Джон Гришам
Завещанието (45)

46

Като обръгнал професионалист от големия град, Нейт не познаваше ритуала на седенето. Фил, от друга страна, беше съвършен в изпълнението му. Когато някой от енорията му се разболееше, трябваше да отиде и да поседи край леглото му. Ако някой починеше, трябваше да поседи с вдовицата. Ако у дома му се отбиеше съсед независимо по кое време, той и Лора сядаха с него, за да побъбрят. Понякога практикуваха изкуството и индивидуално на люлеещия се стол на верандата. Двама възрастни господа бяха свикнали Фил да се отбива при тях веднъж седмично и просто да поседи малко, докато те дремят край камината. Да се разговаря беше приятно, но не и задължително. Можеше просто да си седят и да се наслаждават на тишината.

Въпреки всичко Нейт се учеше бързо. С Фил седяха пред къщата на Джош, облечени с дебели пуловери, и пиеха какаото, което Нейт бе направил в микровълновата фурна. Гледаха залива пред себе си, пристанището и вълните по-нататък. От време на време разменяха по някоя дума, но предимно мълчаха. Фил знаеше, че приятелят му е прекарал тежка седмица. Нейт вече му бе разказал повечето подробности от бъркотията около наследството. Имаха си доверие един на ДРУГ.

— Смятам да попътувам малко — обяви Нейт тихо. — Искаш ли да дойдеш?

— Къде?

— Трябва да видя децата си. Двете по-малки, Остин и Анджела, са в Сейлъм. Орегон, Вероятно ще отида първо там. Най-големият ми син учи в Ивънстън, а дъщеря ми е в Питсбърг. Ще направя чудесна обиколка.

— За колко време?

— Не бързам. За две седмици. Ще карам аз.

— Кога ги видя за последен път?

— Даниъл и Катлийн, от първия ми брак, видях преди повече от година. Двамата по-малки водих на футболен мач миналия август. Напих се и не си спомням как съм ги прибрал с колата до Арлингтън.

— Липсват ли ти?

— Разбира се. Истината е, че никога не съм им отделял достатъчно време. Знам ужасно малко за тях.

— Имал си напрегната работа.

— Така е, но повече пиех. Никога не си стоях у дома. Винаги когато имах възможност да се измъкна, отивах във Вегас с приятели или на Бахамските острови на риболов, но никога не вземах децата.

— Не можеш да промениш това.

— Така е, не мога. Защо не дойдеш с мен? Ще можем да разговаряме с часове.

— Благодаря, но няма как да оставя нещата тук. Освен това най-накрая набрах скорост в избата. Не ми се ще да я губя.

Нейт беше видял избата по-рано през деня. Наистина имаше признаци за ускорение. Единственият син на Фил беше на двайсет и няколко години, скиташе из страната и в момента, след като се бе провалил в колежа, беше някъде по Западното крайбрежие. Лора се бе изпуснала, че двамата нямат представа къде точно е синът им. Не им се бе обаждал повече от година.

— Очакваш ли пътуването ти да бъде успешно? — попита Фил.

— Не знам какво да очаквам. Иска ми се да прегърна децата си и да им се извиня за това, че съм толкова лош баща, само че не знам по какъв начин това би им помогнало сега.

— Аз не бих направил това. Те знаят, че си бил калпав баща. Самобичуването няма да помогне. Важното е да се появиш, да направиш първата стъпка в изграждането на нови взаимоотношения.

— Провалих се с децата си, това е истината.

— Не можеш да оправиш нещата, Нейт. На човек му е позволено да забрави миналото. Бог със сигурност го е правил. Павел е убивал християни, преди сам да стане такъв, но не се е укорявал заради това, което е бил. Всичко може да бъде простено. Покажи на децата си какъв си сега.

Малка рибарска лодка се отдели от кея и се отправи към изхода на пристанището. Тя беше единственият движещ се обект пред очите им и те се загледаха в нея като в някакъв унес. Нейт се замисли за Джеви и Уели, които сега отново бяха по реката и прекарваха стоки под акомпанимента на дизеловия двигател — пълно спокойствие и хармония.

