Джон Гришам
Завещанието (31)

32

Лодката беше като кутия за обувки — плоско дъно, широка три, дълга десет метра — и служеше за превозване на товари по реките на Пантанал. Джеви бе плавал с безброй такива. Най-напред видя светлината да се задава зад завоя, после чу тракането на дизеловия двигател и веднага разбра какво приближава.

Познаваше и капитана, който спеше, когато помощникът му спря до тях. Беше почти три сутринта. Джеви завърза своята лодка за борда и се качи на палубата. Дадоха му два банана и той започна да разказва какво се е случило. Помощникът му донесе чаша кафе. Лодката бе на път за военната база в Порто Индио, за да достави провизии на войниците. Можеха да отделят двайсет литра гориво. Джеви обеща да им го плати, когато се приберат в Корумба. Нямаше проблем. Хората по реката си помагаха.

Изпи още една чаша кафе и хапна някакви подсладени вафли. После попита за „Санта Лора“ и Уели.

— Тя е край устието на Кабикса — обясни Джеви. — Завързахме я на стария кей.

Поклатиха глави.

— Нямаше я там — каза капитанът. Помощникът му кимна. Познаваха „Санта Лора“, но не бяха я виждали. Би било невъзможно да не я забележат.

— Трябва да е там — настоя Джеви.

— Не. Минахме покрай Кабикса вчера по обяд. Нямаше и следа от „Санта Лора“.

Може би Уели бе тръгнал по притока, за да ги търси. Вероятно се е разтревожил. Джеви щеше да му прости за това своеволие, но не преди да му се накара както трябва.

Беше сигурен, че ще намери „Санта Лора“. Отпи глътка кафе и им разказа за Нейт и маларията. В Корумба отново се носеха слухове за поредната епидемия от тази болест в Пантанал. Джеви бе слушал подобни неща откакто се помнеше.

Напълниха резервоара от един варел на борда на товарната лодка. По принцип през дъждовния сезон движението по течението беше три пъти по-бързо от движението срещу течението. Моторница с хубав двигател би стигнала до Кабикса за четири часа, до търговския пункт за десет, а до Корумба за осемнайсет. „Санта Лора“ щеше да вземе разстоянието за повече време, но пък на борда й имаше хамаци и храна.

Джеви смяташе да починат малко на борда на „Санта Лора“ — да сложи Нейт на легло и да се обади по сателитния телефон на Валдир, за да го накара да намери добър лекар, който да ги чака, когато пристигнат.

Капитанът му даде кутия вафли и още една чаша кафе и Джеви обеща да се разплати с тях в Корумба следващата седмица. Благодари им и се качи на моторницата. Нейт беше жив, но не помръдваше. Треската не беше престанала.

Кафето ускори пулса на Джеви. Ободри го. Той форсира двигателя, докато започна да прекъсва, и веднага намали оборотите, преди да е загаснал. Над реката се спусна мъгла.

Стигна устието на Кабикса час преди разсъмване. „Санта Лора“ не се виждаше никъде. Джеви завърза лодката за стария кей и тръгна да търси собственика на единствената къща наоколо. Завари го да дои една крава в обора. Човекът си спомни Джеви. Разказа му за бурята, която бе отнесла корабчето. Най-силната буря от години. Връхлетяла посред нощ и той не успял да види кой знае какво. Вятърът бил толкова силен, че жена му и детето му се скрили под леглото.

— Потъна ли корабчето? Къде?

— Не знам. Мисля, че е потънало.

— Ами момчето?

— Уели? Не знам какво се е случило с него.

— Не си ли приказвал с някого? Никой ли не го е виждал?

След бурята не бил разговарял с никого. Ужасно съжалявал за станалото и за всеки случай изказа мнението, че Уели вероятно е мъртъв.

Нейт все още беше жив. Температурата му бе спаднала значително и се събуди треперещ от студ и жаден. Отвори очите си с пръсти и видя водата, храсталаците по брега, къщата.

— Джеви — извика той съвсем тихо, с пресъхнало гърло. Седна и се опита да се огледа. Виждаше всичко размазано. Джеви не му отговори. Всичко го болеше — мускулите, ставите, кръвта пулсираше в слепоочията му. По врата и гърдите му имаше неприятен обрив. Сърбеше ужасно и той го чеса, докато го разрани. Гадеше му се от собствената му миризма.

