Джон Гришам
Завещанието (43)

44

Дербито започна в понеделник, 17 февруари, в дълга и почти празна зала в съда на окръг Феърфакс. Беше помещение за свидетели, но съдия Уайклиф бе употребил влиянието си и бе успял да я запази за последните две седмици от месеца. Трябваше да бъдат разпитани най-малко петнайсет души и адвокатите не можеха да се споразумеят за мястото и времето. Бе се намесил лично съдията. Снемането на показанията щеше да се проведе при пълен порядък и щеше да продължи час след час, ден след ден, докато не приключеха. Подобни маратони бяха рядкост в практиката, но и подобни залози не се появяваха всеки ден. Адвокатите се бяха отървали от всякакви други ангажименти с изумителна лекота. Отлагаха се дела и важни срокове, спешните задачи се прехвърляха на други колеги. Нищо не беше по-важно от делото за наследството на Фелан.

Перспективата да прекара две седмици в стая, пълна с адвокати, които пекат на бавен огън свидетели, беше ни повече, ни по-малко само на крачка от истинския ад.

След като клиентката му не искаше тези пари, защо трябваше да се интересува кой ще ги вземе?

Когато обаче видя наследниците на Трой Фелан, отношението му се промени значително.

Първи се яви Трой Фелан младши. Накараха го да положи клетва, че ще бъде честен, но благодарение на зачервеното лице и неспокойно шарещите си очи Трой загуби доверието на присъстващите почти веднага. Седеше в единия край на дълга маса, а в другия беше сложена видеокамера.

Хората на Джош — десетина сътрудници, които Нейт никога нямаше да види — бяха подготвили стотици въпроси, с които да го бомбардира, но Нейт би могъл да се справи и сам, без никаква предварителна подготовка. Това бе само изслушване, нещо като ловене на риба, и той го бе правил стотици пъти.

Нейт се представи на Трой младши, който в отговор му се усмихна нервно. Гледаше го както затворник гледа своя палач. Сякаш искаше да го попита: „Няма да боли, нали?“

— Намирате ли се в момента под въздействие на някакви забранени от закона вещества или алкохол? — започна Нейт с благ тон и въпросът видимо ядоса адвокатите на противниковата страна. Единствено Харк разбираше какво става — бе разпитвал почти толкова свидетели, колкото и Нейт.

Усмивката изчезна.

— Не — просъска Трой младши. Главата му се пръскаше от махмурлук, но в момента бе трезвен.

— Осъзнавате ли, че току-що се заклехте да говорите само истината?

— Да.

— Знаете ли какво е лъжесвидетелство?

— Разбира се.

— Кой е вашият адвокат? — попита Нейт и посочи тълпата от другата страна на масата.

— Харк Гетис.

Презрителният тон на мистър О’Райли отново подразни адвокатите и този път Харк Гетис не беше изключение. Нейт не си бе направил труда да научи имената на колегите си и кои клиенти представляват. Подобно пренебрежение обиждаше.

В рамките на две минути Нейт установи ужасно неприятен тон в цялата процедура. Беше повече от ясно, че не вярва и на дума от това, което казва Трой младши, че го смята за дрогиран. Стар трик.

— Колко съпруги сте имали?

— А вие? — тросна се Трой младши в отговор, после се обърна към адвоката си, за да потърси одобрението му. Харк бе забил поглед в някакъв лист. Нейт запази самообладание. Кой знае какво бяха говорили зад гърба му адвокатите на наследниците? Беше му все едно.

— Искам да ви обясня нещо, мистър Фелан — каза Нейт без следа от раздразнение. — Ще говоря много бавно, за да слушате внимателно. Аз съм адвокат, а вие сте свидетел. До тук разбрахте ли?

Трой младши кимна бавно.

— Аз задавам въпросите, а вие отговаряте. Разбирате ли това?

Свидетелят пак кимна.

— Вие не задавате въпроси, а аз не давам отговори. Разбирате ли?

