Джон Гришам
Завещанието (13)

13

Собственикът на кравата се появи след около час, когато бурята започна да утихва, а дъждът бе спрял за момент. Беше бос, с избелели къси панталони и протрита памучна фланелка с емблемата на „Чикаго Булс“. Името му беше Марко и Марко не беше в празнично настроение.

Човекът отпрати момчето и започна разпалена дискусия с Милтън и Джеви за стойността на една крава. Милтън се тревожеше повече заради самолета си, а Джеви за отеклата си китка. Нейт стоеше до прозореца и се питаше как и защо се бе озовал в бразилските пущинаци, в някакъв вонящ обор, целият подут и изподран, изпоцапан с кравешка кръв, в компанията на трима спорещи на чужд език мъже и безкрайно доволен, че е останал жив. Нямаше ясен отговор.

Ако се съдеше по останалите крави, които пасяха наоколо, убитата им посестрима едва ли бе струвала много.

— Ще платя за проклетото животно — каза Нейт на Джеви.

Джеви попита мъжа колко струва кравата.

— Сто реала — отговори мъжът.

— Приема ли кредитни карти? — попита Нейт, но шегата му остана неоценена. — Ще платя. — Беше готов да плати толкова само за да накара Марко да спре да опява.

Когато уредиха сделката, мъжът се превърна в техен домакин. Заведе ги в къщата си, където ниска, босонога жена приготвяше обяд. Тя засия и се впусна в любезни приветствия. Поради очевидни причини гостите в Пантанал бяха голяма рядкост, а когато домакините разбраха, че Нейт е от Щатите, извикаха децата. Момчето с пръчката имаше още две братчета. Майка им нареди да разгледат Нейт добре, защото бил американец.

После взе ризите на мъжете и ги накисна в леген, пълен с дъждовна вода и сапун. Ядоха ориз и черен боб около малка маса, голи до кръста, без това да ги безпокои. Нейт се чувстваше горд с мускулите и плоския си корем. Джеви имаше тяло на щангист. Единствено тялото на горкия Милтън показваше признаци на бързо настъпващата средна възраст, но явно му беше все едно.

Докато се хранеха, не говореха много. Ужасът от катастрофата все още бе свеж в паметта им. Децата седяха на пода недалеч, ядяха домашен хляб и ориз и не сваляха очи от Нейт.

На четвърт миля от къщата имаше малка река — там беше моторната лодка на Марко, с която можеше да се стигне до река Парагвай за пет часа. Може би имаше достатъчно гориво за пътешествието, може би не, но лодката просто не побираше всички.

Когато небето се проясни, Нейт и децата отидоха до разбития самолет, за да вземе той куфарчето си. По пътя ги научи да броят до десет на английски. Те пък го научиха да брои на португалски. Бяха симпатични хлапета — ужасно срамежливи в началото, но не за дълго. Коледа е, припомни си Нейт. Дядо Коледа посещаваше ли Пантанал? По нищо не личеше да го очакват.

Нейт остави куфарчето върху един пън в двора и се зае със сателитния телефон. Антената имаше диаметър около трийсет сантиметра, а самият апарат беше не по-голям от преносим компютър. Бяха свързани с кабел. Нейт включи захранването и набра личния си код, после започна бавно да върти антената, докато улови сигнала от сателита „Астър-Ист“, на стотина мили над Атлантика, близо до екватора. Силното писукане потвърди, че сигналът е мощен. Марко и семейството му се скупчиха около него и Нейт се зачуди дали изобщо някога са виждали телефон.

Джеви му продиктува домашния номер на Милтън в Корумба. Нейт набра цифрите бавно и зачака със стаен дъх. Наближаваше един следобед. Ако тръгнеха с лодката, щяха да стигнат до река Парагвай малко преди мръкване и то, ако имаше достатъчно гориво. След това трябваше да търсят помощ по голямата река, а това щеше да отнеме часове. Ако се окажеше, че няма гориво, трябваше да останат в пущинаците бог знае колко време. Джеви не бе отхвърлил този вариант веднага, но и никой не държеше на него.

