Джон Гришам
Завещанието (36)

37

Лекарят продиктува лечението от леглото си по телефона. Заредете инфузионната система с това и това, забийте иглата във вената му, опитайте се да намерите по-добра стая. Стаите бяха пълни, така че просто го оставиха в коридора в мъжкото отделение, близо до едно разхвърляно бюро, което всички наричаха „сестрински пункт“. Така поне нямаше как да го забравят. Самият той не можеше да направи нищо, освен да чака.

По някое време сутринта се появи санитар с ножица и сряза новите панталони и новата фланелка, за да ги замени с друг болничен халат. Докато траеше операцията, Нейт лежа в коридора съвсем гол цели пет минути пред очите на всички. Никой не забеляза. На Нейт със сигурно му беше все едно. Смениха му чаршафите, защото старите бяха подгизнали. Фланелката и късите панталони отидоха в кофата за боклук и той отново остана без дрехи.

Ако го тресеше прекалено много или стенеше, някоя сестра или лекар, които минаваха край леглото му, отваряха леко кранчето на системата. Ако започнеше да хърка прекалено силно, го затваряха.

Някакъв пациент почина от рак и се освободи място. Избутаха леглото му до стаята и го мушнаха между някакъв работник, току-що загубил крака си, и човек, умиращ от нефункциониращи бъбреци. Лекарят намина два пъти през деня. Температурата на Нейт се колебаеше между 41 и 42 градуса. Валдир се отби късно вечерта, за да го види, но Нейт спеше. След това разказа за случилото се през деня на мистър Стафорд, който не остана доволен.

— Лекарят твърди, че това е нормално — каза Валдир. Беше във фоайето, говореше по мобилния си телефон.

— Не го оставяй да умре, Валдир — изръмжа Джош от Америка.

След това му каза, че ще изпрати пари веднага и че е направил необходимото за новия паспорт.

 

 

Пликът с инфузионния разтвор се изпразни още веднъж и отново никой не забеляза. Минаха часове и ефектът от лекарствата постепенно премина. Беше тъмно като в рог, посред нощ и болните на другите легла не помръдваха, когато Нейт най-накрая се отърси от комата си и показа признаци на живот. Почти не виждаше останалите в стаята. Вратата беше отворена и в коридора мъждукаше слаба светлинка. Никакви гласове, никакви стъпки.

Докосна халата си — беше напоен с пот — и си даде сметка, че пак няма дрехи. Разтри стеклите си очи и се опита да раздвижи схванатите си крака. Челото му пак гореше. Изпитваше жажда и не помнеше кога се е хранил за последен път. Опита се да не мърда от страх да не събуди околните. Надяваше се скоро да се появи някоя сестра.

Чаршафите бяха мокри, така че, когато отново започна да го тресе, нямаше никакъв начин да се стопли. Започна да разтрива краката и ръцете си, но зъбите му не спираха да тракат. След малко престана да го тресе и той се помъчи да заспи, дори се унесе на няколко пъти, но когато нощта стана най-тъмна, отново го втресе. Слепоочията му пулсираха толкова силно, че очите му се насълзиха. Сложи възглавницата над главата си и стисна с всички сили.

В тъмната стая влезе силует, обиколи леглата и най-накрая спря до неговото. Вгледа се в него, докато се мяташе и стенеше, докосна го леко по ръката.

— Нейт — прошепна женски глас.

При нормални обстоятелства щеше да се стресне, но вече бе свикнал с халюцинациите. Свали възглавницата от лицето си и се опита да види фигурата.

— Аз съм Рейчъл — прошепна тя.

— Рейчъл? — учуди се той. Дишаше учестено. Опита се да седне, после да отвори очите си с пръсти. — Рейчъл?

— Аз съм тук, Нейт. Бог ме изпрати, за да те закрилям. — Той протегна ръка към лицето й и тя я улови, после целуна дланта му. — Няма да умреш, Нейт. Бог има планове за твоето бъдеще.

Той не можа да каже нищо. Очите му бавно се адаптираха и успя да я види.

— Това си ти — каза той. — Или пак сънувам?

