Джон Гришам
Завещанието (30)

31

Вождът не беше кой знае какъв метеоролог. Обещаната буря изобщо не се появи. Преваля два пъти през деня, докато Нейт и Джеви дремеха в хамаците. Преваляванията бяха краткотрайни и след всяко от тях слънцето се показваше, за да напече земята и да увеличи влагата във въздуха. Макар и на сянка, без изобщо да се движат, освен когато беше крайно наложително, двамата мъже се потяха обилно.

Гледаха какво правят индианците — работата и забавленията им следваха промените в температурата на въздуха. Когато слънцето напичаше, те се прибираха в колибите си или на сянка под дърветата. Когато то се скриеше зад облаците, жените излизаха и се залавяха с работата си или отиваха на реката.

След седмица в Пантанал Нейт усети, че свиква с новото темпо на живот — всеки ден бе точно като предишния, нищо не се бе променило от столетия.

Рейчъл се върна следобед. С Лако отидоха направо при вожда и му разказаха какво е станало в другото село. След това се обади на Нейт и Джеви и им каза, че е уморена и че би искала да поспи, преди да говорят по делови въпроси.

Какво означава още един загубен час? — каза си Нейт. Проследи я с поглед, докато се отдалечи. Беше стройна и гъвкава, сигурно би могла да участва в маратон.

— Какво гледаш? — попита го Джеви с усмивка.

— Нищо.

— На колко години е?

— На четирийсет и две.

— А ти?

— На четирийсет и осем.

— Била ли е омъжена?

— Не.

— А мислиш ли, че някога е била с мъж?

— Защо не питаш нея?

— Мислиш ли?

— Все ми е едно.

Пак задрямаха, защото нямаше какво друго да се прави. След час-два щяха да започнат борбите, после щяха да вечерят, после щеше да се стъмни. Нейт закопня за „Санта Лора“. Беше скромен плавателен съд, меко казано, но с всяка изминала минута му се струваше все по-хубава и по-хубава. В мечтите му се превръщаше в чудесна елегантна яхта.

Когато мъжете започнаха да се събират, за да оправят косите си и да се готвят за игрите си, Нейт и Джеви се отдалечиха. Един от по-едрите индианци изкрещя нещо след тях и с блесналите си зъби ги покани, както им се стори, да отидат да се борят. Нейт тръгна още по-бързо. Представи си как някакъв дребен индианец ще започне да го подхвърля нагоре-надолу и гениталиите им ще се мятат оголени. Спаси ги Рейчъл.

Двамата с Нейт тръгнаха по пътеката за реката към малката пейка под дърветата. Седнаха близо един до друг; коленете им пак се докосваха.

— Постъпи мъдро, че не дойде на погребението — каза тя. Гласът й звучеше уморено. Сънят не я бе освежил.

— Защо?

— Всяко село има лекар. Наричат го „шалюн“. Той приготвя разни отвари от билки и корени за лекове. Освен това призовава духовете на помощ, когато се наложи.

— Нещо като знахар, нали?

— Нещо такова, да. По-скоро жрец. В света на индианците има множество духове и жреците уж насочват техните действия. Така или иначе, тези хора са мои естествени врагове. Аз съм заплаха за религията им. Винаги са готови за нападение. Преследват покръстените. Тормозят новите последователи на Христа. Искат да се махна и използват всеки повод, за да увещават вожда да ме прогони. Това е всекидневна борба. В последното село край реката имах малко училище, в което учех децата да четат и пишат. По принцип беше за децата на християните, но можеше да го посещава и всеки друг. Преди година избухна епидемия от малария и умряха трима души. Местният жрец убеди вожда, че това е наказание за селото им заради училището ми. Сега вече то не съществува.

Нейт слушаше. Куражът й беше достоен за възхищение. Горещината и ленивият на пръв поглед живот го бяха накарали да мисли, че всичко тук е мирно и тихо. Външен човек трудно можеше да си представи, че се води война за душите на индианците.