Имаше и други пречки. Марко не искаше да тръгва толкова късно — обикновено, когато отиваше до голямата река, за да търгува, тръгваше рано сутринта. Имаше шанс да намери гориво при някакъв съсед, на час път, но това далеч не беше сигурно.

— Да? — чу се женски глас по високоговорителя и всички се усмихнаха. Нейт подаде слушалката на Милтън. Милтън каза „здравей“ на жена си и се впусна в тъжен разказ за случилото се. Джеви започна да превежда на Нейт шепнешком. Децата се удивляваха, че знае английски.

Разговорът стана напрегнат, после Милтън изведнъж млъкна.

— Тя търси телефонен номер — обясни Джеви. След малко го продиктува — беше на някакъв познат, също пилот. Милтън обеща да се прибере за вечеря и затвори.

Пилотът не си беше у дома. Жена му обясни, че заминал за Кампо Гранде по работа и че го очаква чак вечерта. Милтън й каза къде се намира и тя му даде още телефонни номера, където евентуално би могъл да го намери.

— Кажи му да говори по-бързо — каза Нейт, докато набираше следващия номер. — Батерията няма да издържи дълго.

Никой не отговори. След още едно обаждане чуха гласа на пилота, който обясни, че самолетът му бил на ремонт. Тогава сигналът прекъсна.

Облаците бяха все така черни.

Нейт погледна към небето стъписан. Милтън беше готов да избухне в сълзи.

 

 

Преваля бързо — хладен дъждец, под който децата си играеха, докато възрастните седяха мълчаливо на верандата и ги наблюдаваха.

Джеви имаше още един план. В Корумба имаше казарма. Самият той не бе служил в нея, но тренираше вдигане на тежести заедно с някои от офицерите. Когато небето отново се изясни, всички се скупчиха до телефона. Джеви се обади на свой приятел, който му даде нужните телефонни номера.

Армията разполагаше с хеликоптери — в края на краищата бяха преживели самолетна катастрофа. Първият номер не отговори. Вторият отговори и Джеви започна да обяснява ситуацията.

Нейт го наблюдаваше помръкнал. Не разбираше и дума от това, което чуваше, но видът на Джеви беше достатъчно изразителен — усмивки и мръщене, увещания и молби, смутени паузи, повтаряне на вече казани неща.

— Ще се обади на командира си — каза Джеви, когато прекъсна линията. — Иска да се свържем с него след час.

Един час при тези обстоятелства беше като една седмица. Слънцето се появи отново и започна да напича мократа трева. Въздухът беше ужасно влажен. Все още гол до кръста, Нейт започна да усеща, че кожата му изгаря.

Скриха се на сянка под едно дърво. Домакинята провери ризите им, но те все още бяха мокри, защото, докато валеше, бяха останали прострени навън. Джеви и Милтън бяха доста по-мургави от него и не се притесняваха от слънчевите лъчи. Марко също. Тримата отидоха да огледат разбития самолет, а Нейт остана на сянка под дървото. Ставаше все по-горещо. Почувства умора и му мина през ум, че би могъл да подремне, само че децата имаха други планове. Най-накрая научи имената им — най-големият беше Луис, момчето с пръчката, което беше подгонило кравата от пистата секунди преди да се приземят, Оли беше средният, а най-малкият беше Томас. Нейт извади разговорника от куфарчето си и се зае да преодолява езиковата бариера. „Здравей, добър ден, как си, как се казваш…“ Децата повтаряха на португалски, за да може той да усвои произношението, после всичко се повтаряше обратно.

Джеви се върна с картите и се обадиха на офицера. Армията може би щеше да прояви някакъв интерес. Милтън посочи картата и заяви ентусиазирано:

— Ферма „Есперанца“. — Ентусиазмът му обаче секна само след секунди, когато линията прекъсна.

— Не може да открие шефа си — каза той на английски, като се опитваше да не изглежда посърнал. — Коледа е.

Коледа в Пантанал. Трийсет и пет градуса на сянка, невероятна влага. Палещи слънчеви лъчи без никакви защитни средства. Насекоми без препарати против тях. Весели деца без надежда да получат подаръци. Без музика, защото нямаше електричество. Без коледна елха. Без лакомства, вино, шампанско…

Това е приключение, повтаряше си Нейт, къде е чувството ти за хумор бе, човек?

