Джонатан Келерман
Кървава разходка (19)

19.

— Двъъъ…

— Какво има, Ардис?

Шум от лентата. Засякох го по часовник. Двадесет, и две секунди.

— Какво казваш, Ардис?… Ти току-що каза нещо… Искаш да разговаряш с мен, така ли, Ардис?…

Тридесет и три секунди.

— Ардис? Можеш ли да отвориш очите си… моля те…

Минута. Деветдесет секунди, сто… Хейди Оут вдигна пръста си в знак, че трябва да имаме търпение.

Беше малко преди полунощ, но погледът й беше съвсем ясен. Тя, Майлоу и аз седяхме в следственото помещение в участъка — задушен, напоен с миризма на лизол кабинет, който едва ни побираше тримата. Косите на Хейди бяха опънати назад и прихванати с шнола. Бе дошла направо от „Старкуедър“ и табелката с името й се подаваше от джобчето на гърдите й. Касетофонът бе един малък черен „Сони“.

— Още малко. — Тя потупа с пръст по стоманената маса.

Гласът й от записа каза:

— Добре, Ардис. Може би утре…

Тридесет и три секунди. Стъпки.

— Двъъъ…

— Двъ ли, Ардис? Две? Какво две?

Двадесет и осем секунди.

— Ардис?

— Двъ… тм…

— Там ли?

— Двъъъ тм… пъфа-пъфа… бум-бум.

— Двама там пъфа-пъфа, бум-бум? Какво значи това, Ардис?

Осемнадесет секунди.

— Ардис? Какво е пъфа-пъфа, бум-бум?

Тридесет секунди, четиридесет, петдесет.

— Какво значи това, Ардис?

Осемдесет и три секунди. Щракване.

Тя каза:

— В този момент той се извърна от мен и не искаше да отвори очи. Почаках още малко, но знаех, че това е всичко, което мога да измъкна от него.

— Пъфа-пъфа, бум-бум! — повтори Майлоу.

Тя почервеня.

— Знам. Много е глупаво, нали? Струва ми се, че не трябваше толкова да се въодушевявам. Но все пак и това е нещо, не съм ли права? Той ми проговори. Може би ще продължи да говори.

— Къде бяхте поставили касетофончето? — попитах аз.

— В джоба си. — Тя посочи синята жилетка, която бе метнала на стола. — Вчера отново опитах, но не излезе нищо.

— Пъфа-пъфа, бум-бум… — каза Майлоу. — Лоши очи в кутийка.

— Опитвах се да намеря някаква връзка — продължи Хейди. Внезапно започна да изглежда много изморена. — Навярно ви губя времето. Съжалявам.

— Не, не! — отговори Майлоу. — Ние високо ценим помощта ви. Бих искал да задържа касетата.

— Разбира се.

Тя я извади от апаратчето, подаде му я и отново върна касетофона в джоба на жилетката, взе чантата си и се изправи.

Майлоу й подаде ръка и двамата се ръкуваха.

— Благодаря ви — каза той. — Наистина. Всяка информация е полезна.

Тя сви рамене.

— Предполагам… Искате ли да продължа да записвам?

— Не искам да правите нищо, което нарушава правилата.

— Никога не съм чувала за правила, забраняващи записването на гласа на някого на касетофонна лента!

— По принцип записването на някого, без той да знае това, е незаконно, Хейди. Затворниците се лишават от правото на личен живот, но аз не знам дали това се отнася и до хората в „Старкуедър“.

— Добре — отговори тя. — Няма да го правя повече. — Като сви рамене, Хейди се отправи към вратата. — Малко е странно, нали? Да защитават такива хора! Това е другата причина, поради която не желая да остана там.

— Какво значи това?

— Суиг непрекъснато говори за човешко отношение към тях, че и те са човешки същества. Но аз току-що установих, че не изпитвам кой знае какво съчувствие към тях, по-скоро бих работила с хора, за които ме е грижа… Е, те поне не могат да напускат болницата. Струва ми се, че това е главното.

— Тъй като говорим за това — отговори Майлоу, — един от тях е напуснал.

Кокалчетата на ръката, с която стискаше дръжката на дамската си чанта, побеляха.

— Не съм чувала за такова нещо. Кога?

— Преди вие да постъпите там.

— Кой е той? Как се казва?

