Джон Гришам
Завещанието (2)

2

Седя и гледам през стените от тъмни стъкла. В ясен ден виждам върха на мемориала на Вашингтон, който е на шест мили оттук, но не и днес. Днес е неприятно и студено, ветровито и облачно — нелош ден за умиране. Вятърът отбрулва и последните листа от дърветата и ги пръска по паркинга.

Защо се безпокоя за болката? Какво лошо има в това да изпиташ малко страдание? Аз самият съм причинил повече страдания от които и да било десет души по света.

Натискам бутон и Снийд се появява. Покланя се и започва да бута стола ми — през вратата на апартамента в мраморното фоайе, нататък по мраморния коридор, през друга врата. Приближаваме, но не чувствам никакво безпокойство.

Накарал съм психиатрите да ме чакат повече от два часа.

Минаваме покрай кабинета ми и кимвам на Николет, последната ми секретарка — мило младо същество, към което съм доста привързан. Ако имах малко повече време, би могла да стане номер четири.

Но няма време. Остават минути.

Очаква ме цяла тълпа — глутница адвокати и някакви психиатри, които ще решат дали съм с всичкия си. Събрали са се около дългата маса в заседателната ми зала и когато влизам, всички разговори утихват и всички очи се насочват към мен. Снийд ме оставя в единия край на масата, до моя адвокат Стафорд.

Във всички посоки са насочени камери, техниците се суетят, за да ги фокусират. Всеки шепот, всяко движение, всяко вдишване ще бъде записано, защото на опасност е изложено едно богатство.

Последното завещание, което подписах, даваше малко на децата ми. Подготви го както винаги Джош Стафорд. Тази сутрин го унищожих.

Седя тук, за да докажа на света, че умът ми е достатъчно ясен, за да мога да направя ново завещание. След като това стане, разпределението на имуществото ми няма да може да се оспорил.

Тримата психиатри са седнали точно срещу мен — всяко семейство е наело по един. На сгънати картончета пред тях са изписани имената им: доктор Зейдъл, доктор Флоу, доктор Тайшен. Разглеждам очите и лицата им. Тъй като трябва да изглеждам нормален, налага се да ги погледна в очите.

Очакват от мен да направя нещо смахнато, но аз ще ги изям за обяд.

Стафорд ще ръководи представлението. Когато всички са се настанили и камерите са включени, той започва:

— Името ми е Джош Стафорд и съм адвокат на мистър Трой Фелан, който седи вдясно от мен.

Заемам се с докторите един по един, лице в лице, очи в очи, докато не мигнат и не отклонят поглед. И тримата са с тъмни костюми. Зейдъл и Флоу имат рошави бради. Тайшен е с папийонка и няма вид на повече от трийсетгодишен. Семействата бяха получили правото да наемат когото си поискат.

— Целта на тази среща — продължава Стафорд — е да дадем възможност на група психиатри да прегледат мистър Фелан и да определят психическото му състояние във връзка с подписването на завещанието му. В случай че господата установят пълната му вменяемост, мистър Фелан възнамерява да подпише завещание, с което ще се разпореди какво да стане с имуществото му след неговата смърт.

Стафорд чуква с химикалката си върху дебелото два сантиметра завещание, което е пред нас. Сигурен съм, че камерите снимат в едър план, както и че при вида на документа по гърбовете на децата ми и жените ми, пръснати на различни места в сградата ми, полазват тръпки.

Не са виждали завещанието и нямат такова право. Завещанието е личен документ, който може да се отвори само след смъртта. Наследниците могат само да гадаят за съдържанието му. Моите наследници са чували единствено намеци — лъжи, които съм планирал внимателно.

Беше им внушено, че състоянието ми някак си ще бъде разпределено справедливо между децата, а бившите ми съпруги ще получат щедри подаръци. Те знаят това. Те го чувстват. Молили са се горещо седмици, дори месеци наред. За тях въпросът е на живот и смърт, защото са затънали в дългове. Предполага се, че завещанието, което сега е пред мен, ще ги направи богати и ще сложи край на караниците. Подготви го Стафорд и с мое разрешение очерта пред адвокатите им съдържанието му в общи линии. Всяко от децата трябваше да получи между триста и петстотин милиона, а всяка от бившите ми съпруги — по петдесет. Бях се погрижил за тези жени много добре при разводите, но, разбира се това отдавна е забравено.