По-късно, доста време след като Фил се прибра у дома, Нейт седна край камината и започна ново писмо до Рейчъл — третото. Написа датата: събота, 22 февруари. „Скъпа Рейчъл — започна той. — Прекарах една много неприятна седмица с братята и сестрите ти.“

Разказа й за тях, като започна с Трой Фелан младши и завърши три страници след това с Рамбъл. Беше напълно откровен за недостатъците им и съвсем ясно обясни как биха навредили на самите себе си и на околните, ако получат парите. Съчувстваше им.

Щеше да изпрати чек на „Племена на света“ — пет хиляди долара за лодка, двигател и медикаменти. Можеше да й изпрати много повече, ако се наложеше. Само лихвите от вложените в банка пари на баща й бяха към два милиона дневно и с тези суми можеха да се направят множество хубави неща.

 

 

Харк Гетис и останалите съдебни съзаклятници бяха допуснали сериозна грешка, като се освободиха от услугите на психиатрите Флоу, Зейдъл и Тайшен. Адвокатите ги бяха упрекнали и обидили, така че вече нямаше връщане назад.

За разлика от Флоу, Зейдъл и Тайшен новите психиатри щяха да изградят мнението си въз основа на показанията на Снийд. В понеделник Нейт разпита тримата, като общо взето, спазваше един и същ сценарий. Започна със Зейдъл и му показа видеозаписа от прегледа на Трой Фелан. Попита го дали има някаква причина да промени изказаното тогава мнение. Както се очакваше, Зейдъл отговори, че няма такава причина. Видеозаписът беше направен преди самоубийството. Клетвените декларации бяха подписани няколко часа след това, по настояване на Харк и другите адвокати. Нейт помоли Зейдъл да прочете клетвената си декларация за протокола.

— Съществуват ли някакви причини да промените някое от мненията, изказани в тази клетвена декларация? — попита Нейт.

— Не съществуват — отговори Зейдъл и погледна Харк.

— Днес е двайсет и четвърти февруари. Минали са повече от два месеца след прегледа на мистър Фелан. Към днешна дата смятате ли, че състоянието му е позволявало да подпише валидно завещание?

— Да, напълно — отговори Зейдъл и се усмихна на Харк.

Флоу и Тайшен също се усмихнаха, доволни от възможността да си го върнат на адвокатите, които ги бяха наели и изгонили. Нейт показа видеозаписа на тримата, зададе им едни и същи въпроси и получи едни и същи отговори. Всеки прочете клетвената си декларация, за да се запише в протокола. Приключиха в четири часа в понеделник.

Точно в осем и половина във вторник сутринта в стаята въведоха Снийд и го настаниха на горещия стол. Беше с тъмен костюм и с папийонка, която му придаваше по-умен вид, отколкото заслужаваше. Адвокатите бяха подбрали облеклото му внимателно. Бяха режисирали и програмирали Снийд седмици наред и нещастникът вече се съмняваше, че би могъл да произнесе и една спонтанна и честна дума. Всяка сричка трябваше да бъде каквато трябва. Трябваше да създава впечатление за уверен в себе си човек, но също така да избягва и най-малкия признак на надменност и арогантност. Той и единствено той определяше действителността и беше изключително важно думите му да звучат реалистично.

Джош познаваше Снийд от години. Старият Трой Фелан неведнъж бе говорил, че иска да се отърве от него. От единайсетте завещания, които беше подготвил, само в едно се споменаваше името Малкълм Снийд. Според условията му прислужникът трябваше да получи милион долара, но това бе отпаднало при следващото завещание — мистър Фелан бе променил решението си тъкмо защото Снийд се бе поинтересувал каква сума може да очаква.

