Джонатан Келерман
Кървава разходка (33)

33.

— Суиг — каза Майлоу, като се върна от кухнята.

— Някой му е разказал за исусовата поза на Пийк — казах аз — и сега се кани да превърне живота ти в ад, ако не стоиш настрана.

— Тъкмо напротив. Предаде ми лична покана да го посетя. Веднага.

— Защо?

— Не каза защо, само подчерта „веднага“. Разбира се, не като заповед. Любезно искане. Всъщност каза „моля“.

Погледнах Робин.

— Става забавно.

Тя отговори:

— О, моля ти се! Ще се разхождаш из къщи цяла вечер и ще прекараш една от безсънните си нощи. — Обърна се към Майлоу: — Грижи се за него или вече няма да получиш никаква бира.

Той се прекръсти. Аз целунах Робин и двамата забързано се отправихме към колата.

Когато подминахме Глен и се насочихме на юг, попитах:

— Искаше да не тревожиш Робин или той наистина не ти каза защо?

— Второто. Само едно нещо не казах пред нея. Гласът му звучеше тревожно.

 

 

Десет вечерта. Нощта беше милостива към индустриалното сметище. Един от охранителите на болницата ни чакаше на пътя точно зад завоя, като си играеше с лъча от фенерчето си по земята. Когато приближихме, освети табелата на колата без опознавателни знаци и бързо ни махна да продължаваме напред.

— Карайте направо — каза той на Майлоу. — Чакат ви.

— Кои ме чакат?

— Всички.

Пазачът от будката вдигна бариерата, докато приближавахме. Влязохме, без да ни задават въпроси.

— Без да поискат пистолета? — казах аз. — Кога ще постелят червения килим?

— Много е лесно — отговори Майлоу. — Мразя, когато нещата стават много лесно.

На паркинга един чернокож санитар с посребрена коса ни посочи най-близкото празно място. Майлоу промърмори:

— Сега ще трябва да му дам бакшиш.

Когато излязохме от колата, санитарят каза:

— Аз съм Хол Кливланд. Ще ви заведа при мистър Суиг.

Забърза към вътрешната бариера, без да ни изчака. Като пое по същия път, по който ни бе водил Долард преди, той се обърна, за да провери дали го следваме.

— Какво е станало? — попита Майлоу.

Кливланд поклати глава.

— По-добре да ви каже мистър Суиг.

Сега, през нощта, дворът беше празен. И по-различен, прахта изглеждаше замръзнала и синьо-сива под силната светлина на лампите, на места скупчена като сладолед. Кливланд едва не подтичваше. Беше хубаво да можеш да пресечеш двора, без да се страхуваш, че някой психопат ще ти се нахвърли. И въпреки това установих, че поглеждам зад себе си.

Стигнахме до крайната врата и Кливланд я отключи с бързо движение. Главната сграда не изглеждаше много по-различна — все така пепелява и грозна, а плексигласовите й прозорци зееха като умоляващи усти. Друг пазач се изпречи пред вратата. Въоръжен с тояга и пистолет. За пръв път виждах униформа — или оръжия — вътре в това място. Той отстъпи пред нас и Кливланд бързо ни поведе край бюрото на Линдийн, край медното блещукане на трофеите от боулинг, през тихия коридор. Край вратата на Суиг, край всички врати на администрацията, право към асансьора. Бързо, непрекъсвано изкачване към Отделение „В“. Кливланд се сви в единия ъгъл, като си играеше с ключовете.

Когато вратите на асансьора се отвориха, друг санитар, едър и с брада, бе застанал точно пред нас. Той отстъпи, за да ни даде възможност да излезем. Кливланд остана в асансьора и пое надолу.

Брадатият санитар ни поведе през двойната врата. Уилям Суиг стоеше по средата на коридора. Точно пред вратата на Пийк. Тя беше заключена. Други двама униформени пазачи бяха застанали няколко крачки встрани. Брадатият санитар ни остави, за да се присъедини към другите двама санитари, застанали с гръб към стената.

Не се виждаше никой, облечен в сиво-кафяви дрехи. С изключение на бръмченето от климатичната инсталация, отделението беше безмълвно.

Суиг ни видя и много енергично поклати глава, сякаш се опитваше да отрече тежката действителност. Носеше синьо поло, джинси и маратонки. Редките кичури по върха на главата му стърчаха под странни ъгли. Флуоресцентното осветление на тавана засилваше контраста между бледата кожа на лицето му и белезите, които го покриваха. Тъмните точици, като букви от Брайловата азбука, предаваха съобщението, изписано върху лицето на Суиг.

Нищо двусмислено в посланието: чист страх.

Той отвори вратата на Пийк, потрепери и ни покани да погледнем вътре с жест на конферансие на цирково представление.

 

 

Кръвта не беше чак толкова много.

Един-единствен пурпурночервен питон.

Който се извиваше към нас от далечния десен ъгъл на килията. На около три стъпки от мястото, където Пийк беше играл Исус.

Иначе стаята изглеждаше същата. Мръсно легло. Прикрепени към стената усмирителни пръстени. Същата остра миризма, примесена със сладникавия дъх на бакър.

Никаква следа от Пийк.

Кървавата диря стигаше до средата на стаята, като започваше от тялото.

Набито тяло, лежащо с лице към пода. Риза на карета, сини джинси, маратонки. Глава, покрита с остра сива коса. Протегнати сякаш за отдих ръце. Кожата вече бе придобила сивкаво-зелен оттенък.

— Долард! — възкликна Майлоу. — Кога?

— Не знаем — отговори Суиг. — Откриха го преди два часа.