Прибра телефона в куфарчето и го затвори. Милтън и Джеви отново отидоха при самолета. Домакинята се прибра в къщата. Марко имаше някаква работа в задния двор. Нейт се скри на сянка. Мислеше си колко хубаво би било да можеше да чуе поне един куплет от „Бяла Коледа“, докато отпива нещо газирано.

След малко се появи Луис — водеше три коня, кранти, каквито Нейт не бе виждал през живота си. Единият имаше седло — жестоко на вид приспособление от кожа и дърво, сложено върху оранжево кече. Седлото беше за Нейт. Луис и Оли се метнаха на голите гърбове на конете без никакво усилие. Нейт огледа третия кон.

— Onde? — попита. Къде?

Луис посочи пътеката към реката, където Марко държеше лодката си. Защо не? Това беше приключение. Какво друго можеше да прави, докато чака? Свали ризата си от въжето и успя да възседне коня, без да се нарани. Към края на октомври в клиниката ги бяха извели на разходка с коне — бяха неколцина пациенти, — за да се насладят на красивата есен в планината. След това задникът и бедрата го боляха цяла седмица, но пък бе преодолял страха си от зверовете. Донякъде.

След няколко опита успя да мушне краката си в стремената и изпъна юздата толкова силно, че конят не искаше да помръдне. Момчетата почакаха развеселени, после подкараха в тръст. Конят на Нейт тръгна след тях доста бързо, така че се наложи Нейт да дръпне юздата, за да го забави. Момчетата се върнаха, за да бъдат до него.

Пътеката минаваше през една ливада и после завиваше, така че къщата скоро се скри от очите им. Напред имаше вода — блато като десетките, които бяха видели от самолета. Момчетата не се притесниха ни най-малко, въпреки че пътеката минаваше по средата му. Бяха минавали по нея многократно, така че дори не намалиха темпото. В началото водата беше дълбока няколко сантиметра, после половин метър, после стигна до стремената. Разбира се, момчетата бяха боси и кожата на краката им беше като гьон, така че водата и нещата, които може би се криеха в нея, не ги притесняваха изобщо. Любимите маратонки на Нейт обаче подгизнаха.

Навсякъде в Пантанал беше пълно с пирани — малките кръвожадни рибки с остри като бръсначи зъби. Нейт реши, че е по-добре да се върнат, но не знаеше как да го каже. По лицата на момчетата нямаше и следа от тревога; когато водата достигна до гърдите им, само леко забавиха темпото.

След още няколко крачки Нейт отново видя краката си. Излязоха от блатото и продължиха нататък по пътеката. Минаха покрай стара паянтова ограда и полуразрушена постройка. Пътеката стана по-широка. Явно преди години фермата е била по-голяма, с повече добитък и работници.

От информацията на Джош Нейт бе научил, че първите бели заселници са дошли в Пантанал преди повече от двеста години и оттогава почти нищо не се бе променило по тези места. Хората живееха в почти пълна изолация. Нямаше съседи, нямаше други деца. Замисли се за училища и образование. Дали тези деца щяха да побегнат оттук, когато пораснат, за да си търсят работа в Корумба, или щяха да останат, за да отгледат следващото поколение фермери? Дали Марко и жена му бяха грамотни? Те ли учеха децата си да четат и пишат? Трябваше да попита Джеви.

Отпред се появи още едно блато — по-голямо, вероятно по-дълбоко. От водната повърхност стърчаха гнили клони. Разбира се, пътеката и тук минаваше точно по средата. Беше дъждовният сезон и водата бе заляла почти всичко. Вероятно през сухите месеци блатото щеше да пресъхне, така че да не буди страх у новаците, тръгнали по пътеката на кон… Тогава можеш да дойдеш пак, каза си той. Как ли пък не.

Конете продължаваха напред като машини, без да обръщат никакво внимание на водата, която се плискаше в коленете им — само леко намалиха темпото. Когато бедрата на Нейт се намокриха, Оли посочи нещо вдясно между два гнили пъна, които се издигаха над водата. Нейт се обърна и видя голямо черно влечуго.

