Джон Гришам
Завещанието (27)

28

След девет часа сън индианците ипика се събудиха преди зазоряване и започнаха новия ден. Жените накладоха малки огньове за готвене в колибите си, после отидоха с децата до реката за вода и за да се къпят. Винаги изчакваха да съмне, преди да тръгнат по пътеката — беше по-благоразумно да виждаш какво има пред теб.

На португалски тази змия се наричаше уруту. Индианците я наричаха бима. Срещаше се често около реките в Южна Бразилия и ухапването й често беше фатално. Името на момиченцето беше Айеш, седемгодишно, дошло на света с помощта на бялата мисионерка. Айеш крачеше пред майка си вместо отзад, както изискваше обичаят, и настъпи змията с босото си краче.

Ухапа я малко над глезена. Айеш изпищя. Когато бащата стигна до нея, Айеш беше в шок, а ухапаният крак бе станал два пъти по-голям. Изпратиха едно петнайсетгодишно момче, което тичаше най-бързо от цялото село, да повика Рейчъл.

Покрай двете реки, които се вливаха една в друга недалеч от мястото, където бяха спрели Джеви и Нейт, имаше четири индиански селища. Разстоянието от устието до последната индианска колиба не беше повече от пет мили. В селата живееха отделни общности, но всички принадлежаха към едно племе ипика, говореха един и същи език, имаха еднакви обичаи и нрави. Общуваха помежду си и се женеха помежду си.

Айеш живееше в третото село от разклона на реките. Рейчъл беше във второто, което беше и най-голямо. Момчето я завари да чете Светото писание в колибата, в която живееше от единайсет години. Тя бързо взе лекарствата, с които разполагаше, и ги сложи в медицинската си чанта.

В тази част на Пантанал имаше четири вида отровни змии и понякога се случваше Рейчъл да разполага със серум за ухапванията на всички тях. Сега обаче не беше така. Момчето й каза, че змията е била бима. Серумът срещу отровата й се произвеждаше от бразилска фирма, но при последното си пътуване до Корумба не бе успяла да го намери. Аптеките в града продаваха по-малко от половината медикаменти, които й трябваха.

Рейчъл завърза връзките на кожените си обувки и излезе с чантата в ръка. Хукна към мястото заедно с Лако и две други момчета от селото.

Според данните на Рейчъл в четирите села живееха осемдесет и един възрастни мъже, осемдесет и шест възрастни жени и седемдесет и две деца — общо 239 души. Когато бе дошла при племето преди единайсет години, населението наброяваше 280 души. Маларията периодично покосяваше по-слабите. През 1991 година холерата беше отнела живота на двайсет души в едно от селата. Ако не бе успяла да въведе карантина, повечето от индианците щяха да измрат.

С усърдието на антрополог тя записваше ражданията, смъртните случаи, браковете, родословните дървета, заболяванията и прилаганото лечение. Почти винаги знаеше кой има извънбрачни връзки и с кого. Знаеше имената на всички индианци и от четирите села. Бе кръстила родителите на Айеш в реката, в която се къпеха.

Айеш беше малка и слаба и сигурно щеше да умре, защото нямаше нужния серум. В Щатите и по-големите градове на Бразилия не беше трудно да се намери този препарат, а и той не беше много скъп. Малкият бюджет, който отпускаше мисията, можеше да покрие тези разноски. Само три инжекции в продължение на шест часа можеха да спасят живота на момиченцето. Без тях съвсем скоро детето щеше да започне да повръща, след това щеше да получи силен пристъп на треска, после кома и смърт.

Последният смъртен случай поради змийско ухапване беше преди три години. Рейчъл нямаше серум за първи път от две години.

Родителите на Айеш бяха християни, новопокръстени, които трябваше да се справят с една нова религия. Около една трета от индианците бяха покръстени. Благодарение на усилията на Рейчъл и предшествениците й половината знаеха да четат и да пишат.