Отпусна се отново на възглавницата. Мускулите и ставите му също се отпуснаха, той затвори очи, но не пусна ръката й. Болката в слепоочията сякаш намаля. Лицето и челото му престанаха да горят. Болестта бе изсмукала силите му и той отново се унесе в дълбок сън, предизвикан този път не от медикаменти, а от изтощение.

Сънува ангели — момичета в бели роби, които се носеха в облаците над него, дошли, за да го закрилят, и пееха химни, които никога досега не бе чувал, но му се струваха някак познати.

 

 

Напусна болницата по обяд на следващия ден, въоръжен с предписанията на лекаря и придружен от Джеви и Валдир. От треската нямаше и следа, обривът също беше изчезнал. Единственото, което му напомняше за нея, беше леката болка в ставите и мускулите. Настоя да си тръгне и лекарят се съгласи веднага — радваше се, че му се маха от главата.

Първата спирка беше един ресторант, където Нейт изяде огромна купа ориз и порция варени картофи. Избягваше пържолите, за разлика от Джеви. И двамата все още бяха гладни след преживяването в джунглата. Валдир си поръча кафе и започна да пуши цигари, докато се хранеха.

Никой не бе виждал Рейчъл да влиза или излиза от болницата. Нейт бе прошепнал за тайното посещение на Джеви, който бе разпитал сестрите и санитарите. След обяд тръгна из града с надеждата да я открие. Отиде до пристана и разпита хората от последната пристигнала по реката лодка с добитък. Не беше пътувала с нея. Рибарите също не я бяха виждали. Никой не знаеше нищо за бяла жена от Пантанал.

Останал сам в кабинета на Валдир, Нейт набра служебния номер на Джош — не си го спомни лесно. Измъкнаха го от някаква среща.

— Какво става, Нейт?! — възкликна Джош. — Как си?

— Треската премина — отвърна Нейт, докато се люлееше на стола на Валдир. — Чувствам се добре. Малко съм уморен и отпаднал, но иначе съм добре.

— Гласът ти ми звучи бодро. Искам те тук.

— Дай ми ден — два.

— Изпращам самолета, Нейт. Излита довечера.

— Не, не го прави, Джош. Искам да остана още малко.

— Добре. Разкажи ми за жената.

— Намерих я. Тя е незаконната дъщеря на Трой Фелан и не проявява никакъв интерес към парите.

— Как тогава я накара да ги получи?

— Джош, не можеш да накараш тази жена да направи каквото и да било. Опитах, ударих на камък и се отказах.

— Стига глупости, Нейт. Никой не се отказва от такава сума току-така. Не може да не си я вразумил.

— Никакъв шанс, Джош. Тя е най-щастливото същество, което някога съм срещал, и няма никакво намерение да живее някъде другаде, освен сред хората си. Бог иска от нея да е там.

— Но е подписала документите, нали?

— Не.

Последва доста дълга пауза, докато Джош осмисли чутото.

— Сигурно се шегуваш — каза той накрая.

— Не се шегувам. Съжалявам, шефе. Направих всичко възможно да я убедя поне да подпише документите, но без резултат. Никога няма да ги подпише.

— Прочете ли завещанието?

— Да.

— Каза ли й за колко пари става дума?

— Да. Живее сама в колиба със сламен покрив, храни се и се облича непретенциозно, няма водопровод и канализация, няма електричество, телефони и факсове, няма и притеснения за нещата, които пропуска. Живее в каменната ера, Джош. Иска да живее така и никакви пари няма да я разубедят.

— Не го разбирам.

— И аз смятах така, но преди да го видя с очите си.

— Умна ли е?

— Тя е лекар, Джош. Доктор по медицина. Завършила е и семинария. Говори пет езика.

— Доктор?

— Да.

— Каза, че била чудесна?

— Така ли?

— Да, по телефона преди два дни. Мисля, че беше дрогиран.

— Да, бях. Но съм ти казал истината.

— Значи си я харесал?

— Станахме приятели.