— Аха.

— Така. Не мисля, че ще имате проблеми с отговорите, ако слушате внимателно въпросите. Е?

Трой отново кимна.

— Все още ли се чувствате объркан?

— Не.

— Добре. Ако пак се объркате, моля, не се притеснявайте да се консултирате с адвоката си. Схващате ли смисъла на думите ми?

— Схващам го.

— Прекрасно. Да опитаме още веднъж. Колко съпруги сте имали?

— Две.

След един час приключиха с браковете, децата му, развода. Трой младши се потеше и се чудеше още колко време ще трае този разпит. Другите адвокати бяха вперили празни погледи пред себе си и си задаваха същия въпрос. Нейт обаче тепърва трябваше да прегледа приготвените от хората на Джош въпроси. Би могъл да го изпече жив само с поглед. Никоя подробност не беше твърде незначителна, за да я пренебрегне. Въпросите следваха един след друг: Къде е завършила средно образование жена ви? В кой колеж? Къде е работила досега? Първи брак ли е това за нея? Да поговорим за развода. Каква е издръжката за децата ви? Плащате ли редовно?

В по-голямата си част тези показания бяха излишни и целта им бе единствено да изнервят свидетеля и да му покажат, че във всеки един момент мръсните ризи могат да бъдат извадени на показ. Трой беше завел дело. Сега трябваше да понесе последствията.

Разказа трудовата си биография и наближи време за обяд. Трой се заплете зловещо, когато трябваше да разказва за различните постове, които бе заемал в компаниите на баща си. Имаше десетки свидетели, които моментално можеха да пратят по дяволите приказките му за това колко полезен е бил. Нейт искаше да знае имената на всички колеги, работили някога с него. Капанът беше заложен. Харк видя какво става и поиска почивка. Изведе клиента си в коридора и му дръпна една лекция по въпроса за истината.

Следобедното заседание беше жестоко. Нейт се поинтересува какво е станало с петте милиона долара, които Трой бе получил от баща си за двайсет и първия си рожден ден, и въпросът накара адвокатите да изтръпнат.

— Това беше отдавна — каза Трой младши примирено. След четири часа с Нейт О’Райли вече знаеше, че всеки следващ рунд ще е все по-болезнен.

— Добре — усмихна се Нейт. — Да опитаме да си спомним. — Не показваше никакви признаци на умора. Чувстваше се дотолкова в свои води, че беше готов да се захване и за най-дребната подробност.

Действаше превъзходно. Ненавиждаше това, което прави с тези хора, които се надяваше да не види никога повече. Продължаваше да задава въпроси и с всеки следващ растеше увереността му, че трябва да си намери друга работа.

— Как ви бяха дадени тези пари? — попита той.

— Първоначално бяха внесени на сметка в банка.

— Имахте ли достъп до тази сметка?

— Да.

— Имаше ли някой друг достъп до тази сметка?

— Не. Само аз.

— Как теглехте парите от нея?

— Подписвах чекове.

И наистина беше подписвал. Първата му покупка беше чисто ново мазерати, тъмносиньо. Говориха за проклетата кола цели петнайсет минути.

Трой младши не се бе върнал повече в колежа, след като бе получил парите — не че някои от учебните заведения, които бе посещавал, копнееха да е сред възпитаниците им. Просто се бе забавлявал, макар и да не го призна. Нейт го попита къде е работил между двайсет и първата и трийсетата си година и постепенно измъкна от Трой достатъчно факти, за да стане ясно, че през тези девет години не е работил нищо. Бе играл голф и ръгби, бе сменял кола след кола с истинско удоволствие, бе живял година на Бахамските острови и още една в курорта Вейл, бе прекарвал времето си в компанията на страхотни жени, докато не се бе оженил за съпруга Номер едно, на двайсет и девет. След това бе живял разточително, докато парите не бяха свършили.

После блудният син бе припълзял в краката на баща си и се бе примолил да му даде някаква работа.

