Джон Гришам
Завещанието (7)

7

На третия ден след самоубийството на мистър Фелан, Харк Гетис пристигна в кантората си преди зазоряване. Чувстваше се уморен, но гореше от нетърпение да започне деня. Бяха вечеряли до късно с Рекс Фелан, после бяха прекарали няколко часа в един бар, където се впуснаха в догадки относно завещанието и кроиха планове за бъдещето. Сега очите му бяха зачервени и подпухнали, болеше го глава, но въпреки това той успя да се справи с кафеварката и приготвянето на кафето.

Почасовата тарифа на Харк не бе постоянна. Миналата година бе поел един много неприятен развод само за двеста долара на час. Обикновено казваше на евентуалните си клиенти, че работи за триста и петдесет, което беше доста малко за такъв амбициозен адвокат от Вашингтон, но ако се съгласяха за толкова, после винаги имаше начин да надуе сметката и да получи това, което заслужаваше. Една индонезийска циментова компания му бе предложила четиристотин и петдесет за дребен проблем, но се бе опитала да не му плати, когато им представи сметката. Бе уредил дело във връзка със смъртен случай, при което бе спечелил една трета от триста и петдесет хиляди. Всичко беше възможно, когато нещата опираха до хонорарите му.

Харк работеше във фирма с четирийсет адвокати, второкласна организация, чиито съдружници непрекъснато се караха помежду си. Това й пречеше да се разрасне и Харк мечтаеше да отвори своя собствена кантора. Почти половината от годишните му приходи отиваха за фирмата, а според него мястото на тези пари беше в собствения му джоб.

Някъде през безсънната нощ бе решил да повиши тарифата си на петстотин на час, при това със задна дата — отпреди една седмица. През последните шест дни се бе занимавал само с проблемите на Фелан и сега, когато старецът го нямаше, побърканото му семейство бе мечта за всеки адвокат.

Отчаяно му се искаше да има оспорване на завещанието — продължителна и жестока битка, при която глутници адвокати щяха да изпишат тонове документи. Това би било широко коментиран процес, сражение за едно от най-големите състояния в Америка, а той, Харк, щеше да е в центъра. Би било добре, ако го спечели, но това не беше най-важното. Щеше да получи огромен хонорар и би станал известен, а тъкмо в това бе цялата работа.

При петстотин долара на час, шейсет часа седмично, петдесет седмици годишно, приходите му щяха да достигнат милион и половина. Разноските за кантора, секретарки и сътрудници нямаше да са по-високи от половин милион годишно, така че щеше да гушне милион за себе си — стига да се махне от сегашната нещастна фирма и да отвори нова.

Речено, сторено. Отпи глътка кафе и пожела „сбогом“ на разхвърляния си кабинет. Щеше да си замине с папките на Фелан и може би няколко други. Щеше да вземе със себе си секретарката и помощника си; трябваше да действа бързо, преди фирмата да е предявила претенции към хонорарите му.

Седна зад бюрото си. Сърцето му се разтуптя при мисълта за новото начинание. Замисли се за начините, по които би могъл да започне война с Джош Стафорд. Имаше защо да се безпокои. Стафорд бе отказал да разкрие съдържанието на завещанието. Бе се усъмнил във валидността му предвид самоубийството. Харк се бе смутил от промяната в тона на Стафорд непосредствено след смъртта на Трой. Сега Джош бе заминал извън града и не се обаждаше на никого.

А Харк копнееше за сражение!

В девет се срещна с Либигейл Фелан Джитър и Мери Рос Фелан Джакман — двете дъщери на Трой от първия му брак. Срещата беше уредил Рекс по настояване на Харк. Двете жени си имаха адвокати, но Харк искаше да ги привлече за свои клиентки. Повечето клиенти означаваха по-голямо влияние по време на пазарлъка в съда, както и повече хонорари от по петстотин долара на час за една и съща работа.

Срещата беше тягостна — двете жени нямаха доверие на Харк, защото нямаха доверие на брат си Рекс. Ти Джей имаше трима адвокати, а майка им — още един. Защо трябваше да се съюзяват с Харк, след като никой друг не постъпваше така? Залогът беше твърде голям и може би трябваше да имат свои собствени юридически съветници.

Харк настояваше, но не бележеше напредък. Остана разочарован, но веднага се зае да уреди напускането си. Надушваше парите.

 

 

Като малка Либигейл Фелан Джитър беше буйно дете; не харесваше майка си Лилиан и копнееше за вниманието на баща си, който рядко се прибираше у дома. Беше една на девет, когато родителите й се разведоха.