Общата стойност на подаръците за семействата възлизаше на около три милиарда долара. Властите щяха да приберат няколко милиарда, а останалото отиваше за благотворителност.

Значи е разбираемо защо са тук, напудрени, издокарани и трезви (през повечето време), защо следят със стаен дъх мониторите, очакват и се надяват старецът да се справи. Сигурен съм, че са казали на психиатрите си: „Не бъдете прекалено взискателни към стария. Искаме го нормален.“

След като всички са толкова доволни, тогава защо е нужен този цирк с прегледа? Защото ще ги прецакам за последен път и искам да го направя както трябва.

Психиатрите са моя идея, но децата ми и техните адвокати са твърде тъпи, за да го осъзнаят.

Започва Зейдъл:

— Мистър Фелан, можете ли да ни кажете коя дата сме днес, колко е часът и къде се намираме?

Чувствам се като първокласник. Отпускам брадичката си на гърдите и мълча като пън достатъчно дълго, за да се изправят на нокти и да зашептят: „Хайде, смахнато дърто копеле! Не може да не знаеш кой ден сме днес!“

— Понеделник — казвам благо. — Понеделник, девети декември 1996 година. Намираме се в моя офис.

— Колко е часът?

— Около два и половина следобед — отговарям. — Не нося часовник.

— А къде се намира вашият офис?

— В Маклийн, Вирджиния.

Флоу се навежда към микрофона.

— Можете ли да изредите имената на децата си и рождените им дати?

— Не. Имената може би, но не и рождените дати.

— Добре, кажете ни имената.

Не бързам. Рано е да се показвам умен. Искам да се потят още.

— Трой Фелан младши, Рекс, Либигейл, Мери Рос, Джийна и Рамбъл. — Произнасям ги така, сякаш дори мисълта за тях ми причинява болка.

Флоу има право на допълнителен въпрос.

— Имало е и седмо дете, нали?

— Да.

— Помните ли името му?

— Роки.

— Какво се случи с него?

— Загина при катастрофа. — Седя на инвалидния стол изправен, с вдигната глава, очите ми се местят от един психиатър на друг и излъчвам разум за пред камерите. Сигурен съм, че децата и жените ми се гордеят с мен, докато гледат мониторите в стаите, където са, стиснали ръцете на настоящите си партньори, и се усмихват на алчните си адвокати, защото старият Трой засега се справя с прегледа.

Гласът ми може да е нисък и глух, може да им приличам на откачалка с бялата копринена роба, сбръчканото си лице и зелената чалма, но отговорих на въпросите им.

Хайде, старче, молят се те.

— Какво е физическото ви състояние в момента? — пита Тайшен.

— Чувствал съм се и по-добре.

— Говори се, че имате злокачествен тумор.

Право на въпроса.

— Мислех, че това е психиатричен преглед — казвам аз и поглеждам към Стафорд, който не успява да сдържи усмивката си. Правилата обаче позволяват да се задават всякакви въпроси. Това не е съдебна зала.

— Така е — съгласява се Тайшен учтиво, — но всички въпроси имат своето значение.

— Разбирам.

— Ще отговорите ли на този?

— На кой?

— За тумора.

— Разбира се. В главата ми е, голям колкото топка за голф, и непрекъснато расте, не подлежи на операция и лекарят ми твърди, че няма да живея повече от три месеца.

Представям си как долу гръмват бутилки шампанско. Значи наистина имало тумор!

— Намирате ли се в момента под влиянието на някакво лекарство, болкоуспокояващо, алкохол?

— Не.

— Имате ли на разположение някакво средство, което да облекчава болката?

— Все още не.

Отново Зейдъл.

— Мистър Фелан, преди три месеца списание „Форбс“ писа, че нетните ви активи възлизат на осем милиарда долара. Това твърдение близо ли е до истината?

— Откога „Форбс“ има репутация на прецизно издание?

— Значи не е вярно?

— Състоянието ми е между единайсет и единайсет и половина милиарда, в зависимост от пазарите. — Казвам това много бавно, но гласът ми е рязък, авторитетен. Никой не се усъмнява в размера на богатството ми.

