Джонатан Келерман
Кървава разходка (25)

25.

Анджело беше нисък, плешив келнер от възрастовата категория на Лю, който със зачервено лице сновеше между две големи маси. Когато салонният управител му направи знак, начумерването придаде на тънките му мустачки формата на обърнато „V“ и той приближи към нас, като си мърмореше нещо под нос. Майлоу бе разговарял и с него преди месеци, но той едва си спомняше за това. Нахалникът в черно не предизвика у него никаква реакция, освен свиване на раменете.

— Отнася се за Ричард — каза Лю.

— Ричард беше добро момче — заяви Анджело.

Майлоу попита:

— Има ли още нещо, което бихте могли да ни кажете за него?

— Добро момче — повтори Анджело. — Каза, че ще става филмова звезда — трябва да вървя, всички се оплакват, че в соса няма достатъчно гъби.

— Ще кажа на онези в кухнята — предложи Лю.

— Добра идея.

Анджело се отдалечи.

Лю каза:

— Съжалявам, но жена му е болна. Дайте ми визитната си картичка и ще ви се обадя, когато успея да хвърля поглед на книгите за резервация.

 

 

Докато карахме обратно към града, аз казах:

— Може би срещата в Оук Баръл е била прослушването на Ричард. Ричард е отговорил на обявата и Уорк е предложил: „Да се срещнем на мястото, където работиш. Да те видя в естествената ти среда.“ Като ловец, съзрял жертвата си. Освен това така отпада и нуждата да има официално място, където да провежда подбора на актьори.

— Доста наивно от страна на Ричард.

— Искал е да стане звезда.

Майлоу въздъхна:

— Перука с къдрава коса, перука с права коса — това почва да става досадно. Сега остава да открием мистър У. и да си побъбрим с него.

— Вече знаем и за колата. Един жълт корвет не е незабележим автомобил.

— В Пътна полиция не описват цвета, а само марката, модела и годината. Все пак това е отправна точка, освен ако корветът не е бил откраднат. Или никога не е бил регистриран… Големи калници отпред — вероятно модел от седемдесетте. — Той се замисли за миг. — Корветът обяснява и защо Ричард е бил укрит в собствената му кола — корветите нямат багажник.

— Още някой, за когото трябва да помислим! — продължих аз. — За русата приятелка. Тя отговаря на теорията за втори шофьор. Изчаква някъде наблизо, докато Уорк зарязва БМВ-то на Ричард, взема Уорк и двамата потеглят. Без да оставят никакви следи. Няма основание да ги свързват тях двамата с Ричард.

— Всеки продуцент се нуждае от някоя красавица без много акъл в главата, нали? За нея не разполагам дори с някакво фалшиво име.

Той извади една пура, отвори прозореца, изкашля се и се замисли дълбоко. Затвори очи и месестите черти на лицето му застинаха, сякаш бе изпаднал в състояние на ступор^[1]. Намирахме се на Ривърсайд и аз поех на запад. Когато минавахме през каньона „Голдуотър“, той още не бе проговорил. Но отвори очи и в тях се четеше безпокойство.

— Нещо не пасва ли? — попитах аз.

— Не е там работата — отговори той. — Пак тази история с киното! През всичките тези години съм премитал оборите, а сега изведнъж се втурвам в шоубизнеса.

 

 

Той не ми се обади на сутринта и двамата с Робин отидохме да закусим на крайбрежието в Санта Моника. В девет тя вече се бе върнала в ателието си заедно със Спайк, а на мен ми телефонира оня досаден адвокат от Инсино. Изслушах няколко изречения от мазната му „реч“, после му казах, че не съм заинтересован да работя с него. Той започна да се прави на обиден, после думите му станаха още по-злобни и накрая затръшва слушалката, като вдигна доста шум.

Секунди по-късно служебният ми телефон иззвъня.

— Докато разговаряхте, докторе, някоя си мисис Ракано се обади от Майърс Бийч, Флорида.

Споменаването на Флорида ме подсети за нещастния случай с яхтата на Криминс. После си припомних името: доктор Хари Ракано, професорът на Клеър. Бях се обаждал в Кейз Уестърн преди два дни, за да питам за него. Записах си номера и телефонирах. Отговори хрипкав женски глас.

— Мисис Ракано?

— Казвам се Ейлин.

— Обажда се доктор Алекс Делауер от Лос Анджелис. Благодаря ви, че ми телефонирахте.