— И вие ме повикахте преди четиридесет минути?

— Трябваше да проведем първо свое собствено разследване — отговори Суиг. Той опипа един от белезите си, който се зачерви по краищата.

— И?

Суиг погледна встрани.

— Не го намерихме.

Майлоу продължи да мълчи.

— Виж какво — каза Суиг, — ние бяхме длъжни да направим първо нашето разследване. Дори не съм сигурен дали трябваше да ви се обадя. Ние сме под юрисдикцията на шерифа — всъщност под наша собствена юрисдикция.

— Значи оказали сте ми чест — каза иронично Майлоу.

— Вие се интересувахте от Пийк. Опитвам се да ви сътруднича.

Майлоу пристъпи по-близо до тялото, коленичи и погледна под брадичката на Долард.

— Прилича на напречен разрез — каза той. — Някой пипал ли го е?

— Не — отговори Суиг. — Нищо не е пипано.

— Кой го намери?

Суиг посочи един от тримата санитари.

— Барт.

Мъжът приближи. Млад, от китайски произход, с деликатно телосложение, но с огромни мускули на ръцете като на човек, който се занимава с културизъм. Снимката на табелката му приличаше на снимката на дете. Б. Л. Куан, санитар II.

— Разкажете ми — обърна се към него Майлоу.

— Бяхме в приземието — каза Куан. — Не че имаше някакъв проблем. Ние слизаме там за събрания на персонала.

— Колко често правите такива събрания?

— Два пъти седмично за всяка смяна.

— В кои дни?

— Зависи от смяната — поясни Куан. — Тази вечер беше за тази от девет до седем сутринта. В шест и половина. Петък вечер доклад за цялата седмица. Пациентите се събират там и ние заедно с тях. — Той посочи към стаята с телевизора.

— В отделенията не остава ли някой от персонала?

— Един от санитарите е отвън. Ние се сменяме. Никога не сме имали никакви проблеми, всички пациенти са здраво заключени.

Майлоу погледна тялото.

Куан сви рамене.

— И Долард по разписание е трябвало да бъде санитарят отвън.

Куан кимна.

— Но пейджърът му не е давал сигнал.

— Точно така.

— Какво ви накара да го потърсите? — попита Майлоу.

— Събранието беше свършило, аз бях вторият в двойката за дежурството и Франк трябваше да ми докладва данни за някои пациенти. Лекарствата, какво трябва да наблюдавам, такива неща. Но той не се появи и аз помислих, че е забравил.

— Това типично ли беше? — попита Майлоу. — Франк да забравя?

Куан, изглежда, се смути от въпроса. Погледна към Суиг.

— Не се безпокойте — каза Майлоу. — Вече не можете да му навредите.

Куан отговори:

— Понякога.

— Понякога какво?

Куан пристъпи от единия на другия си крак. Майлоу се обърна към Суиг.

— Кажи му каквото знаеш — нареди Суиг. Гласът му отново беше станал хрипкав. Той сви пръсти и потърка още един от белезите на лицето си.

— Понякога Франк забравя да направи някои неща — каза Куан. — Именно затова не се разтревожих особено. Но след това, когато отидох да взема картоните на пациентите, не намерих един от тях — този на Пийк. Затова реших да го потърся в стаята му.

— Намерихте ли картона?

— Не.

— Нещо друго? — попита Майлоу.

— Това е всичко. Видях Франк, Пийк го нямаше, тогава заключих вратата и дадох сигнал за тревога трета степен. Беше лесно, защото всички бяха събрани на долния етаж. Мистър Суиг дойде, повикахме външните пазачи в отделенията и претърсихме навсякъде. Трябва да се е скрил някъде, няма начин…

— Няма начин какво? — попита Майлоу.

— Пийк да изчезне току-така. Човек не може да изчезне току-така в „Старкуедър“.

 

 

Майлоу поиска ключ за стаята на Пийк, взе този на Суиг, затвори вратата и я заключи, после се отдалечи на известно разстояние и се обади по клетъчния си телефон на шерифа. Разговаря дълго. През това време никой от пазачите или санитарите не помръдна.

Тишината като че ли ставаше все по-осезаема. След това в нея почнаха да нахлуват някакви звуци — спорадични удари иззад някои от кафявите врати; приглушено тътрене на крака, сякаш някъде неуловимо пристъпваше мишка. Викове, стонове, които постепенно, но все по-устойчиво се засилваха и преминаваха в разярени отломки от шум, който можеше да бъде породен само от гласовете на хора, изпаднали в скръб.

Хор от викове. Пазачите и санитарите се спогледаха. Суиг изглеждаше разсеян.

— Мамка им! — каза брадатият санитар. — Дано се задавят!

Суиг направи няколко крачки надолу по коридора. Никой не се опита да спре шума.

Неистовото блъскане от вътрешността на килиите ставаше все по-силно и по-силно.

Пациентите знаеха. По някакъв начин бяха научили.

 

 

Майлоу прибра телефона в джоба си и се върна.

— Шерифският екип за оглед на местопрестъплението ще дойде след малко. Патрулни коли ще претърсят местността в радиус от пет мили извън болницата. Разпоредете се хората ви отвън да не спират никого на централния вход.

Суиг каза:

— Засега не бива да се вдига шум около тази история, докато — искам да кажа, нека разберем какво точно се е случило, преди да…

— Вие какво мислите, че се е случило, мистър Суиг?

— Пийк е изненадал Франк и му е прерязал гърлото. Франк е силен мъж. Значи това е било някакво коварно нападение.

— Какво е използвал Пийк, за да го пререже?

Отговор нямаше.

