Джонатан Келерман
Кървава разходка (4)

4.

Долард отключи задната порта и ни поведе по къса циментирана пътека. Сивата сграда се извиси пред нас като буреносен облак — огромна, с плосък покрив и облицована с плочи. Отпред нямаше стълбище, нито площадка, само една кафява метална врата с две крила на нивото на приземния етаж. Дребен надпис с ъгловати букви съобщаваше: „Старкуедър — главна сграда“. Редица малки прозорчета разделяха на карета бетонната стена. По тях нямаше решетки. Стъклата им изглеждаха необичайно мътни, сякаш бяха покрити с воал. Дебели, устойчиви на удар, брулени от ветровете, почти непроницаеми. Навярно замъгленото съзнание на обитателите вътре не се нуждаеше от ясен поглед навън.

Вратата беше отключена. Долард отвори дясното крило. Приемната беше студена, малка, пропита с миризмата на пилешко месо. Стените бяха розово-бежови, а черният линолеум на пода лъщеше под синьо-белите флуоресцентни лампи. Монтираната под тавана климатична инсталация издаваше звук, който можеше да мине за шепот.

Едра очилата жена над тридесет години седеше зад едно от двете стари дървени бюра, поставени под ъгъл, и говореше по телефона. Носеше жълт плетен елек и карта със снимка като Долард. На бюрата имаше две настолни табелки: „Първо правило: Аз винаги имам право. Второ правило: вж. Първо правило и Л. Шмиц.“ Между тях се мъдреше купчина брошури.

Телефонът й имаше около дузина линии. Четири лампички примигваха. На стената зад бюрото висеше цветна снимка на Емил Старкуедър, който демонстрираше ослепителната си предизборна усмивка. Над нея — флагче, което разкриваше съпричастността на персонала към „Играчки за дечицата“ и „Обединен път“. Вляво — малка висяща лавица със спортни трофеи от турнири по атлетика и групови снимки, тържествено оповестяващи триумфите на „Хвърлячите: отбор по боулинг от персонала на болница Старкуедър“. Първа награда в продължение на седем от всички десет години. Вдясно започваше дълъг светъл коридор, очертан от табла за съобщения и редица кафяви врати.

Долард пристъпи към бюрото. Л. Шмиц продължи още известно време да говори, накрая привърши.

— Добро утро, Франк.

— Добро утро, Линдийн. Тези господа имат среща в десет с мистър Суиг.

— Той е още на визитация, но ще дойде всеки момент. Кафе?

— Не, благодаря — отговори Долард, като погледна часовника си.

— Няма да се забави, Франк.

Майлоу взе две брошури и ми подаде едната. Линдийн го изгледа втренчено, вдигна отново телефонната слушалка и като изрече няколко „аха“, затвори и попита:

— Вие сте полицаите, дошли заради доктор Арджънт, нали?

— Да, госпожице — отговори Майлоу и се надвеси над бюрото. — Вие познавахте ли я?

— Съвсем бегло. Ужасно нещастие. — Тя отново се зае с телефона.

Известно време Майлоу се повъртя из помещението. Линдийн го погледна веднъж, усмихна му се, но не прекъсна разговора си. Той ми подаде друга брошура. И двамата се зачетохме.

Кратка история на щатската болница „Старкуедър“, после изписани с курсив Цели и задачи. Много снимки: още на Емил Присвоителя, на губернатора, който прави първата копка с лопата с позлатен връх, заобиколен от безименни общественици. Хронология на строежа от изкопа до завършването. Кранове, багери, мравуняк от черноработници. Накрая голяма панорамна снимка на болничния комплекс на фона на великолепно небе, изглеждащо също толкова фалшиво, колкото и усмивката на Старкуедър. Стените на сградите вече бяха оплескани с петна. Болницата изглеждаше овехтяла още на рождения си ден.

Целите и задачите бяха написани от директора Уилям Т. Суиг, магистър на науките, и в тях се подчертаваше хуманното лечение на пациентите, като по този начин обществото биваше предпазено от тях. Куп думи за целите, директивите, обектите на лечение, взаимодействията. Кой учеше бюрократите да се изразяват по този начин?