С напредването на следобеда Нейт започна да си представя съвсем ясно кошмара, който този свидетел би причинил на себе си и на околните, ако по някакъв начин успееше да сложи ръка на състоянието на Фелан. Просто щеше да се самоубие с парите.

В четири следобед Трой Фелан младши помоли да приключат за деня. Нейт отказа. По време на кратката почивка, която последва, изпратиха една бележка на съдия Уайклиф, чийто кабинет бе малко по-нататък по коридора. Докато чакаха, Нейт прегледа въпросите на Джош за първи път.

Отговорът на съдията гласеше, че заседанието трябва да продължи.

Седмица след самоубийството на стареца Джош бе наел детективска фирма, която да осигури информация за наследниците. Проучването беше повече финансово, отколкото в личен план. Нейт прегледа важните пунктове, докато свидетелят пушеше в коридора.

— Каква кола карате в момента? — попита Нейт, когато отново започнаха. Разпитът тръгваше в нова посока.

— Порше.

— Кога го купихте?

— Преди известно време.

— Опитайте се да отговорите на въпроса ми. Кога купихте колата?

— Преди два месеца.

— Преди или след смъртта на баща ви?

— Не съм много сигурен. Преди, струва ми се.

Нейт вдигна един лист.

— На коя дата почина баща ви?

— Нека помисля… Беше понеделник… ммм… девети декември, мисля.

— Преди или след девети декември купихте поршето?

— Както казах, струва ми се, че беше преди.

— Грешка. Във вторник на десети декември не отидохте ли в магазина на „Ървинг Мотърс“ в Арлингтън, за да закупите черно порше карера турбо 911, за около деветдесет хиляди долара? — Нейт зададе въпроса, докато четеше от листа.

Трой младши се обля в пот и взе да нервничи. Погледна към Харк, но адвокатът му само сви рамене, сякаш искаше да му каже: „Отговаряй, разполага с документи.“

— Да, отидох.

— Купихте ли и друга кола същия ден?

— Да.

— Колко коли?

— Общо две.

— Две поршета?

— Да.

— За сумата от близо сто и осемдесет хиляди долара?

— Нещо такова.

— Как платихте за тях?

— Не съм ги платил.

— Значи „Ървинг Мотърс“ ви подари две коли?

— Не точно. Взех ги на кредит.

— Отговаряте ли на изискванията за получаване на кредит?

— Да. Поне в „Ървинг Мотърс“.

— Искат ли си парите?

— Да, може да се каже.

Нейт взе друг документ.

— Истината е, че са завели дело, за да си получат или парите, или колите, така ли е?

— Да.

— С поршето ли дойдохте до съда днес?

— Да. На паркинга е.

— Нека изясним това. На десети декември, ден след смъртта на баща ви, сте отишли в магазина на „Ървинг Мотърс“ и сте купили две скъпи коли, срещу нещо подобно на кредит, а сега, два месеца по-късно, не сте платили и цент и ви съдят. Така ли е?

Свидетелят кимна.

— И това не е единственото дело, заведено срещу вас, нали?

— Не — отговори Трой младши съкрушено. Нейт почти го съжаляваше.

Съдеше го и една фирма за неплатена мебелировка, взета на изплащане. „Американ Експрес“ искаше от него повече от петнайсет хиляди, изтеглени на червено с кредитната му карта. Една банка бе завела дело само седмица след като завещанието на баща му бе прочетено в съда. Трой младши бе успял да убеди служителите й да му отпуснат заем от двайсет и пет хиляди долара без никакво обезпечение, освен името му. Нейт имаше копия от всички документи, така че не му спестяваше нито една подробност.

В пет отново възникна спор и отново изпратиха бележка на съдията. Той се появи лично и се поинтересува как вървят нещата.

— Кога смятате, че ще приключите с този свидетел? — попита той Нейт.