— Да — резервирано отговори тя. — Мери Елън от Кейз ми каза, че сте се обаждали заради Клеър Арджънт. Какво, за бога, се е случило с нея?

— Била е отвлечена и убита — казах аз. — А все още никой не знае защо. Обадих ви се, за да се консултирам с вас за случая.

— Защо мислите, че Хари би могъл да ви помогне?

— Опитваме се да научим колкото е възможно повече за Клеър. Името на вашия съпруг е споменато в една от нейните статии. Преподавателите от университета би трябвало добре да познават студентите си.

— Хари беше научен ръководител на Клеър за дисертацията й. И двамата се интересуваха от алкохолизма. От време на време Клеър ни посещаваше у дома. Мило момиче. Много скромно. Не мога да повярвам, че е била убита.

Заговори по-бързо. Може би се беше изплашила от нещо?

— Клеър и тук е работила върху алкохолизма — отговорих аз, — но няколко месеца преди да бъде убита, някак неочаквано е напуснала работата си и се е прехвърлила в болницата „Старкуедър“. Това е държавно учреждение за криминално проявени душевноболни.

Мълчание.

— Мисис Ракано?

— Не съм знаела. Клеър и аз не сме се чували, откакто тя напусна Кливланд.

— Проявявала ли е някога интерес към убийци психопати?

Въздишката й долетя до мен като смущение по линията.

— Срещнахте ли се с нейните родители?

— Да.

— И… Но те, разбира се, не биха ви казали каквото и да е. О, доктор Делауер, струва ми се, че най-добре ще бъде да научите!

Тя ми разказа основните факти. Подробностите намерих във вестникарските файлове на изследователската библиотека.

В питсбъргския „Поуст-Газет“ отпреди двадесет и седем години, но можех да ги намеря в кой да е голям вестник. Историята беше получила национална известност.

УБИЙСТВО НА СЕМЕЙСТВО ПРИ БУЙСТВО НА МЛАДЕЖИ

В отговор на обаждания от обезпокоени съседи полицията тази сутрин влезе в един дом в западната част на Питсбърг и откри телата на едно цяло семейство, както и скрития в избата младеж, на когото се приписва тяхното убийство.

Джеймс и Маргарет Браунли и техните деца, Карла — на пет години, и Купър — на две години, са били намушкани с нож и пребити до смърт с чукче за месо, взети от кухнята на дома им в Оукланд. Браунли, тридесет и пет годишен, е работел като главен доставчик в „Бутилирана чиста вода“, а двадесет и девет годишната му съпруга е била домакиня. И двамата бяха описани като ранобудни хора с твърдо установени навици, но когато вчера сутринта мистър Браунли не излязъл от дома си, за да иде на работа, и никой от членовете на семейството не се показал, съседи се обадили в полицията.

Заподозреният Дентън Рей Арджънт, на деветнадесет години, бил намерен свит до фурната, като продължавал да стиска оръдията на убийствата, цял покрит с кръв. Арджънт, който живее с родителите си и една по-малка от него сестра през три врати от семейство Браунли, бил описан като странен и саможив младеж, изключен от гимназията, с промени в поведението, които започнали да се наблюдават още преди няколко години.

„Беше около четиринадесетгодишен, когато всичко започна — каза една жена, която не пожела да назове името си. — Дори и преди това той не беше твърде общителен — бе тих, но такова беше и цялото им семейство, те живееха затворено. Когато обаче започна да възмъжава, престана да се грижи за себе си, истински мърльо. Човек можеше да го види как се мотае наоколо, говори си нещо сам и размахва ръце. Всички знаехме, че е странен, но никой не мислеше, че би могъл да стигне дотук.“

Съобщенията, че Дентън Арджънт е работил за кратко време като градинар при семейство Браунли, не са потвърдени. Арджънт бе отведен под стража в централния затвор, предстои дело и по-нататъшно разследване на случая.

Въвеждането на името на Дентън Арджънт в компютъра ми донесе още няколко репортажа, които преповтаряха престъплението. След това в продължение на месец нямаше нищо, освен едно антрефиле на третата страница:

УБИЕЦЪТ НА СЕМЕЙСТВОТО ИЗПРАТЕН В БОЛНИЦА

Масовият убиец Дентън Арджънт е бил признат за душевноболен и неспособен да съдейства за собствената си защита от трима, посочени от съда, психиатри. Арджънт, който е обвинен в убийството на мистър и мисис Браунли и техните две малки деца в пристъп на гибелна лудост, потресло тихия квартал Оукланд и целия град, бе освидетелстван от лекари, посочени както от страна на обвинението, така и от защитата.

