Джон Гришам
Завещанието (33)

34

Макар и да не притежаваше собственост на свое име и да имаше финансови проблеми през по-голямата част от времето, Рекс Фелан разбираше от числа. Това бе едно от малкото неща, които бе наследил от баща си. Той единствен от всичките наследници си направи труда да прочете и шестте иска за оспорване на завещанието. Когато свърши, осъзна, че шестте юридически фирми всъщност вършат едно и също нещо. Дори му се стори, че някои пасажи са писани от един и същ човек.

Шест фирми се бореха за едно и също нещо и всяка от тях искаше да получи огромен дял. Беше време да въведе малко семейна хармония. Реши да започне с Трой младши — той щеше да е най-лесен, защото адвокатите му настояваха да бъдат етични.

Двамата братя се разбраха да се срещнат тайно. Жените им не се понасяха и караниците можеха да бъдат избегнати, чисто и просто като си замълчат. Рекс каза на Трой младши, че е време да заровят томахавката. Това повеляваше икономическият им интерес.

Срещнаха се на закуска в едно кафене в крайните квартали и след няколко минути разговор за футбол и ядене на гофрети ледът бе разчупен. Рекс премина към деловата част. Започна със Снийд.

— Това е страхотно — изпухтя той. — Буквално може да реши делото в наша полза или да го изпрати по дяволите. — След това разказа всичко поред, като най-накрая стигна до полицата за заема, която всички бяха готови да подпишат, с изключение на адвокатите на Трой. — Твоите хора ще провалят всичко — завърши той мрачно и се огледа предпазливо, сякаш зад бюфета със закуските се криеха шпиони.

— Значи този кучи син иска пет милиона? — попита Трой младши. Все още не вярваше на историята със Снийд.

— Сделката е добра. Слушай, той е готов да каже, че баща ни е написал последното завещание в негово присъствие. Готов е да каже всичко, което трябва, за да го обявят за невалидно. Иска само половин милион предварително. По-късно можем да го прецакаме с остатъка.

Това допадна на Трой младши, а и смяната на адвокатски фирми не беше нищо ново за него. С ръка на сърцето би могъл да каже, че фирмата на Хемба и Хамилтън го потискаше. Четиристотин адвокати. Мраморни фоайета. Картини по стените. Някой трябваше да плаща за тези прояви на добър вкус.

Рекс включи на скорост.

— Чете ли шестте иска?

Трой младши хапна една ягодка и поклати глава.

— Не.

Не беше чел дори иска, подаден от негово име. Хемба и Хамилтън го бяха обсъдили с него и той го бе подписал, само че беше много обемист, а в това време Биф го чакаше в колата.

— Е, аз ги прочетох бавно и внимателно и мога да ти кажа, че, общо взето, са еднакви. Имаме шест адвокатски фирми, които вършат една и съща работа, а това е глупаво.

— И аз съм мислил за това — отбеляза Трой младши.

— И шестте се надяват да забогатеят, когато уредим нещата. Колко ще получат твоите момчета?

— Ами Харк Гетис?

— Двайсет и пет процента.

— Моите искаха трийсет. Споразумяхме се за двайсет. — В очите му проблесна гордост, защото се бе справил по-добре от брат си. — Помисли за цифрите — продължи Рекс. — Нека приемем хипотетично, че сме платили на Снийд. Той ще каже каквото трябва, ще пуснем в ход психиатрите, нещата ще се заплетат и другата страна ще предложи да се споразумеем извън съда. Да кажем, само като пример, че всеки наследник ще получи двайсет милиона. Това прави общо четирийсет за нас двамата. Пет отиват при Харк. Четири отиват при твоите момчета. Това прави девет, а ние ще получим трийсет и един.

— Няма да ми е зле.

— И на мен. Ако обаче махнем твоите момчета от играта и се обединим, тогава двамата ще платим само хонорара на Харк. Не са ни нужни толкова адвокати, Трой. Занимават се с едно и също и чакат момента, в който ще отмъкнат парите ни.

— Мразя Харк Гетис.

— Добре. Аз ще се оправям с него. Не искам от теб да станете приятели.

— А защо да не изхвърлим него и не задържим моите момчета?

— Защото Харк намери Снийд. Защото Харк намери банка, която е готова да заеме парите, с които да купим Снийд. Защото Харк е готов да подпише полицата, докато твоите момчета искат да са етични. Това е гадна работа, Трой, и Харк си дава сметка за какво става дума.

— Струва ми се, че е пълен мошеник.

— Да! Точно така! Но той е нашият мошеник. Ако се обединим с Мери Рос и Либигейл, всеки от нас ще плати много по-малко. Можеш да го сметнеш.

— Никога няма да убедим Либигейл.