— Родителите на Айеш, момиченцето, което умря, са християни и вярата им е много силна. Шалюнът пуснал мълва, че е можел да спаси детето, но не го е направил, защото родителите не са го повикали. Естествено, те искаха аз да го лекувам. Тези змии живеят по тукашните места открай време и жреците имат някакви билкови лекове, но досега не съм виждала някой от тях да помогне. След като Айеш умря вчера и след като си тръгнах, шалюнът призовал своите духове и устроил голяма церемония насред селото. Обвинил мен за смъртта на детето. Също и Бог.

Говореше по-бързо от обикновено, думите й се лееха една след друга, сякаш искаше да говори на английски колкото е възможно повече, докато все още има този шанс.

— По време на погребението днес шалюнът и неколцина скандалджии започнаха да танцуват и пеят недалеч от нас. Горките родители бяха съсипани от скръб и унижение. Не можах да свърша службата. — Гласът й потрепери, тя млъкна и прехапа устни.

Нейт я потупа по ръката.

— Не се притеснявай. Не им обръщай внимание.

Тя не можеше да си позволи да плаче пред индианците — трябваше да е силна и издръжлива, да е смела и изпълнена с вяра при всички обстоятелства. Нямаше причина обаче да се сдържа пред Нейт и той я разбираше. Очакваше го.

Рейчъл избърса очите си и постепенно се овладя.

— Извинявай — каза тя.

— Всичко е наред — каза Нейт още веднъж в стремежа си да й помогне. Сълзите винаги разтапяха фасадата на хладна увереност у една жена, независимо дали е в някой бар или на брега на реката.

В селото се чуваха викове. Борбите бяха започнали. Нейт си спомни за Джеви. Дано не се е изкушил да поиграе с момчетата.

— Мисля, че трябва да тръгвате веднага — каза Рейчъл неочаквано. Бе овладяла емоциите си, гласът й отново звучеше нормално.

— Какво?

— Да. Веднага. Много скоро.

— Наистина искам да си тръгна час по-скоро, но защо е това бързане изведнъж? След три часа ще се стъмни.

— Има причина.

— Слушам.

— Струва ми се, че в другото село днес имаше случай на малария. Разнасят я комарите и се разпространява много бързо.

Нейт започна да се почесва и беше готов веднага да се втурне към лодката, когато си спомни за хапчетата.

— Няма страшно — каза той. — Пия хлоро не знам си какво.

— Хлорохин?

— Точно така.

— Кога започна?

— Два дни преди да тръгна от Щатите.

— Къде са хапчетата сега?

— Оставих ги на голямата лодка.

Рейчъл поклати глава с укор.

— Трябва да се вземат преди, по време на пътуването и след него. — Каза го с тон на лекар специалист. — Ами Джеви? — попита тя след малко. — Той взема ли хапчетата?

— Той е бил в армията. Сигурен съм, че му няма нищо.

— Не искам да споря, Нейт. Вече говорих с вожда. Тази сутрин преди изгрев-слънце изпрати двама рибари да проучат маршрута. На два часа път оттук има наводнени места и вероятността да се заблудите е по-голяма, но след това няма да има проблем. Ще ви даде трима водачи с две канута, а аз ще изпратя Лако да ви помогне за багажа. След като стигнете река Ксеко, до Парагвай ще плавате само направо.

— На какво разстояние е това?

— Ксеко е на около четири часа, Парагвай е на шест. Освен това ще се движите по течението.

— Както и да е. Изглежда, си планирала всичко.

— Довери ми се, Нейт. Боледувала съм от малария два пъти и мога да те уверя, че не е приятно изживяване. Вторият път едва останах жива.

Досега не му бе минало през ум, че и тя може да умре. Уреждането на наследството щеше да е достатъчно комплицирано и сега, когато тя отказваше да се появи и смяташе да продължи да се крие в джунглите. Ако обаче умреше, щяха да са нужни години, докато нещата застанат по местата си.