— Честно казано, не му виждам края — отговори Нейт, забил поглед в Трой, който вече се гърчеше и се молеше за глътка питие.

— Тогава работете до шест — каза Уайклиф.

— Можем ли да започнем в осем сутринта? — попита Нейт, като че ли ставаше дума за разходка по плажа.

— В осем и половина — отсече негова светлост и излезе.

През последния час Нейт обсипа Трой младши с хаотични въпроси на най-различни теми. Свидетелят нямаше никаква представа какво цели разпитващият, а той беше истински професионалист. Понякога Трой имаше чувството, че му се е разминало и се успокояваше, но само миг след това Нейт отново сменяше темата и нанасяше нов, още по-жесток удар.

Колко пари е похарчил между девети и двайсет и седми декември, когато е прочетено завещанието? Какво е купил на жена си за Коледа и как е платил подаръците? Какво е купил на децата си? И пак за петте милиона: Вложил ли е част от тях в акции и облигации? Колко пари е спечелила Биф миналата година? Защо първият й съпруг е получил правото на попечителство над децата? Колко адвокати е наел и освободил след смъртта на баща си? И така нататък.

Точно в шест Нейт обяви, че заседанието се прекратява. Десет минути след това Трой младши беше в един хотелски бар на две мили от сградата на съда.

Нейт спа в една от стаите за гости на Джош. Мисис Стафорд беше някъде в къщата, но той така и не я видя. Джош беше в Ню Йорк по работа.

 

 

На втория ден заседанието започна навреме. Актьорите бяха същите, но този път адвокатите бяха облечени доста по-небрежно. Трой младши беше с червен пуловер.

Нейт позна физиономията на пияницата — червените очи, подпухналата плът около тях, капилярите по носа, капчиците пот по челото. Самият той бе изглеждал така години наред. Облекчаването на махмурлука беше част от сутрешната процедура, почти като миенето на зъбите и сутрешния душ. Хапчета, много течности и чаша силно кафе. Ако искаш да си глупав, трябва и да си издръжлив.

— Давате ли си сметка, че все още сте под клетва, мистър Фелан? — започна той.

— Да.

— Намирате ли се под въздействието на някакви наркотици или алкохол?

— Не, сър, не се намирам.

— Добре. Тогава да се върнем към девети декември, деня на смъртта на баща ви. Къде бяхте вие, когато го изследваха тримата психиатри?

— В сградата. Със семейството ми бяхме в една заседателна зала.

— И имахте възможност да наблюдавате целия разговор, така ли?

— Да.

— В стаята имаше два цветни монитора, нали? С диагонал на екрана двайсет и шест инча?

— Щом го казвате. Не съм ги мерил.

— Но несъмнено сте ги виждали, нали?

— Да.

— Пред очите ви не е имало никакво препятствие?

— Не, нямаше.

— И имахте сериозна причина да наблюдавате баща си внимателно?

— Да.

— А чувахте ли думите му?

— Да.

Адвокатите знаеха накъде бие Нейт. Това беше едно от слабите места на аргументите им, но нямаше как да го избегнат. Всеки от наследниците щеше да мине по тази пътека.

— Значи видяхте и чухте всичко по време на прегледа?

— Да.

— Не пропуснахте нищо?

— Не пропуснах нищо.

— Един от психиатрите, доктор Зейдъл, е бил нает от вашето семейство, така ли е?

— Така е.

— Кой го намери?

— Адвокатите.

— Доверили сте се на адвокатите си, за да намерят психиатър за подобно освидетелстване?

— Да.

В продължение на десет минути Нейт го разпитва за това как точно са попаднали на доктор Зейдъл и постигна целта си. Зейдъл бил нает, защото имал чудесна квалификация, отлични препоръки и огромен опит.

— Останахте ли доволен от начина, по който той провеждаше беседата?

— Да речем.

— Имаше ли нещо в поведението на доктор Зейдъл, което не ви хареса?

— Не мога да си спомня.