Аз затворих брошурата и я пуснах в джоба си точно в момента, когато Линдийн каза:

— Директорът ви очаква.

Ние последвахме Долард по коридора. На някои кафяви врати имаше табелки с имена. Таблата с обявите бяха покрити с щатски документи: директиви, обяви, постановления, разпоредби. В коридора нямаше други хора. Внезапно осъзнах, че наоколо цареше пълна тишина, нарушавана единствено от шума от тръбите над главите ни.

Вратата на Суиг не се различаваше от останалите. Долард почука веднъж и я отвори, без да изчака отговор. Антре. Още една секретарка, по-възрастна и по-едра от Линдийн — „Влизай направо, Франк.“ Три вази с огромни жълти рози, очевидно от собствената й градина, бяха поставени на бюрото. Върху монитора на компютъра й в паузата се появяваше изображението на Мона Лиза. Усмихната, намръщена, усмихната, намръщена…

Долард се вмъкна във вътрешното светилище. При влизането ни Суиг се изправи и протегна ръка.

Беше по-млад, отколкото очаквах, навярно около тридесет и пет годишен, със солидно телосложение, обло и нежно като на бебе лице под плешивото теме и няколко стряскащи бенки по бузите и брадичката. Носеше синя риза с къси ръкави, карирана вратовръзка, сини панталони и мокасини.

— Бил Суиг.

Здрависахме се. Ръката на Суиг беше студена, с деликатни кости. Бюрото му беше малко по-голямо от това на секретарката му, но съвсем малко. На него нямаше табелки с шеговити надписи, само моливник с химикалки и писалки, книги и папки, няколко изправени рамки със снимки, обърнати с гръб към нас. Една снимка върху стената вдясно показваше Суиг в тъмен костюм, застанал до къдрокоса жена с рязко очертана брадичка и две симпатични момиченца на по четири и шест годинки с азиатски черти. В един остъклен шкаф се виждаха няколко книги и множество прихванати с ластици документи. Плексигласовият прозорец на Суиг предлагаше мътен изглед към двора.

— Нещо друго? — попита Долард.

— Не, благодаря, Франк — отговори Суиг и придружителят ни бързо напусна кабинета. — Седнете, моля. Съжалявам, че ви накарах да ме чакате. Доктор Арджънт… каква трагедия! Още съм шокиран.

— Мислех, че човек като вас трудно би могъл да бъде шокиран, сър — каза Майлоу.

Суиг го погледна неразбиращо.

— Като се има предвид работата ви тук — продължи детективът. — Нещата, които виждате.

— О! Не, не сте прав, детектив Стърджис. Това общо взето е едно спокойно място. Може би по-безопасно от улиците на Лос Анджелис. Особено след като поправихме климатичната инсталация. Не, аз мога да бъда шокиран колкото и всеки друг.

— Климатична инсталация? — повтори недоумяващо Майлоу.

— Имахме проблем — отговори Суиг. — Тя беше излязла от строя преди няколко години. Още преди идването ми тук. — Той разпери ръце. — Моите предшественици не бяха успели да я ремонтират. Както можете да се досетите, комфортът на нашите пациенти не е от първостепенно значение за властите в Сакраменто. В края на краищата недоволството на персонала си каза думата. Хората започнаха да напускат. Написах доклад и получихме нова инсталация. Вижте колко е горещо днес — представяте ли си да нямахме климатици…

— Питомците ви как се справят с тях?

Суиг седна на мястото си.

— В началото имахме известни… затруднения. И така… с какво мога да ви помогна?

— Имате ли някаква идея относно убийството на доктор Арджънт?

Суиг поклати отрицателно глава.

— Разбирам, вие мислите, че то може да е свързано с работата й, но според мен е невъзможно. Поради един съвсем простичък факт: пациентите на доктор Арджънт са тук, а тя е била убита извън болницата. — Той посочи към прозореца. — Добавете към това и обстоятелството, че те никога не са й създавали проблеми, и ще видите, че в тази насока няма какво да се открие, нали така?