Докато подтичваше след момчетата, не преставаше да се моли. Беше слаба и издръжлива. Всеки ден изминаваше пеша по няколко мили и ядеше много малко. Индианците се възхищаваха от силата й.

 

 

Джеви се къпеше в реката, когато Нейт отвори ципа на палатката и се измъкна навън. Все още усещаше натъртванията от падането на самолета и спането в лодката и тази палатка не бе помогнало да се почувства по-добре. Протегна се, за да се разкърши. Костите го боляха, чувстваше всеки изминал ден от четирийсет и осемте си години. Виждаше Джеви до кръста във водата, която изглеждаше доста по-бистра от онази, през която бяха минали.

Загубен съм, каза си. Умирам от глад. Нямам тоалетна хартия. Продължи да изброява страданията си и боязливо докосна пръстите на краката си. Нали беше приключение, дявол да го вземе! Сега адвокатите се втурваха в новата година с решимостта да работят повече часове, да печелят по-големи дела, да носят у дома повече пари. Той самият се бе стремил към това години наред, а сега му се струваше глупаво.

С малко късмет тази вечер би могъл да спи в хамака, да се полюшва от вятъра, да пие ароматно кафе. Доколкото можеше да си спомни, никога досега не бе копнял за черен боб и ориз.

Джеви се върна, когато от селото дойдоха група индианци. Вождът искал да ги види.

— Той пък иска малко хляб — подвикна Джеви, когато се обърнаха да си вървят.

— Хлябът е хубаво нещо. Попитай ги дали имат бекон и яйца.

— Тук ядат маймунско.

Каза го сериозно. В края на селото стояха няколко деца, които искаха да видят непознатите. Нейт им се усмихна кисело. Никога през живота си не се бе чувствал толкова бял, а му се искаше да го харесат. Няколко голи майки се втренчиха в него от първата колиба. Когато минаха през централната открита част, всички се заковаха на място и ги зяпнаха. Малките огньове догаряха — закуската бе приключила. Димът бе увиснал над покривите като мъгла и правеше влажния въздух още по-лепкав. Беше малко след седем, а вече беше горещо. Селският архитект си бе свършил работата добре. Колибите бяха квадратни, със стръмни, стигащи почти до земята сламени покриви. Някои бяха по-големи от другите, но бяха оформени по същия начин. Бяха подредени овално, с лице към голямо празно място — селския площад. В средата му имаше четири големи конструкции — две кръгли и две правоъгълни — със същия сламен покрив.

Вождът ги очакваше. Нейт не се изненада от факта, че къщата му е най-голямата в селото. Той също беше най-едрият наоколо. Беше млад и нямаше голямото шкембе или гъстите бръчки по челото, с които по-възрастните мъже се гордееха. Изгледа Нейт с поглед, който би ужасил и Джон Уейн. Превеждаше един по-възрастен воин и съвсем скоро Нейт и Джеви получиха покана да седнат край огъня в колибата, където голата жена на вожда приготвяше закуска.

Когато се навеждаше, гърдите й увисваха надолу и горкият Нейт не можеше да не погледне, па макар и за съвсем кратко. Не че виждаше нещо сексуално в голата жена и гърдите й — просто се удивляваше на факта, че е гола и че това не й прави никакво впечатление.

Къде беше фотоапаратът му? Момчетата в офиса нямаше да повярват без доказателства.

Жената подаде на Нейт дървена чиния, върху която имаше нещо, което напомняше варени картофи. Той погледна към Джеви, който му кимна така, сякаш индианската кухня му е напълно позната. На вожда сервираха последно и когато той започна да се храни с ръце, Нейт последва примера му. На вкус онова в чинията беше нещо средно между ряпа и обикновен картоф и беше доста безвкусно. Докато се хранеха, Джеви не престана да разговаря, което допадаше на вожда. След всеки няколко изречения Джеви превеждаше на английски.