— Jacare — обясни Оли, сякаш Нейт искаше да знае. Алигатор.

Нейт беше сигурен, че изпъкналите очи следят специално него. Сърцето му се разтуптя неспокойно, прииска му се да извика за помощ. Луис се обърна и се ухили, защото знаеше, че гостът им е примрял от ужас. Нейт също се усмихна, сякаш бе страшно развълнуван, че най-накрая е получил възможност да види крокодил от такова малко разстояние.

Стана още по-дълбоко и сега конете надигаха глави, за да ги държат над повърхността. Нейт пришпори своя под водата, но животното не реагира. Алигаторът бавно се потопи, докато отгоре останаха само очите му, после тръгна напред към тях и изчезна под водата. Нейт измъкна крака от стремената и ги сви към гърдите си, като едва пазеше равновесие на седлото. Момчетата извикаха нещо и се разсмяха. На Нейт му беше все едно.

След това минаха средата на блатото и стана по-плитко. Когато излязоха на сухо, Нейт въздъхна облекчено и му стана смешно. Можеше да пробута тази случка някой ден, когато разказваше патилата си у дома. Имаше много приятели, любители на силните усещания, които пътуваха къде ли не, из най-затънтените краища на света, а след това нижеха истории и се правеха на интересни. Мнозина от тях с удоволствие биха похарчили десетина хиляди долара, за да дойдат да снимат змии и алигатори в Пантанал.

Реката явно беше по-далеч, отколкото бе смятал, и Нейт реши, че е време да се връщат. Извика на децата и им посочи часовника си. Луис ги поведе обратно към фермата.

 

 

Най-накрая се обади самият командир. Джеви поговори с него за общите им познати от армията, а в това време индикаторът на батерията започна тревожно да мига. Скоро телефонът щеше да излезе от строя. Нейт го посочи. Джеви обясни, че повече няма да имат възможност да се обаждат.

Никакъв проблем. Имало готов хеликоптер, в момента събирали екипажа. Попита ги какви са раните им. Вътрешни, отговори Джеви и погледна към Милтън.

Според военните пилоти фермата беше на четирийсет минути полет с хеликоптер. Шефът обеща хората му да пристигнат след един час. Милтън се усмихна за първи път.

Мина един час и оптимизмът им започна да се изпарява. Слънцето бързо клонеше на запад, скоро щеше да мръкне, а да ги спасяват през нощта беше немислимо.

Въртяха се около разбития самолет, по който Милтън и Джеви бяха работили непрекъснато през целия следобед. Бяха махнали счупеното крило и витлото. Единият колесник беше изкривен, но не беше счупен, така че нямаше нужда да се сменя. Тревата наоколо все още беше червеникава от кръвта на убитата крава.

Марко и жена му бяха успели да разфасоват животното. Остатъците бяха захвърлили в храсталаците.

Според Джеви, Милтън възнамеряваше да се върне веднага щом успееше да намери здраво крило и ново витло. На Нейт подобна операция му се струваше невъзможна — трябваше да превози такова голямо крило на лодка, която е достатъчно малка, за да може да се движи по рекичките наоколо, после да го пренесе през блатата…

Това си беше негов проблем. В момента Нейт имаше други тревоги.

Жената на Марко донесе кафе и хрупкави сладки. Седнаха пред обора и забъбриха. Трите деца се бяха лепнали за Нейт, сякаш се страхуваха, че може да си отиде. Мина още един час.

Томас, най-малкият, първи чу бученето. Каза нещо, после стана и посочи с ръка. Всички се ослушаха. Звукът се усили и скоро никой не се съмняваше, че приближава хеликоптер. Изтичаха в средата на пистата и впериха очи към небето.

Машината се приземи и от нея изскочиха четирима войници. Нейт приклекна до момчетата и им даде по десет реала. Пожела им весела Коледа, прегърна ги едно по едно, грабна куфарчето си и хукна към хеликоптера.

Джеви и Нейт махаха на семейството, докато се издигаха. Милтън бе твърде зает да благодари на екипажа. Когато се извисиха над блатата, на изток вече беше тъмно.

