Джонатан Келерман
Кървава разходка (30)

30.

Около два следобед вече седяхме в стаята на детективите.

Петък. Повечето от бюрата бяха празни. Бюрото на Дел Харди беше непосредствено до това на Майлоу и той ме настани на стола на Дел. Дел е бил партньор на Майлоу преди много години — ранен съюз, циментиран от взаимно уважение и споделено отчуждение. Харди беше един от първите чернокожи детективи, назначени на работа западно от Ла Бриа. Сега той имаше мнозина чернокожи колеги, но Майлоу си оставаше вълк единак. Може би това ги беше отдалечило един от друг или причина бе втората съпруга на Дел — жена със строги възгледи върху абсолютно всичко. Майлоу никога не говореше за това.

Използвах телефона на Дел, за да се обадя в Щатската комисия по психиатрия, зачаках да ме свържат. Бюрото на Майлоу беше празно, с изключение на един лист, нанизан на металния шип за съобщения. Той го измъкна, прочете го и вдигна вежди.

— Обаждане в отговор от Орландо, Флорида. Някакъв човек на име Кастро „с удоволствие ще поговори за Дерик Криминс“.

Той набра номера, разхлаби вратовръзката си и седна. Един записан глас с неопределен пол ми съобщи, че ще бъда свързан веднага щом операторът се освободи. Забелязах как раменете на Майлоу се напрегнаха, когато връзката му се осъществи.

— Детектив Стърджис за детектив Кастро! — произнесе той. — О, здравейте! Благодаря ви, че ми се обадихте… Наистина ли? Да, това е интересно — слушайте, може ли да ви свържа с още един човек? Той е нашият психолог консултант… Да, съвсем случайно… Да, ще бъде от полза. — Като постави ръка върху слушалката, Майлоу ми каза: — Затвори и се включи в деривата ми.

Записаният глас прекъсна линията, като първо ми благодари за търпението. Аз затворих телефона си, взех слушалката на деривата и се представих.

— Джордж Кастро — произнесе плътен глас от другия край. — Сега всички ли сме включени?

— Да — отговори Майлоу. — Доктор Делауер, детектив Кастро току-що ми каза, че е чакал някой да му се обади относно Дерик Криминс.

— Очаквам го много отдавна — каза Кастро. — Това е като Коледа посред лято. Ако трябва да бъда искрен, вече се бях отказал, мислех, че трябва да е умрял.

— Защо?

— Защото досега не срещнах името му в нито една криминална сводка, но лошите момчета не се отказват току-тъй. А това момче наистина беше много лошо. Измъкна се, въпреки убийството на няколко души.

— На родителите си — подхвърли Майлоу.

— Точно така! — отговори Кастро. — Той и брат му Клиф. Клиф беше по-голям, но Дерик бе по-умен. Каква двойка! Нещо като по-ранен вариант на Менендес-Менендес, само че братята Криминс не се оставиха да бъдат арестувани. Те бяха моето проклятие. До днес не мога да се отърва от тях. Кажете ми с какво сте го пипнали малкото му копеле!

— Нямаме нищо определено — каза Майлоу. — Дори не можем да го открием. Тъй или иначе, намирисва на далавера и убийство.

— Ами да, това е нашият човек, дума да не става! Трябва да ви кажа, че това наистина ме връща в миналото. Тогава бях съвсем нов в Маями Бийч. Прекарах една година в отдела за измами, после ме прехвърлиха при убийствата. Бях се преместил преди година от Бруклин заради слънцето, без да имам ни най-малка представа какво ще значи името Кастро в Маями. — Спря, сякаш очакваше да се засмеем. — Аз съм пуерториканец, не кубинец. Тъй или иначе, имах няколко доста грозни случая на север. В Бед Стю, Кроун Хейтс, Източен Ню Йорк. Но никой от мошениците, с които се бях срещал дотогава, не ми бе създавал толкова грижи, колкото тези братчета. Да убият собствените си роднини заради пари — по-точно баща си и мащехата си! Това беше случай на Крайбрежната охрана, защото яхтата беше хвръкнала във, въздуха в океана, на половин миля от брега, но ние действахме на сушата. Никой не се съмняваше, че това бе мръсен номер. Някой беше пъхнал бомба в резервоара за гориво и всичко се превърна в дървени трици. Всъщност загинаха трима души. Старият Криминс, жена му и някакъв кубинец, когото бяха взели за капитан. Били са на лов за марлин^[1]. И — бум! Парченца кости и това е всичко.

— Дали братята сами са направили бомбата?