Когато стана на четиринайсет, Лилиан я изпрати в пансион. Трой не одобряваше пансионите — като че ли разбираше нещо от отглеждане на деца — и необичайно за него, докато тя беше там, се стремеше да поддържа връзка с нея. Често й казваше, че му е любимка. Със сигурност обаче тя беше най-умната.

Само че баща й не бе дошъл на церемонията при завършването й; бе пропуснал и да изпрати подарък. Цялото лято, преди да постъпи в колежа, Либигейл бе мислила по какъв начин да му причини болка. Избяга в Бъркли уж за да учи средновековна ирландска поезия, но всъщност нямаше никакво намерение да учи. Трой не харесваше идеята дъщеря му да учи където и да било в Калифорния, особено в такъв бунтарски университет. Виетнамската война беше към края си. Студентите бяха победили и сега беше време да се празнува.

Не й беше никак трудно да се приспособи към наркотиците и безразборния секс. Живееше в триетажна къща с група студенти от всякакви раси, пол и сексуални предпочитания. Комбинациите се променяха всяка седмица, както и броят им. Наричаха себе си „комуна“, но нямаше никаква структура или правила. Парите не бяха проблем, защото повечето бяха от заможни семейства. За Либигейл се знаеше единствено, че е богата хлапачка от Кънетикът. По онова време Трой имаше само около сто милиона. Жадна за приключения, Либигейл бе преминала през всички възможни наркотици, докато накрая не стана подвластна на хероина. Снабдяваше я Тино — джаз барабанист, появил се бог знае как. Наближаваше четирийсетте, не бе успял да завърши училище в Мемфис и никой нямаше представа точно как и защо се е присъединил към групата им. Все им беше едно.

Либигейл се бе изчистила достатъчно, за да пътува на изток за двайсет и първия си рожден ден — славен ден за децата на Трой, защото на него старецът им връчваше Подаръка. Трой не беше привърженик на попечителските фондове за деца. Ако на тази възраст не можеха да се оправят в живота, защо да ги урежда? Тръстовете означаваха попечители и адвокати, както и непрекъснати конфликти с получателите, които не обичаха парите им да бъдат разпределяни от счетоводители. Дай им парите, разсъждаваше Трой, и ги остави да плуват или да се удавят.

Повечето от децата му се удавиха бързо.

Трой пропусна нейния рожден ден. Беше някъде в Азия по работа. Тогава вече беше женен за Джейни, втората му съпруга. Роки и Джийна все още бяха малки, а баща им бе загубил интерес към първото си семейство.

Либигейл не се натъжи от отсъствието му. Адвокатите се погрижиха да получи Подаръка и с Тино цяла седмица се търкаляха дрогирани в един мръсен хотел в Манхатън.

Парите й стигнаха за цели пет години, период, които включваше двама съпрузи, многобройни любовници, два ареста, три продължителни принудителни задържания в клиника за наркомани и автомобилна катастрофа, която едва не й струваше левия крак. Сегашният й съпруг беше бивш рокер, с когото се бе запознала в клиниката. Тежеше сто и трийсет килограма и имаше рошава брада, която стигаше до гърдите му. Наричаха го Спайк. Наистина бе влязъл в пътя. Правеше шкафове в една работилница зад скромната им къща в Лутървил, едно от предградията на Болтимор.

 

 

Адвокатът на Либигейл беше един невзрачен тип на име Уоли Брайт и след срещата с Харк тя веднага отиде в кантората му. Разказа му всичко, което бе чула от Харк. Уоли работеше на дребно, като рекламираше бързи разводи по седалките на автобусите. Беше уредил единия от разводите на Либигейл и след това бе чакал цяла година да получи парите си. Но бе проявявал търпение — в края на краищата беше дъщеря на Фелан. Смяташе, че тя ще се превърне в трамплин към високите тарифи, за които само бе мечтал.

В нейно присъствие Уоли се обади на Харк Гетис и започна свиреп телефонен скандал, който продължи петнайсет минути. Тропаше с крака зад бюрото, размахваше ръце и крещеше ругатни в слушалката.

— Готов съм да те убия заради клиентката си! — изрева той в един момент и Либигейл ужасно се впечатли.

Когато приключи, Уоли я изпрати до вратата и я целуна по бузата. Погали я, потупа я по рамото, засуети се около нея. Даряваше я с вниманието, за което бе копняла цял живот. Тя не изглеждаше зле — е, беше малко понатежала и следите от бурния й живот личаха, но Уоли бе виждал далеч по-тежки случаи. Бе спал с много по-ужасни жени. Готов беше да действа — стига да настъпи подходящият момент.