Джон Гришам
Завещанието (4)

4

Според списание „Форбс“ Трой Фелан беше десетият по богатство човек в Америка. Смъртта му беше новина, а фактът, че се е самоубил — истинска сензация.

Пред къщата на Лилиан на Фолз Чърч се бе събрала тълпа репортери, които очакваха да се появи говорител на семейството. Те снимаха роднини и приятели, които идваха и си отиваха, подхвърляха банални въпроси за това как семейството понася случилото се.

Вътре четирите най-големи деца на Фелан се бяха събрали с децата и съпрузите си, за да приемат съболезнования. В присъствието на гостите настроението беше мрачно. Когато гостите си тръгнаха, тонът се промени рязко. Присъствието на внуците на Трой — общо единайсет — принуждаваше Ти Джей, Рекс, Либигейл и Мери Рос поне да се опитват да потиснат празничното си настроение. Беше трудно. Сервирани бяха хубави вина и шампанско, и то по много. Старият Трой не би искал те да тъгуват, нали? По-големите му внуци пиеха повече от родителите си.

Телевизорът във всекидневната беше включен на Си Ен Ен и всеки час слушаха последните съобщения за драматичната смърт на Трой. Някакъв финансов кореспондент беше сглобил десетминутен репортаж за огромното състояние на Фелан и всички се усмихваха.

Лилиан успяваше да запази самообладание и съвсем убедително да играе ролята на опечалена вдовица. Утре щеше да се погрижи за всичко.

Харк Гетис пристигна към десет и каза на близките, че е разговарял с Джош Стафорд. Нямало да има погребение, нито пък някаква служба. Аутопсия, кремация и разпръскване на праха. Така било записано и Джош Стафорд бил готов да защити желанието на клиента си в съда, ако трябва.

Лилиан не даваше пет пари какво ще направят с Трой; на децата също им бе все едно. Въпреки това обаче трябваше да възразят и да поспорят с Гетис. Просто не беше прилично да го изпратят без опело. Либигейл дори успя да пророни сълза и да говори с треперещ глас.

— Не бих се борил срещу желанието на покойния — отбеляза Гетис. — Мистър Фелан е заявил писмено, че волята му е такава, и съдът ще я уважи.

Осъзнаха се бързо. Глупаво беше да пилеят време и пари по съдебни дела. Нямаше смисъл да удължават траура. Защо да влошават положението? Старият и бездруго винаги бе получавал каквото поиска. Освен това от горчив опит знаеха, че не бива да влизат в конфликт с Джош Стафорд.

— Ще се съобразим с волята му — каза Лилиан и децата й кимнаха в знак на съгласие.

Никой не спомена завещанието и не се поинтересува кога ще могат да го видят, макар че въпросът витаеше във въздуха. Най-добре беше да поскърбят както трябва още няколко часа, а после щяха да преминат към деловата страна. След като нямаше да има бдение, погребение или служба, биха могли да обсъдят наследството още утре.

— Защо аутопсия? — попита Рекс.

— Нямам представа — отговори Гетис. — Стафорд каза, че Трой е поискал така, но дори и той не знае защо.

Гетис си тръгна, а останалите продължиха да пият. Престанаха да идват посетители, така че Лилиан си легна. Либигейл и Мери Рос си тръгнаха със семействата си. Ти Джей и Рекс слязоха в билярдната зала в сутерена, заключиха се вътре и минаха на уиски. Дълго след полунощ още играеха, вече съвсем пияни, и празнуваха новите си баснословни богатства.

* * *

В осем сутринта, в деня след смъртта на Трой Фелан, Джош Стафорд се срещна с директорите на групировката „Фелан“. Преди две години мистър Фелан бе назначил самия него в борда, но тази роля не му допадаше.

През последните шест години групировката бе реализирала добри печалби и без помощта на основателя си. Поради някаква причина, може би защото се чувстваше потиснат, Трой бе загубил интерес към управлението на империята си. Задоволяваше се само да следи пазарите и да чете докладите за приходите.