— Съмнявам се. Имахме няколко теории по този въпрос — при нас се навъртаха няколко образа с опит в областта на експлозивите. Живи разбойници, наркомани, готови на всичко. Алибитата стесниха кръга до половин дузина главорези; привикахме всички, но никой не проговори. И ничия банкова сметка не набъбна неочаквано. Все пак продължих да държа под око по-специално двама от тях, доминиканци с магазин за химическо чистене като прикритие. Двамата бяха заподозрени за почти същата експлозия в склад за дрехи, но се измъкнаха поради липса на доказателства! Окошарихме всички информатори, с които разполагахме, не можехме да си позволим да плъзнат слухове. Това ми говори, че залогът е бил големи пари.

— Момчетата имаха ли пари?

— Много — по петдесет хиляди годишно. А по онова време можехте да накарате да очистят някого и за сто долара. За пет хиляди бихте могли да намерите някой компетентен, за петнайсет — истински спец. Проверихме сметките на братчетата и открихме, че доста големи суми са били теглени седмиците преди експлозията, но не можахме да ги обвиним в нищо, защото те така си живееха. Старият им даваше по петдесет в началото на годината и те си харчеха парите както им хрумне — по четири-пет хиляди месечно. Профукваха всеки цент. В сценария нямаше изменения. Използваха един хлевоуст адвокат, той не ни каза и една сричка повече.

— Заподозряхте ги точно заради наследството, нали?

— Можете да се обзаложите — отговори Кастро. — Първата божа заповед, нали така? Върви по дирята на меда. След като я нямаше и мащехата, те ставаха единствени наследници на баща си, ставаше въпрос за милиони. Но и тяхното алиби беше дяволски неоспоримо: двамата са били извън града и това беше първото, което ни дадоха да разберем. За миг се престориха на много опечалени, а после веднага: „Между другото ние бяхме в Тампа, за да караме мотоциклети!“ Показаха ни някакви билети за състезанието, на което са били — всичко си беше наред. И при това ми се хилеха и ги пъхаха в лицето ми. Защото аз и преди си бях имал работа с тях. Още когато работех в „Измамите“. Което пък бе третото нещо, което ми се наби в съзнанието за тях: че е и преди са били лоши момчета. Мошеници. Както казах, убийство и далавера страхотно им пасва.

— Каква беше далаверата? — попита Майлоу.

— Нищо блестящо. Обикаляли по крайбрежието, хващали изкуфели възрастни хора и ги закарвали с колата до някакви затънтени места, които представяли за ваканционни селища. След това отивали до банката на жертвите, изчаквали, докато те изтеглят пари, за да платят в брой, връчвали им някакъв фалшив нотариален акт и духвали. Те плячкосвали наистина изглупели възрастни хора. В повечето от случаите жертвите дори не знаели, че са ги ограбили. А и теглените суми не били големи — пет-шестстотин долара, тъй че и банките не забелязвали нищо. Всичко свършило, когато синът на някаква възрастна жена надушил какво става — той изчакал с майка си на брега, докато тя посочила Дерик.

— Излежали ли са някаква присъда?

— Не — отговори ядно Кастро. — Дори не им бяха предявени обвинения. Защото татенцето им беше наело адвокат — същия хлевоуст приятел, който ги отърва при аферата с яхтата. Слабото място беше идентификацията. Адвокатът заяви, че възрастните хора на свидетелската скамейка просто го забавлявали — показа, че са твърде оглупели, за да бъдат свидетели, на които може да се вярва. Обвинението не пожела да рискува. Няколко банкови служители мислеха, че могат да ги разпознаят, но не бяха сигурни. Защото Дерик и Клиф са били дегизирани — носели са перуки, фалшиви мустаци, очила. Глупава работа, аматьорска, биха могли да се облекат като Фидел за всичките си набелязани жертви. Освен това не успяхме да докажем, че фалшивите нотариални актове водят до тях — примитивна работа, извадени на циклостил. Цялата тази история беше толкова долнопробна, че би могла да ни забавлява, ако не беше толкова жестока. В края на краищата старият успя да постигне своето, възстанови взетите суми и делото беше приключено.

— На колко души възстановиха парите?

