Джонатан Келерман
Кървава разходка (9)

9.

Старджил нямаше търпение да си тръгне, но Майлоу го убеди да обиколим заедно къщата. Банята не предизвика никакъв коментар. В кабинета той каза:

— Изглежда съвсем същият. Това беше мястото на Клеър, прекарваше тук цялото си време.

— А къде беше вашият кабинет? — попита Майлоу.

— Не обичах да си нося работа вкъщи и използвах малко писалище в спалнята. — Видът на спалнята го накара широко да отвори очи. — Не е оставила никакви спомени! Ние имахме голяма спалня с месингови табли, пухен юрган, старинни нощни шкафчета. Клеър наистина трябва да е искала промяна. — Изражението му показваше, че възприема това като лична обида. После погледна в празния гардероб. — Къде са всичките й дрехи?

— В криминалната лаборатория — отговори Майлоу.

— Господи… Трябва да изляза оттук!

Като подръпваше брадата си, той излезе от стаята.

Навън Старджил извади кутията с документите от своето БМВ, шумно го подкара и се спусна по хълма.

— Какво мислиш за този момък? — попита Майлоу.

— Има си свои проблеми, но не ми светна никаква лампичка. И ако Клеър не е била толкова щедра относно финансовите въпроси, както той я изкара, или пък не е толкова богат — тогава къде е мотивът?

— Триста и петдесет хиляди, дори и след като се изплатят всички данъци, е доста сериозен залък. А и хората с дебели портфейли могат да имат затруднения. Възнамерявам обстойно да проверя финансовото му състояние. Какво мислиш, има ли някакви проблеми?

— Разголва душата си публично, като разказва житейската си история. Може би това е привлякло Клеър към него. След като е бил толкова погълнат от самия себе си, той не би се опитвал да влезе в нейния свят. Техният брак ми прилича на една изхабила се страст към непознат човек. Всичко това разкрива импулсивната страна на Клеър — и сексуално, и във всяко друго отношение. Старджил каза, че двамата са се избягвали през по-голямата част от брачното си съжителство, като има предвид, че и двамата са имали многобройни връзки. Клеър може би се е срещала с непознати в продължение на години и в края на краищата е срещнала точно този, когото не е трябвало.

— Съседите никога не са виждали някой да я посещава.

— Съседите не забелязват нищо. Хващаш си някого в бара и го закарваш с колата си вкъщи късно през нощта. Кой ще узнае? Може пък да е имала любовни връзки далеч от дома си. Това отговаря на въпроса защо в къщата няма други отпечатъци, освен нейните.

— Старджил я описа така, както и всички останали: симпатична, но самовглъбена — продължих аз. — Ала той добави още едно нещо: желание да доминира. Премества се да живее в дома му, като заема кабинета; той се задоволява с бюро в спалнята. Той споделя с нея своето минало, но тя отказва да му отвърне със същото. Когато се уморява от него, тя решава, че трябва да се разведат и какво ще бъде споразумението между тях. Фактът, че Старджил не й е оказвал никакъв натиск за нищо, ни говори какъв е характерът му.

— Послушен адвокат? Това става за роман!

— Някои хора продължават да работят и действат самостоятелно. Помисли за особеностите на споразумението: Клеър запазва къщата, като оставя той да се погрижи за ипотеката и данъците, а той й е благодарен, че не му е взела повече. Дори и първата им среща има своята изкривена страна: трезвеникът е тя, не той. Тя се контролира, не той. Той най-откровено разкрива душата си пред нея: за пияниците баща и брат, които има, за собствената си склонност към алкохола, която се опитва да преодолее. Този човек е нейна пълна противоположност: той превръща всеки разговор в терапия. Някои жени може и да бъдат отблъснати от това. Клеър обаче се качва в стаята с него и го прави щастлив. По-късно, когато иска да му затвори устата, използва секса. Очевидно е била привличана от хората със сериозни проблеми. Навярно е напуснала Окръжната, защото е имала нужда от по-голяма доза патология.