— Нямате ли никакви предположения? — настоя Майлоу.

— Никой от санитарите не е въоръжен — каза Суиг.

— Поне на теория.

— На теория и на практика, детектив. По очевидни причини ние имаме точни…

Майлоу го прекъсна:

— Вие имате разпоредби, непоклатима система. Тогава ми кажете, изисквате ли санитарите и лекарите да бъдат проверявани за оръжие в будката на охраната, както ни провериха нас?

Суиг не отговори.

— Сър?

— Това би било твърде бавна процедура. Общият брой на…

Майлоу погледна към тримата санитари. Никакви предупредителни жестове. Брадатият мъж погледна предизвикателно назад.

— Значи всеки, с изключение на персонала, се проверява да не крие оръжие?

— Персоналът знае, че не бива да носи оръжие — отговори Суиг.

Майлоу бръкна в джоба си, извади служебния си пистолет и го залюля на показалеца си.

— Доктор Делауер?

Аз извадих армейския си нож.

— Тази вечер никой не ни провери. Предполагам, че от време на време системата се пропуква — каза Майлоу.

— Вижте какво — заяви Суиг, като повиши глас. Изведнъж избухна: — Тази нощ е съвсем различно. Аз им наредих да улеснят влизането ви. Много добре знаех…

— Значи няма да се поколебаете да се закълнете, че Долард не е носил със себе си хладното оръжие, с което е бил убит?

— Франк заслужаваше голямо доверие.

— Дори и когато е имал склонност да забравя някои неща?

— Никога не съм чувал за такова нещо! — отговори Суиг.

— Току-що чухте — заяви Майлоу. — Нека ви разкажа за Франк. Полицейският участък в Хемит го е изгонил за злоупотреби. Пренебрегвал е телефонни обаждания, надписвал си е работни часове…

— Не знам абсолютно нищо за…

— Навярно има и други неща, за които не знаете.

— Вижте какво! — повтори Суиг. Но не добави нищо, само поклати глава и се опита да приглади рядката си коса. Адамовата му ябълка се повдигна и спусна. — Защо да спорим? Вие така или иначе вече сте взели решение.

Майлоу се обърна към санитарите:

— Ако ви пребъркам, момчета, дали няма да намеря нещичко?

Мълчание.

Той прекоси коридора. Барт Куан се разкрачи, сякаш беше готов да се бие, а другите двама скръстиха ръце пред гърдите си — същата съпротивителна поза, която Долард беше демонстрирал вчера.

— Наредете им да ми съдействат! — каза Майлоу.

— Правете каквото ви казва! — нареди Суиг.

Майлоу претърси бързо и умело санитарите. У Куан и у санитаря, който досега не беше проговорил — един по-възрастен човек с унили очи, — не намери нищо, обаче от джинсите на единия брадат мъж извади джобен нож с костена дръжка.

Майлоу отвори острието. Десет сантиметра добре наточена стомана. Той го завъртя в ръцете си с възхищение.

— Стив! — обади се Суиг.

Лицето на едрия мъж се разкриви:

— Майната ви! — каза той. — След като работи с такива животни, човек трябва да се погрижи за себе си!

Майлоу продължаваше да проучва острието.

— Откъде си го намерил, в „Домашни потреби“ ли?

— В магазин за ножове — отговори Стив. — И не се безпокой, човече, не съм го използвал от миналата зима, когато ходех на лов.

— Уби ли нещо?

— Одрах някой и друг лос. Бяха вкусни.

Като сгъна ножа, Майлоу го прибра в джоба на сакото си.

— Той е мой, човече! — каза Стив.

— Ако е чист, ще си го получиш обратно.

— Кога? Искам разписка!

— Спокойно, Стив! — каза Суиг. — Двамата с теб ще поговорим по-късно.

Ноздрите на брадатия се разшириха.

— Да бе, да! Ако изобщо пожелая да остана в тази мръсна дупка.

— Твоя си работа, Стив. Но тъй като междувременно държавата все още ти дава заплата, изслушай ме — върви в отделения „А“ и „Б“ и провери дали там всичко е наред. Искам пълни обиколки, непрекъснато наблюдение, включително и проверки на вратите. Никаква почивка до второ нареждане.

Брадатият хвърли един последен яростен поглед Към Майлоу и се отправи наляво, заобикаляйки сестринската стая.

— Къде отива? — обърна се Майлоу към Суиг.

— Към служебния асансьор.

— Когато обикаляхме сградата, не видяхме такъв асансьор.

— На вратата няма табелка, асансьорът е само за персонала — обясни Суиг. — Трябва да продължим търсенето. Мога ли да освободя тези пазачи?

— Разбира се — отговори Майлоу.

— Тръгвайте! — нареди Суиг на униформените мъже.

— Къде? — попита единият.

— Навсякъде, по дяволите! Започнете с външните зони, на север и юг. Проверете дали не се е скрил на някое дърво. — Суиг се обърна към останалите санитари: — Барт, ти и Джим отново претърсете приземието. Кухнята, пералнята, всеки склад. Проверете всичко така внимателно, сякаш го правите за пръв път. — Изстрелваше заповеди като генерал. Когато хората се разпръснаха, Суиг се обърна към Майлоу: — Знам какво си мислиш. Че сме стадо цивилни кекавци. Но действително за пръв път, откакто управлявам това място, някой се опитва да избяга. Като правило, никой никога…

— Някои хора — заяви Майлоу — живеят за правилата. Що се отнася до мен, аз се занимавам с изключенията.

