Джон Гришам
Завещанието (23)

24

Индианците се оказаха от племето гуато, коренно население, което живееше като предците си и предпочиташе да няма контакти с външния свят. Отглеждаха храната си на малки ивици земя, ловяха риба в реките и ловуваха с лъкове и стрели.

Очевидно бяха корави хора. След час Джеви усети миризма на дим. Качи се на едно дърво недалеч от лодката и когато стигна на около десет метра височина, видя покривите на колибите им. Извика Нейт да се качи при него.

Нейт не се бе катерил по дървета от четирийсет години, но в момента нямаше какво друго да прави. Качи се доста по-неумело от Джеви и най-накрая се оказа кацнал на крехък клон. Прегърна ствола с една ръка. Видя сламените покриви на колибите. Димът се издигаше между две от тях, но не виждаха огъня.

Може би беше близо до Рейчъл Лейн? Може би тя беше някъде там, при тези колиби, и обсъждаше с хората какво да правят? Ако беше така, щеше ли да изпрати някой воин, за да ги повика, или просто щеше да дойде и да каже „здрасти“?

— Селото е малко — отбеляза Нейт, като се опитваше да не мърда.

— Може да има и други колиби.

— Според теб какво правят сега?

— Говорят. Просто говорят.

— Добре. Не ми е приятно, че го казвам, но трябва да действам. Тръгнахме от „Санта Лора“ преди осем часа и половина. Искам да се върнем при Уели преди мръкнало.

— Няма проблем. На връщане ще се движим по течението. Знам пътя и ще се приберем бързо.

— Значи смяташ, че всичко е наред?

Джеви кимна, сякаш не му бе минавало през ум, че може да се наложи да се спуснат по Кабикса през нощта. Нейт беше мислил за това. Особено го безпокояха двете големи езера с множество притоци, които изглеждаха абсолютно еднакви дори и през деня.

Намерението му беше чисто и просто да каже „здрасти“ на Рейчъл Лейн, да й разкаже какво е станало, да я запознае с юридическите аспекти, да й покаже документите, да вземе подписите й, да отговори на въпросите й, да й благодари и да приключи разговора колкото е възможно по-бързо. Безпокоеше се, защото времето напредваше, заради кашлящия мотор и дългия път до „Санта Лора“. Може би тя щеше да иска да говори, може би не. Може би чисто и просто щеше да го помоли да си тръгне и да не се връща никога вече.

Слязоха от дървото и Нейт отново започна да дреме, когато най-накрая Джеви видя индианците. Каза нещо и посочи с ръка. Нейт се обърна натам.

Приближаваха бавно, един след друг, водени от възрастен мъж. Беше набит, с голямо шкембе и носеше някаква дълга пръчка. Не изглеждаше остра и опасна. Близо до върха беше украсена с красиви пера и Нейт предположи, че е някакъв церемониален жезъл. Вождът светкавично премери натрапниците с поглед и заговори на Джеви.

— Защо сте дошли? — попита той на португалски. Не беше дружелюбно настроен, но в поведението му нямаше и агресивност. Нейт разгледа жезъла по-внимателно.

— Търсим една американка, мисионерка — обясни Джеви.

— Откъде сте? — попита вождът и погледна Нейт.

— От Корумба.

— А той?

— Той е американец. Трябва да намери жената.

— Защо трябва да намери жената?

Това бе първият знак, че тези индианци може би знаеха къде е Рейчъл Лейн. Дали не се криеше някъде в селото, или може би беше в гората и слушаше?

Джеви се впусна в дълъг разказ за това как Нейт пропътувал огромно разстояние и едва не загубил живота си. Ставало дума за нещо много важно, засягащо тях, американците, което нито той самият, нито индианците можели да разберат.

— Заплашва ли я нещо?

— Не, нищо.

— Не е тук.

— Каза, че не е тук — обясни Джеви на Нейт.

— Кажи му, че според мен е лъжливо копеле — отвърна Нейт спокойно.

— Не мисля.

— Виждали ли сте някъде тази жена? — попита Джеви след това.

Вождът поклати глава.

— Не.

— А чули ли сте нещо за нея?

В началото индианецът не отговори, а премери Джеви с очи, сякаш искаше да прецени дали на този човек може да се вярва. След това кимна едва забележимо.

— Къде е тя? — попита Джеви.

— При друго племе.

— Къде?

Индианецът отговори, че не е сигурен, но въпреки това започна да обяснява. Някъде на север или запад, заяви той и направи жест с копието си, който обхвана половината Пантанал.

— Гуато? — попита Джеви.

Вождът се намръщи и поклати глава, сякаш жената живееше при недостойни хора.

— Ипика — каза гласно.

— Далеч ли е?

— Ден път.

Джеви се опита да определи разстоянието по-точно, но скоро разбра, че времето за индианците не означава нищо. Денят не беше нито двайсет и четири часа, нито дванайсет. Денят си беше ден. Тогава прибягна до понятието „половин ден“ и постигна известен напредък.

— Дванайсет до петнайсет часа — обясни той на Нейт.

— Но ако сме с кану като техните, нали? — прошепна Нейт.