Снийд проявяваше твърде силен интерес към парите, за да допадне на господаря си. Фактът, че името му присъстваше сред имената на останалите свидетели на оспорващите завещанието, можеше да означава само едно — пари. Плащаха му, за да свидетелства, и Джош го знаеше. След двуседмично наблюдение бе станало ясно, че Снийд има нов рейндж роувър, нов апартамент в сграда, в която най-ниският наем е хиляда и осемстотин долара на месец, и че е пътувал до Рим, първа класа.

Снийд не се смущаваше от видеокамерата. Бе свикнал с обектива като телевизионна звезда. Бе прекарал почивните дни при Харк за последни репетиции. Бе изгледал часове видеозаписи със собственото си изпълнение. Бе изписал десетки страници съчинения за последните дни на Трой Фелан. Бе репетирал и с Николет, секретарката.

Беше готов. Адвокатите бяха предвидили, че ще има въпроси за парите. Ако го попитаха дали му е било платено, за да даде показания, Снийд щеше да излъже и го бяха обучили как да го направи. Беше много просто. Нямаше друг избор — трябваше да излъже за вече получените петстотин хиляди долара и за останалите четири и половина милиона, които трябваше да му дадат в случай, че се споразумеят или спечелят делото. Трябваше да излъже за договора между него и адвокатите. След като щеше да лъже за мистър Фелан, нямаше да е проблем да излъже и за парите.

Нейт се представи и веднага след това попита гръмогласно:

— Мистър Снийд, колко ви платиха, за да дадете показания по това дело?

Адвокатите на Снийд помислиха, че въпросът ще бъде: „Плащат ли ти?“, а не „Колко?“ Беше репетирал отговора: „Не, разбира се, че не“. Въпросът на Нейт го обърка за момент и това колебание го закопа. Погледна Харк като обезумял — адвокатът му седеше вдървено, погледът му бе замръзнал в една точка, някъде напред.

Бяха предупредили Снийд, че мистър О’Райли се е подготвил и че си е направил труда да научи отговорите на въпросите предварително. През тези няколко мъчителни секунди мистър О’Райли се смръщи и леко наклони глава на една страна в очакване.

— Хайде, мистър Снийд, зная, че ви е платено. Колко?

Снийд стисна юмруци така, че пръстите му побеляха. По челото му избиха капчици пот.

— Да, всъщност аз не…

— Достатъчно, мистър Снийд. Миналия месец купихте ли си нов рейндж роувър, или не?

— Да, но ако трябва…

— И наехте тристаен апартамент в Палм Корт?

— Да.

— И наскоро прекарахте десет дни в Рим, нали?

— Да.

Знаеше всичко! Адвокатите на наследниците седяха като попарени на местата си и не смееха да помръднат.

— Е, колко ви платиха? — попита ядосано Нейт още веднъж. — Не забравяйте, че сте под клетва!

— Петстотин хиляди долара — изсумтя Снийд.

Нейт се втренчи в него удивено и челюстта му увисна. Дори протоколчикът замръзна.

Някои от адвокатите на наследниците успяха да изпуснат въздуха от дробовете си.

Моментът беше кошмарен, но можеше да е още по-зловещ. Ами ако Снийд се бе изплашил и бе признал за цялата сделка? Това обаче беше слаба утеха. Признанието за петстотинте хиляди долара изглеждаше пагубно за тезата им.

Нейт затършува из книжата пред себе си, сякаш му бе нужен някакъв документ. Последните думи все още отекваха в стаята.

— Да разбирам ли, че вече сте получили парите? — попита Нейт.

Снийд не беше сигурен дали от него се иска да лъже, или да говори истината и отговори само:

— Да.

На Нейт му хрумна нещо и попита:

— Половин милион сега. По-късно колко?

Снийд гореше от нетърпение да започне да лъже и отговори:

— Николко. — Каза го спокойно, звучеше убедително. Адвокатите на наследниците отново си поеха дъх.

— Това сигурно ли е? — продължи Нейт. Стреляше наслуки. Би могъл да попита Снийд и дали някога е бил осъждан за поругаване на гробове. Залозите в играта бяха високи и Снийд не се предаваше.

— Разбира се, че е сигурно. — Този път гласът му прозвуча дори обидено.