Фермерът и жена му последваха Джеви до моторницата. Нямаха и капка гориво, а това ядоса посетителят им.

— Как си, Нейт? — попита той, когато се качи в моторницата.

— Умирам — изпъшка Нейт.

Джеви докосна челото му и отбеляза:

— Температурата ти е спаднала.

— Къде сме?

— До устието на Кабикса. Уели го няма. Корабчето е потънало по време на една буря.

— Късметът ни още не е проработил — каза Нейт и сгърчи лице от болка. — Къде е Уели?

— Не знам. Ще издържиш ли до Корумба?

— Предпочитам да умра преди това.

— Лягай, Нейт.

Оставиха фермера и жена му на брега, нагазили в тинята до глезените. Махаха им, но Джеви не им обърна внимание.

Известно време Нейт продължи да седи. Вятърът подухваше приятно в лицето му. Не след дълго обаче отново му стана студено, втресе го и той внимателно се мушна под палатката. Опита да се моли, но не можеше да се съсредоточи повече от няколко секунди. Просто не можеше да повярва, че се е разболял от малария.

 

 

Харк планира закуската много внимателно. Беше в банкетна зала на хотел „Хей Адамс“. Сервираха им миди и яйца, червен хайвер и сьомга, шампанско и коктейли.

Беше ги уверил, че тази среща е от голяма важност. Трябваше да се запази в тайна — беше открил единствения свидетел, който би могъл да наклони везните в тяхна полза.

Бяха поканени само адвокатите на децата на Фелан. Бившите съпруги все още не бяха оспорили завещанието и по всичко личеше, че не горят от желание да го направят. Позициите им бяха много слаби. Съдията Уайклиф беше намекнал неофициално пред един от адвокатите на съпругите, че няма да погледне с добро око на евентуални необмислени искове от тяхна страна.

Необмислено или не, шестте деца не се бяха поколебали да оспорят завещанието. Всички се бяха втурнали в битката с един-единствен основен аргумент — че Трой Фелан не е бил вменяем, когато е подписвал завещанието.

На срещата бяха допуснати най-много по двама адвокати за всеки от наследниците, като бе изтъкнато, че е за предпочитане да присъства само по един. Харк беше сам, като представител на Рекс. Уоли Брайт също беше сам, като представител на Либигейл. Янси беше единственият адвокат, когото Рамбъл познаваше. Грит представляваше Мери Рос, Мадам Лангхорн, бившата преподавателка по право, присъстваше от името на Джийна и Коуди. Трой младши бе ангажирал и освободил три фирми след смъртта на баща си. Последните му адвокати бяха от една фирма с четиристотин служители. Господата Хемба и Хамилтън дойдоха последни и се представиха важно на недобре споената конфедерация.

Харк затвори вратата и се обърна към присъстващите. Разказа им накратко за Малкълм Снийд, с когото напоследък се срещаше почти всеки ден.

— Бил е с Трой Фелан в продължение на трийсет години — каза той мрачно. — Може би му е помогнал да напише последното си завещание. Може би ще заяви, че по това време старецът е бил напълно побъркан.

Адвокатите се изненадаха от новината. Харк изгледа щастливите им физиономии за момент, после добави:

— А може би ще заяви, че не знае нищо за написаното на ръка завещание и че мистър Фелан е бил в отлична форма в деня на смъртта си.

— Колко иска? — попита Уоли Брайт веднага.

— Пет милиона долара. Десет процента сега, останалото при постигане на споразумение.

Хонорарът на Снийд не разгневи адвокатите — залогът беше твърде голям. Всъщност алчността му им се струваше доста скромна.

— Разбира се, нашите клиенти не разполагат с подобна сума — продължи Харк, — така че, ако искаме да разчитаме на показанията му, ще трябва да ги купим ние. За по около осемдесет и пет хиляди от наследник ще успеем да подпишем договор с мистър Снийд. Убеден съм, че ще е в състояние да даде показания, които или ще ни осигурят победа в процеса, или ще доведат до извънсъдебно споразумение.