Селото никога не се наводнявало. Живеели тук повече от двайсет години. Почвата била плодородна. Не обичали да се местят, но понякога се налагало, когато почвата престане да е плодородна. Баща му също бил вожд. Вождът според самия него бил най-умният, най-мъдрият и най-справедлив от всички и нямал право на извънбрачни връзки, за разлика от повечето други мъже.

Нейт подозираше, че хората тук нямат какво друго да правят, освен да задирят чуждите жени.

Вождът никога не бе виждал река Парагвай. Предпочитал лова пред риболова и поради това прекарвал повече време в гората, отколкото по реките. Научил малко португалски от баща си и белите мисионери.

Нейт слушаше и гледаше към селото, за да зърне Рейчъл.

Вождът обясни, че тя не е при тях, а в съседното село, където се грижела за ухапано от змия дете. Не знаеше кога ще се върне.

Прекрасно, помисли си Нейт.

— Иска тази вечер да прекараме в селото — каза Джеви. Жената напълни чиниите им отново.

— Не знаех, че ще останем и довечера — каза Нейт.

— Той каза, че ще останем.

— Кажи му, че ще си помисля.

— Ти му го кажи.

Нейт се ядосваше, че не е взел сателитния телефон. Джош вероятно крачеше нервно из кабинета си и се разкъсваше от безпокойство. Не бяха разговаряли повече от седмица.

Джеви каза нещо шеговито, което при превода се превърна в нещо ужасно смешно. Вождът се запревива от смях и скоро всички последваха примера му. Смееше се и Нейт — но на себе си, затова, че се смее заедно с индианците.

Отклониха поканата да отидат заедно на лов. Няколко млади мъже ги придружиха до първото село, където беше лодката им. Джеви искаше да почисти свещите още веднъж и да поработи над карбуратора. Нейт нямаше какво да прави.

 

 

Ранното обаждане на мистър Стафорд по телефона прие адвокат Валдир. Любезностите отнеха само секунда.

— Нямам вести от мистър О’Райли от няколко дни — каза мистър Стафорд.

— Но той има сателитен телефон — отвърна Валдир смутено, сякаш искаше да оправдае мистър О’Райли.

— Да, така е. Точно затова се безпокоя. Може да се обади по всяко време, от всяко място.

— Може ли да използва телефона при лошо време?

— Не. Струва ми се, че не.

— Тук напоследък имахме много бури. В края на краищата сега е дъждовният сезон.

— Вашето момче не се ли е обаждало?

— Не. Заедно са. Водачът е много добър. Корабчето също е много добро. Сигурен съм, че всичко е наред.

— Защо тогава не се обажда?

— Не зная. Тук през повечето време е облачно. Може би няма как да се свърже.

Договориха се Валдир да се обади веднага щом получи някаква вест от корабчето. Адвокатът отиде до прозореца и се вгледа в оживената улица отпред. Река Парагвай беше малко по-надолу, под хълма. Имаше десетки истории за хора, навлезли в Пантанал и изчезнали безследно. Това беше част от приказката и от примамката.

Бащата на Джеви бе плавал по реките трийсет години, а тялото му изобщо не бе намерено.

 

 

Уели се озова в офиса един час след това. Не се познаваше с адвокат Валдир, но знаеше от Джеви, че той плаща за експедицията.

Много е важно — каза той на секретарката. — Не търпи отлагане. Валдир чу възбудения му глас и излезе от кабинета си.

— Кой си ти? — попита той.

— Казвам се Уели. Джеви ме нае да помагам на „Санта Лора“.

— На „Санта Лора“!?

— Да.

— Къде е Джеви?

— Все още е в Пантанал.

— Къде е корабчето?

— Потъна.

Валдир си даде сметка, че момчето е уморено и изплашено.

— Седни — каза той, а секретарката отиде да донесе вода. — Разкажи ми всичко.