„Беше съвсем ясно — заяви помощникът на окръжния прокурор Стаили Розенфийлд, определен да представлява обвинението по това дело. — Арджънт страда от шизофрения в остра форма и по никакъв начин няма досег с реалността. Един съдебен процес срещу него няма да доведе до нищо.“

Розенфийлд продължи, като каза, че Арджънт ще бъде изпратен в някоя държавна болница за неопределено време. „Ако някога се излекува, ще го изправим пред съда.“

Седмица по-късно:

СЕМЕЙСТВОТО НА УБИЕЦА ОСТАВА

Родителите на семейния убиец Дентън Арджънт нямат планове да се преместят от дома си на Креснът Стрийт, където, само три къщи по-надолу от добре поддържания им дом, техният син ликвидира всичките четирима членове на едно съседско семейство.

Деветнадесетгодишният Арджънт бе признат за душевноболен престъпник и за човек, който не е в състояние да сътрудничи на собствената си защита по обвинението за убийството на Джеймс и Маргарет Браунли и техните две малки деца, Карла — на пет, и Купър — на две години. Неговите родители, Робърт Рей Арджънт и Ърнестин Арджънт, притежатели на местен магазин за подаръци, отказаха да разговарят с пресата, но теши съседи съобщават, че са изразили нежеланието си „да избягат от онова, което Дентън направи“. Техният магазин остана затворен в продължение на три седмици, но по-късно отново бе отворен, както се говори, при съществен отлив на клиенти. Но общото отношение на съседите беше милостиво.

„Те са порядъчни хора — каза друг съсед, Роланд Даниджър. — Всички знаеха, че Дентън е странен, и може би те е трябвало да се опитат да му помогнат повече, но откъде са можели да предположат, че той ще стане агресивен? Ако съжалявам някого, това е малката му сестра; тя винаги е живяла затворено, но сега човек въобще не може да я види.“

Става въпрос за по-малката сестра на Арджънт, Клеър, дванадесетгодишна, която напусна училището си и както се говори, взема уроци вкъщи.

След пет години:

СЕМЕЙНИЯТ УБИЕЦ УМИРА В ПСИХИАТРИЯ

Масовият убиец Дентън Арджънт почина от мозъчен удар в килията си в държавната болница „Фарвю“, съобщиха властите днес.

Арджънт, двадесет и четири годишен, беше убил цяло едно семейство по време на пристъп на лудост една ранна утрин преди пет години. Признат за душевноболен, той беше изпратен в държавно болнично заведение, където пребиваваше без никакви инциденти. Ударът, вероятно резултат от неустановена преди епилепсия или на психиатричното лечение, става причина Арджънт да загуби съзнание в заключената си килия и да се задуши в повърнатото от него в полунощ. Тялото му било открито на другата сутрин. Болничните власти съобщиха, че нямат подозрения за извършено престъпление.

— Хари не знаеше това чак до последната година на Клеър в университета — бе казала Ейлин Ракано. — За него това беше истински шок. Бедното създание, да носи такъв товар!

— Тя как ви съобщи?

— Беше по времето, когато работеше върху окончателния вариант на дисертацията си. Това винаги е изпълнен със стресове период, но Клеър сякаш преживяваше особено трудно време. Писането не й вървеше лесно, а тя беше перфекционистка и непрекъснато правеше поправки и наново редактираше текста. Тогава каза на Хари, че се безпокои, че няма да вземе устните изпити.

— Имаше ли такава вероятност?

— Оценките й бяха отлични, а изследванията — солидни.

Не го казах с думи, но едно „обаче“ увисна във въздуха.

— По онова време не се вземаха под внимание личните съображения.

— Значи вашият съпруг е имал някакви резерви относно нейния характер?

— Той мислеше, че тя е мила млада жена, но… че е твърде затворена. А и да израснеш под такава сянка… Хари чувстваше, че тя не го е преодоляла, че това може да й създаде проблеми по-късно…

— Как точно го разбра?