— Кой ви плати тези пари?

— Адвокатите на наследниците на мистър Фелан.

— Кой подписа чека?

— Беше банков чек, потвърден.

— Вие ли настояхте да платят за показанията ви?

— Може и така да се каже.

— Вие ли отидохте при тях, или те ви потърсиха?

— Аз отидох при тях.

— Защо?

Най-накрая наближаваха познатата територия. Напрежението сред адвокатите видимо спадна. Започнаха да пишат в бележниците си.

Снийд кръстоса крака под масата и се намръщи интелигентно пред камерата.

— Защото бях с мистър Фелан, преди да умре, и знаех, че нещастникът не е с всичкия си.

— Колко време не е бил с всичкия си?

— През целия ден.

— Беше ли превъртял, когато се събуди?

— Когато му поднесох закуската, не помнеше името ми.

— Как ви нарече?

— Никак. Само сумтеше.

Нейт се облегна на лакти и временно изостави книжата наоколо. Сблъсъкът започваше да му харесва. Той знаеше накъде се е отправил, но нещастникът Снийд нямаше никаква представа.

— Видяхте ли го, когато скочи?

— Да.

— И когато падна?

— Да.

— Когато се удари в настилката на тротоара?

— Да.

— Бяхте ли близо до него, когато го разпитваха тримата психиатри?

— Да.

— И това стана в два и половина следобед, така ли?

— Да, доколкото си спомням.

— И е бил умопомрачен през целия ден, нали?

— Да, боя се, че беше така.

— Откога работите за мистър Фелан?

— От трийсет години.

— И знаехте всичко за него?

— Доколкото един човек може да знае всичко за друг.

— Познавахте ли адвоката му мистър Стафорд?

— Да, виждал съм го много пъти.

— Мистър Фелан имаше ли доверие на мистър Стафорд?

— Предполагам.

— Мислех, че знаете всичко.

— Сигурен съм, че имаше доверие на мистър Стафорд.

— По време на психиатричния преглед мистър Стафорд беше ли до него?

— Беше.

— Какво според вас беше състоянието на мистър Фелан по време на прегледа?

— Не беше на себе си. Не знаеше къде е и какво прави.

— Сигурен ли сте в това?

— Сигурен съм.

— На кого го казахте?

— Не беше моя работа да казвам на когото и да било.

 

— Защо?

— Щяха да ме уволнят. Част от работата ми беше да държа устата си затворена. Това се нарича дискретност.

— Значи знаехте, че мистър Фелан се кани да подпише завещание, с което разпределя огромното си състояние. В същото време сте знаели, че не е на себе си, но не сте съобщили за това на адвоката му, на когото той е имал доверие?

— Не беше моя работа.

— Защото мистър Фелан е щял да ви уволни ли?

— Незабавно.

— В такъв случай да поговорим за времето, след като е скочил. На кого казахте тогава?

— На никого.

— Защо?

Снийд пое въздух и кръстоса краката си обратно. Мислеше, че се справя много добре.

— Въпрос на дискретност — отговори той мрачно. — Смятах отношенията си с мистър Фелан за поверителни.

— Досега. Докато ви предложиха половин милион долара, нали?

Снийд не успя да измисли отговор достатъчно бързо, а Нейт не му даде големи шансове.

— Продавате не само показанията си, но също така и поверителните си отношения с мистър Фелан, така ли е, мистър Снийд?

— Опитвам се да поправя несправедливостта.

— Колко благородно. Щяхте ли да я поправяте, ако не ви плащаха?

Снийд успя да промърмори „не“, а Нейт избухна в смях. Смя се дълго и гръмко, без да сваля очи от адвокатите на наследниците. Подиграваше се на Снийд. Стана и отиде до неговия край на масата.

— Какво дело се очертава! — каза той развеселено и отново седна.

Погледна документите и след малко продължи:

— Мистър Фелан е умрял на девети декември. Завещанието му е било прочетено на двайсет и седми декември. Казахте ли на някого през това време, че не е бил с всичкия си, когато е подписвал завещанието?