Беше тъмно и когато прелетяха над Корумба половин час по-късно. Отвисоко градът беше много красив — къщите, улиците, празничното осветление. Приземиха се в казармата западно от града, разположена на висок бряг над реката. Посрещна ги шефът и веднага го обсипаха с благодарности. Той беше изненадан, че не са ранени по-сериозно, и беше доволен, че всичко е приключило благополучно. Изпрати ги с военен джип, каран от редник.

Влязоха в града и машината рязко спря пред малка бакалничка. Джеви влезе вътре и се върна с три бутилки бира. Подаде едната на Милтън, другата на Нейт.

След миг колебание Нейт отвори бирата и я надигна. Беше студена, резлива и страшно вкусна. А и беше Коледа, дявол да го вземе. Щеше да се справи.

Докато се друсаше на задната седалка на джипа по прашните улици с бутилка бира в ръка, осъзна какъв късмет е имал, че изобщо е жив. Преди около четири месеца бе опитал да се самоубие. Преди седем часа бе оцелял след самолетна катастрофа.

Така или иначе обаче, през този ден не бе постигнал нищо. Рейчъл Лейн бе също толкова далеч, колкото и преди злощастното пътуване.

Най-напред спряха пред хотела. Нейт пожела на всички весела Коледа, качи се в стаята си и стоя под душа цели двайсет минути.

В хладилника имаше четири кутии бира. Изпи ги в продължение на един час, като след всяка уверяваше сам себе си, че това не е началото на ново пропадане. Нямаше да има срив. Владееше се. Беше се измъкнал от смъртта, защо да не посрещне празника както подобава? Никой нямаше да разбере. Можеше да устои.

Освен това трезвеността никога не бе работила за него. Щеше да докаже на самия себе си, че може да се справи с малко алкохол. Никакъв проблем. Някоя и друга бира… какво толкова?

 

 

Събуди го телефонът и трябваше да мине малко време, преди да се обади. Нямаше остатъчен ефект от бирата, освен чувството за вина, но преживяването със самолета не беше минало съвсем безнаказано — на врата, раменете и кръста му вече се бяха появили тъмносини ивици от предпазните колани на седалката. На главата му имаше две подутини — помнеше как се бе получила едната, но не и другата. Коленете му се бяха ударили в седалката отпред и сега го боляха за разлика от предния ден. Ръцете и вратът му бяха почервенели от слънцето.

— Весела Коледа — чу глас. Валдир. Наближаваше девет.

— Благодаря — отвърна Нейт. — На теб също.

— Как се чувстваш?

— Добре, благодаря.

— Е, хубаво. Снощи ми се обади Джеви и ми разказа какво е станало. Милтън трябва да е побъркан, за да лети в бурята. Никога повече няма да го използвам.

— Нито пък аз.

— Наистина ли си добре?

— Да.

— Имаш ли нужда от лекар?

— Не.

— Джеви ми каза, че според него си добре.

— Така е. Имам само няколко синини.

Валдир млъкна за малко, колкото да превключи скоростите.

— Днес следобед у дома ще има малко парти. Само семейството ми и няколко приятели. Искаш ли да дойдеш? Поканата прозвуча малко сковано. Нейт не можа да прецени дали това е така, защото Валдир го кани само от учтивост, или защото английският му не е достатъчно добър.

— Много ти благодаря — отговори Нейт, — но имам да чета ужасно много материали.

— Сигурен ли си?

— Да, благодаря ти.

— Е, добре. Имам една хубава новина. Вчера успях да наема корабче. — Никак не му беше трудно да премине от поканата към корабчето.

— Добре. Кога тръгвам?

— Може би утре. В момента го подготвят. Джеви го познава добре.

— Нямам търпение да тръгна по реката — каза Нейт. — Особено след вчера.

Валдир разказа надълго и нашироко как се е пазарил със собственика, известен скъперник, който първоначално поискал по хиляда реала седмично, но после се споразумели за шестстотин. Нейт слушаше, но му бе все едно — наследството на Фелан можеше да поеме такива разходи.

Валдир се сбогува и пак пожела весела Коледа.