Присъстващите имаха различни финансови възможности. Сметката на Уоли Брайт беше на червено. Дължеше данъци за минали периоди. От друга страна, във фирмата на Хемба и Хамилтън имаше съдружници, които печелеха повече от милион на година.

— Значи предлагате — обади се Хамилтън — да платим на свидетел, за да излъже.

— Не знаем дали ще излъже — възрази Харк. Беше подготвен да отговаря на всякакви въпроси. — Никой не знае. Бил е сам с мистър Фелан, не е имало никакви свидетели. Истината ще бъде такава, каквато я опише мистър Снийд.

— Това звучи непочтено — добави Хемба.

— Имате ли по-добра идея? — изръмжа Грит. Пиеше четвърта чаша шампанско.

Хемба и Хамилтън бяха адвокати от голяма фирма и не бяха свикнали с мръсотията и гадостите от улицата. Не че те или колегите им бяха неподкупни — много често клиентите им, големи корпорации, ги използваха, за да уреждат тлъсти договори за правителствени поръчки или да крият пари в швейцарски сметки и да ги предават на чуждестранни диктатори, — но просто като адвокати от голяма фирма гледаха с презрение на неетичното поведение, предложено от Харк и одобрено от Грит, Брайт и всички останали дребни риби.

— Не съм сигурен, че клиентът ми ще се съгласи на това — каза Хамилтън.

— Клиентът ти ще подскочи от радост — каза Харк. Струваше му се смешно да се приписва морал и етичност на Трой младши. — Познаваме го по-добре от теб. Въпросът е дали вие сте съгласни да го направите.

— Значи предлагате ние, адвокатите, да осигурим първоначалните петстотин хиляди? — попита Хемба с презрителен тон.

— Точно така — отвърна Харк.

— Нашата фирма никога няма да се съгласи на подобно нещо.

— Тогава вашата фирма ще бъде сменена — намеси се Грит. — Не забравяйте, че преди вас имаше още три фирми.

Истината бе, че Трой младши вече бе заплашил, че ще се откаже от услугите им. Големите адвокати замълчаха. Харк продължи да говори.

— За да избегна неудобството да искам от всеки от вас да снесе парите, намерих банка, която е готова да даде заем от половин милион за една година. Нужни са ми подписите ви. Аз вече подписах.

— И аз ще подпиша проклетото нещо — извика Брайт мъжествено. Не се страхуваше, защото нямаше какво да губи.

— Да изясним нещата — каза Янси. — Плащаме на Снийд и той започва да говори, така ли е?

— Да.

— Не би ли трябвало най-напред да чуем версията му?

— Върху версията му трябва да се поработи. В това е красотата на сделката. След като му платим, той е наш. Трябва да оформим показанията му, да ги структурираме така, та да ни свършат най-добра работа. Имайте предвид, че няма други свидетели, освен може би една секретарка.

— А колко струва тя?

— Тя е безплатна. Върви в пакет със Снийд.

Колко пъти в живота на човек се явява възможност да смъкне процент от най-голямото състояние на света? Адвокатите веднага си направиха сметката — малко риск сега, златна мина в бъдеще.

Мадам Лангхорн ги изненада с думите:

— Ще препоръчам на фирмата си да приемем предложението. Но това трябва да остане абсолютна тайна.

— Абсолютна — добави Янси. — Могат да ни лишат от права да практикуваме, дори да ни осъдят. Подтикването към лъжесвидетелство е престъпление.

— Не схващаш най-важното — обади се Грит. — Не може да има никакво лъжесвидетелство. Истината ще бъде дефинирана единствено от Снийд. Ако той каже, че е помагал при писането на завещанието и че по това време старецът е бил куку, кой тогава ще може да твърди нещо друго? Сделката е чудесна. Подписвам.

— Ставаме четирима — каза Харк.

— Ще подпиша — каза Янси.

Хемба и Хамилтън се колебаеха.

— Ще трябва да обсъдим въпроса с фирмата — каза Хамилтън.

— Нужно ли е да ви се напомня, че всичко това е строго поверително? — каза Брайт.

— Не — отговори Хемба, — не е нужно.