Флоу решава да продължи с парите.

— Мистър Фелан, можете ли да опишете най-общо структурата на вашата корпорация?

— Да, мога.

— Ще го направите ли?

— Предполагам. — Млъквам за момент и ги оставям да се потят.

Стафорд ме бе уверил, че не съм длъжен да разкривам лична информация. Трябвало, каза ми, да говоря най-общо.

— Групировката „Фелан“ е частна корпорация, която притежава седемдесет различни компании, няколко от които се търгуват на борсата.

— Каква част от групировката е ваша собственост?

— Около деветдесет и седем процента. Останалото е собственост на неколцина служители.

В надпреварата се включва Тайшен. Не им беше нужно много време, за да съсредоточат вниманието си върху златото.

— Мистър Фелан, притежава ли корпорацията ви дялове в компанията „Спин Компютър“?

— Да — отговарям бавно и се опитвам да наместя „Спин Компютър“ в моята корпоративна джунгла.

— Каква част притежавате?

— Осемдесет процента.

— Компанията търгува ли се на борсовия пазар?

— Да.

Тайшен започва да рови в купчина официални на вид документи и от мястото си виждам, че това са годишният и тримесечните финансови отчети на компанията — неща, до които би могъл да се добере всеки полуграмотен студент.

— Кога купихте „Спин Компютър“?

— Преди около четири години.

— Колко платихте?

— Двайсет долара за акция, общо триста милиона. — Ще ми се да отговарям на тези въпроси по-бавно, но не съм в състояние. Гледам Тайшен втренчено, сякаш искам да прогоря дупки във физиономията му.

— Колко струва сега? — пита той.

— При затварянето вчера беше четирийсет и три и половина, надолу с половин пункт. След като купих компанията, имаше две нови емисии акции, така че в момента инвестицията струва около осемстотин и петдесет.

— Осемстотин и петдесет милиона?

— Точно така.

С това прегледът по същество приключва. След като умът ми е в състояние да схване цените на акциите при затварянето на пазара вчера, противниците ми би трябвало да са удовлетворени. Представям си малоумните им усмивки, почти чувам сподавените им възторжени викове. Браво, Трой, браво, момче, дай им да разберат!

Зейдъл държи на миналото. Това е опит да провери силата на паметта ми.

— Мистър Фелан, къде сте роден?

— В Монтклеър, Ню Джърси.

— Кога?

— На дванайсети май хиляда деветстотин и осемнайсета.

— Какво беше моминското име на майка ви?

— Шоу.

— Кога почина тя?

— Два дни преди нападението на Пърл Харбър.

— А баща ви?

— Какво баща ми?

— Кога почина той?

— Не знам. Изчезна, когато бях малък.

Зейдъл поглежда към Флоу, който държи пред себе си списък с въпроси.

— Коя е най-малката ви дъщеря? — пита Флоу.

— От кое семейство?

— Хм… От първото.

— Мери Рос.

— Точно така.

— Разбира се, че е така.

— В кой колеж отиде да учи тя?

— В Тулейн, Ню Орлиънс.

— Какво учеше?

— Нещо средновековно. След това се омъжи несполучливо, както и останалите. Предполагам, че са наследили това умение от мен. — Представям си как замират и настръхват. И виждам как адвокатите и сегашните им брачни и всякакви други партньори се усмихват тайничко, защото никой всъщност не може да оспори факта, че браковете ми са били калпави.

Потомството ми е още по-калпаво.

Флоу изведнъж решава да приключи този рунд. Тайшен е влюбен в парите.

— Притежавате ли контролния пакет на „Маунтън Ком“?

— Да. Сигурен съм, че го пише някъде из книжата пред вас. Акциите на компанията са на пазара.

— Каква беше първоначалната ви инвестиция?

— Към осемнайсет долара за акция, за десет милиона акции.

— А сега…

— Вчера приключи на двайсет и един за акция. След увеличаването на капитала и разрастването й в момента пакетът струва около четиристотин милиона. Този отговор удовлетворява ли ви?

— Да. Мисля, че да. На колко фирми държите контролния пакет акции?

— На пет.

Флоу поглежда към Зейдъл и аз започвам да се чудя още колко ще продължи всичко това. Изведнъж изпитвам ужасна умора.

