Джон Гришам
Завещанието (28)

29

Малцина от индианците край Нейт знаеха, че името на момиченцето е Айеш — беше дете, при това от другото село. Знаеха обаче, че някакво момиченце е било ухапано от змия. През целия ден говореха за това и следяха по-внимателно какво правят собствените им деца.

Докато вечеряха, се разчу, че момиченцето е умряло — пристигна задъхан пратеник, който съобщи новината на вожда и тя се разпространи из колибите само за няколко минути. Майките придърпаха децата си още по-близо до себе си.

Продължиха да се хранят, докато на пътеката не се появиха хора. Рейчъл се връщаше с Лако и другите мъже, които я бяха придружавали през целия ден. Влезе в селото и индианците престанаха да разговарят и да се хранят. Всички впериха погледи в нея. Когато минаваше покрай колибите, хората свеждаха глави. Тя се усмихваше на някои от тях, казваше по нещо почти шепнешком на други, спря при вожда и размени няколко думи с него, после продължи към колибата си. Лако я следваше по петите. Нейт забеляза, че момчето куца силно.

Рейчъл мина близо до дървото, под което Нейт, Джеви и техният индианец бяха прекарали по-голямата част от следобеда, но не ги забеляза. Не гледаше. Беше уморена и тъжна, бързаше да се прибере у дома.

— Какво ще правим сега? — попита Нейт Джеви, който преведе въпроса на португалски.

— Ще чакаме.

— Каква изненада.

Лако дойде при тях, когато слънцето се спускаше зад планините. Джеви и индианеца отидоха да хапнат каквото е останало. Нейт тръгна с момчето към колибата на Рейчъл. Завари я отпред да подсушава лицето и ръцете си с кърпа. Беше се преоблякла, косата й беше мокра.

— Добър вечер, мистър О’Райли — поздрави го тя с ниския си, спокоен глас, който не издаваше никакви емоции.

— Здравей, Рейчъл. Моля те, да оставим официалния тон.

— Седни тук, Нейт — каза тя и посочи един нисък пън, същия като онзи, на който бе седял през последните няколко часа. Задникът все още го болеше.

— Съжалявам за момиченцето — каза той.

— То е с Бог.

— Но родителите му не са.

— Така е. Скръбта им е огромна. Тъжна история.

Рейчъл седна пред вратата, обхвана коленете си с ръце и се загледа в далечината. Момчето застана до едно дърво недалеч, почти невидимо в тъмнината.

— Бих те поканила в колибата си — каза Рейчъл след малко, — но няма да е прилично.

— Не се притеснявай.

— Само брачните двойки могат да остават насаме в колибите си по това време на деня. Такъв е обичаят.

— Когато си в Рим, прави като римляните.

— Рим е много далеч оттук.

— Както и всичко останало.

— Да, както всичко останало. Гладен ли си?

— А ти?

— Не. Но аз не ям много.

— Чувствам се добре. Бих искал да поговорим.

— Съжалявам за днес, но нямаше как. Сигурна съм, че разбираш.

— Естествено.

— Ако искаш, имам малко маниока и плодов сок.

— Не, няма нужда, благодаря.

— Какво прави днес?

— А… Срещнахме се с вожда, закусихме с него, после се върнахме до другото село, взехме лодката, занимавахме се с двигателя, опънахме палатката зад колибата на вожда и те чакахме да се върнеш.

— Харесахте ли се на вожда?

— Очевидно, щом иска да останем…

— Как ти се струват моите хора?

— Всичките са голи.

— Открай време е така.

— Колко е нужно на човек, за да свикне?

— Не знам. Година — две. Постепенно престава да ти прави впечатление, както всичко останало. Изпитвах носталгия цели три години, а дори и сега понякога ми се иска да карам кола, да ям пица, да гледам някой хубав филм. Човек се приспособява.

— Не мога да си го представя.

— Въпрос на призвание. Станах истинска християнка на четиринайсет и тогава разбрах, че Бог иска от мен да бъда мисионерка. Нямах представа точно къде и как, но повярвах в Него.

— Избрал е доста шибано място, дявол да го вземе.