— Значи — каза той — тя може би е намерила някой луд, който е излязъл от болницата, опитала се е да доминира над него и е натиснала погрешния бутон — ще трябва да проверя дали някой не е бил освобождаван от „Старкуедър“ през последните шест месеца. Но ако не излезе нищо, тогава?

Изглеждаше уморен. Аз отвърнах:

— Помоли ме да развия някаква теория и аз го направих. В края на краищата може да се окаже любовно приключение в кола, което е завършило зле.

Отправихме се към колата ми.

— Нещо друго — вметна Майлоу. — Абсолютната забрана да не се говори за семейството й. На мен ми се струва, че там има нещо гнило. Само че, за разлика от Старджил, тя си е затваряла устата.

— Кога пристигат родителите й?

— След няколко дни. Защо не се срещнеш с тях?

— Разбира се.

Влязох в колата.

Той продължи да разсъждава на глас:

— В началото я възприемахме като симпатична жена, а сега мислим за нея като своего рода тиранин… Което значи, че аз ще трябва да намеря някой крайно неуравновесен тип със садистични наклонности, който в момента използва кредитната й карта. Тъй като говорим за това, най-добре ще е да се обадя във „Виза“. — Погледна назад към къщата. — Може би е имала посетители, които никой не е виждал. Или само един извратен любовник… Нейната всекидневна би могла да се използва като огромен тепих, нали? Достатъчно пространство, за да се търкаляш на воля — подовете са гладки като задничето на бебе. По дъските няма следи от течности, но кой знае?

— Лакираният под не се ли почиства по-лесно? — попитах.

— Вярно. Килимът все ще задържи нещо.

— Старджил каза, че е махнала всички килими.

Майлоу потърка лицето си.

— Бивш пациент или мошеник, тъй или иначе, някое лошо момче, за което тя си е мислела, че може да го контролира.

— А това и в двата случая отговаря на обстоятелството, че е била намерена в собствената й кола. Значи е някой, който си няма своя.

— И при това я слага на мястото на шофьора, подчертавам. — Слаба усмивка. — Късно нощно запознанство — вече знаем от Старджил, че тя не е имала нищо против случайните връзки. Отиват някъде и нещата тръгват зле. В нея няма следи от сперма, тъй че не се е стигнало до цуни-гуни… Лошото момче я нарязва, пъхва я в чувала за смет, натъпква я в багажника и я откарва с колата до Лос Анджелис — запад. Не присвоява колата, защото това е най-сигурният начин да бъде пипнат. Умен. Педантичен до дребнавост. Не е някой от „Старкуедър“. — Направи гримаса. — Искам да кажа, че тук си губя времето. Отново сме в изходна позиция.

— Клетъчният му телефон изпиука. Откачи го от колана си и заговори: — Стърджис… О, здравейте… Да, благодаря… О? Как така? Защо не ми казахте?… Добре, разбира се, ще бъде чудесно, само ме упътете. — Като притискаше апарата до ухото си, той извади бележника си, записа нещо и изключи телефона. — Беше младата мис Оут. Тази вечер е нощна смяна в „Старкуедър“ и преди това иска да поговорим.

— За какво?

— Не ми каза, но ще разбера, когато я изслушам.

 

 

Беше поискала да се срещнат в Плъмър Парк в Западен Холивуд. Аз последвах Майлоу, излязох на Лоръл и завих на изток към Мелроуз. По пътя минах край билборд, който рекламираше зала за кикбокс: някаква жена с ужасен вид в спортен екип, отдръпнала ръка в ръкавица, готвеща се за удар. Надписът отдолу гласеше: „Ще си починеш, когато си мъртъв.“ Навсякъде догми.