Понастоящем главен изпълнителен директор беше Пат Соломон, когото Трой бе назначил във фирмата си преди повече от двайсет години. Когато Стафорд влезе, Пат бе също толкова нервен, колкото и останалите седем директори.

Причината за тревогите им беше проста — в компанията се знаеше много за съпругите на Трой и потомството му. И най-смътният намек, че групировката „Фелан“ по някакъв начин може да попадне в техни ръце, би накарал всеки директорски борд да тръпне от ужас.

Джош започна с въпросите около погребението.

— Няма да има погребение — каза той навъсено. — Честно казано, няма начин да изразите последната си почит.

Приеха последното без коментар. Ако бе починал нормален човек, щеше да им се стори странно, но беше трудно да се изненадат от каквато и да е постъпка на шефа си.

— Кой ще стане собственик на компанията? — попита Соломон.

— Не мога да ви кажа сега — отвърна Стафорд. Даваше си сметка колко неудовлетворителен е този отговор. — Трой подписа завещанието си минута, преди да скочи, и ме инструктира да не разкривам съдържанието му за определен период от време. Не мога да престъпя волята му при никакви обстоятелства. Поне засега.

— Кога?

— Скоро, но не в момента.

— Значи продължаваме работа както досега?

— Точно така. Бордът на директорите остава в този вид. Утре фирмата ще прави това, което е правила и миналата седмица.

Звучеше добре, но никой не вярваше. Собствеността върху компанията щеше да отиде в други ръце. Трой не бе допуснал подчинените му да купуват акции от компанията. Плащаше на хората си добре, но не бе възприел принципа да ги стимулира чрез личен интерес в компанията. Само малцина от най-приближените му служители притежаваха едва три процента от акциите.

През следващия час спориха върху редакцията на съобщението за пресата и закриха заседанието. Насрочиха следващото за след един месец.

Стафорд се срещна с Тип Дърбан във фоайето и двамата отидоха до моргата в Маклийн. Аутопсията бе приключила.

Причината за смъртта бе очевидна. В тялото нямаше следи нито от алкохол, нито от някакви медикаменти.

Нямаше и тумор. Никакъв рак. В момента на смъртта физическото състояние на Трой беше много добро, макар и да се наблюдаваше известно недохранване.

 

 

Тип наруши мълчанието, когато пресичаха река Потомак по моста Рузвелт.

— Казвал ли ти е, че има тумор в мозъка?

— Да. Няколко пъти. — Стафорд шофираше, но сякаш не забелязваше улиците, мостовете, другите коли. Колко още изненади му беше подготвил Трой?

— Защо е излъгал?

— Кой знае? Опитваш се да анализираш постъпките на човек, който току-що е скочил от четиринайсетия етаж. Мозъчният тумор накара всички да бързат. Всички до един, и аз в това число, смятахме, че скоро ще умре. Беше ексцентричен и заради това идеята за психиатричния преглед изглеждаше чудесна. Трой заложи капана, онези паднаха в него, а сега собствените им психиатри се кълнат, че Трой е бил абсолютно вменяем и в пълно съзнание. Освен това искаше съчувствие.

— Но беше изкукал, нали? В края на краищата се самоуби.

— Трой беше странен в много отношения, но много добре знаеше какво прави.

— Защо скочи?

— Депресия. Беше много самотен.

Намираха се на Конститюшън Авеню, притиснати от задръстването; гледаха втренчено светлините на колите отпред и се опитваха да осмислят нещата.

— Струва ми се нечестно — отбеляза Дърбан. — Подмами ги с обещание за много пари, убеди психиатрите им, че е нормален, а в последната минута ги лиши от наследство.

— Нечестно е — съгласи се Стафорд, — но това е завещание, не е обикновен договор. Завещанието е подарък. По законите на щата Вирджиния човек не е длъжен да завещае на децата си каквото и да било.

— Но те ще оспорват, нали?