— Мисля на шест, най-много на седем. Не беше голяма далавера, но помня, че ставаше въпрос за едномесечна работа и за две момчета, които едва бяха навършили двайсет години. Мен това ме удиви — толкова млади и толкова хладнокръвни! От опит знаех, че във всяка възраст могат да се намерят множество агресивни деца, но обикновено им трябват няколко години, за да стигнат до такава хладнокръвно обмислена далавера като тази. Не ми приличаха на особено умни — никой от тях не беше посещавал колеж, двамата просто се бяха мотали по крайбрежието. Клиф особено беше дървена глава. Но те си имаха заложбата да правят измами. Освен това имаха и късмет. Едно точно разпознаване — и те щяха да гръмнат, щяха да получат най-малкото условна присъда. — Той отново се изсмя. — Щастливи копелета! Обяснението, което дадоха, беше най-глупавото нещо на света: голямо недоразумение, старците били толкова не на себе си, че не можели да направят разлика между действителността и фантазиите си, а и никой не предполагал, че някой ще възприеме сериозно историята с летовищата. Всичко било част от някакъв филм за злоупотребите с доверието, който те снимали. Дори ни показаха сценарий. Една страница лайна — мошеничества и бързи коли, нещо средно между „Ужилването“ и „Полетът на снаряда“. Твърдяха, че възнамеряват да го продават в Холивуд. — Отново се изсмя. — Значи наистина са отишли там?

— Само Дерик — обясни Майлоу. — Клиф умрял няколко години след татко си и втората си майка. Нещастен случай при мотоциклетни състезания край Рино.

— О, божке! — възкликна Кастро. — Интересно!

— Много.

— Както ви казах, хладнокръвни. Винаги съм виждал Дерик като човек на идеята. Клиф беше предвзет глупак. Беше по-красив от Дерик, с хубав тен, великолепен майстор на водните ски, домашно кученце. А, да, също и на мотоциклетите. Той имаше един куп. Цяла колекция. И двамата ги караха. Така че Дерик твърде добре е знаел как може да скрои нещо с такава машинка… Мислех си, че ако някой се провали, това ще бъде Клиф, планът ми беше да ги разделя, да видя дали ще мога да играя с единия срещу другия. Но адвокатът не ми даде възможност да се доближа до тях. Няма да забравя последния път, когато разговарях с тях. Задавах въпроси, като се правех на любезен, а те двамата само гледаха адвоката си и той заявяваше, че не са длъжни да отговарят, а те ми се хилеха. Накрая трябваше да си тръгна и Дерик реши да ме изпрати до вратата. Голяма стара къща, тонове мебели и те двамата с брат му щяха да получат всичко това. Тогава той отново ми се изсмя в лицето. Сякаш искаше да каже: „Аз знам, ти знаеш, наври си го отзад, Чарли!“ Единствената ми утеха беше, когато научих, че не са станали толкова богати, колкото мислеха, че ще станат.

— Колко получиха? — попита Майлоу.

— По осемдесет хиляди всеки, преди всичко от продажбата на къщата. Имотът, беше обложен с големи данъци и след като платиха данък наследство, комисионата и всички тези приятни неща, не им остана много. Те мислеха, че баща им има чувал пари, но излезе, че е направил някои лоши инвестиции — всъщност сделки със земи, което е доста забавно, не мислите ли? Той дори осребрил осигуровките си, за да може да плати някои дългове. Единствените други авоари бяха мебелите, два кадилака по на три години, клубове за голф и една количка за голф, както и бижутата на мащехата, половината от които се оказаха евтини боклуци, а останалите — съвсем нова изработка. На такива не можеш да вземеш дори парите, за които си ги купил. Другото забавно обстоятелство беше, че яхтата не била ипотекирана. Старият очевидно я обичал, гледал да я запази на всяка цена и я поддържал. Красива работа, като от картинка. — Той силно се изсмя. — Яхта за минимум петдесет хиляди, без никакви задължения и тежести, а те я хвърлиха във въздуха! Сега ми разкажете малко повече какво е направил Дерик при вас.

Майлоу му разказа накратко.

— Олеле! — Възкликна Кастро. — Гаден убиец, това е съвършено ново равнище… Струва ми се, че разбирам. След като ти се е разминало другото, почваш да си мислиш, че си Господ.

— Онова, което ме интересува — каза Майлоу, — е, че, доколкото можем да твърдим, Дерик не живее добре. Няма регистрирана кола, няма адрес в някакъв шикозен квартал, по който да го намерим, й е приел няколко нископлатени работи под фалшиво име. Тъй че може и да не е инвестирал онези осемдесет хиляди.

— Не би могъл. Профукал ги е, като всеки друг социопат.

— Не можах да открия никаква социална осигуровка на негово име, освен за времето, когато е живял в Маями — продължи Майлоу. — И никаква регистрация за работа под собственото, му име. Имате ли някаква представа какво е правил през всичките тези години?