Паркът беше зле поддържан и претъпкан с хора, повечето от които говореха руски, а не английски. Мнозинството от посетителите му бяха възрастни хора, които седяха по пейките, твърде навлечени въпреки горещината. Няколко деца на велосипеди обикаляха около овалната тревна площ в центъра, хора с вид на сомнамбули развеждаха кучета на каишки, мърляви мъже с тениски и евтини обувки се мотаеха край телефонните автомати и се опитваха да си придават вид на свързани с московската мафия.

Хейди Оут стоеше сама под едно навяващо печал червено дърво, скръстила ръце на гърдите, и оглеждаше парка във всички посоки. Когато ни забеляза, леко ни помаха и се насочи към единствената свободна пейка, която се виждаше наоколо. Купчинка пресни кучешки изпражнения обясняваше защо е незаета. Смръщила нос, тя продължи нататък и ние я последвахме към сенчестото местенце край люлките, под стар китайски бряст. Тревата наоколо беше изпотъпкана и слегната. Самотна млада жена люлееше леко и ритмично малкото си дете. Двамата изглеждаха като хипнотизирани от движението. Хейди се облегна на бряста и се загледа в тях. Ако не бях очаквал тя да прояви някакъв страх, навярно не бих го забелязал. Искаше да изглежда безгрижна, но в очите й имаше тревога, тя сплиташе ръце, после ги разделяше, а погледът й твърде настоятелно бе прикован в детето, което люлееха.

— Благодаря ви, че се срещнахте с нас, госпожице — каза Майлоу.

— Няма защо — отговори тя. — Съквартирантката ми спи, иначе щях да ви поканя вкъщи.

Тя навлажни устни с езика си. Носеше износени джинси, рипсена бяла тениска с обло деколте и кафяви обувки с тъпи върхове. Косата й беше прихваната назад, също както в „Старкуедър“, но на конска опашка, а не в стегнат кок. Потрепващи обеци от сребърен филигран, малко сенки на очите, леко червило. Лунички по скулите, които не бях забелязал в отделението. Ноктите й бяха ниско подрязани, извънредно чисти. Тениската подчертаваше формите й. Беше слаба, но ръцете й бяха мускулести.

Тя леко се изкашля, за да прочисти гърлото си, сякаш се опитваше да събере смелост да заговори, когато край нас преминаха висок слаб мъж с дълга коса и пъхтящ пес. Кучето напомняше на ротвайлер. Мъжът беше облечен целият в черно и острата му коса имаше цвят на абанос. Очите му бяха приковани към земята. Кучето вървеше със сведен нос, във всяка негова стъпка се усещаше преумората му.

Хейди изчака да отминат, после нервно се усмихна.

— Навярно ви губя времето.

— Ако имате да ми кажете нещо за доктор Арджънт, не го губите.

Край очите й се появиха ситни бръчици, но когато се обърна към нас, изчезнаха.

— Може ли първо да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Направили ли са нещо на очите на Клеър… на доктор Арджънт?

Майлоу не отговори веднага и тя се притисна към ствола на дървото.

— Значи е вярно? Господи!

— Какво във връзка с очите й ви безпокои, мис Оут?

Тя поклати глава. Вдигна ръка и подръпна конската си опашка. Мъжът с кучето излизаше от парка. Тя го проследи за секунда, преди да погледне пак към люлеещото се дете. Момчето заплака, когато майка му го свали, напъха го с усилие в количката му и накрая се отдалечиха.

Бяхме останали само тримата, сцената сякаш вече беше чиста. Чувах птичите песни, далечен чуждестранен брътвеж, шум от движението по авеню „Фулър“.

Майлоу наблюдаваше Хейди. Видях как преднамерено отпусна стиснатите си челюсти и зае небрежна стойка, опитвайки се да изглежда безгрижен.

Тя отвърна:

— Добре, това може да ви прозвучи свръхестествено, но… преди три дни един от пациентите — пациент, с когото доктор Арджънт работеше — ми каза нещо. В деня преди да убият Клеър. Беше през нощта, бях останала на работа още една смяна и проверявах леглата, когато той изведнъж ми заговори. Само по себе си това беше необичайно: той почти не говори. Не беше проговорил, докато доктор Арджънт и аз не започнахме… — Замълча и преметна конската си опашка отпред, така че да легне върху рамото й, и започна да си играе с края й и да я усуква. — Сигурно ще си помислите, че съм особнячка.