Уели стисна подлакътниците на стола и заговори бързо:

— Тръгнаха с лодката да търсят индианците, Джеви и мистър О’Райли.

— Кога?

— Не знам. Преди няколко дни. Аз трябваше да остана на „Санта Лора“, но връхлетя буря. Много силна. Откъсна корабчето от пристана, изтласка го в средата на реката и го преобърна. Аз паднах във водата и малко по-късно ме взе една лодка за добитък.

— Кога пристигна тук?

— Преди половин час.

Секретарката му подаде чаша вода. Уели й благодари и поиска кафе. Валдир се облегна на бюрото и се вгледа в хлапето. Беше изпоцапано и миришеше на оборски тор.

— Значи е потънала?

— Да, съжалявам. Не можех да направя нищо. Никога не бях виждал такава силна буря.

— Къде беше Джеви по време на бурята?

— Някъде по река Кабикса. Страх ме е за него.

Валдир се върна в кабинета си, затвори вратата и пак застана до прозореца. Мистър Стафорд беше на три хиляди мили. Джеви би могъл и да оцелее с малката лодка. Нямаше смисъл да прави прибързани заключения.

Реше да не се обажда още няколко дни, да даде време на Джеви. Сигурно щеше да се върне в Корумба.

 

 

Индианецът стоеше в лодката и се държеше за рамото на Нейт. Нямаше осезаемо подобрение в работата на мотора — прекъсваше и се давеше, а при пълна газ работеше на половин мощност.

Минаха покрай първото село, реката направи остър завой, после се разклони и индианецът посочи по кой ръкав да минат. След двайсетина минути видяха малката палатка. Спряха там, където Джеви се бе къпал в началото на деня. Сгънаха палатката и пренесоха нещата си в селото, където ги очакваше вождът.

Рейчъл все още не се бе върнала. Тъй като не беше от племето, нейната колиба не беше край площада, а на стотина крачки встрани, до края на гората, отделена от останалите. Изглеждаше и по-малка от другите. Джеви попита индианеца и той отговори, че това е така, защото Рейчъл нямала семейство. Тримата — Нейт, Джеви и индианецът — прекараха два часа под едно дърво в края на селото. Чакаха Рейчъл и гледаха как тече животът.

Индианецът беше научил португалски от семейство Купър — мисионерите, които бяха живели тук преди Рейчъл. Знаеше и няколко английски думи, които от време на време изпробваше върху Нейт. Семейство Купър бяха първите бели хора, които индианците ипика изобщо бяха виждали. Мисис Купър бе умряла от малария, а мистър Купър се бе върнал оттам, откъде бе дошъл.

Обясни на гостите си, че мъжете ловят риба и ходят на лов, а по-младите ухажват приятелките си. Жените вършеха тежката работа — готвеха, месеха хляб, чистеха, отглеждаха децата. Но не бързаха. Времето за тези хора не означаваше каквото и да било.

Колибите бяха отворени и децата влизаха навсякъде. Младите момичета сплитаха косите си, а по-възрастните работеха край огъня.

Чистотата беше мания. Метяха общите части с метли от слама. Колибите бяха подредени и спретнати. Жените и децата се къпеха в реката по три пъти всеки ден, мъжете по два пъти. Всички ходеха голи или почти голи.

Късно следобед мъжете се събираха в мъжката къща — едната от двете правоъгълни конструкции в средата. Известно време се занимаваха с косите си — подстригваха се и се чистеха. После се бореха. Заставаха един срещу друг, с опрени палци на краката и се стремяха да съборят противника на земята. Беше доста груба игра, но имаше строги правила и усмивки след това. Всички спорове решаваше вождът. Жените наблюдаваха от входовете на колибите си с почти пълно безразличие — сякаш бяха задължени да го правят. Момчетата имитираха бащите си.

Нейт О’Райли седеше на един пън, наблюдаваше този живот от друга епоха и се питаше не за първи път къде ли е попаднал.