— Не е безнадеждно. Когато тримата сме вътре в кюпа, може и да ни послуша.

— Ами онзи главорез, за когото е омъжена? — Трой младши зададе въпроса съвсем искрено. Говореше с брат си, който беше женен за стриптийзьорка.

— Ще ги обработим един по един. Нека се разберем с теб, после ще отидем при Мери Рос. Нейният адвокат, онзи Грит, не е особено умен, струва ми се.

— Няма смисъл да се караме — отбеляза Трой младши тъжно.

— Ще ни струва твърде скъпо. Време е да сключим примирие.

— Мама ще се гордее с нас.

 

 

Индианците използваха възвишението над река Ксеко от десетилетия. Това беше нещо като бивак за рибарите, които понякога замръкваха далеч от селото, и място за почивка при продължителни пътувания. Рейчъл, Лако и още един индианец на име Тен се бяха свили под заслона със сламен покрив и чакаха да отмине бурята. Покривът течеше, а вятърът духаше дъждовните капки странично в лицата им. Бяха изтеглили кануто на брега, след като цял час се бяха борили с бурята. Дрехите на Рейчъл бяха мокри, но поне дъждът беше топъл. Индианците нямаха този проблем, защото бяха почти голи.

Някога тя разполагаше с дървена лодка с мотор, макар и стар, оставена от предшествениците й семейство Купър. Когато имаше гориво, я бе използвала, за да се придвижва между четирите села на индианците. Освен това с нея стигаше до Корумба за два дни. На връщане бяха нужни четири.

Най-накрая моторът бе излязъл от строя, а за нов нямаше пари. Всяка година, когато представяше скромния си бюджет в ръководството на мисията, молеше да й осигурят средства за нов мотор или поне за някой добър на старо. В Корумба беше намерила такъв за триста долара. Мисията обаче не беше много богата и парите отиваха за лекарства и религиозна литература. Съветваха я да се моли и да чака. Може би следващата година щеше да стане.

Рейчъл приемаше нещата безропотно. Ако Бог искаше тя да има нов мотор, щеше да го има. Въпросите „дали“ и „кога“ оставяше на Него. Не беше нейна работа да мисли за това.

Понеже нямаше лодка, обикаляше селищата пеша, почти винаги придружена от куцащия Лако. Веднъж всяка година, през август, убеждаваше вожда да й даде кану и водач, за да стигне до река Парагвай. Там изчакваше някоя лодка, плаваща на юг. Веднъж преди две години бе чакала цели три дни — бе спала в плевнята на малка ферма край реката и постепенно се бе сприятелила с фермера и жена му. Утре, докато чакаше лодка за Корумба, отново щеше да бъде с тях.

Вятърът беше силен. Рейчъл улови ръката на Лако и двамата започнаха да се молят — не за себе си, а за здравето на приятеля им Нейт.

 

 

Сервираха закуската на мистър Стафорд на бюрото му — овесени ядки и плодове. Той заяви, че няма да излиза от кабинета си през целия ден и че не желае никой да го безпокои, а двете секретарки веднага отмениха шестте срещи. В десет му занесоха един кроасан. Джош се обади на Валдир, но му казаха, че адвокатът не е в кантората си и че има работа някъде в другия край на града. Валдир имаше мобилен телефон, защо не се бе обадил?

След това му донесоха материалите за заболяването на Нейт, които един от сътрудниците бе извадил от Интернет. Джош ги прочете — страница и половина, отпечатана на бланка на фирмата. Треската денга е вирусна инфекция, срещаща се във всички тропически райони по света. Разпространява се от комар, наречен Aedes, който най-често хапе през деня. Първите симптоми са: умора, силна болка зад очите, после лека температура, която скоро се повишава и започва потене, гадене и повръщане. С повишаването на температурата се появяват болки в мускулите на прасците и гърба, също и в ставите. След като изброените симптоми са налице, се появява и специфичен обрив. Треската може да отслабне за ден — два, но обикновено след това започва пак, още по-силно. След около седмица симптомите отслабват и заболяването отшумява. Няма лечение или ваксина. Възстановяването след това трае месец при пълна почивка и приемане на много течности.

Това беше заболяването, ако нямаше усложнения обаче. Можеше да прерасне в хеморагична треска или болният да изпадне в кома, което понякога, особено при малки деца, завършваше фатално.

Джош беше готов да изпрати в Корумба частния самолет на Трой Фелан, за да прибере Нейт. На борда щеше да има лекар и медицинска сестра заедно с всичко необходимо.

— Обажда се мистър Валдир — каза секретарката по интеркома. Беше инструктирана да не го свързва с никой друг.

Валдир беше в болницата.

— Току-що проверих как е мистър О’Райли — каза бразилецът бавно и внимателно. — Вече е по-добре, но все още не е на себе си.