— Нищо подобно — отговори Майлоу. — Правите точно това, което трябва.

— Добре. Ето каква беше ситуацията: вече се канех да изляза от стаята, когато той започна да мърмори нещо, сякаш се молеше или си тананикаше. Това ме заинтригува, защото този пациент почти не говори — всъщност никога не говори. После той замълча и аз пак се приготвих да изляза. Тогава изведнъж произнесе името й: „Доктор Арджънт.“ „Моля?“, казах аз. Той повтори малко по-високо: „Доктор Арджънт.“ „Какво за доктор Арджънт?“, попитах аз. А той се усмихна странно — досега никога не се беше усмихвал — и каза: „Лошите очи на доктор Арджънт в кутийка!“ „Какво?“, възкликнах аз. Той отново се вторачи в коленете си, както правеше винаги, не каза нищо, а аз не успях да го накарам да повтори думите си. Така че отново тръгнах да излизам, но когато стигнах до вратата, го чух да издава един звук, който съм чувала от устата му и преди, нещо като ръмжене: ръъъ-ръъъ-ръъъ. Не знаех какво означава, но тогава изпитах чувството, че по този начин той се смее, че се смее на мен. После той млъкна, потъна пак в собствения си свят, а аз излязох оттам.

Майлоу повтори:

— „Лошите очи на доктор Арджънт в кутийка“… Казахте ли на някого за това?

— Не, само на вас. Възнамерявах да кажа на Клеър, но не успях да я видя, защото на другия ден… — Тя прехапа устни. — Не съм споменавала за случката пред никого в болницата, защото помислих, че това са просто приказки на луд. Ако всеки път обръщаме внимание на всички смахнати брътвежи, няма да можем да свършим никаква работа. Но на другия ден, когато Клеър не дойде на работа, а по-късно следобед чух новината, това ме потресе. Все още не съм казала нищо на никого, защото не знаех към кого да се обърна — а и каква връзка би могло да има? После прочетох във вестниците, че е била намерена в багажника на колата, като че ли поставена в кутия, и помислих, че може би думите му са значели точно това, права ли съм? Бях потресена! Но във вестниците не пишеше нищо за очите й и аз сметнах, че вероятно под „лоши очи“ е имал предвид очилата й и че всичко е било само приказки на луд. И все пак — защо беше казал точно това, след като по принцип избягва да говори? Продължих да размишлявам, не знаех какво да правя, но когато ви видях вчера, реших, че трябва да ви се обадя. А сега вие ми казвате, че с очите й са направили нещо!

Тя въздъхна и навлажни устните си.

Майлоу каза:

— Не съм споменавал нищо такова, госпожице. Попитах защо очите на доктор Арджънт ви безпокоят.

Тя помръкна.

— О! Добре, значи съм вдигнала много шум за нищо. Съжалявам, че загубих времето ви.

Подготви се да тръгва, но Майлоу положи голямата си ръка върху китката й.

— Не е нужно да се извинявате, мис Оут. Вие постъпихте правилно. — Извади бележника си. — Как се казва този пациент?

— Имате намерение да го разпитвате ли? Чуйте, не искам да се вдига шум…

— Точно сега не мога да си позволя да пренебрегна каквото и да е! — заяви Майлоу.

— О! — Тя обели късче кора от ствола на дървото и внимателно разгледа ноктите си. — Администрацията не обича публичността. Няма да ме потупат по рамото за това!

— Какъв е проблемът с публичността?