Възхищаваше й се. Тя беше всичко, което той не беше — силна и храбра, щастлива да живее простичко, стъпила здраво върху устоите на вярата си, сигурна в околния свят и отвъдното.

— Не умирай, Рейчъл — каза той.

— Не се страхувам от смъртта. Смъртта е награда за християнина. Все пак, моли се за мен, Нейт.

— Наистина ще се моля повече. Обещавам.

— Ти си добър човек. Сърцето ти е добро, разумът ти е добър. Просто имаш нужда от малко помощ.

— Знам. Не съм кой знае колко силен.

Беше прибрал документите в джоба си. Сега ги извади и каза:

— Може ли все пак да поговорим за това?

— Да, но само заради теб. След като си дошъл чак тук, мога поне да поговоря на юридически теми.

— Благодаря. — Подаде й копието от завещанието на Трой. Тя го прочете бавно, като на места напрягаше очи, за да разчете почерка. Когато го прочете, попита:

— Това законно завещание ли е?

— Засега.

— Толкова е примитивно.

— Писаните на ръка завещания са напълно валидни. Такъв е законът.

Тя го прочете пак. Нейт забеляза удължените сенки, които хвърляха дърветата. Тъмнината го плашеше и на сушата, и във водата. Искаше да тръгват по-скоро.

— Значи Трой не се е интересувал от другите си деца? — попита тя леко учудена.

— И ти не би се интересувала, но, така или иначе, не е бил добър баща.

— Спомням си деня, когато майка ми разказа за него. Бях на седемнайсет. Беше през лятото. Баща ми току-що беше починал от рак и животът ми се струваше ужасно мрачен. Трой по някакъв начин ме бе открил и тормозеше майка ми, защото искаше да ни посети. Тогава тя ми каза истината за биологичните ми родители, но те не означаваха нищо за мен. Тези хора ми бяха напълно безразлични. Не ги познавах и нямах никакво желание да ги видя. По-късно научих, че истинската ми майка се е самоубила. Как ти се струва, Нейт? И двамата ми истински родители са се самоубили. Може би и в моите гени има нещо объркано.

— Не. Ти си много по-силна от тях.

— Готова съм да приветствам смъртта.

— Не го казвай. Кога видя Трой?

— Мина година. Той и майка ми често говореха по телефона. Тя беше убедена, че мотивите му са почтени, и един ден той дойде у дома. Пихме чай с кейк, след това си тръгна. После изпрати пари за колежа ми. Взе да настоява да постъпя на работа в една от фирмите му. Започна да се държи като баща, така че постепенно престанах да го харесвам. След това майка ми почина и светът сякаш се срути. Промених името си и постъпих в медицинската академия. През годините се молих за Трой по същия начин, по който се молих за всички нещастни хора, които познавам. Предположих, че вече ме е забравил.

— Очевидно не е — каза Нейт. На бедрото му кацна черен комар и той го удари с всичка сила. Ако беше заразен с малария, нямаше да я разнася повече. На кожата му се появи червен отпечатък от пръсти.

Подаде й другите документи. Тя ги прочете внимателно и каза:

— Няма да подпиша нищо. Не искам тези пари.

— Добре, задръж документите. Моли се над тях.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Просто не знам какво да правя оттук нататък.

— Не мога да ти помогна, но искам да ми направиш една услуга.

— Разбира се, слушам те.

— Не казвай на никого къде съм. Умолявам те, Нейт. Защити правото ми на уединение.

— Обещавам, но трябва да бъдеш реалистка.

— Какво искаш да кажеш?

— Историята е невероятна. Ако вземеш парите, ще станеш може би най-богатата жена на света. Ако откажеш, става още по-интересно.

— Кой се интересува от такива неща?

