Джон Гришам
Завещанието (32)

33

Нейт се събуди веднъж, но не видя нищо. Събуди се пак и беше тъмно. Опита се да каже на Джеви нещо за вода, само една глътка, може би и залък хляб. Гласът му обаче бе изчезнал. Говоренето изискваше усилие и движение, нещо повече, налагаше се да крещи, за да надвика рева на мотора. Ставите го боляха зловещо. Не можеше да помръдне — сякаш беше залепен за алуминиевия под на лодката.

До него под вмирисаната палатка лежеше Рейчъл, коленете й докосваха неговите както тогава, когато седяха на земята пред колибата й и по-късно, край реката. Предпазливо докосване на жена, чиято плът отдавна бе лишена и от най-невинните усещания. Бе живяла сред индианците единайсет години и голотата им поставяше дистанция между тях и всеки цивилизован човек. Дори най-обикновената прегръдка предизвикваше въпроси. Къде да сложиш ръцете си? Къде да държиш? Колко силно да притиснеш? Едва ли бе докосвала някого от мъжете.

Искаше му се да я целуне, макар и само по бузата, защото бе ясно, че с години е била лишена от такава обич.

— Кога беше последната ти целувка, Рейчъл? — искаше му се да я попита. — Била си влюбена. Беше ли физическа тази любов?

Но премълча въпросите си. Вместо това разговаряха за хора, които другият не познаваше. Тя бе имала учител по пиано, чийто дъх миришел толкова лошо, че клавишите пожълтели. Той бе имал треньор по хокей, парализиран от кръста надолу, защото бе счупил гръбнака си по време на игра. Едно момиче от нейната църква забременяло и проповедникът я заклеймил от амвона. След седмица момичето се самоубило. Един от братята му беше умрял от левкемия.

Погали коляното й и му се стори, че й хареса. Не смяташе да продължи обаче — не би си позволил да бъде дързък с една мисионерка.

Беше дошла, за да не допусне той да умре. Самата тя се бе борила с маларията два пъти. Треската се усилваше и отслабваше, обливаха го ледени вълни, после се оттегляха. Гадеше му се. След това с часове нямаше нищо. Тя потупа ръката му и обеща, че той няма да умре. Казва го на всички, помисли си Нейт. Смъртта щеше да е добре дошла.

Докосването изчезна. Нейт отвори очи и протегна ръка към Рейчъл, но тя си бе отишла.

 

 

Джеви го чу да бълнува два пъти. Всеки път спираше лодката, дръпваше палатката, наливаше вода в устата му и мокреше челото му.

— Почти стигнахме — повтаряше непрекъснато. — Почти стигнахме.

Първите светлини на Корумба го накараха да се просълзи. Беше ги виждал десетки пъти при завръщанията си от Пантанал, но никога не ги бе очаквал с такова нетърпение. Блещукаха на хълма в далечината. Започна да ги брои, докато не се размазаха пред очите му.

Наближаваше единайсет вечерта, когато привърза лодката към напукания бетонен кей. Наоколо нямаше жива душа. Изтича нагоре по склона, за да намери телефон.

Когато телефонът иззвъня, Валдир гледаше телевизия по пижама, пушеше последната си за вечерта цигара и не обръщаше внимание на свадливата си жена. Вдигна слушалката, без да стане от стола, после изведнъж скочи.

— Какво има? — попита жена му.

— Джеви се е върнал — отговори той през рамо.

— Кой е Джеви?

Когато мина покрай нея, устремен към вратата, подхвърли:

— Отивам до реката.

Беше й все едно. По пътя през града Валдир се отби у свой приятел лекар, който си бе легнал, и го убеди да отиде до болницата и да ги изчака там.

Джеви крачеше напред-назад по кея. Американецът беше седнал на един камък и бе отпуснал глава над коленете си. Без да кажат дума, двамата го качиха на задната седалка и подкараха с пълна газ.

Валдир искаше да зададе толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне. Укорите можеха да почакат.

— Кога се разболя? — попита той на португалски. Джеви седеше до него и търкаше очите си, за да не заспи. За последен път бе спал в селото на индианците.

— Не знам — отговори той. — Дните са се слели в едно. Това е денга. Обривът се появява на четвъртия или петия ден. Струва ми се, че той го има от два. Не знам.

Караха през центъра, без да обръщат внимание на светофарите. Кафенетата вече затваряха, нямаше много коли.

— Намерихте ли жената?

— Да.

— Къде?

— Близо до планините. Мисля, че е в Боливия. Един ден път южно от Порто Индио.

— Селото беше ли отбелязано на картата?

— Не.

— Как я намерихте тогава?

Никой бразилец не би признал, че се е заблудил, особено пък опитен водач като Джеви. Това щеше да нарани самолюбието му и може би да навреди на бизнеса му.

— Бяхме в един наводнен район, в който картите не означават нищо. Намерихме един рибар, който ни упъти. Как е Уели?

— Уели е добре. Корабчето е потънало. — Валдир бе много по-разтревожен за корабчето, отколкото за момчето.

— Не бях виждал такива бури. Сполетяха ни три.

— Какво каза жената?

— Нямам представа. Не разговарях с нея.