— Други въпроси? — обажда се Стафорд. Не бива да припираме, защото искаме да останат абсолютно удовлетворени.

— Възнамерявате ли да подпишете ново завещание днес? — пита Зейдъл.

— Да, имам такова намерение.

— Това пред вас ли е?

— Да.

— Завещанието предоставя ли на децата ви значителна част от имуществото ви?

— Да.

— Готов ли сте да го подпишете сега?

— Да.

Зейдъл внимателно оставя химикалката си на масата, скръства ръце на гърдите си и поглежда към Стафорд.

— Според мен в настоящия момент мистър Фелан е напълно вменяем и може да подпише завещанието си. — Казва го с голяма тежест, сякаш изпълнението ми го е накарало дълго да се колебае.

Другите двама бързат да не останат по-назад.

— Нямам никакви съмнения относно психическото му здраве — заявява Флоу на Стафорд. — Умът му ми се струва невероятно бистър.

— Нямате съмнения, така ли? — пита Стафорд.

— Никакви.

— Доктор Тайшен?

— Не бива да се заблуждаваме. Мистър Фелан знае съвсем точно какво прави. Умът му е по-бърз от нашите.

О, благодаря! Това означава много за мен. Вие сте шайка психари, които се боричкате, за да спечелите стотина хиляди годишно. Аз съм направил милиарди, а вие ме галите по главата и ми казвате колко съм умен.

— Значи мнението е единодушно? — пита Стафорд.

— Да, абсолютно. — Кимат като откачени.

Стафорд бутва завещанието към мен и ми подава химикалка. Поемам я и казвам:

— Това е последната воля и завещание на Трой Фелан, което отменя всички предишни завещания, заедно с техните поправки и допълнения. — Написано е на деветдесет страници от Стафорд и някой във фирмата му. Разбирам концепцията, но конкретният текст не ми е познат. Не съм го чел, нито пък имам такова намерение. Обръщам на последната страница и надрасквам име, което никой не може да разчете, след това слагам длани отгоре. Засега.

Лешоядите никога няма да го видят.

— Срещата приключи — обявява Стафорд и всички започват да си събират нещата. Дал съм инструкции да помолят трите семейства да напуснат сградата веднага.

Една от камерите остава насочена към мен — кадрите от нея ще отидат само в архива. Адвокатите и психиатрите напускат забързано. Казвам на Снийд да седне до масата. Стафорд и един от съдружниците му, Дърбан, не помръдват от местата си. Когато оставаме сами, аз бръквам под ръба на робата си и вадя плик, който отварям. Изваждам от него три жълти листа и ги слагам пред себе си на масата.

Остават само секунди и през тялото ми преминава вълна страх. Това ще ми отнеме повече сили, отколкото съм успял да събера за седмици.

Стафорд, Дърбан и Снийд се втренчват в жълтите листове абсолютно объркани.

— Ето моето завещание — обявявам аз и вземам химикалка. — Това е собственоръчно завещание, написано изцяло от мен до последната буква само преди няколко часа. Носи днешна дата, а сега вече и подпис с днешна дата. — Отново надрасквам името си. Стафорд е твърде стъписан, за да реагира. — То отменя всички предишни завещания, включително и това, което подписах преди по-малко от пет минути. — Сгъвам листата и ги мушкам в плика.

Стискам зъби и си напомням колко много искам да умра.

Плъзвам плика по масата към Стафорд и в същия момент ставам от инвалидния стол. Краката ми треперят. Сърцето ми бие до пръсване. Остават само секунди. Със сигурност ще умра, преди да стигна до земята.

— Хей! — извиква някой, струва ми се Снийд. Но аз продължавам да се отдалечавам от тях.

Недъгавият мъж крачи, почти тича покрай редицата кожени столове, покрай един от своите портрети — лош, поръчан от някоя съпруга, отминава всичко, устремен към плъзгащата се врата, която не е заключена. Знам, защото съм изрепетирал това само преди часове.

— Спри! — крещи някой. Раздвижват се някъде зад мен. Сграбчвам дръжката и отварям вратата. Въздухът вън е леденостуден. Стъпвам бос на тясната тераса, която опасва последния етаж. Без да погледна надолу, се хвърлям през парапета.