— Мистър Суиг е убеден, че „липсата на новини е добра новина“. Ние зависим от политиците за финансирането си и никой не гледа особено ласкаво на нашите пациенти, тъй че колкото по-лошо се говори за тях, толкова по-малко пари ще получим за бюджета си. — Тя внимателно извади тресчица кора изпод нокътя си. Тънките пръсти отново започнаха да усукват конската й опашка. После сви рамене. — Подписах си уволнението, предполагам. Не е толкова важно, между другото вече съм мислила да напусна. „Старкуедър“ не е онова, което очаквах.

— В какъв смисъл?

— Всичко е толкова монотонно. На практика аз наглеждам като малки деца възрастни мъже, ден след ден. Търсех нещо, което да е повече свързано с медицината. Искам да продължа образованието си и да стана психолог и мислех, че всичко това ще ми даде по-голям опит в тази област.

— Доктор Делауер е психолог.

— И аз така си помислих — усмихна ми се, — когато Хатърсън каза, че е лекар. Вие не бихте взели със себе си в отделението някой хирург, нали?

— Този пациент… — намесих се аз. — Има ли някаква по-специална причина той да обръща внимание на доктор Арджънт?

— Всъщност не, освен че тя работеше с него. Аз й помагах. Ние се опитвахме да обогатим речника му, като го накараме да контактува повече с околните.

— Промяна на поведението? — попитах аз.

— Това беше крайната цел — нещо като изправителна система. Но не постигнахме много. Тя предимно говореше, като се опитваше да предизвика отклик. Освен това ме караше да прекарвам известно време с него. Да го изтръгна от неговата изолация. Никой друг не се занимаваше с него.

— Защо?

— Вероятно никой не е пожелал. Той има доста дразнещи… навици. Хърка, когато спи, не обича да се къпе. Яде буболечки, когато ги намери, боклуци от пода. Всякакви мръсотии. Поради това и никой не живее в една стая с него. Дори и в „Старкуедър“ той е отхвърлен.

— Но Клеър е видяла у него нещо, върху което би могло да се работи — подхвърлих аз.

— Предполагам — отговори Хейди. — Каза ми, че той е предизвикателство. И наистина той взе да проявява някаква реакция — през последните няколко седмици успях да привлека вниманието му, понякога кимаше, когато му задавах въпроси, на които можеше да се отговори с „да“ или „не“. Но не е казвал цели изречения. Нищо като онова, което каза в онази нощ.

— „Лошите очи на доктор Арджънт в кутийка.“

Тя кимна.

— Но откъде би могъл да знае? Искам да кажа, думите му са безсмислени. Това е нищо, нали така?

— Вероятно — потвърдих аз. — Възможно ли е този човек да е общувал с някого, който евентуално е замислял да убие Клеър? Може би с някой, който е бил освободен?

— Изключено. Той не общува с никого. И никой не е бил освобождаван, откакто аз работя там. Никой не излиза от „Старкуедър“.

— Откога работите там?

— От пет месеца. Постъпих веднага след Клеър. Не, аз не бих търсила приятелите на този човек. Както ви казах, никой не желае да общува с него. Освен че има психически проблеми, той е увреден и физически. Късна дискинезия^[1].

— Какво значи това? — попита Майлоу.

— Странични ефекти. От антипсихотичните медикаменти. Доста е зле. Походката му е нестабилна, непрекъснато се плези, върти глава. Понякога става активен и марширува на място или изкривява врат на една страна, нещо такова. — Тя показа, като се изпъна, опряла гръб на ствола на дървото. — Това е всичко, което знам. А сега бих искала да си тръгна, ако е възможно.

— Името му, госпожице — настоя Майлоу.

Още едно подръпване на конската опашка.

— Не ни е разрешено да казваме имената. Дори нашите пациенти са поверителни. Но предполагам, че всичко това ще се промени, когато… — Госпожица Оут отпусна ръце, сключи пръсти точно над слабините си и те останаха там, сякаш се опитваха да защитят съкровената й същност. — Добре — каза най-накрая. — Името му е Ардис Пийк, може би сте чували за него. Клеър казваше, че е много известен, вестниците му дали прякора Изверга.