— Да.

— Колко време ще ни отнеме с лодката?

— Три-четири часа. Ако успеем да намерим мястото.

Джеви извади две карти и ги разгъна на тревата. Индианците наклякаха около вожда си, изпълнени с любопитство.

За да разберат къде трябва да стигнат, най-напред трябваше да установят къде са. Нещата тръгнаха на зле, когато вождът обясни, че реката, по която бяха дошли, всъщност не е Кабикса. След срещата с рибаря бяха объркали ръкавите и бяха попаднали при индианците гуато. Джеви прие новината тежко и я сподели с Нейт.

Нейт я прие още по-тежко. Бе поверил живота си в ръцете на Джеви.

Шарените навигационни карти не означаваха нищо за индианците и те скоро престанаха да им обръщат внимание. Джеви взе да чертае маршрута наново. Започна от реката, край която бяха, и постепенно, като непрекъснато говореше с вожда, започна да определя пътя в северна посока. Вождът черпеше информация от двама младежи. Те, обясни той, били отлични рибари и от време на време стигали чак до река Парагвай.

— Наеми ги — прошепна Нейт.

Джеви опита, но докато преговаряше, установи, че двамата никога не са виждали хора от племето ипика, че не държат да ги виждат, че не са наясно къде точно се намират и че не схващат идеята за платения труд. Отгоре на това вождът не искаше да ги пусне.

Джеви продължи да чертае новия маршрут на север от един речен ръкав в друг, докато в един момент стана ясно, че вождът и рибарите не могат да постигнат съгласие по въпроса накъде трябва да продължат по-нататък. Джеви сравни рисунката с картата си.

— Открихме я — каза той след малко на Нейт.

— Къде?

— Ето тук има село на ипика. Южно от Порто Индио, в подножието на планините. Ако се движим по описанието на индианците, ще стигнем недалеч от него.

Нейт се наведе над картата и попита:

— Как точно ще стигнем до него?

— Мисля, че трябва да се върнем на „Санта Лора“. Ще пътуваме на север половин ден по Парагвай, после с корабчето ще се доберем до селището.

Голямата река наистина минаваше близо до мястото и идеята да стигнат дотам с корабчето се стори разумна на Нейт.

— Колко ще пътуваме с лодката? — попита той.

— Някъде около четири часа.

„Някъде около“ в Бразилия можеше да означава всичко. Все пак разстоянието на картата изглеждаше по-малко от онова, което бяха изминали от сутринта.

— Какво чакаме тогава? — попита Нейт и се усмихна на индианците.

Джеви започна да благодари на домакините си и да сгъва картите. Сега, когато натрапниците решиха да си тръгват, индианците се отпуснаха и пожелаха да проявят гостоприемство. Предложиха им храна, която Джеви отказа. Обясни им, че бързат, защото трябва да стигнат до голямата река, преди да се стъмни.

Нейт заотстъпва към лодката ухилен. Индианците искаха да я разгледат и приближиха към брега, вперили любопитни погледи в Джеви, който се зае с двигателя. Когато го запали, те се дръпнаха назад уплашено.

В обратна посока реката, която и да бе тя, им се стори съвсем различна. Малко преди първия завой Нейт се обърна и видя, че индианците все още стоят на брега.

Наближаваше четири следобед. С малко повече късмет биха могли да прекосят двете езера преди мръкнало, после да продължат по Кабикса. Уели щеше да ги чака с ориз и боб. Докато Нейт правеше тези сметки, паднаха първите капки дъжд.

 

 

Оказа се, че не свещите са причина за кашлянето на мотора. Млъкна изцяло след около петдесет минути. Лодката продължи да се движи по течението, а Джеви свали капака и нападна карбуратора с една отвертка. Нейт попита дали би могъл да помогне, но Джеви заяви, че не би могъл. Поне не за двигателя. Все пак би могъл да вземе едната кофа и да започне да изгребва дъждовната вода. Също така би могъл да вземе едното весло, за да се опита да задържи лодката в средата на течението.

Направи и двете. Движеха се, макар и доста по-бавно, отколкото на Нейт му се искаше. Дъждът ту започваше, ту спираше. Наближиха остър завой и реката стана много плитка, но Джеви бе твърде зает, за да обърне внимание. Лодката набра скорост и бързеят ги насочи към едни гъсти храсталаци.

— Няма да се справя сам — каза Нейт.

Джеви грабна другото весло и насочи лодката с носа напред, така че да не се обърне.

— Чакай! — извика той, когато се забиха в храстите. Наоколо се виеха лиани и клони. Нейт не преставаше да работи с веслото.

Зад рамото му в лодката падна малка змия. Не я видя. Джеви я вдигна с веслото и я изхвърли във водата. Предпочете да не споменава за случилото се.

Продължиха да се борят с течението още няколко минути, но също така и помежду си — Нейт някак си съумяваше да гребе не накъдето трябва и ентусиазмът му наистина заплашваше да обърне лодката. Най-накрая се измъкнаха от гъсталака, Джеви взе двете весла и намери друга работа на Нейт — да стои над двигателя с разгърнато пончо, така че карбураторът да не се намокри. Нейт застана като ангел с разперени криле, опрял единия си крак на борда, на сантиметри от резервоара с гориво, замръзнал от страх.