Маратонките му още бяха мокри, но ги обу въпреки това, след като облече фланелка и къси панталони. Искаше да се опита да побяга малко — имаше нужда от движение, от физическо усилие и свеж въздух. Ако не успееше заради болките, просто щеше да се поразходи. Докато крачеше из стаята, видя празните кутии от бира в кошчето за боклук.

По-късно щеше да мисли за снощи. Това не беше подхлъзване и нямаше да доведе до нова криза. Предния ден целият живот се бе изнизал пред очите му, което бе променило нещата значително. Можеше да умре. Сега всеки ден беше подарък, трябваше да се наслаждава на всеки миг. Защо да не се порадва на малкото удоволствия в този живот? Малко бира, малко вино, нищо по-силно… Защо не? Без никакви наркотици.

Това му звучеше познато. Бе преживявал тези заблуди.

Нейт глътна две хапчета за главоболие и намаза откритите части на тялото си с крем против слънчево изгаряне. После слезе във фоайето. Телевизорът работеше, но никой не го гледаше. Беше пусто. Момичето на рецепцията му се усмихна и го поздрави с добро утро. Тежката, лепкава горещина вече нахлуваше през отворените стъклени врати. Нейт спря пред рецепцията, за да си налее малко кафе — термосът беше на плота, до него имаше малки картонени чашки, мушнати една в друга. Две глътки, и започна да се поти още преди да е излязъл на улицата. На тротоара се опита да се протегне, но изпита болка в мускулите, а коленете му сякаш бяха блокирали. Нямаше да може да бяга. Щеше да е добре, ако успееше да походи, без да куца.

Никой не го гледаше. Магазините бяха затворени, а по улиците не се мяркаше жива душа, както и бе очаквал. След две пресечки фланелката вече бе залепнала за гърба му. Имаше чувството, че е в сауна.

Авенида Ронон беше последната асфалтирана улица по протежението на реката. Вървя по нея дълго, докато мускулите му неохотно се отпуснаха, а ставите престанаха да го болят. Стигна до същия малък парк, който бе видял преди два дни, на двайсет и трети, когато хората се бяха събрали да слушат музика и коледни песни. Някои от сгъваемите столове все още бяха там. Отиде до масата за пикник и се огледа, за да види невръстния продавач на наркотици, но наоколо нямаше никой. Разтри леко коленете си и се вгледа в зеленината на Пантанал, която се простираше на такава огромна площ. Величествено усамотение. Замисли се за децата — Луис, Оли и Томас, — малките му приятели, които имаха по десет реала в джобовете си, но нямаха никаква възможност да ги похарчат. За тях Коледа не означаваше нищо. Всички дни бяха еднакви.

Някъде там в необятните блата беше и Рейчъл Лейн, смирената божия служителка, която скоро щеше да се превърне в една от най-богатите жени на света. Как ли щеше да реагира на новината, ако успееше да я открие? Как щеше да реагира, когато го види — американец, адвокат, който е успял да стигне до нея.

Възможните отговори го накараха да се почувства зле.

За първи път му мина през ум, че Трой може би наистина е бил смахнат. Човек с нормален, рационален ум би ли завещал единайсет милиарда на същество, за което богатството не означава нищо? На жена, която никой не познаваше, включително и подписалият завещанието. Постъпката му се струваше безумна, още повече сега, когато беше в Пантанал и се взираше в джунглата на три хиляди мили от дома.

За Рейчъл бяха успели да научат малко. Майка й Ивлин Кънингам била от градчето Делхи в щата Луизиана. Деветнайсетгодишна отишла в Батън Руж и постъпила на работа като секретарка в компания, занимаваща се с проучвания на находища от природен газ. Компанията била собственост на Трой Фелан и при едно от честите му посещения там той я забелязал. Очевидно е била красива, но също така и наивна поради провинциалното си възпитание. Като истински лешояд Трой нанесъл удара си светкавично и само след няколко месеца Ивлин открила, че е бременна. Това било през 1954 година.

През ноември същата година хората на Трой уредили тихомълком Ивлин да бъде приета в Католическата болница в Ню Орлиънс, където на втори била родена Рейчъл. Ивлин изобщо не видяла детето.