— Вероятно. Имат армия адвокати, а парите са много.

— Защо ги е мразил толкова много?

— Смяташе, че са паразити. Срамуваше се от тях. Те вечно се караха с него. Не са спечелили и цент по честен начин, а видяха сметката на доста от неговите милиони. Трой никога не е възнамерявал да им остави каквото и да било. Смяташе, че след като могат да пилеят милиони, ще успеят да пропилеят и милиарди. И беше прав.

— А до каква степен семейните скандали бяха по негова вина?

— До голяма. Трой беше труден характер. Веднъж ми каза, че бил лош баща и ужасен съпруг. Не бил в състояние да се откаже от чуждите жени, особено от тези, които работели при него. Смятал, че ги притежава.

— Помня, че имаше някакви обвинения за сексуален тормоз.

— Уредихме ги тихомълком срещу много пари. Трой не желаеше скандали.

— Има ли шансове да се появят още неподозирани наследници?

— Съмнявам се. Но пък мога ли да знам? И през ум не ми е минавало, че има още една наследничка и че тя ще получи всичко. Умът ми не го побира. Часове наред сме говорили с Трой за състоянието му и за това как ще го разпредели.

— А как ще я открием?

— Не знам. Все още не съм мислим.

* * *

Когато Джош се върна, във фирмата му всичко вреше и кипеше. Беше сравнително малка за стандартите на Вашингтон — само шейсет адвокати. Джош беше основател и главен съдружник. Тип Дърбан и още четирима други бяха наречени „съдружници“, което означаваше, че понякога Джош ги слушаше и делеше с тях част от печалбата. В продължение на трийсет години фирмата му се бе занимавала с тежки дела, но с напредването на възрастта — Джош наближаваше шейсет — прекарваше все по-малко време в съдебната зала и все повече седеше зад отрупаното си с книжа бюро. Би могъл да има и сто адвокати, ако искаше да работи с бивши сенатори, членове на различни лобита или експерти по правната уредба — типичната за Вашингтон върволица. Но Джош обичаше съдебната зала и наемаше само млади колеги, които имаха зад гърба си поне десет дела със съдебни заседатели.

Средната продължителност на кариерата в съда е около двайсет и пет години. Първият инфаркт обикновено намалява темпото толкова, колкото да се отложи вторият. Джош бе избегнал прегряването от свръхобороти, защото се бе занимавал само с лабиринта от юридически проблеми на Трой Фелан — ценни книжа, антимонополни дела, трудово-правни отношения, сливания на корпорации, десетки лични въпроси.

В приемната на голямата кантора го очакваха три групи сътрудници. Още докато събличаше палтото си, две секретарки мушнаха в ръцете му купчина документи и телефонни съобщения. Той седна зад бюрото си и попита:

— Кое е най-спешното?

— Мисля, че това — отговори една от секретарките.

Беше от Харк Гетис, с когото Джош бе разговарял поне три пъти седмично през последния месец. Набра номера и го свързаха веднага. Размениха набързо обичайните любезности, после Харк мина направо към същността.

— Слушай, Джош, можеш да си представиш как тези хора дишат във врата ми.

— Не се и съмнявам.

— Искат да видят проклетото завещание, Джош. Или поне да знаят какво пише вътре.

Следващите няколко реплики щяха да са много съществени и Джош ги бе обмислил внимателно.

— Не бързай толкова, Харк.

Последва кратко мълчание, а сетне Харк попита:

— Защо? Някакъв проблем ли има?

— Самоубийството ме безпокои.

— Моля?! Какво искаш да кажеш?

— Харк, може ли един човек да е с всичкия си секунди преди да се хвърли от четиринайсетия етаж?

Троснатият глас на Гетис се повиши с една октава и стана тревожен.

— Нали чу психиатрите? Дявол да го вземе, записани са на лента.

— Продължават ли да поддържат мнението предвид самоубийството?

— Разбира се, че го поддържат.

