Джон Гришам
Завещанието (40)

41

Два дни приятен труд не доведоха до голям напредък в мазето на църквата „Света Троица“. Все пак беше изпито доста кафе, агнешката яхния най-накрая свърши, известно количество боя и дървен материал отидоха по предназначение и бе изградено едно ново приятелство.

Когато телефонът иззвъня във вторник вечерта, Нейт чистеше пръстите си от боя. Беше Джош, който го викаше в реалния свят.

— Съдия Уайклиф иска да те види утре — каза той. — Опитах се да се свържа с теб по-рано.

— Какво иска? — попита Нейт и в гласа му прозвуча ужас.

— Сигурен съм, че ще ти задава въпроси за новата ти клиентка.

— Джош, наистина имам работа. Занимавам се с дърводелство, боядисване, коване на пирони и такива неща.

— Сериозно?

— Да. Правим мазето на църквата. Времето е най-същественият фактор.

— Не знаех, че имаш такива заложби.

— Трябва ли да идвам, Джош?

— Мисля, че да, приятелю. Съгласи се да поемеш делото и вече го казах на съдията. Трябва да се появиш, драги.

— Къде и кога?

— Ела в кабинета ми в единайсет. Ще отидем там заедно.

— Не искам да виждам фирмата, Джош. Пълна е с лоши спомени. Ще те чакам пред съда.

— Добре. Бъди там в дванайсет. В кабинета на съдия Уайклиф.

Нейт мушна един пън в огъня и се загледа в снега, който прехвърчаше пред прозорците. Можеше да си сложи костюм и вратовръзка, да се заразхожда с куфарче в ръка. Би могъл да изиграе ролята чудесно. Можеше да казва „Да, ваша светлост“ и „Ако обича почитаемият съд“, да възразява и да пече свидетели на бавен огън. Можеше да прави всичко това, което правеха хиляди адвокати всеки ден, но вече не смяташе сам себе си за такъв. Тези дни, слава Богу, бяха приключили.

Щеше да го стори още веднъж, но само веднъж. Опита се да убеди самия себе си, че го прави заради клиентката си, заради Рейчъл, но знаеше, че на нея й е все едно.

Все още не й бе писал, макар че се канеше да го направи от доста време. Писмото до Джеви му бе отнело два часа, в резултат на което се получи страница и половина.

След три дни в снега започваше да тъгува за влажните улици на Корумба с пешеходците, които се разхождаха лениво по тротоарите, с темпото на живот, което диктуваше, че всичко може да почака до утре. Снегът непрестанно се силеше от небето. Може би щеше да забушува виелица, каза си той, да засипе пътя и да не се наложи да ходи там в края на краищата.

 

 

Пак сандвичи от гръцкия деликатесен магазин, пак туршия и чай. Докато чакаха съдия Уайклиф, Джош подреди масата.

— Ето това са съдебните документи по делото — каза той и подаде на Нейт дебела червена папка. — А това е твоят отговор. — Подаде му тънка картонена папка. — Трябва да го прочетеш и подпишеш колкото може по-бързо.

— А внесен ли е отговор от страна на изпълнителите на завещанието? — попита Нейт.

— Утре ще го има. Отговорът на Рейчъл Лейн е тук, вътре, и чака подписа ти.

— Нещо не е както трябва, Джош. Искаш от мен да подам в съда документ, отговор във връзка с оспорено завещание, от името на клиент, който не знае.

— Изпрати й копие.

— Къде?

— На единствения известен адрес. Мисията „Племена на света“ в Хюстън, Тексас. Всичко е в папката.

Нейт поклати глава. Беше объркан от подготовката на Джош. Чувстваше се като пионка върху игрална дъска. Отговорът на Рейчъл Лейн беше дълъг четири страници и отхвърляше, общо и по пунктове, твърденията, изложени в шестте иска, оспорващи завещанието. Нейт започна да ги чете, докато Джош се зае с мобилния си телефон.