С помощта на много адвокати и силен натиск Трой успял да уреди детето да бъде осиновено веднага от някакъв пастор и жена му в Калиспел, Монтана. По онова време Трой купувал медни и цинкови рудници в щата, така че имал нужните контакти чрез компаниите си там. Осиновителите не знаели кои са истинските родители на детето.

Ивлин не искала дъщеря си, нито пък след това искала да има нещо общо с Трой Фелан. Дали й десет хиляди долара и с тях тя се върнала в Делхи, където, както можело да се очаква, слуховете за греховете й вече я очаквали. Отишла да живее при родителите си и те търпеливо зачакали да отмине бурята. Но бурята не отминавала. С типичната за малките провинциални градчета жестокост местните жители изолирали Ивлин от хората, от които се нуждаела най-много. Постепенно престанала да излиза от дома си, след това и от полутъмната си спалня. Именно там, в самотата си, започнала да мисли за дъщеря си.

Взела да пише писма на Трой, но не получила отговор на нито едно от тях. Някаква секретарка ги прибирала и след това те изчезвали. Две седмици след самоубийството на Трой детективите, наети от Джош, ги бяха открили заровени в личния му архив.

С годините Ивлин пропадала все по-дълбоко в бездната си. Приказките в градчето понамалели, но не престанали напълно. Появата на родителите й в църквата или в магазина винаги предизвиквала шушукания и погледи, така че след време те също се оттеглили в усамотение.

Ивлин се самоубила на 2 ноември 1959 година, на петия рожден ден на Рейчъл. Отишла с колата на родителите си до един мост край града и скочила от него.

Некрологът и репортажът за смъртта й от местния вестник също бяха попаднали в личния архив на Трой.

За детството на Рейчъл се знаеше твърде малко. Пасторът и мисис Лейн се местили два пъти — от Калиспел в Бат, после в Хелена. Той умрял от рак, когато Рейчъл била на седемнайсет. Нямали други деца.

Поради причини, които само той би могъл да обясни, Трой решил отново да се появи в живота й, когато завършвала гимназията. Може би изпитвал някаква вина. Може би се безпокоял, че няма да може да си позволи да учи в колеж. Рейчъл знаела, че е осиновена, но никога не била проявявала интерес към истинските си родители.

Не се знаеха подробности, но бе известно, че Трой се е срещнал с Рейчъл през лятото на 1972 година. Четири години след това бе завършила университета в Монтана. След това в биографията й се появяваха бели полета, пропуски, които никакво разследване не беше в състояние да запълни.

Нейт подозираше, че само две личности са могли да документират отношенията им както трябва. Едната беше мъртва. Другата живееше някъде наоколо, край бреговете на една от хилядите реки.

Опита се да потича, но се отказа заради болката. И ходенето беше достатъчно трудно. Минаха две коли, започнаха да се появяват хора. Ревът се разнесе изведнъж, някъде отзад, и преди да успее да реагира, го застигна. Джеви натисна рязко спирачки и закова край бордюра.

— Bom dia! — изрева той с цяло гърло, за да надвика мотора.

Нейт кимна.

— Bom dia.

Джеви завъртя ключа и шумът утихна.

— Как се чувстваш?

— Разнебитен. А ти?

— Няма проблеми. Момичето на рецепцията ми каза, че си излязъл да тичаш. Ела да се повозим.

Нейт предпочиташе да тича, дори и с болки, вместо да се вози с Джеви, но сега нямаше голямо движение и едва ли щеше да е толкова опасно.

Минаха през центъра — шофьорът продължаваше да не обръща внимание на светофарите и пътните знаци. Когато пресичаше кръстовища, дори не се оглеждаше вляво и вдясно.

— Искам да видиш корабчето — каза Джеви след малко. Ако беше пострадал при вчерашното приземяване, въобще не му личеше. Нейт само кимна.

В източния край на града имаше нещо като пристан в подножието на стръмен бряг до устието на малък приток, чиято вода беше мътна и с цвят на машинно масло. На повърхността се клатушкаше тъжна сбирщина корабчета и лодки — някои зарязани там преди десетилетия, други занемарени и неизползвани. Две явно служеха за превозване на добитък, защото палубите им бяха разделени на кални дървени ясли.