— Изненада ли се, когато ви видя?

— Не мисля. Стори ми се много спокойна и мисля, че хареса нашия приятел.

— Как мина срещата им?

— Попитай него.

Нейт се бе свил на задната седалка и не чуваше нищо. Джеви не би трябвало да знае каквото и да било, така че Валдир не настоя. Щеше да поговори с Нейт по-късно, когато дойдеше на себе си.

Когато стигнаха до болницата, на тротоара ги чакаше санитар с инвалиден стол. Наместиха Нейт на стола и тръгнаха към входа. Въздухът беше топъл и влажен. На стъпалата отпред стояха няколко медицински сестри, пушеха и разговаряха. В болницата нямаше климатична инсталация.

Приятелят лекар беше делови и експедитивен. Формалностите щяха да почакат до сутринта. Прекараха Нейт през едно празно фоайе, после по няколко коридора и го вкараха в малък кабинет за прегледи, където го пое сънлива медицинска сестра. Джеви и Валдир застанаха в ъгъла, докато сестрата и лекарят съблякоха пациента си и после тя го изми с памуци със спирт. Лекарят огледа обрива, който започваше под брадичката и продължаваше до кръста. Цялото тяло на Нейт бе покрито с ухапвания от комари, някои от които бяха разчесани и кървяха. Измери температурата, кръвното налягане, пулса.

— Прилича на денга — каза лекарят след десет минути и започна да изрежда инструкциите си на сестрата. Тя почти не го слушаше, защото бе правила всичко това и преди. Зае се да измие косата на Нейт.

Той промърмори нещо нечленоразделно. Очите му все още бяха подути, така че не можеха да се отворят. Не се бе бръснал цяла седмица. Все едно, че беше паднал в канавката пред някой бар.

— Температурата е висока — отбеляза лекарят. — Бълнува. Ще започнем да вливаме венозно антибиотици и болкоуспокояващи. Давайте му много течности, а по-късно може и да хапне малко.

Сестрата сложи дебела марлена превръзка върху очите на Нейт и я залепи с лейкопласт от едното до другото му ухо. Извади жълт халат от един шкаф и го облече, после откри вената му и заби иглата на системата.

Лекарят провери температурата още веднъж.

— Скоро трябва да започне да спада — каза той на сестрата. — Ако ли не, обади ми се у дома. — Погледна часовника си.

— Благодаря — обади се Валдир.

— Ще го прегледам пак рано сутринта — добави лекарят и си тръгна.

Джеви живееше в края на града, където къщите бяха малки, а улиците — неасфалтирани. Заспа на два пъти, докато Валдир го караше с колата си към дома му.

 

 

Мисис Стафорд беше в Лондон и обикаляше антикварните магазини. Телефонът иззвъня десетина пъти, преди Джош да вдигне слушалката. Електронният будилник показваше 2:30 през нощта.

— Обажда се Валдир — обяви гласът.

— А, да, Валдир… — Джош приглади косата си и примигна. — Надявам се, че има какво да ми кажеш.

— Вашето момче се върна.

— Слава богу!

— Но е много болен.

— Какво? Какво му е?

— Има денга. Това е треска, подобна на маларията. Пренасят я комарите. Тук се среща сравнително често.

— Мислех, че са го ваксинирали против всичко. — Джош стана и се заразхожда нервно.

— За денгата няма ваксина.

— Няма да умре, нали?

— О, не. Сега е в болницата. Имам приятел лекар и той вече се грижи за него. Каза, че момчето ще се оправи.

— Кога ще мога да разговарям с него?

— Може би утре. Има висока температура и в момента е в безсъзнание.

— Намерил ли е жената?

— Да.

Браво, приятел! — каза си Джош. Въздъхна облекчено и седна на леглото. Значи тя наистина беше някъде там.

— Дай ми номера на стаята му.

— Тук няма телефони по стаите.

— Но е сам в стая, нали? Валдир, знаеш, че парите не са от значение. Кажи ми, че се грижат за него както трябва.

— В добри ръце е, но болницата е доста по-различна от вашите.

— Трябва ли да дойда?

— Ако желаеш, но не е необходимо. Не можеш да промениш болницата. Лекарят е много добър.

— Колко време ще бъде там?

— Няколко дни. Ще научим повече на сутринта.

— Обади ми се веднага, Валдир. Говоря сериозно. Трябва да приказвам с него колкото се може по-рано.

— Да, ще се обадя.

Джош отиде в кухнята и си наля малко ледена вода, после се заразхожда из стаята. В три се отказа, направи си силно кафе и слезе в кабинета си в сутерена.

 

 

Тъй като беше богат американец, не пестяха нищо. Във вените на Нейт изливаха най-добрите лекарства, налични в аптеката. Температурата спадна малко, потенето престана. Болката изчезна под въздействието на произведените в Америка химически препарати. Когато сестрата и санитарят го откараха до стаята два часа след като го бяха приели, Нейт хъркаше тежко.

В стаята имаше още петима болни. За щастие очите му бяха превързани и беше в безсъзнание. Не виждаше отворените язви, кошмарното треперене на стареца на съседното легло, безжизненото съсухрено тяло отсреща. Не усещаше миризмата.