— Можеш ли да го докажеш? Харк, нужна ми е помощ, това е всичко.

— Джош, снощи отново ги разпитахме надълго и нашироко. Преценката им си остава същата. Всеки от тях подписа клетвена декларация, дълга осем страници, в която се казва, че мистър Фелан е бил напълно вменяем и отговорен за постъпките си.

— Може ли да видя тези декларации?

— Ще ти ги изпратя по куриер веднага.

— Моля те. — Джош затвори и се усмихна доволно.

След това извика сътрудниците, които го очакваха — умни, напористи млади адвокати. Седнаха около махагоновата маса в единия ъгъл на кабинета.

Най-напред Джош им предаде в резюме съдържанието на саморъчното завещание на Трой и очерта юридическите проблеми, които то би породило. На първата група повери тежкия въпрос с установяването на вменяемостта. Интересуваше го времето, промеждутъка между вменяемостта и лудостта. Искаше да се анализират всички дела, при които дори непряко е възниквал въпросът за завещание, подписано от човек, когото са смятали за побъркан.

Втората група трябваше да проучи собственоръчно написаните завещания — кои са най-ефективните начини за оспорването и защитата им.

Когато остана сам с третата група, донякъде се успокои и седна на стола си. Тези бяха щастливците, които нямаше да прекарат следващите няколко дни в библиотеката.

— Трябва да откриете една персона — каза той, — която, подозирам, не желае да бъде открита.

Разказа им каквото знаеше за Рейчъл Лейн, а то не беше много. Папката от бюрото на Трой съдържаше оскъдна информация.

— Най-напред проучете тази организация, подпомагаща разните племена. Какви са тези хора, как действат, по какъв начин подбират хората си, къде и защо ги изпращат, всичко. След това трябва да намерите частна фирма, която издирва изчезнали хора. Във Вашингтон има много такива. Изберете двете най-добри и утре ще вземем решение. Трето, майката на Рейчъл се е казвала Ивлин Кънингам. Сега е покойница. Трябва да съберем данни за живота й. Предполагаме, че с мистър Фелан са имали кратка връзка, от която се е родило дете.

— Предполагаме? — попита един от сътрудниците.

— Да. Няма да приемаме нищо за истина, докато не проверим.

Отпрати ги и отиде в заседателната зала, където Тип Дърбан беше организирал пресконференция. Никакви камери, само за пресата. Десетина репортери го очакваха с нетърпение, насядали около кръглата маса, осеяна с микрофони и магнетофони. Бяха от големи вестници и сериозни финансови издания.

Започнаха с въпросите. Да, има завещание, подписано в последната минута, но не би могъл да разкрие съдържанието му. Компанията ще продължи да функционира без промени. Не би могъл да говори за това кои ще са новите собственици.

Никой не беше изненадан от факта, че бившите семейства на Трой са разговаряли цял ден с журналисти.

— Носи се слух, че последното завещание на мистър Фелан разпределя наследството му между неговите шест деца. Можете ли да го потвърдите или отречете?

— Не мога. Наистина са само слухове.

— Не е ли имал рак?

— Това е въпрос на аутопсията и не мога да го коментирам.

— Научихме, че няколко психиатри са го изследвали малко преди смъртта му и са го обявили за напълно адекватен и вменяем. Можете ли да го потвърдите?

— Да — кимна Стафорд. — Това е истина.

Следващите двайсет минути бяха посветени на психиатричния преглед. Джош не им каза нищо повече, освен че мистър Фелан е „изглеждал“ вменяем.

Журналистите от финансовите издания искаха цифри. Тъй като групировката „Фелан“ беше частна, почти еднолична собственост, открай време всякаква информация за нея се получаваше много трудно. Това беше възможност — поне така си мислеха — да пооткрехнат поне малко вратата. Джош обаче не им каза кой знае колко.

След един час той се извини и се върна в кабинета си. Секретарката му съобщи, че са се обаждали от крематориума. Били готови да вземат тленните останки на мистър Фелан.