— Образцов служител?

— Бях силно впечатлен от личността й. Спокойна, уравновесена, разумна. Всички я харесваха. Включително и пациентите.

— Това подсказва известна разсъдливост у пациентите! — подхвърли Майлоу.

— Моля?

— Пациентите са я харесвали, така че не биха могли да я наранят. Аз мислех, че хората тук не действат по някакъв определен логически модел. И защо някой да не е чул глас, който му заповядва да пререже гърлото на доктор Арджънт?

Не спомена нищо за очите. Пазеше в тайна тази подробност.

Суиг сви устни.

— Да, те са с психически отклонения, но повечето от тях изобщо не са агресивни. Както и да е, важното е, че те не излизат оттук.

Майлоу извади бележника си и си отбеляза нещо. Това почти винаги предизвикваше някаква реакция. Суиг вдигна вежди. Бяха светлоруси, почти незабележими и движението породи две сърповидни бръчици над ясносините му очи.

Майлоу престана да пише и попита:

— Никой никога не излиза оттук, така ли?

Суиг се размърда в креслото си.

— Не бих казал никога. Но много, много рядко.

— Колко рядко?

— Едва два процента подават молби за освобождаване, но повечето от тях се отхвърлят от лекарската комисия. От явилите се пред комисията едва пет процента получават условно освобождаване. Това означава настаняване в пансион под строг надзор и грижи, редовно амбулаторно лечение и от време на време изследване на урината, за да се разбере въздействието на медикаментите. В допълнение към всичко това те трябва да не показват абсолютно никакви симптоми на агресивно поведение. При най-малкото провинение ги връщаме отново тук. От онези, които са пускани, процентът на върнатите все още е осемдесет. Откакто съм тук, никога не е бил освобождаван пациент, извършил някакво брутално престъпление. Така че може да се каже, че практически оттук никой не излиза.

— Откога сте тук?

— От пет години.

— А преди това?

— Преди това е имало известни проблеми.

— Така — каза Майлоу, като погледна бележките си. — При толкова малко освободени пациенти ще бъде съвсем лесно да се издирят онези, които са навън.

Суиг леко плесна с ръце.

— Да, но за това е необходимо, съдебно нареждане. Дори нашите хора имат права — не можем например да преглеждаме кореспонденцията им без очевидно доказателство, че са извършили някакво нарушение.

— Значи можете да ги тъпчете с лекарства, но не и да ги шпионирате?

— Разликата е в това, че лечението се прави за тяхно добро. — Суиг придърпа креслото си напред. — Вижте какво, аз не се опитвам да затруднявам работата ви, детектив, но наистина не ми харесва насоката на разпита ви. Разбирам предположението, от което изхождате: доктор Арджънт е работела с опасни личности, а сега е убита. Предвид случилото се, това е логично. Но както казах, тук вероятно е по-безопасно, отколкото във вашия участък.

— Значи искате да кажете, че аз трябва да преровя документите ви, за да разбера кой е бил освободен.

— Боя се, че е така. Повярвайте ми, ако съществуваше някакъв очевиден риск, не мислите ли, че щях да ви информирам? Дори и само заради собствената ми безопасност. Не можем да си позволим грешки.

— Чудесно — каза Майлоу с лекота, която ме накара да го погледна. — Да продължим нататък. Какво можете да ми кажете за доктор Арджънт като личност?

— Не я познавах добре — отговори Суиг, — но тя беше компетентна, спокойна, трудолюбива. Никакви конфликти с персонала или пациентите. — Той извади една папка и прегледа съдържанието й. — Тук има нещо, което мога да ви дам. Нейното лично досие.

— Благодаря ви, сър.