Ние обходихме Отделение „В“, като Майлоу проверяваше вратите. Няколко пъти накара Суиг да отключи прозорчето за наблюдение. Щом надникнеше в някое помещение, шумът вътре намаляваше.

— Не мога да видя цялата стая през това. — Той посочи прозорчето на вратата.

— Ние обходихме всяка стая — отговори Суиг. — Това бе първото, което направихме. Всичко тук е проверено.

Аз се намесих:

— А онази врата на служебния асансьор без обозначение. Предполагам, че пациентите знаят за нея.

— Не сме ги уведомявали — отговори Суиг. — Но предполагам…

— Причината, поради която споменах за нея, е, че вчера Пийк и Хейди се появиха от тази посока. Тогава за пръв път от дълго време насам Пийк беше напуснал стаята си. Питам се дали не е видял някой да влиза там и да е разбрал, че това е асансьор. Той спира ли на всеки етаж?

— Да — отговори Суиг.

— Някой проверявал ли е там?

— Предполагам.

Майлоу го прониза с поглед.

— Предполагате ли?

— Разпорежданията ми бяха да се провери навсякъде.

— Вашите разпореждания са и да не се носи оръжие.

— Сигурен съм, че… — започна Суиг. — Добре, дявол да го вземе, ще ви го покажа!

 

 

Кафява врата, малко по-широка от тези на стаите на пациентите. Две ключалки, без вътрешен говорител. Суиг отключи горната и езичето щракна. Вратата се отвори и разкри друг кафяв правоъгълник. Вътрешна врата. Без дръжка. Една ключалка в центъра — Суиг използва същия ключ и когато бутна вратата, между стените отекна буботещ шум. Няколко крачки по-нататък имаше по-малка врата, широка навярно седемдесет сантиметра и два пъти по-висока.

— Откъде идва кабината? — попита Майлоу.

— Не съм сигурен — отговори Суиг. — Движи се малко бавно, но скоро ще дойде.

— Когато за пръв път бях тук — казах аз, — Фил Хатърсън се обади горе, поговори с някого и асансьорът дойде при нас. Но с този не може да се направи така.

— Прав сте — отговори Суиг. — Приемникът за повикване на главния асансьор е в сестринското помещение. Там непрекъснато има санитар, който следи за лекарствата. Част от задълженията му е и да наблюдава движението между етажите.

— Франк Долард изпълнявал ли е това задължение?

— Със сигурност. Персоналът се върти. Всеки върши по малко от всичко.

— Когато асансьорът се заключва дистанционно, кое определя къде да спре?

— Ключът се оставя в ключалката, докато асансьорът пристигне. Когато някой упълномощен, тоест човек, който има ключ, използва асансьора, той може да освобождава механизма на ключалката и да натиска бутоните в кабината.

— Значи, след като се отключи, асансьорът действа като всеки друг асансьор.

— Да — отговори Суиг, — но човек не може да освободи който и да е механизъм вътре без ключ, а единствено персоналът разполага с ключове.

— Поправяли ли сте някога ключалките?

— Ако възникне проблем.

— Което никога не се случва — подхвърли Майлоу.

Суиг страхливо потрепери.

— Не е нужно да се случи нещо от подобен мащаб, за да поправим ключалките, детектив. Всичко, което е извън границите на всекидневното, например, ако се докладва, че има откраднат ключ — ние веднага сменяме патроните.

— Сигурно е притеснително! — каза Майлоу. — Всички ключове да се заменят с нови…

— Нямаме толкова много притеснения.

— Кога за последен път са били сменяни патроните, мистър Суиг?

— Трябва да проверя.

— Но не толкова скоро, иначе щяхте да си спомняте.

— Накъде биете? — попита Суиг.

— Още нещо — продължи Майлоу. — Между отделенията има двойни врати. Всеки път, когато преминавате от отделение в отделение, вие би трябвало да отключвате всяка врата поотделно.

— Точно така — отговори Суиг. — Сградата е проектирана като лабиринт. Нарочно.

— Колко ключа трябва да има един санитар, за да успее да се оправи с лабиринта?

— Няколко — отговори Суиг. — Не съм ги броил.

— Имате ли шперц?

— Имаме.

Майлоу посочи ключа, който се подаваше от вътрешната врата на асансьора. Шумът продължаваше да се усилва, като че ли асансьорът пристигаше.

— Това ли е?

— Да. Освен това имаме дубликат в сейфа в една от стаите с картотеки на първия етаж. И да, проверих. Там си е, не е бърникано в сейфа.

Вратата шумно се отвори. Кабината беше малка, едва осветена, празна. Майлоу надникна вътре.

— Това какво е? — Той посочи някакво парченце на пода.

— Прилича ми на картон — отговори Суиг.

— Като мукавата, от която са направени пантофите, които пациентите носят?

Суиг се вгледа по-внимателно.

— Може би — но не виждам кръв.

— Защо би трябвало да има кръв?

— Той преряза гърлото на Франк…

— В стаята на Пийк няма кървави отпечатъци — отбеляза Майлоу. — Което значи, че Пийк е свършил много чисто работата. Не е лошо за един луд.

— Човек трудно може да повярва — отвърна Суиг.

— На кое?

— На това, което току-що казахте. Че Пийк е успял да вложи толкова майсторлък.

— Затворете асансьора — каза Майлоу. — Дръжте го заключен, никой да не влиза вътре. Когато екипът за оглед дойде, първо ще ги накарам да извадят това парче.

Суиг се подчини. Майлоу посочи по-малката врата.

— А това какво е?

— Шахтата за смет. Спуска се право в подземието.

— Като кухненски асансьор.

— Точно така.