— Една сутрин отишъл в лабораторията и намерил Клеър там. Изглеждала ужасно — личало, че е работила през цялата нощ. Хари я попитал защо се самоизмъчва и тя отговорила, че няма избор, че трябва да изкара изпита, че това е всичко, за което живее. Хари отговорил нещо в смисъл, че извън университета също се живее, и тогава Клеър се предала — като хълцала, тя казала на Хари, че той не разбира, че за нея най-важното в живота е да стане психолог, че тя трябва да стане психолог, че не е като останалите студенти. Хари я попитал защо не е като тях и точно тогава всичко излязло наяве. След това Клеър се свила на стола си, цяла разтреперана. Хари й дал сакото си и останал при нея, докато се успокоила. След това ние станахме много внимателни към Клеър, започнахме да я каним вкъщи на вечеря. Хари беше чудесен човек. Всичките му студенти го обичаха. Години след като се оттегли, продължавахме да получаваме писма, картички и ни посещаваха. Макар и не от Клеър. След оня случай тя се затвори в себе си и въобще отказваше да говори за това. Хари не можеше да изиска от нея да се подложи на лечение, но настоятелно й го препоръчваше. Клеър обеща, че ще се лекува, но никога не каза пред нас, че е предприела такава стъпка.

— Значи тя е взела изпитите си, получила е докторската си степен и си е заминала.

— Повярвайте ми — отговори Ейлин, — Хари се тревожеше за нея. Той дори обмисляше как би могъл да я задържи тук, беше в истински конфликт със себе си, доктор Делауер. Но от етична гледна точка знаеше, че не може. Клеър беше изпълнила всички изисквания за дипломирането си и той знаеше, че тя никога вече няма да повярва в никого, ако той изнесе историята й пред обществото. Най-странното бе, че по време на устните изпити тя беше самото олицетворение на самоувереността. Очарователна, владееща се, сякаш никога нищо не се е случвало. Хари предпочете да мисли това за знак, че е получила помощ. Но щом взе дипломата си, тя напълно ни изключи. Дори и след като получи стипендия тук, в Медицинския факултет на Кейз, въобще не ни се обади. Година по-късно разбрахме, че е започнала работа в Лос Анджелис. Хари тогава каза: „Клеър си тръгна от Дивия запад.“ Целият този случай го безпокоеше. Питаше се дали не е трябвало да бъде по-настоятелен и да я накара да преодолее чувството си за вина.

— Чувствала се е виновна за онова, което брат й е направил?

— Неоснователно виновна, но, да, Хари така виждаше нещата, а неговите прозрения почти винаги бяха точни. В невропсихологията той виждаше начин Клеър да избяга от себе си. Провеждане на тестове, числа, лабораторна работа, няма нужда да навлизаш в чувства. Питаше се дали не се е отказала от попрището си и сега вие ми казвате, че го е направила.

— Брат й е починал от удар — казах аз. — Съпругът ви не се ли е питал дали изборът на професия от страна на Клеър не е бил свързан с желанието й да намери някакво органично основание за престъплението на Дентън?

— И това го имаше. Но той се безпокоеше да не би някой ден тази защита да рухне. Защото тя нямаше да намери лесен отговор и щеше да се разочарова. Самият Хари беше невропсихолог, но наред с това беше и майстор на психотерапевтиката. Заедно с изследванията си върху алкохолизма той работеше и към Националната асоциация на психиатрите и лекуваше семейства на жертви на пияни шофьори. Опитваше се да научи студентите си колко е ценно хората да поддържат емоционалното си равновесие.

— Но Клеър не възприе посланието.

— Онази Клеър, която ние не познавахме. Тя беше толкова… момиче, което се държеше на разстояние. Сякаш се самонаказваше.

— По какъв начин?

— Беше потънала единствено в работата си, не се забавляваше, никога не участваше в мероприятията на факултета, нямаше приятели между студентите. Мога да се обзаложа, че вечерите в нашия дом бяха основният й социален контакт. Дори и начинът, по който бе обзавела стаята си, доктор Делауер. Студентите никога не трупат вещи, но повечето от тях се опитват да направят нещо от онова, което университетът им дава. Една нощ беше особено студено и Хари и аз я отведохме с колата до дома й. Начинът, по който живееше, ни шокира. Всичко, което имаше, беше едно легло, едно бюро и един стол. Казах на Хари, че ми прилича на затворническа килия. Той се запита дали тя по някакъв начин не се опитва да сподели съдбата на брат си.

 

 

Вече знаех защо Клеър е отказвала да говори за семейството си с Джо Старджил.

Сега разбрах готовността на Роб Рей и Ърнестин да оставят Клеър да ги изключи от живота си: заради всеобхватното чувство на срам.