Нямаше смисъл да му казва, че тя е в Корумба. Нейт се надяваше да открие Рейчъл бързо, за да опита още веднъж да поговори с нея за наследството, докато се намира в цивилизования свят.

— Беше страхотно приключение — продължи Нейт. — Меко казано.

— Ужасно се безпокоях за теб.

— Успокой се. Все още съм жив.

— Изпратих ти пет хиляди долара. У Валдир са.

— Благодаря, шефе.

— Обади ми се утре.

Валдир го покани на вечеря, но Нейт отказа. Взе парите и излезе, за да поскита сам по улиците на града. Най-напред се отби в един магазин за дрехи, където си купи бельо, къси панталони, няколко бели тениски и високи обувки. Докато отнесе всичко това в хотел „Палас“, се почувства ужасно уморен. Спа два часа.

 

 

Джеви не откри никаква следа от Рейчъл. Наблюдаваше тълпите по оживените улици. Разпитваше хората около реката, които познаваше, но те не бяха чували за такава жена. Обиколи хотелите в центъра и побъбри с момичетата на рецепциите им, но никой не беше виждал американка на четирийсет и две години. Сама.

С напредването на следобеда започна да се съмнява в твърдението на Нейт. Вероятно си бе въобразил всичко поради треската. С такава температура би могъл да повярва и в призраци. Все пак Джеви продължаваше да търси.

Нейт също излезе да поскита, след като дремна и хапна още веднъж. Крачеше бавно, с постоянно темпо. Опиваше се да стои на сянка и през цялото време носеше бутилка минерална вода със себе си. Седна на високия бряг на реката, за да си почине и да се наслади на гледката — джунглите на Пантанал се простираха на стотици мили отвъд реката.

Скоро се умори и се върна в хотела. Пак заспа, но този път го събуди Джеви, който почука на вратата. Бяха се разбрали да се срещнат за вечеря в седем. Сега минаваше осем и когато бразилецът влезе в стаята, веднага се заозърта, за да види дали няма празни бутилки. Нямаше.

Ядоха печено пиле в едно кафене. Наоколо беше пълно с пешеходци, чуваше се музика. Семейства с малки деца купуваха сладолед и се отправяха към домовете си. Тийнейджъри обикаляха на тумби, шляеха се безцелно. Баровете бяха на самите тротоари, млади мъже и жени се отбиваха ту в един, ту в друг. Улиците бяха топли и спокойни — изглежда, никой не се притесняваше, че може да бъде ограбен или застрелян.

На съседната маса някакъв мъж пиеше студена бира и Нейт наблюдаваше всяка негова глътка. След десерта се сбогуваха и се уговориха да се срещнат рано на другия ден, за да продължат търсенето. Тръгнаха в различни посоки. Нейт се чувстваше отпочинал и не му се спеше.

На две пресечки от реката улиците бяха по-тихи. Магазините бяха затворени, домовете бяха тъмни, почти не се мяркаха автомобили. Пред себе си видя светлинните на малка църква. Тук, каза почти гласно, би трябвало да я намеря.

Вратата беше широко отворена и още от тротоара Нейт видя редовете дървени пейки, празния амвон, стенописа — Христос на кръста, и гърбовете на неколцина богомолци, леко приведени напред в молитва и размисъл. Органът свиреше тихо. Нейт спря в преддверието и преброи петима души, седнали далеч един от друг, но никой не приличаше дори бегло на Рейчъл. Пред органа нямаше никой — музиката идваше от високоговорител.

Можеше да почака. Разполагаше с време. Седна на последния ред, сам. Огледа разпятието, пироните, забити в дланите му, раните, агонията, изписана на лицето му. Наистина ли го бяха убили по този ужасен начин? През жалкия си, отдалечен от църквата живот бе чел или бе чул основните неща от живота на Исус — рождество Христово, което се празнуваше на Коледа, ходенето по водата, може би някое и друго от чудесата. Него ли бе погълнал кита или някой друг? Предателството на Юда. Пилат и съдът. Разпъването на кръста и най-накрая възкресението, което се отбелязваше на Великден.