— Не виждам резета или ключалки — каза Майлоу. — Как се отваря?

— Има един лост. В сестринската стая.

— Покажете ми го.

 

 

Суиг отключи стаята. Три стъклени стени, четвъртата — запълнена със заключени стоманени шкафчета. Помещението приличаше на голяма телефонна будка. Суиг посочи стоманената стена.

— Лекарства и материали от първа необходимост, винаги под ключ.

Огледах се наоколо. Никакви бюра, само вградени пластмасови шкафчета, в които се помещаваха телефонна централа, малко командно табло и микрофон за вътрешна връзка. В предната стъклена стена имаше около петнадесетсантиметрово прозорче с плъзгащ се метален поднос.

— Тясно е, за да не си пъхат ръцете през него — обясни с гордост Суиг. — Нареждат се, получават хапчетата си, нищо не е оставено на случайността.

— Къде е лостът? — попита Майлоу.

Като протегна ръка под бюрото, Суиг започна да опипва. Чу се прещракване. Излязохме от сестринската стая и се върнахме в коридора. Вратичката на шахтата за смет се бе вдигнала нагоре, образувайки малък метален сенник.

— Достатъчно широко е за някой слаб човек. — Майлоу вмъкна вътре главата си и го чухме как души. — Пийк не е от най-охранените.

— Хайде, хайде! — каза Суиг.

— Какво още има в подземието?

— Сервизни помещения — кухня, пералня, складови помещения. Повярвайте ми, всичко е било проверено най-внимателно.

— Доставките идват от приземието, така ли?

— Да.

— Тогава там има товарна платформа.

— Да, но…

— Как можете да бъдете сигурен, че Пийк не се е скрил в някой кош с мръсно пране?

— Защото проверихме, при това два пъти. Идете и вижте сам.

Майлоу почука върху вратата на подемника.

— Това нещо ходи ли до петия етаж, там, където държите симулантите?

Суиг изглеждаше засегнат.

— До онези по член 1368? Да.

— Главният асансьор също ли отива дотам?

— Не. Петият етаж си има собствен асансьор. Движи се от приземието до върха на сградата.

— Трети асансьор — каза Майлоу.

— Само за петия етаж. По съображения за сигурност — подчерта Суиг. — Онези по 1368-и влизат и излизат. Използването на главния асансьор за целия този трафик би могло да породи непредвидени проблеми. Затворническият автобус ги стоварва отзад, в центъра за приемане по член 1368. Документите им се обработват и ги качват право на петия етаж. Никакви спирки — те нямат право на достъп до останалата част от болницата.

— Освен до служебния асансьор.

— Те не използват служебния асансьор.

— Теоретически.

— На практика! — отговори Суиг.

— Ако искате напълно да отделите петия етаж, тогава защо асансьорът за персонала отива дотам?

— Така е била построена болницата — отговори Суиг. — Логично е, не мислите ли? Ако на петия стане нещо и персоналът има нужда от подкрепление, ние сме на линия.

— На линия посредством един бавен асансьор! — подхвърли язвително Майлоу. — Колко често се случва нещо на петия етаж?

— Рядко.

— Дайте ми цифри.

Суиг потърка един от белезите си.

— Веднъж — два пъти в годината — има ли някакво значение? Става въпрос за временни безпорядъци, не за бунтове. Някои от онези по член 1368 полагат доста усилия да ни внушат, че са луди. Или се опитват да избягат. Не забравяйте, че повечето от освидетелстваните са членове на гангстерски банди. — Суиг замислено подсмръкна. — Всяко общество си има своите касти.

— Да хвърлим поглед на петия етаж — предложи Майлоу.

— През приемателния център. Не искам никой да се докосва до това парче мукава.

— Дори и да е от пантофа на някой от пациентите — каза Суиг, — това не означава, че е от този на Пийк. На всички пациенти се раздават… — Той спря за миг. — Разбира се, разбира се, този асансьор е единствено за персонала — какви ги говоря!

 

 

Докато се спускахме надолу, той добави:

— Вие си мислите, че съм някакъв бюрократ, на когото не му пука за нищо. Но аз приех тази работа, защото мисля за хората. Осиновил съм две сирачета.

Слязохме на първия етаж, излязохме по пътя, по който бяхме дошли, и последвахме Суиг към лявата част на сградата. Онази част, която не бяхме виждали досега. Нито пък някой ни беше разказвал за нея.

Същата циментова алея. Ярки лампи от покрива осветяваха в жълто петте етажа и тъмните петна на прозорците създаваха илюзията за огромна пчелна пита.

Друга врата, същата като тази на главния вход.

Постройката имаше две фасади.

Изписан с боя надпис гласеше „Прием и освидетелстване“. Пазач препречваше пътя към вратата. На няколко метра по-нататък, вляво, имаше малък паркинг, отделен от двора чрез оградена с телена мрежа пътека, която ми напомни огромна писта за надбягвания на кучета. Пътеката завиваше и се губеше в тъмнината. Тя не можеше да се види, когато човек пресичаше предния двор. Значи имаше и друг път към зоната и съвършено самостоятелен вход.

Вдясно съгледах напомнящата светулки верига от фенерчетата на търсачите, външните граници на пустия двор, който бяхме видели вчера, когато вървяхме към пристройките, за да се срещнем с групата за всекидневни умения. Можех да видя загатнатите очертания на по-малки постройки. Неосветени, твърде далечни, за да могат да се различат каквито и да е подробности. Изглежда, търсенето се водеше зад пристройките, лъчите на фенерчетата се събираха край онова, което би трябвало да бъде боровата гора.

— По колко пътя може да се влезе на територията на болницата? — попитах аз.