— Не.

— Разбира се, че не. Чакали сте, докато завещанието бъде прочетено, и след като сте разбрали, че не фигурирате в него, сте решили да отидете при адвокатите и да се споразумеете, нали, мистър Снийд?

Свидетелят отговори „не“, но Нейт не му обърна внимание.

— Мистър Фелан беше ли психически болен?

— Не съм специалист в тази област.

— Казахте, че не е бил с всичкия си. Това постоянно или временно състояние беше?

— Губеше разсъдъка си на моменти.

— И откога губеше разсъдъка си на моменти?

— От години.

— Колко години?

— Може би десет. Не знам точно.

— През последните четиринайсет години от живота си мистър Фелан е подписал единайсет завещания, в едно, от които ви завещава един милион долара. Мислили ли сте да кажете на някого, че не е бил с всичкия си?

— Не беше моя работа да коментирам.

— Преглеждал ли го е някога психиатър?

— Не, доколкото знам.

— А някога предлагали ли сте му да потърси квалифицирана лекарска помощ?

— Не беше моя работа да предлагам подобни неща.

— Ами ако го заварехте паднал на пода, изпаднал в някакъв пристъп, щяхте ли да кажете на някого, че се нуждае от помощ?

— Разбира се.

— Ако го бяхте видели да кашля кръв, щяхте ли да кажете на някого?

— Щях.

Нейт имаше пред себе си цяла папка с материали за фирмите на Трой Фелан. Отвори на произволна страница и попита Снийд дали знае нещо за „Зайън Дрилинг“. Снийд сви рамене и напрегна паметта си, за да си спомни, но умът му като че ли беше претоварен от новопостъпила информация и му изневеряваше. „Делстар Комюникейшънс“? Снийд отново направи гримаса, но не си спомни нищо. Спомни си едва петата компания, която Нейт назова. Мистър Фелан я бе придобил преди доста време. Нейт го заразпитва за продажби, продукти, активи и всевъзможни финансови данни. Снийд не успя да отговори на нито един въпрос смислено.

— Какво знаехте за активите на мистър Фелан? — питаше Нейт непрекъснато. Попита го и за структурата на групировката „Фелан“. Снийд знаеше основните неща, но подробностите му убягваха. Не успя да назове по име нито един от мениджърите на средно ниво. Не знаеше имената на счетоводителите.

Нейт продължи да очертава границите на неведението му до късния следобед, когато най-неочаквано го попита:

— Подписахте ли договор с адвокатите, когато взехте парите?

Би било достатъчно, ако беше отговорил чисто и просто „не“, но въпросът свари Снийд неподготвен. Поколеба си, погледна Харк, после Нейт, който отново тършуваше из книжата пред себе си — сякаш имаше копие от договора. Снийд не беше лъгал цели два часа и не успя да реагира бързо.

— Мммм, не, разбира се — запъна се той и не убеди никого.

Нейт съзря лъжата, но предпочете да не продължава — имаше и други начини да се сдобие с копие от договора.

 

 

Адвокатите на наследниците на Трой Фелан се срещнаха в един полутъмен бар, за да ближат раните си. Жалкото представяне на Снийд изглеждаше още по-жалко след две питиета. Биха могли да го подготвят още малко, преди самото дело, но фактът, че е получил толкова много пари, за да даде показания, бе компрометирало думите му неспасяемо.

Откъде беше научил О’Райли? Беше толкова сигурен, че Снийд е получил пари.

— Казал му е Грит — предположи Харк. Грит, повториха всички на ум. Нима беше минал в противниковия лагер?

— Ето наградата ти за това, че открадна клиента му — отбеляза Уоли Брайт след дълго мълчание.

— Млъкни — скастри го мадам Лангхорн.

Харк беше твърде уморен, за да спори. Пресуши чашата си и си поръча още едно питие. В потока на показанията адвокатите на наследниците бяха забравили за Рейчъл. В делото все още нямаше никакъв официален документ, подписан от нея.