Харк щеше да се обади на Рекс да му каже за сделката, а Рекс да се обади на Трой младши и да му обясни, че адвокатите му искат да я провалят. Хемба и Хамилтън щяха да бъдат забравени в рамките на четирийсет и осем часа.

— Трябва да действаме бързо — предупреди ги Харк. — Мистър Снийд твърди, че е останал без никакви средства и че е готов веднага да се споразумее с другата страна.

— Като стана дума за това — намеси се мадам Лангхорн, — научихме ли нещо повече за тази друга страна? Ние оспорваме завещание. Някой трябва да го защитава. Къде е Рейчъл Лейн?

— Очевидно се крие — отговори Харк. — Джош ме увери, че знаят къде е, че са се свързали с нея и че тя ще наеме адвокати, за да защитават интересите й.

— Не се и съмнявам — отбеляза Грит. — Това са единайсет милиарда.

Замислиха се за единайсетте милиарда, разделиха ги на шест, извадиха собствените си проценти. Петте милиона за Снийд изглеждаха съвсем разумна цена.

 

 

Джеви и Нейт стигнаха до търговския пункт рано следобед. Двигателят прескачаше лошо, горивото свършваше. Собственикът на магазина Фернандо се бе изтегнал в един хамак на верандата, на сянка. Беше възрастен, ветеран по реката и познаваше бащата на Джеви.

Двамата помогнаха на Нейт да излезе от лодката. Отново имаше висока температура. Коленете му се огъваха. Двамата го подхванаха отстрани и внимателно го преведоха по тесния кей към верандата. Сложиха го на хамака и Джеви разказа на Фернандо какво се бе случило през изтеклата седмица. Фернандо знаеше всичко, което се случва по реката.

— „Санта Лора“ е потънала — каза той. — Имаше много силна буря.

— Виждал ли си Уели?

— Да. Качили са го на една лодка за добитък. Спряха тук и той ми разказа какво е станало. Сега вече е в Корумба.

Джеви се зарадва, че Уели е жив. Фактът, че са загубили „Санта Лора“, беше обаче трагичен. Това бе едно от най-хубавите корабчета в Пантанал и то беше потънало, когато той отговаряше за него.

Докато говореха Фернандо огледа Нейт. Нейт едва чуваше гласовете им. Не ги разбираше, но му беше и все едно.

— Това не е малария — каза Фернандо и посочи обрива по врата на Нейт. Джеви се приближи и погледна. Косата на Нейт беше сплъстена и залепнала за черепа, очите му бяха подути и затворени.

— А какво е? — попита той.

— При маларията няма такива обриви. Това е денга.

— Сигурен ли си?

— Да. Това е треска, която напомня маларията и се разпространява от комарите. Протича с висока температура, болки в ставите и мускулите. И с такива обриви.

— Знам. Баща ми веднъж се разболя. Беше много зле.

— Трябва да го закараш в Корумба възможно най-бързо.

— Ще ми дадеш ли твоя двигател?

Лодката на Фернандо беше завързана за една от подпорите на паянтовата постройка. Двигателят беше по-нов от този на Джеви и по-мощен. Смениха двигателите, заредиха гориво и след час отново преместиха Нейт в лодката и го завиха с палатката. Беше толкова зле, че не разбра какво става.

Наближаваше два и половина. Корумба беше на осем до десет часа път. Джеви остави на Фернандо телефонния номер на Валдир. Макар и рядко, по реката се срещаха лодки с радиостанции. Ако минеше някоя, Джеви искаше Фернандо да уведоми адвоката.

Подкара на пълни обороти, доволен, че отново се движи нормално. Отзад оставаше бяла диря.

Денгата можеше да е фатална. Бащата на Джеви беше смъртно болен цяла седмица. Главата го цепеше и имаше ужасна треска. Очите го боляха толкова много, че го държаха с дни в затъмнена стая. Беше здравеняк, свикнал с несгодите по реката, и когато Джеви го чу да стене като малко дете, разбра, че умира. Докторът идваше всеки ден, докато накрая треската не премина.

Сега Джеви виждаше краката на Нейт под палатката и нищо повече. Надяваше се американецът да не умре.