— По два — отговори Суиг. — Всъщност по един. Оня, по който дойдохте.

— А това тук? — Аз посочих малкия паркинг.

— Само за автобусите на затвора. Специален път води до западната част. Шофьорите имат кодирани ключове за колите. Дори персоналът не може да мине оттук без мое разрешение.

Посочих светлините на фенерчетата в далечината.

— А тази страна? Боровата гора ей там. Как се влиза вътре?

— Не се влиза — отговори Суиг. — Към западната част няма вход, всичко е оградено.

Той тръгна напред и кимна на пазача, който отстъпи.

Предното помещение на приемателния център беше еднакво по размери с това на входа на болницата. Бюро, поставено отпред, със същите размери като бюрото на Линдийн, тъмносиво и празно, с изключение на един телефон. Нямаше трофеи от състезания по боулинг, никакви шеговити лозунги. Зад металната повърхност на бюрото седеше санитар с кръгла глава. Четеше вестник, но когато видя Суиг, бързо го остави и се изправи.

Суиг попита:

— Нещо необичайно?

— Осигурихме постоянно наблюдение на килиите, както заповядахте, сър.

— Ще заведа тези хора горе.

Суиг бързо ни поведе през един празен коридор към друг асансьор, влязохме в него и потеглихме нагоре. Бързо изкачване до петия етаж, по време на което той използва безжичния си телефон, за да провери докъде е стигнало претърсването.

Вратата се отвори.

— Изчакайте! — излая той, преди да върне телефона си в джоба. Подмишниците му бяха мокри. Една вена зад лявото му ухо пулсираше.

Две двойни врати, върху всяка от които беше изписано „И и Д, достъпът ограничен!“. За разлика от къде?

Там, където би трябвало да бъде сестринската стая, имаше празно пространство. Отделението представляваше един-единствен коридор, от двете страни на който имаше редици светлосини врати. Съотношението санитари — пациенти беше по-голямо: виждаха се дузина, специално подбрани, въоръжени мъже, които патрулираха.

Майлоу поиска да види някоя килия.

Суиг отговори:

— Ние и тук проверихме стая по стая.

— Все пак нека погледна.

Суиг извика „Инспекция!“ и трима санитари приближиха до нас.

— Детектив Стърджис иска да види какво представлява някой по 1368-и. Отворете една врата!

— Коя? — попита най-едрият от мъжете, полинезиец с непроизносимо име върху служебната си табелка и мек, момчешки глас.

— Която и да е.

Полинезиецът пристъпи до най-близката килия, отмести капака на прозорчето за наблюдение, погледна вътре, отключи синята врата, открехна я петнадесетина сантиметра и я задържа с огромната си ръка. Като пъхна главата си вътре, той отвори вратата докрай и каза:

— Това е мистър Ливъррайт.

Стаята беше висока и тясна, със същите размери като тази на Пийк. Същите усмирителни пръстени, прикрепени към стените. Мускулест млад чернокож седеше гол на леглото. Чаршафите бяха махнати от тънкия дюшек на ивици и бяха разкъсани на парчета. Тъмносиня пижама лежеше на пода до чифт сини мукавени пантофи. От единия пантоф беше останала само купчинка конфети. Оттенъкът на синьото ми беше познат: окръжният затвор използваше този цвят за по-голямата част от своите затворници.

Пристъпих по-наблизо и непоносима воня удари носа ми. До краката на затворника имаше засъхнала купчинка изпражнения. Няколко локвички урина блестяха на пода. Стените зад леглото бяха изцапани с кафяво.

Той ни видя, ухили се, изкиска се и започна да мастурбира.

— Почистете това! — разпореди се Суиг.

— Чистим — спокойно отговори полинезиецът. — Два пъти дневно. Но той се опитва да се докаже. — Той вдигна към Ливъррайт пръсти, образуващи знак на победата, и се засмя. — Продължавай, братко!

Движещата се ръка на Ливъррайт спря. После той отново се изкиска и продължи да търка члена си.

— Клати го, но гледай да не го откъснеш, братко! — каза санитарят.

— Затвори вратата! — заповяда Суиг. — И почисти веднага!

Полинезиецът затвори вратата, като сви рамене.

— Тези момчета мислят, че знаят какво е да си луд, но преиграват. Гледали са твърде много филми. — Обърна се и понечи да се отдалечи.

Майлоу го спря:

— Кога за последен път си виждал Джордж Орсън?

— Него ли? — попита санитарят. — Не съм го виждал отдавна.

— А тази нощ?

— Не. И защо трябва да съм го виждал? Той от месеци не работи тук.

— За кого говорите? — попита Суиг.

— Идвал ли е тук, откакто е напуснал? — попита Майлоу полинезиеца.

— Хммм! — отговори той. — Не мисля.

— Какъв човек беше? — попита Майлоу.

— Ами човек! — Санитарят удостои Суиг с усмивка. — Обичаше да плямпа, но все пак почистваше лайната. — Той се измъкна.

— Кой е Джордж Орсън? — попита Суиг.

— Един от бившите ви работници — отговори Майлоу. — Наблюдаваше лицето на Суиг.

— Не мога да познавам всички! Защо питате за него?

— Познавал е мистър Пийк — отговори Майлоу. — В добрите стари времена.

 

 

Суиг имаше много въпроси, но Майлоу не му обърна внимание. Ние слязохме с асансьора от петия етаж в сутерена и разгледахме внимателно кухнята, пералното помещение и складовете. Навсякъде миришеше на леко развалени продукти. Наоколо сновяха санитари и пазачи. В претърсването им помагаха облечени в оранжеви гащеризони портиери. Готвачи в бели облекла ни гледаха, докато минавахме край тях. Поставки с ножове бяха изложени пред погледите на всички. Представих си как Пийк минава оттук и мисли кой да си избере. Като в добрите стари времена.