Да, знаеше основното. Може би го бе научил от майка си. Никоя от съпругите му не ходеше на църква, макар че втората беше католичка и почти всяка година на Коледа присъстваше на среднощната литургия.

От улицата дойдоха още трима души. Млад мъж с китара влезе през странична врата. Беше точно девет и половина. Изсвири няколко акорда и започна да пее. Лицето му сякаш беше озарено от думите на вярата и обожанието. Дребна женица от предния ред запляска с ръце и също запя.

Може би песента щеше да привлече Рейчъл? Вероятно копнееше да се помоли в истинска църква, с дървен под и стъклописи, край напълно облечени хора, които четат Библията на съвременен език. Нейт беше убеден, че тя посещава църквите, когато идва до Корумба. Когато песента свърши, младият човек прочете малко от Светото писание и започна проповедта си. Говореше най-бавно от всички, с които Нейт се бе срещнал до този момент по време на малкото си приключение. Нейт слушаше меките, плавни звуци като хипнотизиран и макар че не разбираше и дума, се опитваше да повтаря изреченията. След малко усети, че се унася.

Тялото му беше пречистено от болести и химически съединения. Беше добре нахранен, бодър, отпочинал. Отново бе станал себе си, какъвто бе някога, и това го накара да се почувства потиснат. Настоящето се бе върнало, ръка за ръка с бъдещето. Тежестите, които бе оставил при Рейчъл, го бяха намерили отново — там, в малката църквичка. Искаше му се Рейчъл да е с него в този момент, да държи ръката му, да му помага да се моли.

Ненавиждаше слабостите си. Назова ги една по една и списъкът го натъжи. Демоните го очакваха у дома — добрите и лошите приятели, свърталищата и отвратителните навици, напрежението, на което повече не би могъл да издържи. Не би могъл да прекара живота си с хора като Серджо срещу хиляда долара на ден. И не би могъл да живее безплатно, на улицата.

Младият човек започна да се моли — със затворени очи, леко вдигнал нагоре ръцете си. Нейт също затвори очи и призова Бога. Бог чакаше.

Стисна облегалката пред себе си с две ръце. Повтори списъка, едва чуто назова всички слабости, недостатъци, болести и злини, които някога го бяха изтезавали. Призна всичките. Откри се пред Бога изцяло в един величествен миг на откровение. Не спести нищо. Тежестта бе толкова голяма, че би могла да смаже поне трима души, които и да са. Когато най-накрая свърши, в очите му имаше сълзи.

— Съжалявам — прошепна той на Бога. — Моля те, помогни ми.

Изпита някакво облекчение, като това, което бе дошло с края на треската. Товарът падна от душата му. Сякаш невидима ръка бе изтрила наслоеното само с едно леко движение. Въздъхна дълбоко, но сърцето му препускаше.

Отново чу китарата. Отвори очи и разтри скулите си. Вместо младия мъж на амвона видя самия Христос, агонизиращ и разкъсван от болка, умиращ. Умиращ заради него.

Някакъв глас го зовеше, вътрешен глас, който го караше да излезе от църквата. Почувства се объркан. Раздираха го противоречиви чувства. Очите му пресъхнаха.

Защо плача в малка душна църква в град, където повече няма да бъда, докато слушам песен, която не разбирам? Въпросите идваха един след друг, отговорите му убягваха.

Едно беше Бог да прости огромните му прегрешения и Нейт несъмнено чувстваше облекчение. Съвсем друго бе да направи следващата стъпка — да стане вярващ.

Докато слушаше песента, се бе объркал — не бе възможно Бог да призовава него. Та той беше Нейт О’Райли — алкохолик, женкар, лош баща, още по-лош съпруг, алчен адвокат, данъчен престъпник. И списъкът можеше да продължи още и още.

Беше замаян. Песента свърши и младият мъж се приготви да започне нова. Нейт забързано излезе навън. Когато стигна до ъгъла, се обърна с надеждата да зърне Рейчъл, но и за да се увери, че Бог не е изпратил никого да го следи.

Искаше да поговори с някого. Беше сигурен, че тя е в Корумба, и се закле да я открие.