— Може ли да говори? — попита Джош.

— Не, все още не. Дават му болкоуспокояващи.

— Добър ли е лекуващият лекар?

— Най-добрият. Приятел ми е. Сега е при него.

— Попитай го кога ще може да се прибере у дома. Ще изпратя в Корумба частен самолет с лекар.

Чу ги как разговарят.

— Няма да е скоро — каза Валдир след малко. — След като го изпишат от болницата, ще трябва да почива.

— Кога ще го изпишат?

Още един кратък отговор.

— Засега не се знае.

Джош поклати глава и хвърли остатъка от кроасана в кошчето за боклук.

— Ти успя ли да поговориш с него?

— Не. В момента спи.

— Слушай, Валдир, налага се да говоря с него колкото се може по-рано, разбираш ли?

— Разбирам. Но трябва да сме търпеливи.

— Не мога да съм търпелив.

— Разбирам, но се опитай да бъдеш.

— Обади ми се пак днес следобед.

Джош затвори телефона и започна да се разхожда. Укоряваше се за решението да изпрати Нейт въпреки слабостите и нестабилността му. Тропиците криеха опасности. Бе го изпратил единствено заради собственото си удобство — за да бъде на друго място още седмица — две, докато оправят нещата във фирмата. От съдружниците единствено Тип Дърбан бе подкрепил това решение — останалите бяха против.

Секретарката на Нейт бе дадена на друг. Един от новите адвокати, който напредваше бързо, напоследък ползваше кабинета му и се говореше, че се чувствал като у дома си.

Освен това, ако тропическата треска се смилеше над Нейт О’Райли, данъчните власти нямаше да са толкова снизходителни.

 

 

Течността в инфузионната система свърши някъде към обяд, но никой не забеляза. Няколко часа по-късно Нейт се събуди. Главата не го болеше, нямаше треска, чувстваше се напълно спокоен. Мускулите му бяха вдървени, но не се потеше. Опипа дебелата марля, която закриваше очите му, после лейкопласта и след малко се реши да види какво става. Иглата беше забита в лявата му ръка, така че започна да чопли лейкопласта с дясната. От съседната стая долитаха гласове, чуваха се стъпки по твърд под. Някой стенеше болезнено и жално съвсем близо до него. Най-накрая успя да отдели лепенката от челото и косата си, като ругаеше този, който я е сложил там. Остави марлята да виси над лявото му ухо. Първото нещо, което видя, беше белеща се бледо жълта боя точно над главата му. Лампите не светеха, през прозореца влизаше слънчева светлина. По тавана имаше големи черни пукнатини и множество паяжини. В средата висеше голям вентилатор, който се въртеше бавно и се клатеше.

Вниманието му привлякоха две стърчащи във въздуха стъпала, покрити с язви и рани. Попривдигна глава и видя, че принадлежат на съсухрен дребен човек, чието легло почти опираше в неговото. Приличаше на мъртвец.

Стенанието идваше от леглото до прозореца. И този нещастник беше дребен и съсухрен. Седеше в средата на леглото, прегърнал коленете си, и понасяше страданието, изпаднал в нещо като транс.

Вонеше на застояла урина и гнилоч, на силен антисептичен разтвор. Откъм коридора долиташе смях — медицинските сестри, изглежда, се забавляваха. Боята по всички стени беше стара и се лющеше. Освен неговото, в стаята имаше още пет легла, всички на колела, оставени безразборно, без никакъв опит за подреждане.

Третият болен беше до вратата. Лежеше гол, ако не се броеше мократа пелена между краката му, и цялото му тяло беше покрито с червени обриви. И той приличаше на мъртвец и Нейт се надяваше наистина да е умрял — за да не се мъчи повече.

Нямаше бутони за повикване на дежурната сестра, нямаше сигнализация и единственият начин да потърсиш помощ бе да се развикаш, а това би могло да разбуди мъртвите. Тези същества като нищо можеха да пожелаят да го посетят.

Прииска му се да избяга — да извади иглата на системата, да стане от леглото и да хукне навън. Рисковете на улицата не бяха толкова големи. Всяко друго място беше по-добро от тази стая, пълна с прокажени.

Краката му обаче тежаха като тухли. Опита се да ги раздвижи, единия, после другия, но безуспешно.

Отпусна глава на възглавницата, затвори очи и му се стори, че ще заплаче. Намираше се в болница в страна от Третия свят. Бе прекарал четири месеца в клиника, която струваше по хиляда долара на ден, в която имаше всичко необходимо, килими, бутони, душове, терапевти, готови да се отзоват и при най-малкото кимване.

Мъжът с обривите изсумтя и Нейт се почувства още по-зле. След това напипа марлята и отново я сложи върху очите си. Този път я залепи още по-здраво отпреди.