Майлоу откри четири външни врати и ги провери една по една. Заключени.

— Кой друг има ключове, освен болничният персонал? — попита той Суиг.

— Никой.

— Никой от тези хора? — Той посочи двама портиери.

— Нито те, нито някой друг, който не е ангажиран в обслужването на пациентите. И за да отговоря на следващия ви въпрос, останалият персонал влиза през предния вход като всички останали. Проверяват се документите им за самоличност.

— Дори и познатите лица ли се проверяват? — попита Майлоу.

— Такава е системата ни.

— Болничният персонал отнася ли ключовете в домовете си?

Суиг не отговори.

— Отнасят ли ги? — настоя Майлоу.

— Да, вземат ги със себе си вкъщи. Проверяването на купища ключове всеки ден би породило затруднения. Както ви казах, сменяме патроните. Дори при отсъствието на по-специален проблем, ние ги ремонтираме всяка година.

— Всяка година… — повтори Майлоу.

Знаех какво си мислеше: Джордж Орсън бе напуснал преди няколко месеца.

— И по кое време става това?

— Ще трябва да проверя — отговори Суиг. — Всъщност накъде биете?

Майлоу тръгна пред него.

— Да проверим товарната платформа.

Приблизително двадесет метра дълго, празно циментово пространство, оградено с шест врати от ръждясала стомана.

Майлоу попита един портиер:

— Как ги отваряте?

Портиерът посочи кутията на електрическото табло в задната част на помещението.

— Има ли и външен бутон?

— Да.

Майлоу отвори кутията на таблото и натисна един бутон. Втората врата отляво се вдигна нагоре и ние отидохме до края на платформата. Метър и половина — два над земята. Пространство за едновременно разтоварване на три или четири големи тежкотоварни камиона. Майлоу скочи долу. Пет стъпки го отведоха в мрака и той изчезна, но можех да го чуя как крачи наоколо. След мината се изкатери горе.

— Пътят, по който се правят доставките — обърна се той към Суиг. — Накъде води?

— Има допълнителен вход. На същото място, където пристигат автобусите от затвора.

— Мислех, че само тези автобуси минават оттам.

— Имах предвид хората. Само автобусите минават по този път.

— Значи движението навътре и навън е голямо.

— Всичко е по разписание и е предварително одобрено. Всеки шофьор е предварително известен и от него се изисква да покаже личната си карта при поискване. Пътят е разделен на отделни секции, като на всеки двадесет и пет метра има врати. Електронните карти за отключването им се сменят на всеки тридесет дни.

— Електронни карти за отключване! — повтори Майлоу. — Значи, ако покажат личната си карта, сами могат да отворят вратите.

— Има едно голямо „ако“ — отговори Суиг. — Вижте какво, ние не сме тук, за да критикуваме системата ни, а за да намерим Пийк. Бих ви предложил да обърнете повече внимание на…

— А онези санитари? — продължи Майлоу. — Те могат ли да използват пътя за достъп до сградата?

— Абсолютно не. Защо продължавате да се занимавате с този въпрос? И какво общо има онзи Орсън с всичко това?

Викове откъм запад ни накараха да обърнем глави. Няколко светулки започнаха да стават по-големи.

Приближаваха претърсвачите. Майлоу отново слезе от платформата и аз го последвах. Суиг се поколеба дали да скочи след нас, но остана на мястото си. Когато застанах до Майлоу, можах да забележа някакви фигури зад лъчите на фенерчетата. Двама мъже, които бягаха.

Единият беше Барт Куан, а другият — униформен пазач.

Суиг внезапно се намери до нас, като дишаше тежко.

— Какво става, Куан?

— Намерихме отвор — отговори Куан. — В западната част. Телената мрежа е била срязана.

Половин миля пеша до отвора. Той беше висок колкото човешки бой, беше акуратно изрязан и отрязъкът бе върнат на мястото му, като телта беше отново прецизно усукана. Човек трябваше да има зорко око, за да може да я забележи в мрака. Майлоу попита:

— Кой я откри?

Униформеният до Куан вдигна ръка. Млад, слаб, смугъл.

Майлоу се втренчи в значката му:

— Какво ви отведе там, полицай Далфън?

— Оглеждах западния периметър.

— Открихте ли нещо друго?

— Засега не.

Майлоу взе фенерчето на Далфън и го насочи над оградата.

— Какво има от другата страна?

— Черен път — отговори Суиг.

— Накъде води?

— Към подножието на хълмовете.

Майлоу разви усуканите краища на срязаната тел, свали изрязаното парче, наведе се и мина оттатък.

— Следи от гуми — каза той. — Има ли врати или пазачи на тази страна?

— Това не е болнична територия — отговори Суиг. — Тук някъде трябва да има гранична черта.

— Какво има в подножието?

— Нищо. Там е работата. Няма нищо в радиус от три или четири мили. Окръгът прочиства дърветата и храстите всяка година, за да не могат да се използват като укритие. Всеки, който се появи там, може да бъде видян от хеликоптер.

— Е, дойдохме си на думата — каза Майлоу.

Когато хеликоптерите започнаха да кръжат, пристигнаха девет коли с хората на шерифа и екипа за оглед на местопрестъплението. Като видя кафяво-зелените униформи на шерифските хора, Суиг още повече се напрегна, но не каза нищо; беше се уединил в един ъгъл и от време на време промърморваше нещо по безжичния си телефон.