Разтоварено от юридическия жаргон и тежките обвинения, делото, общо взето, се свеждаше до решаването на въпроса дали Трой Фелан е бил с всичкия си, когато е подписвал завещанието си, или не. Независимо от изхода процесът щеше да е пълен цирк. Адвокатите щяха да доведат всякакви психиатри, служители, бивши служители, бивши любовници, портиери, прислужници, шофьори, пилоти, бодигардове, лекари, проститутки — всеки, който бе прекарал и пет минути със стареца, щеше да бъде доведен, за да даде показания.

Нейт нямаше да понесе лесно всичко това. Докато четеше, имаше чувството, че папката натежава в ръцете му. Когато войната приключеше, документите по делото щяха да запълнят една цяла стая.

В дванайсет и половина съдия Уайклиф влезе по обичайния си шумен начин и докато сваляше тогата си, се заизвинява, че е толкова зает.

— Вие сте Нейт О’Райли — каза той и протегна ръка.

— Да, ваша светлост, приятно ми е.

Джош успя да прекрати разговора си по мобилния телефон. Седнаха около малката маса и започнаха да се хранят.

— Джош ми каза, че сте открили най-богатата жена на света — каза Уайклиф и премлясна.

— Да, намерих я преди около две седмици.

— Можете ли да ми кажете къде е тя?

— Помоли ме да не казвам. Аз обещах.

— А ще дойде ли да даде показания, когато се наложи?

— Няма да е нужно — намеси се Джош. Естествено, в куфарчето си носеше инструкции, отнасящи се до присъствието на наследничката по време на процеса. — След като не знае нищо за умственото здраве и психическото състояние на мистър Фелан, няма да може да свидетелства.

— Но тя е страна.

— Да, така е. Но отсъствието й може да бъде извинено. Нищо не пречи да водим делото и без нея.

— Извинено от кого?

— От вас, ваша светлост.

— Възнамерявам в подходящо време да подам молба до съда с искане делото да бъде гледано без нея — каза Нейт.

Джош се усмихна.

— Е, предполагам, че ще мислим за това по-късно — каза съдията. — По-скоро се безпокоя за предварителните изслушвания на свидетелите. Излишно е да споменавам, че страните бързат да придвижим нещата.

— Изпълнителите на завещанието ще дадат отговора си утре — каза Джош. — Готови сме за сражението.

— А наследничката?

— Все още работя върху отговора й — каза Нейт, сякаш дни наред се бе трудил усилено. — Но ще мога да го внеса утре.

— Готови ли сте за предварителното изслушване?

— Да, сър.

— Кога ще можем да очакваме документите от клиентката ви?

— Не знам точно.

— Формално погледнато, преди да ги получа, нямам юрисдикция над нея.

— Да, разбирам. Сигурен съм, че документите ще дойдат скоро. Пощенските услуги там са много мудни.

Джош се усмихна.

— Значи я открихте, показахте й копие от завещанието, обяснихте й какво трябва да декларира и се съгласихте да я представлявате?

— Да, сър — отговори Нейт, защото не можеше да каже нищо друго.

— Ще подпишете ли клетвена декларация в този смисъл, за да я приложим към делото?

— Това е доста необичайно — обади се Джош.

— Може би, но ако започнем да разпитваме свидетелите, без тя да е признала юрисдикцията на съда, искам поне да имам нещо, което да показва, че е била уведомена.

— Добра идея — отбеляза Джош, като че ли идеята беше негова. — Нейт ще подпише.

Нейт кимна и отхапа голяма хапка от сандвича си. Надяваше се да го оставят да се нахрани, без да го принуждават да лъже повече.

— Близки ли са били с Трой? — попита Уайклиф.

Преди да отговори, Нейт дъвка колкото се може повече.

— Тази среща е неофициална, нали?

— Разбира се. Събрали сме се на приказки.

Да. А приказките могат да печелят съдебни дела или да ги обричат на неуспех.

— Не мисля, че са били много близки. Не го беше виждала от години.

— Как реагира, когато прочете завещанието?

