Джон Гришам
Завещанието (1)

1

Наближава последният ден, последният час. Аз съм стар човек, самотен, необичан, болен, скован от болка, уморен от живота. Готов съм за отвъдното — то трябва да е по-хубаво от това тук.

Моя е тази стъклена сграда, в която седя, мои са деветдесет и седем процента от компанията, която се помещава в нея, моя е и земята наоколо, по половин миля в трите посоки, двете хиляди души, които работят тук, и още двайсет хиляди на други места, мой е подземният тръбопровод, докарващ в сградата газ от находищата ми в Тексас. Притежавам далекопроводите, които пренасят електричеството, и давам под наем сателита на много мили отгоре, чрез който някога крещях команди към империята си, пръсната по целия свят. Имам сребро в Невада, мед в Монтана, кафе в Кения, въглища в Ангола, каучук в Малайзия, природен газ в Тексас, суров петрол в Индонезия и стомана в Китай. Компанията ми е собственик на фирми, които произвеждат електричество и компютри, строят язовири, печатат книги, излъчват сигнали към сателита ми. Притежавам дъщерни компании в повече страни, отколкото някой може да си представи.

Някога имах всички подобаващи на положението ми играчки — яхти, реактивни самолети и блондинки, имения в Европа, ферми в Аржентина, един остров в Тихия океан, породисти коне, дори хокеен отбор. Само че вече съм твърде стар за играчки.

Коренът на нещастието ми са парите.

Имах три семейства — три бивши съпруги, родили седем деца, шест от които все още са живи и правят всичко възможно, за да ме изтормозят. Доколкото знам, аз съм баща на всичките. Едно погребах. По-точно погреба го жена ми, защото отсъствах от страната.

Чувствам се отчужден от всичките си жени и всичките си деца. Днес те ще се съберат тук, защото умирам и е време да си поделят парите.

 

 

Планирам този ден от дълго време. Сградата ми има четиринайсет етажа, просторни и дълги, построени в каре около сенчест двор, където някога устройвах обеди на открито. Живея и работя на последния етаж — хиляда и двеста квадратни метра разкош, който би се сторил безсрамен на мнозина, но мен изобщо не ме безпокои. С труд, ум и късмет успях да спечеля всичко, до последния цент. Харченето е мое право. Раздаването на всичко това също би трябвало да е мой избор, само че ме тормозят.

Защо ме интересува кой ще получи парите? С тях съм правил всичко, което човек може да си представи. Докато седя на инвалидния стол и чакам, не мога да измисля абсолютно нищо, което да искам да купя или да видя, да назова място, където да желая да отида, или приключение, в което да се впусна.

Правил съм всичко и съм много уморен.

Не ме интересува кой ще получи парите. Много ме интересува обаче кой няма да ги получи.

Аз лично съм обзавел всяка педя от тази сграда и знам идеално къде да сложа всеки от участниците в тази малка церемония. Те всички са тук, чакат вече много време, но нямат нищо против. Заради това, което ще направя, са готови да стоят и голи във виелица.

Първото семейство е Лилиан и нейното котило — четирима мои потомци, родени от жена, която рядко ми позволяваше да я докосна. Оженихме се млади — бях на двайсет и четири, а тя на осемнайсет, — така че и Лилиан е стара. Не съм я виждал от години, няма да я видя и днес. Сигурен съм, че ще възприеме ролята на тъгуващата, но и изпълнена с чувство за дълг първа съпруга, изоставена заради поредното завоевание на мъжа си. Така и не се омъжи повторно и съм сигурен, че не е правила секс от петдесет години. Просто се чудя как се родиха децата.

Най-големият е на четирийсет и седем, Трой младши, некадърен глупак, прокълнат с моето име. Като малък му лепнаха прякора Ти Джей и той все още предпочита да го наричат така вместо Трой. От шестте ми деца, които са се събрали тук сега, той е най-тъпият, макар че и останалите не падат по-долу. Изхвърлиха го от колежа, когато беше на деветнайсет, защото продавал наркотици.

Също като останалите Ти Джей получи пет милиона долара за двайсет и първия си рожден ден. Както стана и при тях, парите изтекоха като вода през пръстите му.