— Ето го — каза Джеви и посочи към реката. Паркираха на улицата и тръгнаха към брега. Видяха няколко рибарски лодки, ниски и малки, чиито собственици или идваха, или си отиваха — Нейт не можеше да прецени. Джеви извика нещо на двама от тях, а те в отговор подхвърлиха някаква шега.

— Баща ми имаше корабче — обясни Джеви. — Някога идвах тук всеки ден.

— Къде е той сега? — попита Нейт.

— Удави се при една буря.

Чудесно, помисли си Нейт. Бурите тук могат да те застигнат и във въздуха, и във водата.

До тяхното корабче се стигаше по провиснало парче дебел шперплат. Спряха за малко на брега, за да огледат „Санта Лора“.

— Харесва ли ти? — попита Джеви.

— Не знам — отвърна Нейт. Със сигурност изглеждаше по-добре от лодките за добитък. В задната част се чуваха удари с чук.

Една боя щеше да му се отрази много добре. Беше дълго поне трийсет метра, с две палуби и стъпала към мостика. Беше по-голямо, отколкото Нейт бе очаквал.

— Ще бъда само аз, нали? — попита той.

— Да.

— Никакви други пътници?

— Не. Само ти, аз и един помощник, който освен това умее да готви.

— Как се казва?

— Уели.

Шперплатът проскърца, но не се счупи. Корабчето се потопи малко, когато стъпиха на борда. На кърмата бяха сложени варели с дизелово гориво и вода. Минаха през малка врата, слязоха по две стъпала и се оказаха в каютата, в която имаше четири койки с бели чаршафи и тънко парче пореста гума вместо дюшек. Натъртените мускули на Нейт се свиха в спазъм при мисълта, че ще трябва да спи на това нещо цяла седмица. Таванът беше нисък, прозорците — затворени и първият и най-важен проблем бе, че нямаше климатична инсталация. Каютата беше като пещ.

— Ще вземем вентилатор — каза Джеви, сякаш прочел мислите му. — Когато корабчето се движи, не е толкова лошо.

Беше невъзможно да повярваш на такова нещо. Тръгнаха странично по тясното коридорче към кърмата, минаха покрай кухнята, където имаше умивалник и газова печка, през машинното и стигнаха до малка баня. В машинното завариха изпоцапан, гол до кръста мъж, който се потеше обилно и гледаше втренчено голям гаечен ключ, сякаш току-що ключът го бе обидил.

Джеви познаваше мъжа и успя да каже каквото не трябва, защото помещението се изпълни с остри думи. Нейт отиде на кърмата и видя, че за „Санта Лора“ е привързана малка алуминиева лодка с външен мотор и весла. Изведнъж си представи как с Джеви се плъзгат по плитките блата сред алигатори и гнили клони, за да ударят на поредния камък. Приключението ставаше все по-голямо.

Джеви се засмя и напрежението спадна. Той също излезе на кърмата и каза:

— Трябва му маслена помпа, но магазинът днес е затворен.

— А утре?

— Няма проблем.

— За какво е тази малка лодка?

— За много неща.

Изкачиха се по стъпалата към мостика и Джеви огледа руля и приборите за управление. Зад мостика имаше тясна каюта с две койки. Джеви и помощникът щяха да се редуват да спят тук. По-назад имаше друга палуба, съвсем малка, скрита под светлозелен сенник. По дължината й беше окачен много удобен на вид хамак, който веднага привлече погледа на Нейт.

— Това е за теб — каза Джеви и се усмихна. — Ще имаш предостатъчно време да четеш и спиш.

— Чудесно — отвърна Нейт.

— С това корабче понякога се возят туристи, най-често германци, които искат да разгледат Пантанал.

— Ти бил ли си на него като капитан?

— Да, няколко пъти, преди години. Собственикът не е приятен човек.

Нейт седна внимателно на хамака, после завъртя натъртените си крака, за да се качи. Джеви го бутна, за да го залюлее, и отиде отново да поговори с машиниста.