Тонът на Уайклиф наистина беше бъбрив и Нейт знаеше, че съдията иска да чуе всички подробности.

— Изненада се, меко казано — отговори Нейт сухо.

— Обзалагам се. Попита ли колко е голямо наследството й?

— Да, в края на краищата беше стъписана. Всеки би се стъписал при такива обстоятелства.

— Омъжена ли е?

— Не.

Джош си даде сметка, че въпросите за Рейчъл могат да отнемат доста време, а тези въпроси бяха опасни. Уайклиф не биваше да знае, поне не на този етап, че Рейчъл не се интересува от парите. Ако продължеше да рови, а Нейт продължеше да говори истината, можеше и да изпусне нещо.

— Ваша светлост — намеси се той деликатно, за да отклони разговора в друга посока, — това не е сложно дело. Предварителното изслушване едва ли ще отнеме цяла вечност. Те нямат търпение, ние нямаме търпение. На масата има купчина пари и всички ги искат. Защо да не ускорим изслушването и не фиксираме дата за делото?

Ускоряване на дело за наследство? Това беше нещо нечувано — хонорарите на адвокатите се определяха на час, защо да бързат?

— Интересно — отвърна Уайклиф. — Какво точно имаш предвид?

— Да организираме една среща със страните колкото се може по-бързо. Ще съберем всички адвокати в една стая и ще поискаме от тях да ни дадат списъци с всички възможни свидетели и документи. Ще определим трийсет дни за показанията им и ще насрочим делото за след деветдесет дни.

— Това е ужасно рано.

— Във Федералния съд непрекъснато правим това. А и момчетата от другата страна ще се зарадват, защото клиентите им са останали без пари.

— А вашата клиентка, мистър О’Райли? Тя също ли бърза да получи наследството си?

— Кой не би бързал, ваша светлост? — попита Нейт.

Тримата се усмихнаха.

 

 

Когато Грит най-накрая успя да пробие телефонната отбрана на Харк Гетис, първите му думи бяха:

— Мисля си да отида при съдията.

Харк натисна бутона за запис и отговори:

— Добър ден, Грит.

— Може би ще му кажа истината, че Снийд продава показанията си за пет милиона долара и че нищо от това, което казва, не е истина.

Харк се засмя достатъчно силно, за да го чуе Грит.

— Не можеш да го направиш, Грит.

— Разбира се, че мога.

— Май не си много умен. Чуй какво ще ти кажа, Грит, и ме слушай внимателно. Първо, ти подписа документа заедно с всички останали, така че си съучастник в неправдата, която твърдиш, че е сторена. Второ и по-важно, ти знаеш за Снийд, защото си бил адвокат на Мери Рос. Отношенията между адвокат и клиент са доверителни. Ако разкриеш информация, научена в качеството ти на неин адвокат, ще нарушиш принципа за поверителността, тя ще подаде жалба, а аз ще се погрижа да отнемат адвокатските ти права. Ако направиш някоя глупост, ще се простиш с професията, разбираш ли това?

— Ти си боклук, Гетис. Ти открадна клиентката ми.

— Ако клиентката ти е била доволна от теб, защо й е било да търси друг адвокат?

— Не съм приключил с теб.

— Не прави глупости.

Грит тресна слушалката. Харк се наслади на момента, после се върна към работата си.

 

 

Нейт подкара сам през града. Движеше се с трафика, без да бърза. Мина по моста над река Потомак, покрай мемориала на Линкълн. Прехвърчаше сняг, но обилният снеговалеж се бе разминал. Спря, за да изчака светофара на Пенсилвания Авеню, и погледна в огледалото. Видя сградата, заобиколена от десетина други, в която бе прекарал по-голямата част от последните двайсет и три години. Прозорецът на кабинета му беше на шестия етаж и от колата едва се виждаше.