— Приятно ми е да разговарям на английски, но, моля те, не ругай.

— Извинявай. Искам да поговорим за Трой. — Сенките се сгъстяваха бързо. Бяха на два метра един от друг и все още се виждаха, но скоро тъмнината щеше да ги раздели.

— Добре — отвърна тя с някакво примирение.

— Трой е имал три съпруги и шест деца, доколкото знаем. Разбира се, ти се появи абсолютно изненадващо. Явно не е обичал останалите шест, за разлика от теб. На тях не е завещал буквално нищо… Само покрива дълговете им. Всичко останало получава Рейчъл Лейн, родена извънбрачно на втори ноември петдесет и четвърта година в Католическата болница в Ню Орлиънс от майка Ивлин Кънингам, вече покойница. Тази Рейчъл би трябвало да си ти.

Думите му отекнаха в тишината — не се чуваше нищо друго. Рейчъл го изслуша и както обикновено се замисли, преди да отговори.

— Трой не ме обичаше. Не се бяхме виждали цели двайсет години.

— Това не е съществено. Фактът е, че ти е завещал цялото си състояние. Никой не е успял да го попита защо, тъй като веднага след като е подписал последното си завещание, е скочил от една тераса. Нося ти копие.

— Не искам да го чета.

— Нося и някои други документи, които бих искал да подпишеш, може би утре, когато отново стане светло. След това ще мога да си тръгна.

— Какви документи?

— Юридически. За твое добро е.

— Това, което е добро за мен, не е твоя грижа. — Каза го доста рязко и Нейт се сепна от укора.

— Не е така — възрази той с половин уста.

— Така е. Ти не знаеш какво искам, от какво се нуждая или какво харесвам и не харесвам. Нейт, ти не ме познаваш. Как тогава е възможно да знаеш кое е добро за мен?

— Добре, права си. Не те познавам и ти не ме познаваш. Тук съм заради наследството на баща ти. Все още ми е трудно да повярвам, че наистина седя в тъмнината пред една колиба в примитивно индианско селище, забутано в едно блато, голямо колкото щата Колорадо, в страна от Третия свят, която никога не съм виждал, че разговарям с една хубава мисионерка, която освен това е и най-богатата жена в света. Да, права си, не знам кое е добро за теб. Така или иначе обаче, за теб е много важно да прочетеш документите и да ги подпишеш.

— Няма да подпиша нищо.

— О, престани!

— Твоите документи не ме интересуват.

— Още не си ги видяла.

— Разкажи ми за тях.

— Такъв е редът. Моята фирма трябва да легализира завещанието на баща ти. Всички упоменати от него трябва да заявят в съда или писмено, или лично, че са били уведомени за съдебната процедура по завещанието и че им е била предоставена възможност да участват в нея. Това е по закон.

— Ами ако откажа?

— Честно казано, не съм мислил за това. Толкова е просто, че хората винаги го правят.

— Значи трябва да се подчиня на съда в…

— Вирджиния. Ти си под юрисдикцията на гражданския съд там и той ще движи нещата дори и в твое отсъствие.

— Не мисля, че идеята ми харесва.

— Добре. В такъв случай се качи на лодката и заминаваме за Вашингтон.

— Няма да заминавам никъде. — Последва дълга пауза. Тишината изглеждаше още по-тежка, защото тъмнината вече ги бе обгърнала. Момчето седеше под дървото абсолютно неподвижно. Индианците се готвеха за сън в колибите си и не се чуваше нищо, освен от време на време бебешки плач.

— Ще донеса малко сок — каза Рейчъл почти шепнешком и влезе в колибата. Нейт се изправи и се протегна, после прогони няколко комара. Препаратът беше в палатката.

В колибата затрептя някаква светлинка. Рейчъл излезе и донесе глинена купичка, в която имаше пламъче.

— Това са листа от онова дърво там — обясни тя, когато седна на земята до входа. — Горим ги, за да пъдим комарите. Седни по-близо.

Нейт направи каквото му каза. Рейчъл се върна с две чаши, пълни с течност, която не се виждаше.