Нямаше никакво значение какво става край нея…

Аз се бях питал за царуващия в семейството хаос, но моето въображение не бе отишло достатъчно далеч.

Както толкова много хора, които се нуждаят от помощ, тъй и Клеър се бе опитвала да се излекува сама. Отначало бе подходила към това отдалеч, като се е криела от проблема зад сухите данни и работата в лабораторията. Като е работела с Тиоболд, човека, който бе изоставил психоанализата заради докторската си дисертация в областта на биохимията. Аз гледам на себе си като на администратор на хора… Не се бъркам в техния личен живот. Не съм баща на никого.

Беше останала с Тиоболд през всичките тези години, защото той й бе позволявал да си остане чужденец.

И тогава нещо се беше променило.

Професор Ракано бе заподозрял, че бягството в професията няма да трае вечно, и се бе оказал прав. През последната година Клеър бе почнала да търси отговорите — като бе подходила към тях със същата академична безпристрастност, търсейки в библиотеката данни за буйство, подобно на това на брат й.

Защо точно в този момент от живота й? Може би нещо бе отслабило защитните й сили… Единственото, за което можех да се сетя, беше нейният развод. Защото омъжването й за Джо Старджил за нея е било друг тъжен опит да заживее нормално и той беше пропаднал.

Спомних си как тя и Старджил са се срещнали. В оня следобед, в бара на „Мариот“, импулсивно, точно както церемонията в Рино. И все пак в основата си мотивите на Клеър да се събере със Старджил са били всичко друго, но не и прибързани, макар и най-вероятно неосъзнати. Така тя е запазила своята тайна, с която е живяла още от детството си, като е избрала едно погълнато от себе си дете на алкохолици, за което е смятала, че ще се съсредоточи върху собствените си проблеми и няма да си пъха носа в нейните.

Случайно запознанство, невероятен секс. Нещо подобно на физическа интимност, която не се нуждае от изследване. Старджил беше описал брака им като успоредно движение на двама, заети с много работа, съквартиранти.

Клеър беше направила кратковременен опит да разкраси дома си и своя живот. След заминаването на Старджил тя беше оголила къщата. Не заради безметежността. А за да се върне обратно в килията.

Наказвайки самата себе си, точно както беше подозирал професор Ракано. Опитвайки се още веднъж, без да го съзнава, да възпроизведе безрадостния живот на Дентън Арджънт, за да може по някакъв начин да се свърже с този брат, който беше опетнил годините на нейното формиране като личност.

Била е на дванадесет, когато Дентън е избил семейство Браунли. Но навярно е била много по-малка, когато е разбрала, че нейният единствен брат е по-различен, може би опасно по-различен. Дали се е обвинявала, че не е казала на никого?

Или просто се е срамувала, че е свързана генетично с един изверг?

Помислих си как семейство Арджънт бяха отказали да се преместят. Оставането им в същия квартал сигурно е било мъчително за тях. И за всички наоколо. Дали Клеър не е била избягвана през останалите години от детството й?

Когато Дентън е получил съдбоносния удар, тя е била седемнадесетгодишна и все още е живеела при родителите си. Растяла е притисната от травмата, срама и загубата. Юношеството й е било белязано от търсенето на идентичност. Какво ли е станало с чувството за собствената й самоличност?

Дали някога е посетила Дентън в лудницата, или нейните родители са й забранявали всякакъв контакт с него? Дали по някое време не е мислела да поговори с брат си за неговото престъпление? Да се опита да осмисли събитията, които не са се поддавали на обяснение?

Ако е било така, смъртта на Дентън е убила всяка надежда. Години по-късно тя все пак е решила да потърси отговор. Когато е научила за убийството на семейство Ардъло, това й се е сторило някакво спасение.

Паралелът между двата случая накара кръвта ми да замръзне. Само можех да се опитам да си представя как Клеър се е чувствала, докато се е ровела във файловете, за да намери двойника на Дентън в лицето на Ардис Пийк.

Отначало шок. После отчайващо, твърде познато усещане за съпричастност в неговото най-лошо въплъщение.

Накрая проблясък на облекчение: един последен шанс да разгадае великото Защо.

Сега, след като знаех това, преместването на Клеър в „Старкуедър“, нейното насочване към Ардис Пийк въобще не ме озадачаваше.

Толкова много луди, толкова малко време.

В действителност това не е било избор. Било е психологически предопределен танц, режисиран от хореографията на болката.

Абсолютно неминуем.