Просто нямам нерви да разказвам за жалкия живот на децата на Лилиан. Достатъчно е да кажа, че са затънали в дългове, че са буквално негодни за каквато и да било работа и че няма надежда да се променят, така че подписването на завещанието ми е най-решаващият момент в живота им.

Връщам се към бившите си съпруги. След фригидността на Лилиан попаднах на бурната страст на Джейни — млада красавица, наета като секретарка в счетоводния отдел и повишена светкавично, когато реших, че ми е нужна по време на деловите ми пътувания. Разведох се с Лилиан и се ожених за Джейни, която беше с двайсет и една години по-млада от мен и изпълнена с решимост да не допусне да се разочаровам. Роди две деца за възможно най-кратко време. Използваше ги като котва, към която да ме привърже. Роки, по-малкият, загина заедно с двама свои приятели в катастрофа със спортна кола. Струваше ми шест милиона, за да уредя нещата извън съда.

Ожених се за Тайра, когато бях на шейсет и четири. Тя беше на двайсет и три и бременна от мен с малкото чудовище, което нарече Рамбъл поради някаква причина, която така и не ми се изясни. Рамбъл сега е на четиринайсет и вече е арестуван веднъж за кражба в магазин и втори път за притежаване на марихуана. Мазната му коса е залепнала за темето и се спуска доста по-долу от раменете. Накичил се е с халки на ушите, веждите и носа. Казаха ми, че ходел на училище, когато му скимне.

Рамбъл се срамува, че баща му наближава осемдесетте, а баща му се срамува, че синът му е надупчил езика си със сребърни мъниста.

Той, заедно с останалите, също очаква да напиша името си под завещанието и да направя живота му по-добър. Колкото и много пари да имам, няма да се задържат дълго сред тези глупаци.

Един умиращ възрастен човек не би трябвало да изпитва омраза, но не мога да се сдържа. Те са шайка нещастници, до един. Майките им ме ненавиждат, така че и тях са възпитали в този дух.

Лешояди, които кръжат с извити нокти, остри зъби и гладни очи, замаяни от очакването за несметни богатства.

 

 

Големият въпрос сега е дали съм с всичкия си. Мислят, че имам тумор, защото говоря чудати неща. Бърборя несвързано по време на срещи или по телефона, а помощниците ми шепнат зад гърба ми и си мислят: „Да, вярно е. Това е заради тумора.“

Преди две години направих завещание и оставих всичко на последната си компаньонка, която по онова време се разхождаше из апартамента ми само по бикини с леопардови шарки, без нищо друго и… е, да, наистина си падам по двайсетгодишни блондинки с всичките им гънки и извивки. По-късно обаче я изритах. Завещанието бе предадено на машината за унищожаване на документи. Просто се бях уморил.

Преди три години също направих завещание само заради идеята, като оставих всичко на благотворителни организации, повече от сто. Един ден ругаех Ти Джей, той ругаеше мен, аз се ядосах и му казах за новото завещание. Той, майка му и останалите от котилото наеха шайка лъжливи адвокати и се опитаха чрез съда да ме вкарат в медицинско заведение за освидетелстване и лечение. Това беше доста хитър ход на адвокатите им, защото, ако ме бяха освидетелствали като невменяем, завещанието ми щеше да бъде анулирано. Аз обаче също имам много адвокати и им плащам по хиляда долара на час, за да манипулират съдебната система в моя полза. Не ме освидетелстваха, макар че по онова време наистина бях малко нещо превъртял.

Имам и моя персонална машина за унищожаване на документи, тази, с която ликвидирах всички стари завещания. Малкото устройство ги изяде всичките.

Нося дълги бели роби от тайландска коприна и бръсна главата си като монах. Ям малко, така че тялото ми е дребно и съсухрено. Мислят, че съм будист, но в действителност изучавам Заратустра. Те не знаят каква е разликата. Разбирам горе-долу защо смятат, че съм превъртял. Лилиан и първото семейство чакат в заседателната зала на тринайсетия етаж, точно под мен. Помещението е голямо, с мрамор и махагон, скъпи килими и овална маса в средата и сега е пълно с нервни хора. Не е чудно, че има повече адвокати, отколкото членове на семейството. Лилиан има адвокат, както и всяко, от четирите й деца, с изключение на Ти Джей, който е довел двама, за да покаже колко е важен и за да е сигурен, че всички възможни сценарии ще бъдат разиграни както трябва.