— Не — отговори Кастро. — Напусна града осем или девет месеца след убийството, което двамата са извършили, без да остави следа. Делото официално беше открито, но никой не желаеше да работи по него. В свободното си време аз продължих да следя парите, посетих няколко клуба, където те обикновено се мотаеха. След това един ден мой източник от окръжния архив ми се обади — бях помолил да ми съобщят, когато имуществото се продаде. Тогава научих колко малко са получили. Адресът на трансфера беше в Юта. В Парк Сити. Потърсих там. Пощенска кутия. Беше през зимата. Помислих си, че малките негодници са отишли на ски с парите на мъртвите.

 

 

— Мошеничества, убийства, филми — казах аз. — Неизвестен адрес. Може би е необходима по-точна сглобка?

Майлоу поклати глава. Чувствах се разпален от онова, което току-що бяхме научили, но той като че ли беше обезсърчен.

— Какво има?

— Нищо — отговори той. — Първо очиства родителите си, после брат си, вероятно заради дела на Клиф от осемдесет хиляди. Той е професионален злодей.

— Ако изобщо е било останало нещо от дела на Клиф — вметнах аз. — Както каза Кастро, те вероятно са излапали всичко. Дерик може би е лапал по-бързо.

— Дерик е доминиращият… арогантният, както току-що каза.

— Добро самочувствие на престъпник — продължих аз. — А и защо пък не? Той си върши чисто работата. И може би се е упражнявал, като е премахнал семейството си.

— Семейство Ардъло — подхвърли Майлоу. — Да подкокороса Пийк — е, твоите предположения май бяха съвсем правилни, а?

— Глупости! — възразих аз. — Сега ни остава да открием Дерик. Нека отново се свържа с Комисията по психиатрия.

— Разбира се. А аз ще опитам с Пим. И с Парк Сити. Може би Дерик и там се е опитал да направи нещо.

— Ако искаш, ще ти посоча и някои други възможности.

— Какви?

— Аспен, Телуърайд, Вегас, Тахо. Това момче обича да се забавлява. Отива там, където е весело.

Унилият му вид се възвърна.

— Този вид проверка на архивите изисква седмици — въздъхна той. — А човекът си е тук, замърсява моя гради аз не мога да го докосна с пръст!

Трябваше да проведа няколко телефонни разговора, за да науча, че разрешителните за психиатрични санитари се издават за период от тринадесет до двадесет и четири месеца. За отделни имена може да се направи проверка, но изпращането на целия списък е небивал прецедент. Накрая намерих един инспектор, който се съгласи да изпрати списъка по факса. Минаха още двадесет минути, преди апаратът с мизерен вид в другия ъгъл на стаята да започне да бълва хартия.

Аз четях, докато текстът излизаше. Страница след страница с имена, но никакъв Криминс, нито Уорк.

Друго фалшиво име?

Грифит Д. Уорк. Представящ се за филмов маестро. Манипулативен, претенциозен, арогантен. И странно наподобяващ дете, което играе своите измислени игри.

Психопатите могат да се справят с несходствата.

Психопатите имат ниско равнище на боязън.

Освен това има и други видове продукции.

„Кървава разходка“.

„Лоши очи в кутийка.“

Още нещо относно змиите в човешки образ: на тях им липсва дълбочина на емоциите, те са фалшиви човешки същества. Непреодолимо желаят повторяемостта. Моделите.

Така Уорк може да си е присвоил името на някой от големите режисьори. Не бях филмов специалист, но веднага ми дойдоха наум няколко имена: Алфред Хичкок, Джон Хъстън, Джон Форд, Франк Капра… Прегледах списъка с имената. Никой от споменатите по-горе.

Обаче Уорк беше средното име на Д. У Грифит. Какво беше името на Хичкок?

Обадих се в изследователската библиотека в университета, помолих да ме свържат със справочния отдел и обясних от какво имам нужда. Библиотекарката навярно е била озадачена, но те често се сблъскват със странни запитвания и, бог да я благослови, не започна да спори.

След пет минути разполагах с онова, от което се нуждаех: Алфред Джоузеф Хичкок. Джон, без средно име, Хъстън. Франк БСИ^[2] Капра. Джордж Орсън Уелс. Джон БСИ Форд с истинско име Шон Алойшъс О’Фини.

Като й благодарих, аз се върнах към списъка на санитарите. Нито един Капра, четирима Форд, един Хичкок, нито един Хъстън, нито един О’Фини… никакви специални манипулации с имената на Хичкок или Форд… тогава го видях.

Дж. У. Орсън.

Използвал е името на един гений.

Налудничавите идеи са навсякъде.