сцени не бяха нищо ново. Тео го бе заплашил с дръжката на метлата. След това Нейт се събуди в колата си, спряна на паркинга за инвалиди в един Макдоналдс, с шест празни кутии бира на седалката до него.

Когато се бяха запознали преди четиринайсет години, Кристи беше директорка на едно частно училище в Потомак. Тя беше съдебна заседателка, а той беше един от адвокатите по делото. През втория ден от заседанията тя бе дошла с къса черна поличка и процесът буквално бе парализиран. За първи път излязоха заедно седмица след това. Нейт не пи цели три години, достатъчно дълго, за да се оженят и да се родят двете деца. Когато язовирната стена започна да се пропуква, Кристи се изплаши и поиска да избяга. Когато рухна, тя взе децата и го напусна; живя сама една година. Бракът им бе издържал цели десет хаотични години.

Сега Кристи работеше в някакво училище в Сейлъм. Тео имаше малка юридическа фирма в града. Нейт винаги бе смятал, че той ги е прогонил от Вашингтон. Не би могъл да им се сърди, че са избягали чак на Западното крайбрежие.

Обади се в училището на бившата си жена от колата, недалеч от Медфорд, което беше на около четири часа път. Наложи се да чака цели пет минути, които — беше сигурен — й бяха нужни, за да заключи вратата на стаята си и да събере мислите си.

— Ало? — обади се Кристи най-накрая.

— Кристи, аз съм, Нейт — каза той и се почувства глупаво. Може би не трябваше да обяснява кой е на жената, с която бе живял десет години.

— Къде си? — попита тя, сякаш всеки момент очакваше нападение.

— Близо до Медфорд.

— В Орегон?

— Да. Бих искал да видя децата.

— Добре. Кога?

— Довечера, утре, няма значение. Не бързам. Пътувам от няколко дни без определен маршрут, разглеждам страната.

— Добре, Нейт, мисля, че ще можем да уредим нещо. Само че децата са много заети… училище, балет, футбол…

— Как са?

— Справят се много добре. Благодаря, че се интересуваш.

— А ти? Как я караш?

— Добре съм. Орегон ни харесва.

— И аз съм добре. Благодаря, че се интересуваш. Вече не пия, трезв съм. Наистина, Кристи. Най-накрая зарязах алкохола и наркотиците. Окончателно. Изглежда, повече няма да се занимавам с право, но иначе всичко е наред.

Тя беше слушала подобни неща и преди.

— Това е добре, Нейт. — Каза го предпазливо. Премисляше думите си две изречения напред.

Уговориха се да вечерят заедно на следващия ден — това време щеше да е достатъчно, за да може Кристи да подготви децата и да подреди къщата, а Тео да реши каква роля ще играе. Достатъчно време, за да обмислят поведението си.

— Няма да ви преча — обеща Нейт, преди да прекъсне разговора.

 

 

Тео реши да работи до късно и да пропусне срещата. Нейт прегърна Анджела силно. Остин само се ръкува с него. Бе обещал пред себе си да не прави излияния на тема колко са пораснали. Кристи остана в стаята си почти цял час, за да даде възможност на бащата да се запознае отново с децата си.

Нямаше намерение също така да ги залива с извинения за неща, които не би могъл да промени. Седяха на пода във всекидневната и разговаряха за училището, балета, футбола. Сейлъм беше хубав град, доста по-малък от Вашингтон, и децата се бяха приспособили добре. Имали много приятели, хубаво училище, свестни учители.

Вечерята де състоеше от спагети и салата и продължи един час. Нейт им разказа за приключенията си в джунглата и издирването на изчезналата си клиентка в Бразилия. Явно Кристи не беше чела вестници, защото не знаеше нищо за Трой Фелан и наследството му.

Точно в седем Нейт стана и каза, че трябва да си върви. Децата имаха домашни, а тръгваха за училище рано сутрин.

— Утре имаме футболен мач, татко — каза Остин и сърцето на Нейт едва не спря. Не помнеше кога за последен път го бяха наричали „татко“.

— В училище е — обади се Анджела. — Ще можеш ли да дойдеш?

Бившите съпрузи се спогледаха неловко. Нейт нямаше представа какво да каже.

Кристи спаси положението, като каза:

— И аз ще дойда. Тъкмо да поговорим.

— Разбира се, че ще бъда там — каза той. Децата го прегърнаха и Нейт си тръгна. Подозираше, че Кристи иска да се срещнат два дни един след друг, за да види очите му. Познаваше признаците.

Остана в Сейлъм три дни. Гледа мача на сина си и се почувства горд с него. Отново получи покана за вечеря, но обеща да отиде само ако и Тео е там. Обядва с Анджела и приятелките й от училището.