Ти Джей има повече юридически проблеми, отколкото осъдените на смърт. В единия край на масата има голям видео екран, който ще показва събитията. Братът на Ти Джей се казва Рекс, моят втори син, понастоящем женен за стриптийзьорка. Името й е Амбър — измъчено създание без мозък, но пък с голям изкуствен бюст, което, струва ми се, е негова трета съпруга. Втора или трета, няма значение. Кой съм аз, че да го упреквам? Тя също е тук заедно с останалите брачни партньори или любовници и нервничи, защото предстои разпределянето на единайсет милиарда.

Първата дъщеря на Лилиан и моя най-голяма, Либигейл, обичах ужасно много, докато не отиде да учи в колеж и не ме забрави. После се омъжи за африканец и аз заличих името й от завещанията си.

Мери Рос беше последното дете, което роди Лилиан. Тя се омъжи за лекар, който има амбицията да стане супер богат, но двамата са затънали в дългове.

Джейни и второто ми семейство чакат в една стая на десетия етаж. Тя се омъжи още два пъти след развода ни преди толкова много години. Почти съм сигурен, че в момента живее сама. Наемам детективи, за да ме държат в течение, но дори и ФБР не би могло да се оправи с разходките й из чуждите легла. Както споменах, синът й Роки загина. Дъщеря й Джийна е тук с втория си съпруг, един кретен, завършил бизнес администрация, който е направо опасен — пипне ли половин милиард, майсторски ще го загуби за три години.

Следва Рамбъл, който виси някъде на петия етаж, ближе златната халка в ъгълчето на устната си, опипва мазната си зелена коса и се мръщи на майка си, която има нахалството да се появи днес тук с някакъв космат дребен жиголо. Рамбъл очаква да стане богат, да получи цяло състояние само защото съм му баща. И също има адвокат — един хипар, когото Тайра видяла по телевизията и наела веднага след като го изчукала. И те чакат заедно с останалите.

Познавам тези хора. Наблюдавам ги.

 

 

От задната част на апартамента ми се появява Снийд. Той е мой слуга от близо трийсет години — закръглен простоват човечец с бяла жилетка, кротък и смирен, постоянно приведен в кръста, сякаш се кланя на крал. Снийд застава пред мен, с длани на корема както винаги, с леко наклонена глава и влажна усмивка, и казва:

— Как сте, сър? — Говори с лек акцент, който придоби преди години, когато прекарахме известно време в Ирландия.

Не казвам нищо, тъй като от мен нито се иска, нито се очаква да отговарям на Снийд.

— Желаете ли кафе, сър?

— Обяд.

Той примигва, покланя се още по-дълбоко, после се запътва към вратата, а маншетите на панталоните му се влачат по земята. И той очаква да стане богат, след като умра, и предполагам, че брои дните като всички останали.

Проблемът с имането на пари е в това, че всеки иска част от тях. Съвсем малко, просто някоя и друга трохичка. Какво са милион долара за човек, който има милиарди? Дай ми един милион, бълха те ухапала. Дай ми един заем, а после и двамата ще забравим за него. Спомени името ми някъде в завещанието — има достатъчно място.

Снийд е любопитен колкото си ще и веднъж преди години го хванах да рови в бюрото ми. Търсеше, струва ми се, поредното завещание. Иска да умра, защото очаква няколко милиона.

От къде на къде ще очаква каквото и да било? Отдавна трябваше да го уволня.

Името му не се споменава в новото завещание.

Оставя подноса пред мен — непокътната опаковка бисквити „Риц“, бурканче мед със запечатан с пластмасова лента капак и малка бутилка минерална вода „Фреска“, стайна температура. И при най-дребната промяна Снийд ще бъде уволнен на секундата.

Отпращам го и започвам да топя бисквитите в меда. Последно ястие.