— Боже мой! Тук си защитена от медиите. Сега новините никога не секват по двайсет и четири часа в денонощието. Говори се за всичко. Има телевизионни програми, вестници, списания, какво ли не. Пълни боклуци. Превръщат в сензация и най-баналните неща.

— А как могат да ме намерят?

— Добър въпрос. Ние имахме късмет, защото Трой бе надушил дирите ти. Доколкото ни е известно обаче, не е казал на никого.

— Значи съм на сигурно място. Ти няма да кажеш, адвокатите от твоята фирма също ще си мълчат.

— Това е така.

— А преди да попаднеш тук, се беше заблудил, нали?

— Да.

— Трябва да ме защитиш, Нейт. Това е моят дом. Това тук са моите хора. Не искам да бягам пак.

Нейт се замисли. СМИРЕНА МИСИОНЕРКА КАЗВА „НЕ“ НА ЕДИНАЙСЕТ МИЛИАРДА ДОЛАРА. Представяше си заглавията. Лешоядите щяха да нахлуят в Пантанал с хеликоптери и какво ли не, за да се доберат до източника. Съчувстваше й.

— Ще направя каквото мога — каза той.

— Даваш ли ми думата си?

— Да. Обещавам.

Вождът беше най-отпред на групата изпращачи, след него бяха жена му и още десетина мъже, след това крачеше Джеви и още десетина мъже. Отиваха към реката.

— Време е да тръгвате — каза Рейчъл.

— Предполагам. Сигурна ли си, че ще се оправим в тъмнината?

— Да. Вождът ще изпрати с вас най-добрите рибари. Бог ще ви пази. Моли се.

— Ще се моля.

— И аз ще се моля за теб всеки ден, Нейт. Ти си добър човек и имаш добро сърце. Струва си да бъдеш спасен.

— Благодаря. Искаш ли да се омъжиш за мен?

— Не мога.

— Разбира се, че можеш. Аз ще се грижа за парите, ти за индианците. Ще си вземем по-голяма колиба и ще махнем всички дрехи.

Двамата се засмяха. Вождът се приближи до тях. Нейт понечи да каже някакъв поздрав или да се сбогува, но изведнъж погледът му се замъгли. Причерня му и почувства слабост в цялото си тяло. Овладя се и погледна към Рейчъл, за да види дали е забелязала.

Не беше. Започнаха да го болят клепачите. Ставите му пулсираха.

Индианците заговориха нещо на своя език, после всички тръгнаха към реката. Сложиха храна в лодката на Джеви и в двете малки канута, в които щяха да се качат водачите и Лако. Нейт благодари на Рейчъл, която на свой ред благодари на вожда. Размениха нужните думи за сбогуване и стана време да тръгват. Нейт нагази във водата и прегърна Рейчъл леко, потупа я по гърба и каза:

— Благодаря ти.

— За какво?

— О… не знам. За това, че ще натрупам цяло състояние от хонорари.

Тя се усмихна и отвърна:

— Харесвам те, Нейт, но адвокатите и парите въобще не ме интересуват.

— И аз те харесвам.

— Моля те, не се връщай тук.

— Не се безпокой.

Всички чакаха. Рибарите вече бяха в средата на реката. Джеви бе стиснал веслото и се поклащаше нетърпеливо.

Нейт стъпи с единия си крак в лодката и подхвърли:

— Можем да прекараме медения си месец в Корумба.

— Сбогом, Нейт. Просто кажи на своите хора, че не си ме намерил.

— Ще им го кажа. Довиждане.

Оттласна се и се качи. Веднага седна, защото почувства, че му се вие свят. Заотдалечаваха се и той махна на Рейчъл и индианците, но виждаше фигурите им замъглено.

Тласкани от течението, канутата се плъзгаха по водата, а индианците гребяха в съвършен синхрон. Не пилееха нито време, нито усилията си. Бързаха. Двигателят запали на третото дръпване и моторницата скоро настигна канутата. Джеви намали оборотите и моторът пак се разкашля, но не спря. Малко преди първия завой на реката Нейт се обърна назад и видя, че Рейчъл и индианците все още стоят на брега съвсем неподвижно.