Минаха двайсет минути, през които лодката се носеше лениво по течението на тясната река. С парите на Фелан можеха да се купят всички извънбордови двигатели, последна дума на техниката, които се продаваха в Бразилия, само че сега Нейт трябваше да наблюдава как един аматьор механик се боричка с нещо, което е по-старо от самия него.

След малко Джеви завинти капака на мястото му и се зае с регулатора, което продължи цяла вечност. Най-накрая се приготви да дръпне жилото на стартера и Нейт започна безмълвно да се моли. На четвъртото дърпане чудото стана — двигателят запърпори, макар и не така гладко, както преди. Кашляше и прескачаше. Джеви се опита да регулира притока на гориво, но без особен успех.

— Ще трябва да се движим по-бавно — съобщи той, без да погледне Нейт.

— Добре, няма проблем. Щом знаем къде сме…

— Всичко е наред.

Бурята премина над планините в Боливия и се спусна с грохот над Пантанал. Беше като онази, която едва не ги уби със самолета. Нейт седеше на дъното на лодката, увит в пончото, и гледаше реката, когато почувства първия порив на вятъра. Дъждът рязко се усили. Обърна се към Джеви — бразилецът виждаше какво става, но мълчеше. Небето притъмня, стана почти черно. Облаците се спуснаха толкова ниско, че скриха планините; валеше като из ведро.

Нямаше къде да се подслонят, за да изчакат да отмине бурята. Навсякъде наоколо на мили разстояние имаше само вода, чието ниво се покачваше — единственият им ориентир бяха дърветата и върховете на храстите. Трябваше да стоят в лодката, защото нямаха друг избор.

Вятърът духаше отзад и придаваше допълнителна скорост на лодката. Дъждът ги блъскаше по гърбовете. Небето потъмня още повече. На Нейт му се искаше да се скрие под седалката, но нямаше как — лодката се пълнеше с вода. Провизиите им се мокреха. Взе едната кофа и се зае да изгребва.

Стигнаха до един ръкав и Нейт беше сигурен, че не са минавали оттук. Очертанията на брега едва се виждаха. Джеви намали скоростта, за да се огледа, после даде рязко газ и подкара вдясно, сякаш знаеше къде отива. Нейт беше убеден, че са се заблудили.

След няколко минути реката изчезна сред гора от гнили стволове — нямаше начин да не ги запомнят, ако ги бяха виждали. Джеви обърна лодката назад. Сега бурята ги блъскаше в лицата и гледката беше страховита. Небето беше черно. Повърхността на водата вреше от едрите капки дъжд.

Стигнаха до разклонението на ръкава, размениха няколко думи и тръгнаха по другото разклонение.

* * *

Малко преди да се стъмни, прекосиха голяма наводнена равнина, сезонно езеро, което напомняше онова, в което бяха срещнали рибаря. Нямаше го.

Джеви избра един от няколкото притока и продължи по него, сякаш бе минавал по тези места десетки пъти. Светна мълния и за част от секундата видяха къде се намират. Дъждът отслабна. Бурята като че ли отминаваше.

Джеви спря двигателя и огледа бреговете.

— Какво мислиш? — попита го Нейт. Не бяха разговаряли много по време на бурята. Бяха се заблудили — това бе сигурно, но не искаше да принуждава Джеви да го признае.

— Трябва да направим бивак — отвърна Джеви. Беше по-скоро предложение, отколкото план.

— Защо?

— Защото се налага да преспим някъде.

— Можем да спим на смени, без да спираме — каза Нейт. — Така ще е по-безопасно. — Каза го с увереността на човек, който от години плава по реките наоколо.

— Може би. Въпреки това смятам, че трябва да спрем тук. Ако продължим в тъмното, можем да се загубим.

Загубихме се преди три часа, много искаше да каже Нейт.

Джеви насочи лодката към обраслия с храсталаци бряг. Продължиха близо до него и затърсиха подходящо място с фенерчетата си. Нейт се взираше във водната повърхност, за да види светещи червени точки, очи на алигатор. За щастие не откри. Най-накрая намериха подходящо дърво на около три метра от водата и завързаха лодката за него.

Вечеряха от рибките, сега полусухи, банани и сирене. Когато вятърът утихна, дойдоха комарите. Извадиха препарата. Нейт намаза врата и лицето си, дори клепачите и косата си. Малките гадинки се движеха на черни облаци и бяха особено жестоки и кръвожадни. Дъждът беше спрял, но двамата останаха с пелерините — комарите не можеха да пробият пластмасата.

Към единайсет небето донякъде се прочисти, но нямаше луна. Лодката леко се поклащаше. Джеви предложи да поеме първата вахта. Нейт се опита да намери достатъчно удобно положение за сън — опря глава върху сгънатата палатка и опъна крака. Пончото му отпред се отвори и комарите се спуснаха стръвно към корема му. Нещо изпляска във водата, може би влечуго. Алуминиевата лодка определено не беше предназначена за почивка.

И дума не можеше да става за спане.