Последни пристигнаха двама детективи в цивилни дрехи. Съдебният лекар току-що бе приключил с огледа на тялото на Долард и бе претърсил джобовете му. Празни. Майлоу отиде да поговори с лекаря. Парчето мукава беше извадено от асансьора и поставено в найлонова торбичка. Когато криминалистите го отнесоха, Суиг каза:

— Прилича на парче от пантоф.

— Какъв пантоф? — попита единият от детективите, тридесетина годишен мъж със светли коси на име Рон Банкс.

Майлоу му обясни.

Партньорът на Банкс каза:

— Значи ни остава да намерим Пепеляшка.

Беше възпълничък мъж на име Хектор дела Торе, по-възрастен от Банкс, с щръкнали мустаци. Банкс остана сериозен, но Дела Торе се засмя. Без да бъде особено респектиран от обстановката, той поздрави Майлоу, като му напомни, че вече са се срещали.

— На едно парти при Мъсоу и Франк — след като приключихме случая с Лайза Рамзи. Моят побратим тук е добър приятел с детектива, който го приключи.

— С Питра Конор ли? — попита Майлоу.

— Точно тя.

Банкс изглеждаше смутен.

— Сигурен съм, че това въобще не го интересува, Хектор! — После се обърна към Майлоу: — Може би е слязъл долу с оня асансьор.

— Не е разрешено да се използва от пациенти — каза Майлоу. — Значи няма основание там да има пантоф. Освен това връзката с ключове на Долард липсва, което значи, че Пийк я е задигнал. Останалите санитари са били на събрание, тъй че Пийк лесно би могъл да слезе в сутерена, да намери изхода и да изхвърчи през него. От друга страна обаче, може би това парче просто се е било залепило за нечия подметка.

— В асансьора има ли кръв? — попита Банкс.

— Нито капка, единствената кръв е онази, която току-що видяхте в стаята.

— Чистичко, за прерязване на гърло.

— Съдебният лекар казва, че гърлото не е прерязано изцяло. Пийк само е рязнал сънната артерия, не я е прерязал, така е по-хитро, отколкото да предизвикаш фонтан. Това срязване не е било фатално. Ако някой беше оказал своевременно помощ на Долард, той е щял да оцелее. Вероятно е изпаднал в шок, припаднал е и е останал да лежи, докато кръвта му е изтичала. Няма пръски — по-голямата част от кръвта се е събрала под него.

— Кръвоизлив при ниско налягане — каза Банкс.

— Само едно рязване — обади се Дела Торе. — Това се казва малшанс.

— Пийк не беше особено мускулест — вметна Майлоу.

— Достатъчно, за да изиграе мръсния си номер — отговори Дела Торе. — И все пак кой е срязал оградата? Пийк имал ли е инструменти за това?

— Добър въпрос — каза Майлоу. — Долард навярно е носил острието, с което са му прерязали гърлото. Може би един от онези швейцарски ножове с различни приспособления. Въпреки че няма начин Пийк да е знаел за него, освен ако Долард наистина е бил достатъчно тъп да му го покаже. Алтернативата е очевидна. Съучастник.

Банкс каза:

— Значи бягството е било добре обмислено. Но нали казахте, че човекът е луд?

— Дори и лудите си имат другарчета — отговори Майлоу.

— Тук сте прав — съгласи се Дела Торе. — Само идете на следващото заседание на градския съвет!

— Имате ли някаква представа кой би могъл да бъде този човек? — попита Банкс.

Майлоу погледна Суиг.

— Моля ви да отидете в кабинета си и да изчакате там, сър.

— Оставете тази работа! — отговори Суиг. — Като директор на това заведение аз имам юрисдикцията върху него и трябва да знам какво става.

— Ще узнаете — отвърна Майлоу. — Веднага щом научим нещо, вие ще сте първият, който ще разбере, обаче междувременно…

— Междувременно аз трябва да…

Протестът на Суиг беше рязко прекъснат от звука на пейджър. Той и тримата детективи плъзнаха ръце към коланите си.

Банкс каза „Моят е!“ и прочете написаното. Извади клетъчен телефон, представи се, изслуша казаното и попита: „Кога? Къде?“, направи знак на Дела Торе и той му подаде бележник. Като притисна с рамо телефона до ухото си, детективът си записа нещо.

Останалите го гледахме как кима. Безстрастно. Като изключи телефона, той се обърна към нас:

— След като ни се обадихте, аз наредих в бюрото да си отварят очите за някакви психопрестъпления в околността. Не е точно в околността, но престъплението е съвсем психо: намерена е жена на магистрала И-5, близо до Валенсия.

— Погледна бележките си. — Бяла, между двадесет и пет и тридесет и пет годишна, с множество прободни рани по горната част на тялото и лицето, истинска касапница. Съдебният лекар казва, че убийството е станало през последните два часа, следователно би могло да е извършено от вашия човек, при положение че разполага с превозно средство. Има следи от гуми, значи е разполагал. Жената не е била просто захвърлена там, защото има много кръв — почти сигурно е, че е била убита на онова място.

— Къде са раните по лицето? — поинтересува се Майлоу.

— По устните, носа, очите — нашият човек на местопрестъплението казва, че наистина е било жестоко. Това също отговаря, нали?

— Очите — каза Майлоу.

— Господи! — възкликна Суиг.

— В северната част на Пета ли е била открита? — попитах аз.

— Да — отговори Банкс.

Всички се втренчиха в мен.

— По пътя към Трийдуей! — казах аз. — Той се връща у дома.