На Ем Стрийт в Джорджтаун се редяха старите свърталища — баровете и дупките, в които бе прекарвал дълги безпаметни часове с хора, които вече не помнеше. Помнеше обаче имената на барманите. Всяко заведение имаше своя история. По времето, когато пиеше, трябваше да се освободи от напрежението на тежкия ден в кантората или в съда с няколко часа, отдадени на алкохола. Просто не можеше да се прибере у дома без това. На Уисконсин Авеню видя барчето, в което навремето се бе сбил с някакъв студент, който бе по-пиян от самия него. Спорът беше възникнал заради момиче и барманът ги бе изпратил на улицата, за да го решат. На следващата сутрин се бе явил в съда с лепенки по лицето. Малко по-нататък видя кафенето, където бе купил толкова кокаин, че да се отрови. Ченгетата го бяха тарашили, докато той беше в клиниката. Двама наркопласьори бяха заминали за затвора.

Бе прекарал най-славните си дни по тези улици, докато жените му го чакаха у дома, а децата му растяха без него. Срамуваше се от болката, която им бе причинил. Когато излизаше от Джорджтаун, се закле никога повече да не се връща тук.

В къщата на Джош напълни колата с още лични вещи и дрехи и бързо си тръгна. В джоба му имаше чек за десет хиляди долара — хонорара за първия месец. На данъчните дължеше шейсет хиляди, глобата щеше да е минимум още толкова. На втората си съпруга дължеше още трийсет хиляди — неплатена издръжка за децата, докато беше в клиниката при Серджо.

Нямаше как да не плати тези дългове. Даваше си сметка, че нещата във финансово отношение не изглеждат никак розово. За издръжката на по-малките деца трябваше да отделя по три хиляди всеки месец. По-големите не му излизаха по-евтино, защото учеха и плащаха наем. С парите от наследството на Фелан би могъл да преживее няколко месеца, но виждаше, че Джош и Уайклиф се стремят да ускорят нещата, така че и това време скоро щеше да свърши. След като процесът приключеше, щеше да се яви пред някой федерален съдия, да признае, че е нарушил данъчното законодателство, и да предаде разрешителното си да упражнява професията.

Отец Фил го съветваше да не се тревожи за бъдещето. Бог трябвало да се погрижи за хората си. Нейт отново се зачуди дали не злоупотребяваше с търпението на Бога.

 

 

Взе един голям бележник и се опита да напише писмо на Рейчъл. Имаше адреса на „Племена на света“ в Хюстън. Щеше да адресира плика до Рейчъл Лейн, да напише „Лично и поверително“ и да приложи обяснителна бележка.

В мисията би трябвало да знаят коя е тя и къде се намира. Може би някой се бе досетил за истинската й самоличност и сега знаеше, че е наследила Трой Фелан.

Освен това предполагаше, че Рейчъл ще се свърже с централата на мисията си, ако вече не го бе направила. Беше пристигнала в Корумба и му се струваше логично да очаква, че се е обадила и е разказала за посещението му.

Беше споменала годишния бюджет, който й се отпускаше. Вероятно водеше някаква кореспонденция. Ако писмото му попаднеше у когото трябва в Хюстън, може би щеше да попадне и където трябва в Корумба.

Написа датата, после започна: „Скъпа Рейчъл“.

Мина цял час, докато гледаше огъня в камината и се чудеше какво да напише, така че да звучи интелигентно. Най-накрая започна да пише за снега — липсва ли й? Спомня ли си за детството? Имало ли е снегове в Монтана? Сега пред къщата му има поне трийсет сантиметра.

Видя се принуден да признае, че е поел ролята на неин адвокат, и след като стигна до юридическата страна, започна да пише доста по-бързо. Обясни колкото е възможно по-просто какво става в съда.

Разказа й за отец Фил, за църквата и за мазето. За това, че чете Библията и му е приятно. И че се моли за нея.

Написа три страници и се почувства горд от себе си. Прочете ги три пъти и реши, че са достойни за изпращане. Ако писмото някак си стигнеше до колибата й в джунглата, Рейчъл щеше да го препречете няколко пъти и той знаеше, че изобщо няма да се замисли за стиловите му недостатъци. Копнееше да я види отново.