— Това е макаюно. Прилича на портокалов сок. — Седнаха един до друг на земята и се облегнаха на стената на колибата. Купичката беше до краката им. — Говори тихо — каза Рейчъл. — През нощта всичко се чува на голямо разстояние, а индианците се опитват да спят. Освен това будим любопитството им.

— Не могат да разберат нищо — отбеляза Нейт.

— Да, но въпреки това напрягат слух.

Тялото му не беше виждало сапун от няколко дни и той изведнъж се притесни за личната си хигиена. Отпи малка глътка сок, после още една.

— Имаш ли семейство? — попита го Рейчъл.

— Имах две. Два брака, два развода, четири деца. Сега живея сам.

— Най-лесно е да се разведеш, нали?

Нейт отпи още една глътка от топлата течност. Досега бе успял да избегне страховитата диария, която обикновено сполиташе чужденците по тези места. Надяваше се това питие да е безопасно.

Двама американци сами в пущинаците. След като можеха да разговарят за толкова много други неща, защо не оставеха на мира темата за разводите?

— Всъщност е доста болезнено.

— Но продължаваме напред. Сключваме брак, после се развеждаме. Намираме някой друг, пак брак и пак се развеждаме. И пак намираме някой друг.

— Ние?

— Имам предвид цивилизованите хора. Образованите, сложно устроените хора. Индианците никога не се развеждат.

— Но не са виждали и първата ми жена.

— Неприятна ли беше?

Нейт въздъхна и отпи още малко сок. Гледай да й угодиш, каза си. Ужасно й се искаше да си поприказва със сродна душа.

— Извинявай — каза тя, преди да й отговори. — Не искам да любопитствам. Това не е важно.

— Не беше лош човек, поне в началото. Работех здравата, пиех още повече. Когато не бях в кантората, бях в някой бар. В началото се сърдеше, после стана зла и накрая направо жестока. Нещата ескалираха, излязоха от контрол и започнахме да се мразим.

Кратката изповед приключи само за няколко секунди и бе достатъчна и за двамата. Отломките от някогашния му брачен живот престанаха да са важни веднага след това.

— Ти не си ли се омъжвала? — попита той.

— Не. — Рейчъл отпи глътка. Беше левичарка и когато вдигна чашата си, лакътят й докосна ръката на Нейт. — И Павел никога не се е женил.

— Кой Павел?

— Апостол Павел.

— А… този Павел.

— Четеш ли Библията?

— Не.

— Някога в колежа мислех, че съм влюбена. Исках да се омъжа за него, но Бог ме спря.

— Защо?

— Защото е искал да съм тук. Момчето, което обичах, беше добър християнин, но беше много слабо физически. Никога не би оцеляло при условия като тези.

— Колко време смяташ да останеш?

— Не възнамерявам да се махна.

— Значи ще те погребат индианците?

— Предполагам. Това не ме безпокои.

— Сигурно доста мисионери от вашите умират в пущинаците.

— Не. Повечето се оттеглят и се прибират у дома. Имат семейства, които се грижат за погребението им.

— Ако се прибереш у дома сега, ще имаш много приятели и близки. Ще бъдеш много известна.

— Това е още една причина да не искам да се прибирам. Тук е моят дом. Не са ми нужни пари.

— Не бъди глупава.

— Не съм. За мен парите не означават нищо. Това би трябвало да е очевидно.

— Дори не знаеш за каква сума става въпрос.

— Не съм питала. Днес се залових с работата си, без да мисля за парите. Утре ще бъде същото, вдругиден ще бъде същото.

— Става дума за единайсет милиарда.

— Това би трябвало да ме впечатли, така ли?

— Признавам, че успя да прикове моето внимание.

— Но ти боготвориш парите, Нейт. Ти си част от едно общество, което измерва всичко в пари. Те са се превърнали в религия.

— Така е. Но и сексът играе известна роля.

— Е, да. Секс и пари. Какво друго?

— Слава. Всеки иска да е знаменитост.

— Това е нещастно общество. Хората живеят във вечна надпревара. Работят през цялото време, за да печелят пари, с които на свой ред да купуват неща, за да смайват другите хора. Измерват се с това, което притежават.