Майлоу пое папката, подаде ми я и отново взе да драска нещо в бележника си. В папката бяха молбата на Клеър Арджънт за назначаване на работа, кратка автобиография и снимката й. Резюмето се състоеше от пет листа. Няколко публикувани студии. Невропсихология. Срок за лечение на алкохолици. Все в авторитетни списания. Назначение като лектор в клиника. Защо е напуснала и дошла тук?

Снимката показваше миловидно, малко широко лице, озарено от свенлива усмивка. Гъста тъмна коса, дълга до раменете и подвита навътре, с бухнал бретон, бяла кариока и бебешко синя блуза с деколте по врата. Светла кожа, съвсем лек грим, големи тъмни очи. Първото прилагателно, което ми дойде наум, беше „благоразумна“. Може би малко по-наивна, отколкото се полага на човек на нейната възраст, въпреки че изглеждаше по-скоро тридесетгодишна, отколкото на тридесет и девет, както се разбираше от рождената й дата.

На снимката нямаше дата, което значеше, че може да е направена преди няколко години. Беше станала доктор на науките преди десет години. Снимка по случай дипломата? Продължих да изучавам лицето й. Очите бяха блестящи, топли — най-хубавото в нея. А сега обезобразени. Нечий трофей?

— Боя се, че не мога да ви кажа кой знае какво — наруши тишината Суиг. — Нашият персонал е от над стотина души, включително повече от двадесет психолози и психиатри.

— Останалите са надзиратели, както мистър Долард?

— Надзиратели, лекари с други специалности, сестри, аптекари, секретарки, готвачи, водопроводчици, електротехници, пазачи.

— И вие не знаете дали някой от тях не е имал някакви взаимоотношения с доктор Арджънт извън работата?

— Боя се, че не.

— Работила ли е постоянно с някои членове на персонала?

— Ще трябва да проверя.

— Моля, направете го.

— Разбира се. Ще ми трябват няколко дни.

Майлоу взе папката от ръцете ми, отвори я и прелисти страниците.

— Оценявам, че ни предоставихте тази папка, мистър Суиг. Когато я видях, изглеждаше съвсем различна.

Сякаш за да избегне всякакъв коментар, Суиг се обърна към мен:

— Вие психолог ли сте, доктор Делауер? Съдебен психолог?

— Клиничен. Понякога давам консултации.

— Работили ли сте с опасни психопати?

— Работих като стажант-лекар в Атаскадиро, но имах подобни случаи.

— Тогава Атаскадиро трябва да е било доста противно място.

— Наистина беше такова — потвърдих аз.

— Да — каза той. — Преди да се появи „Старкуедър“, това беше най-противното място. Сега там се занимават предимно със сексуални престъпници — добави презрително.

— Вие също имате такива пациенти тук, нали? — намеси се Майлоу.

— Неколцина — отговори Суиг. — Непоправими индивиди, изпратени на лечение от някогашната съдебна система. Днес ги пращат в затвора. От години не сме приемали подобни пациенти.

От думите му човек можеше да си помисли, че болницата е нещо като колеж. Попитах го:

— Сексуалните насилници при обичайните ви пациенти ли са настанени, или са на горния етаж при онези по член 1368?

Суиг докосна една бенка на лицето си.

— При обичайните. Тези по 1368-и са друго нещо. Те са тук временно, не са постоянно пребиваващи. Разпоредено ни е само да ги надзираваме. Държим ги в пълна изолация на петия етаж.

— Поради лошото им влияние върху тези по член 1026 ли? — попита Майлоу.

Суиг се засмя:

— Не мисля, че онези по 1026-и могат лесно да се повлияят. Не, държим ги там заради постоянното им местене, както и за да се избегне рискът от бягство. Те идват и си отиват с автобуси на шерифската служба — онова, което искат, не е лечение, а отново да бъдат навън. — Той отново седна на мястото си и опипа бенките на лицето си внимателно, като слепец, който чете Брайловото писмо. — Говорим за симулиращи лудост престъпници, които мислят, че могат да се правят на палячовци и така да избегнат „Сан Куентин“. Ние ги освидетелстваме и ги изпращаме обратно. — Гласът на Суиг се повиши и кожата му порозовя.