След три дни стана време да си тръгва. Децата трябваше да се върнат към нормалния си живот без сътресенията, които Нейт бе причинил. Кристи се бе уморила да се преструва, че помежду им не се е случило нищо, а Нейт се привързваше все повече към децата си. Обеща им да се обажда по телефона, да им пише по електронната поща и да ги види много скоро.

Напусна Сейлъм съкрушен. Колко ниско трябваше да падне един мъж, за да напусне такова прекрасно семейство? Не помнеше почти нищо от децата си, когато бяха по-малки — нито училищни пиеси, нито коледни празници, нито някакви случки. Сега бяха пораснали и ги отглеждаше друг мъж.

Нейт сви в източна посока и се понесе напред.

 

 

Докато Нейт шофираше през Монтана и размишляваше за Рейчъл, Харк Гетис внесе искане до съда да не се приема отговорът й относно атакуването на завещанието. Основанията му бяха съвсем ясни, изложени на двайсет страници, върху които се бе трудил цял месец. Беше 7 март, почти три месеца след смъртта на Трой Фелан, близо два месеца след появата на Нейт О’Райли, почти три седмици от началото на предварителните заседания и четири месеца преди началото на самото дело, а съдът все още нямаше юрисдикция над Рейчъл Лейн. Освен твърденията на адвоката й нямаше никаква следа от нея. Все още никой не бе виждал подписа й.

В изложението си от двайсет страници Харк я наричаше „фантом“. Той и останалите ищци се бореха срещу сянка. Тази жена трябваше да наследи единайсет милиарда долара. Най-малкото, което би могла да направи, бе да подпише изискваните от закона документи. След като си бе направила труд да наеме адвокат, нищо не пречеше да признае официално юрисдикцията на съда.

Времето облагодетелстваше наследниците, макар и да им беше трудно да проявяват търпение, изпълнени с мечти за баснословни богатства. С всяка изминала седмица все повече се затвърждаваха съмненията, че Рейчъл Лейн не проявява интерес към съдебното дело. На редовната си среща в петък адвокатите на наследниците както обикновено обсъждаха показанията на свидетелите и стратегията си, разговаряха за клиентите си, но отделиха доста време за догадки защо Рейчъл все още не се е появила официално. Безумната идея, че може би не иска да получи парите, ги изпълваше с радостен трепет. Звучеше абсурдно, но въпреки всичко всеки петък ставаше дума за това.

Седмиците се превръщаха в месеци, а жената, спечелила такова богатство почти като на лотария, не идваше да получи наградата си.

Имаше и още една причина, за да решат да окажат натиск върху защитниците на завещанието. Това беше Снийд. Харк, Янси, Брайт и Лангхорн бяха следили внимателно показанията на най-важния си свидетел и не бяха уверени, че той ще е убедителен пред съдебните заседатели. Нейт О’Райли го бе направил за смях, при това още на предварителните разпити. Представяха си как би прозвучало всичко това в ушите на съдебните заседатели, предимно хора от средната класа, които полагаха усилия, за да плащат сметките си всеки месец. Снийд бе прибрал половин милион, за да каже това, което щяха да чуят. Нямаше да е лесно да ги убедят.

Проблемът беше очевиден — Снийд лъжеше, а лъжите в края на краищата излизаха наяве в съда. След като се бе заплел толкова зле, адвокатите изпитваха ужас при мисълта, че ще трябва да го представят в съда. Ако го хванеха, че лъже, цялата им постройка щеше да рухне.

Рожденото петно бе направило Николет напълно безполезна за каузата.

Клиентите им не предизвикваха особено съчувствие. С изключение на Рамбъл, който направо будеше страх, всички те бяха получили по пет милиона долара, с които да започнат в началото. Никой от съдебните заседатели нямаше да спечели толкова за целия си живот. Децата на Трой можеха да се оплакват, че са отраснали без баща, но поне половината заседатели също щяха да са от разбити семейства.

Психиатрите даваха известна надежда, но тази част от делото щеше да е най-трудна, защото Нейт О’Райли бе водил съдебни битки с лекари повече от двайсет години. Четиримата новопоявили се експерти едва ли щяха да издържат при кръстосания разпит.

За да избегнат процеса, трябваше да постигнат споразумение. За да стане това, трябваше да открият някакво слабо място. Отсъствието на Рейчъл Лейн беше повече от достатъчно и можеха да разчитат единствено на него.

 

 

Джош прегледа искането на противниците с възхищение. Обичаше юридическите маневри, умелите ходове и хватки и ги аплодираше вътрешно дори когато бяха дело на противниците му. Ходът на Харк беше перфектен — и по време, и като изпълнение.

Наследниците на Фелан нямаха сериозни основания за анулиране на завещанието, но техните проблеми бяха малко, в сравнение с тези на Нейт. Нейт нямаше клиент. Бяха успели да протакат нещата цели два месеца, но това не можеше да продължава повече.