— Това важи ли и за мен?

— Ти ще кажеш. Важи ли?

— Предполагам.

— В такъв случай живееш без Бога. Ти си много самотен човек, Нейт. Усещам го. Ти не познаваш Бог.

Думите й го жегнаха и Нейт понечи да се защити, но си даде сметка, че истината го е обезоръжила. Нямаше аргументи, нямаше база, на която да стъпи.

— Вярвам в Бог — каза той искрено, но вяло.

— Лесно е да го кажеш — отбеляза тя все така тихо и спокойно. — И не се съмнявам в искреността ти. Да го кажеш обаче е едно, да живееш по този начин е съвсем друго. Сакатото момче под онова дърво е Лако. Той е на седемнайсет, дребен е за възрастта си и е много болнав. Винаги се разболява първи от всяка болест, която се появи в селото. Съмнявам се, че ще доживее и до трийсет. На него обаче му е все едно. Стана християнин преди няколко години и е най-симпатичният човек от цялото племе. Разговаря с Бог по цял ден. Може би и в момента се моли. Няма тревоги, няма страхове. Ако има някакъв проблем, отива с него при Бог и го оставя там.

Нейт погледна към тъмнината, където беше Лако, но не видя нищо.

— Този малък индианец няма нищо тук, на земята — продължи Рейчъл. — Той обаче трупа богатства на небето. Знае, че когато умре, ще бъде цяла вечност със своя създател. Лако е богат.

— А Трой?

— Съмнявам се Трой да е вярвал в Исус, когато е умрял. Вероятно в момента гори в ада.

— Не го вярваш.

— Адът е много истинско място, Нейт. Прочети Библията. В момента Трой би дал единайсетте си милиарда долара за чаша студена вода.

Нейт не беше подготвен да води теологически спорове с една мисионерка и го знаеше. Известно време не каза нищо и Рейчъл схвана намека. Времето минаваше, скоро всички деца в селото бяха заспали. Нощта беше много тъмна и спокойна. Нямаше луна или звезди, единствената светлинка беше от пламъчето до краката им.

Рейчъл го докосна леко, потупа го три пъти по ръката и въздъхна:

— Извинявай. Не трябваше да казвам, че си самотен. Как бих могла да зная?

— Няма нищо.

Пръстите й се задържаха върху ръката му, сякаш искаше да докосва нещо.

— Нейт, ти си добър човек, нали?

— Не, истината е, че не съм добър човек. Върша множество лоши неща. Аз съм слаб и уязвим, не искам да говоря за това. Не дойдох тук, за да открия Бог. Да открия теб беше достатъчно трудно. Законът изисква от мен да ти дам тези документи.

— Няма да ги подпиша и не искам парите.

— Хайде…

— Не настоявай. Решението ми е окончателно. Да не говорим повече за парите.

— Но те са единствената причина да съм тук.

Тя отдръпна пръстите си, но някак си тялото й се приближи и коленете им се докоснаха.

— Съжалявам, че си бил път напразно.

Замълчаха. Искаше да се облекчи, но мисълта да се отдалечи на повече от три крачки в която и да било посока го ужасяваше.

Лако каза нещо и го стресна. Беше едва на няколко метра от тях, а не се виждаше изобщо.

— Иска да се прибере в колибата си — обясни Рейчъл и стана. — Отиди си с него.

Нейт се надигна бавно и застана на крака. Мускулите все още го наболяваха.

— Искам да си тръгвам утре — каза той.

— Добре. Ще говоря с вожда.

— Няма да е проблем, нали?

— Вероятно не.

— Искам да ми отделиш половин час, поне за да хвърлиш едно око на документите и да ти покажа копие на завещанието.

— Ще поговорим. Лека нощ. — Докато крачеха по пътеката към селото, Нейт буквално дишаше във врата на Лако.

— Тук — прошепна Джеви в тъмното. Някак си бе успял да уреди два хамака на малката веранда в сградата на мъжете. Нейт го попита как. Джеви обеща да му разкаже на сутринта.

Лако изчезна в тъмнината.