Започна да се поти. Даде си сметка, че се поти въпреки облаците, засенчили слънцето, и приятния ветрец по реката. Ръцете и краката му бяха мокри. Пипна врата и челото си и видя, че пръстите му са мокри. Вместо да се моли, както бе обещал, изруга:

— Болен съм! По дяволите!

Температурата му все още не беше висока, но чувстваше, че се покачва. Ветрецът го смразяваше. Сви се на седалката и се огледа за още някаква дреха. Джеви го забеляза и след малко попита:

— Нейт, добре ли си?

Нейт поклати глава, остра болка го прониза от очите към гръбначния стълб. Избърса носа си.

След два завоя на реката дърветата се разредиха и теренът стана по-нисък. Реката се разшири и се разля в езерото с три гниещи дървета в средата. Нейт беше сигурен, че не са минали покрай тях на идване. Движеха се по друг маршрут. Без бързото течение канутата позабавиха скоростта си, но пак продължиха напред с изумителна лекота. Водачите не спряха, за да огледат езерото — знаеха много добре накъде да се движат.

— Джеви, мисля, че имам малария — каза Нейт. Гласът му беше груб, гърлото вече го болеше.

— Откъде знаеш? — Джеви намали газта за момент, за да се чуват.

— Рейчъл ме предупреди. Вчера в другото село е имало болен. Затова заминахме толкова бързо.

— Тресе ли те?

— Да. И нещо става с очите ми, не виждам добре.

Джеви спря моторницата и извика на индианците, които почти се бяха изгубили от погледа им. След това премести тубите за гориво и разгъна палатката.

— Ще ти стане много студено — каза той, без да престава да работи. При движенията му лодката се поклащаше.

— Боледувал ли си от малария?

— Не. Но повечето ми приятели умряха от нея.

— Какво!

— Лоша шега. Малко хора умират от малария, но ще се почувстваш доста зле.

Много внимателно, без резки движения Нейт пропълзя под седалката и легна на дъното на лодката. Под главата си сложи намотано одеяло. Джеви го зави с разгънатата палатка и я затисна в краищата с две празни туби за гориво.

Индианците приближиха, изпълнени с любопитство. Лако попита нещо на португалски. Нейт чу, че Джеви произнася думата „малария“, която предизвика коментари на ипика. След това отново потеглиха.

Лодката му се струваше по-бърза — може би защото лежеше на дъното и усещаше плъзгането й по водата. От време на време бордовете се удряха в увиснали клони. Главата го болеше и пулсираше по-лошо от най-жестокия махмурлук, който бе преживявал, мускулите и ставите му бяха вдървени и не можеше да помръдне. И му ставаше все по-студено. Започваше истинската треска. В далечината се чуваше тътен. Нейт помисли, че бурята приближава. Чудесно, помисли си. В момента се нуждаеше тъкмо от това.

 

 

Дъждовете не ги застигнаха. Реката зави веднъж на запад и Джеви видя оранжево-жълтите остатъци на залеза. След това тя отново сви на изток, към спускащата се над Пантанал тъмнина. На два пъти индианците спираха и се съветваха по кое разклонение да продължат. Джеви караше лодката на стотина метра зад тях, но когато се стъмни, се приближи повече. Не виждаше Нейт, заровен под палатката, но знаеше, че приятелят му страда. Наистина познаваше човек, умрял от малария.

Два часа след тръгването си преминаха през невероятна плетеница от тесни потоци и тихи заливи, а после, когато влязоха в някаква по-широка река, канутата спряха. Индианците имаха нужда от почивка. Лако извика Джеви и му каза, че сега вече са минали през трудната част и по остатъка от пътя няма да има проблеми. Река Ксеко била на два часа оттам, а тя се вливала направо в Парагвай.