Придвижването към ръба на пропастта продължи с признанието на Трой младши, че е останал доволен от прегледа, доволен от доктор Зейдъл, доволен от заключението, достигнато от тримата психиатри, и че бе напуснал сградата без капка съмнение в психическото здраве на баща си.

— Кога след прегледа за първи път се усъмнихте в психическото здраве на баща си?

— Когато скочи.

— На девети декември?

— Да.

— Значи се усъмнихте веднага?

— Да.

— Какво ви каза доктор Зейдъл, когато споделихте с него съмненията си?

— Не съм говорил с доктор Зейдъл.

— Не сте?

— Не съм.

— Колко пъти разговаряхте с доктор Зейдъл между девети и двайсет и седми декември, когато беше прочетено завещанието на баща ви?

— Не помня да съм говорил с него.

— Видяхте ли се с него изобщо?

— Не.

— Обадихте ли се в кабинета му?

— Не.

— Виждали ли сте го изобщо след девети декември?

— Не.

Беше го довел до ръба и беше време да го бутне.

— Защо се освободихте от доктор Зейдъл?

Младши бе подготвен до известна степен.

— За това ще трябва да попитате адвоката ми — каза той с надеждата, че Нейт ще го остави на мира поне за малко.

— В момента не разпитвам адвоката ви, мистър Фелан. Попитах ви защо доктор Зейдъл е бил отстранен.

— Ще трябва да попитате адвокатите. Това е част от стратегията ни.

— Адвокатите допитаха ли се до вас, преди да освободят доктор Зейдъл?

— Не съм сигурен. Наистина не мога да си спомня.

— Радвате ли се, че доктор Зейдъл вече не работи за вас?

— Разбира се, че се радвам.

— Защо?

— Защото сгреши. Вижте какво, баща ми беше ловък измамник. Успя да заблуди психиатрите по време на прегледа по същия начин, по който е лъгал хората през целия си живот. След това скочи през прозореца. Изпързаля Зейдъл и останалите. Те се хванаха на номера му, а той очевидно не е бил с всичкия си.

— Защото скочи ли?

— Да, защото скочи, защото остави парите си на никому неизвестна персона, защото не направи опит да защити имотите си от данъците за наследство, защото от доста време беше напълно откачен. Защо според вас изобщо поискахме тази експертиза? Ако не беше смахнат, щеше ли да се налага да го преглеждат цели трима психиатри, преди да подпише завещанието си?

— Но тримата психиатри заявиха, че е бил напълно здрав.

— Да, но сгрешиха. Той скочи. Нормалните хора не се хвърлят от прозореца.

— А какво щеше да стане, ако баща ви беше подписал дебелото завещание вместо ръкописното? И беше скочил след това? И тогава ли щеше да е побъркан?

— Тогава нямаше да сме тук.

Това бе единственият що-годе сполучлив отговор на Трой младши през целия двудневен разпит. Нейт реши да продължи нататък и да се върне към въпроса по-късно.

— А сега да поговорим за „Рустър Инс“ — каза Нейт и раменете на Трой увиснаха с няколко сантиметра. Това бе едно от пропадналите му начинания, нищо повече или по-малко. Нейт обаче и сега искаше да чуе всички подробности. Един фалит водеше до друг. Всеки провал будеше въпроси за другите пропаднали проекти.

Животът на Трой младши беше низ от тъжни, събития. Макар и да му бе трудно да му съчувства, Нейт си даваше сметка, че човекът пред него никога не е имал баща. Бе копнял за помощта на баща си и никога не я бе получил. Джош му бе казал, че Трой Фелан е изпитвал истинска радост, когато начинанията на децата му са се проваляли.

Нейт освободи свидетеля в пет и половина на втория ден. Беше ред на Рекс. Беше чакал цял ден в коридора и много се ядоса, когато разбра, че разпитът му ще остане за следващия ден.

Джош се бе върнал от Ню Йорк и Нейт отиде при него, за да вечерят заедно.