— Намирисва на кавга — казах аз.

— Това е отклонение от нашата основна цел.

Майлоу вметна:

— Да контролирате онези по 1026-и?

— Да лекуваме лудите убийци и да ги направим невидими. За обществото. Всеки от нашите хора е извършил някое от прословутите „престъпления в умопомрачено състояние“. Навън можете да чуете: „Всеки, който убива, би трябвало да е луд.“ Докторе, вие, разбира се, знаете, че това са празни приказки. Повечето убийци са съвсем нормални. Нашите хора тук са изключението. Те ужасяват обществото поради очевидно непонятния характер на престъпленията им. Те имат мотиви, но не такива, каквито обществото би могло да си обясни. Сигурен съм, че вие ме разбирате, доктор Делауер?

— Гласове в главите — казах аз.

— Точно така. Колкото по-малко хората знаят за това, което правим, толкова по-добре и за нас, и за тях. Ето защо се надявам, че убийството на Клеър няма да привлече вниманието към нас.

— Не се притеснявайте — каза Майлоу. — Колкото по-скоро изясня случая, толкова по-скоро ще ви оставя на мира.

Суиг кимна и загрижено потърка лицето си.

— Има ли нещо друго?

— Какво по-точно вършеше доктор Арджънт тук?

— Онова, което би трябвало да върши всеки психолог. Планове за промяна в поведението на отделните пациенти, консултации, малко групова работа — ако трябва да съм точен, не зная в подробности.

— Чух, че е ръководила група, наречена „Умения за всекидневния живот“.

— Да — отговори Суиг. — Помоли за разрешение да започне преди няколко месеца.

— Но нали пациентите не излизат оттук?

— „Старкуедър“ също е социална среда. Човек трябва да може да се оправя в нея.

— Колко души бяха в групата?

— Нямам представа. Клиничните решения бяха нейни.

— Бих желал да се срещна с тях.

— Защо?

— В случай че знаят нещо.

— Не знаят — заяви Суиг. — Как биха могли да знаят! Не, боя се, че не мога да ви позволя това. Може да ги разстроите. Не съм сигурен дали те въобще разбират какво е станало с нея.

— Възнамерявате ли да им съобщите?

— Зависи от лекарската преценка.

— Кой ще я направи?

— Лекарят, на когото се възложи — вероятно някой от старшите психиатри. И така, ако това е всичко…

— Още един въпрос — каза Майлоу. — Доктор Арджънт е имала хубава длъжност в Окръжна болница. Имате ли някаква представа защо се е отказала от работата си там?

Суиг си позволи да се усмихне леко.

— Вие всъщност ме питате защо е напуснала блестящия свят на академичната медицина заради нашия малък змиярник. По време на интервюто, преди да я назнача тук, тя ми каза, че желае да промени живота си. Не обсъждах повече този въпрос с нея. Бях щастлив да имам човек с нейната квалификация, дошъл отвън.

— Каза ли ви нещо друго по време на интервюто, което може да ми бъде от полза?

Суиг стисна устни. Взе една писалка и почука по повърхността на бюрото.

— Тя беше много сдържана — не свенлива. Изглеждаше спокоен, вглъбен в себе си човек. Но беше приятна, много приятна. Онова, което й се случи, е ужасно.

Той стана. Ние също. Майлоу му благодари.

— Иска ми се да можех да сторя нещо повече за вас, детектив.

— Всъщност — каза Майлоу — не бихме имали нищо против да хвърлим един поглед наоколо, просто да почувстваме мястото по-добре. Обещавам ви да не безпокоя болните, но ще мога ли да поговоря с някого от персонала, с когото е работила доктор Арджънт?

Светлорусите вежди отново се повдигнаха.

— Разбира се, защо не.

Суиг отвори вратата към приемната. Секретарката му подреждаше розите.

— Лети — каза той, — моля те, извикай долу Фил Хатърсън. Детектив Стърджис и доктор Делауер искат да направят малка обиколка.