— Можем ли да се справим сами? — попита Джеви.

— Не — отговориха му. Все още имало разклонения и притоци, а освен това индианците знаели удобно място, където може да се преспи.

— Как е американецът? — попита Лако.

— Не е добре — отговори Джеви.

Американецът чуваше гласовете им и знаеше, че лодката не се движи. Треската го изгаряше от главата до петите. Дрехите му бяха подгизнали, дъното на лодката също беше мокро. Очите му бяха подути и затворени, устата му беше толкова суха, че не можеше да я отвори. Чу, че Джеви го попита нещо на английски, но не беше в състояние да му отговори. На моменти губеше съзнание.

Канутата се движеха по-бавно в тъмното. Джеви се бе залепил съвсем близо до тях и понякога им светеше с фенерчето си, за да огледат по-добре разклоненията. Двигателят се бе закрепил и бръмчеше сравнително стабилно на средни обороти. Спряха само веднъж, за да хапнат малко хляб, да изпият по глътка сок и да се облекчат. Завързаха трите лодки една за друга и в продължение на десет минути ги оставиха да се носят по течението.

Лако се безпокоеше за американеца.

— Какво да кажа на мисионерката за него? — попита той Джеви.

— Кажи й, че е болен от малария.

Проблесна мълния и сложи край на кратката им вечеря и почивка. Индианците отново загребаха с веслата, също толкова енергично, колкото и в началото. Не бяха виждали твърда земя отдавна. Нямаше никакво подходящо място, за да изчакат бурята.

Моторът най-накрая спря. Джеви сложи последната туба гориво и отново го запали. При тези обороти щеше да стигне за около шест часа — достатъчно, за да се доберат до река Парагвай. Там щяха да срещнат други лодки, имаше къщи, някъде там ги чакаше и „Санта Лора“. Знаеше къде е устието на Ксеко. Като се спуснеха по течението, щяха да стигнат до Уели някъде призори.

Загърмяха мълнии, ала не падаха близо до тях. Индианците загребаха още по-усилено, но вече и умората им си казваше думата. След малко двете канута се прилепиха до моторницата и продължиха напред като троен катамаран.

След известно време реката се разшири и растителността стана по-гъста. И от двете страни се виждаше сух бряг. Индианците заприказваха по-оживено. Когато стигнаха Ксеко, бяха напълно изтощени. Три часа са минали след времето, когато обикновено си лягат, помисли си Джеви. Намериха мястото и спряха на брега.

Лако обясни, че е бил помощник на мисионерката в продължение на години. Бе виждал мнозина болни от малария — самият той също бе боледувал три пъти. Дръпна палатката от главата на Нейт и пипна челото му.

— Висока температура — каза той на Джеви, който стоеше в калта край брега и бързаше отново да се качи на лодката.

След това обясни, че не може да се направи нищо. Треската щеше да премине, после щеше да има втори пристъп, след четирийсет и осем часа. Безпокояха го подутите очи — не бе виждал такова нещо при другите болни от малария.

По-възрастният от водачите заговори на Лако и посочи към тъмната река. Лако преведе на Джеви, че трябва да кара лодката в средата, да не обръща внимание на малките притоци и ръкави, особено тези отляво, и че след два часа трябва да стигнат река Парагвай. Джеви им благодари сърдечно и подкара.

Треската не отслабна. Час по-късно Джеви провери Нейт — лицето му все още гореше. Бе свит като ембрион и почти в безсъзнание. Мънкаше нечленоразделно. Джеви наля малко вода в устата му и намокри лицето му.

Ксеко беше широка и не бе трудно да се движат по нея. Минаха покрай една къща — първата, която виждаха от много време. Луната се показа през облаците като морски фар и освети водата напред.

— Нейт? — извика Джеви достатъчно силно, за да е сигурен, че ще го чуе. — Късметът ни май ще проработи.

Продължиха нататък по лунната пътека към река Парагвай.