— Уендъл Пели.

— Не съм чувала за него — каза тя. — Какво, да не би да е заподозрян във връзка с убийството на Клеър?

— Не — отвърна Майлоу. — Все още не. Но се старая да не пропускам нито една възможност. Всичко, което успеете да разберете за Пели, ще бъде от полза. Като например дали той и Пийк не са били във връзка един с друг.

— Мога да се опитам… докато все още съм в „Старкуедър“.

— Още две седмици.

— Да, но ако има нещо, което мислите, че бих могла… Да не би да казвате, че онези думи на Пийк се отнасят до Пели? Че Пели е общувал с Пийк? Че му е изпращал съобщения и че Пийк ги е повторил по някакъв начин пред мен?

— Бих желал да знам достатъчно, за да мога да теоретизирам, Хейди. Но засега просто оглеждам всичко едно по едно.

— Добре… Ще направя каквото мога.

Здраво подръпване на конската опашка. С разтревожен израз тя отвори вратата. Майлоу и аз я съпроводихме по стълбите до улицата. Колата й беше паркирана до тротоара, наполовина осветен от уличната лампа. Стар, износен „Крайслер“. На един червен стикер се четеше: „Алпинистите естествено стигат високо!“

Майлоу попита:

— Коя е най-високата планина, която сте изкачвали?

— Повече се катеря по стени, отколкото по планините. Отвесни повърхности, колкото са по-отвесни, толкова по-добре. — Тя се засмя. — Обещавате ли, че няма да кажете на никого? Най-хубаво ми беше на едно място, което не бе съвсем законно. Електростанцията край границата с Невада. Качихме се в три сутринта, после скочихме с парашути.

— Адреналинът се повишава! — каза Майлоу.

— О, да!

Тя се засмя, качи се в крайслера и потегли.

— Вече имаш и алпинистка в екипа — казах аз. — Мисля, че си е намерила нов източник за доставка на адреналин.

— Малко е екзалтирана, нали? Но поне е човек, готов да сътрудничи… И така, какво мислиш за последния монолог на Пийк?

— Ако в него има някакво дълбоко психологическо значение, то ми се изплъзва.

— Пъфа-пъфа, бум-бум! — Той се засмя. — Говори за локомотиви!

Върнахме се в помещението на отдела за кражби и убийства. Върху бюрото на Майлоу се набиваше на очи една кутия с храна за вкъщи от „Дънкин Донът“.

— Трябва ли да се прибираш при Робин?

— Казах й, че може да позакъснея.

Той започна да оглежда бележките, които си бе водил в стаята за разпити.

— Хейди — каза той. — Нашето малко планинско момиче! Най-лошото е, че всичко онова, което ни поднася, вероятно не струва пукната пара… „Пъфа-пъфа, бум-бум!“ Какво ли ще е следващото? Пийк чете подбрани откъси от доктор Суус^[1]? — Майлоу разтърка очите си, събра някакви книжа и приглади с палци краищата им. — Мислиш ли, че сбъркахме? — попита той. — Това, че я помолихме да провери за Пели?

— Не, стига да не се разприказва за това.

— Ще стане от лошо по-лошо, ако Суиг разбере и вдигне аларма. Но пък не може да си позволи да раздуха работата.

— Ще се чуят лоши неща за заведението!

— Нещо ново около местонахождението на Пели? — попитах аз.

— Нищо. Отделът за защита на населението е бил уведомен, тъй че все пак има нещо положително. Бедата е, че онези от отдела по надзора на освободените под гаранция не бяха твърде услужливи. Занимават се със стотици случаи и Пели за тях е само една бройка. Съмнявам се, че биха могли да го разпознаят в тълпата.

Той извади един сгънат лист от джоба на сакото си и ми го подаде. Данните за Пели и една снимка, толкова тъмна и размазана, че не виждах за какво би могла да послужи. Успях да различа единствено кръгло, бръснато лице, кавказки тип, с почти неразличими черти. Рядка светла коса. Сериозна уста. За престъплението му не се съобщаваше нищо.

— Това ли използват? — попитах аз, като оставих листа на масата.

— Да, знам, не е истински Картие-Бресон^[2]. Но поне го търсят. Аз също го търсих. Минах с колата из квартала, проверих в парк „Макартър“, парк „Лафайет“, алеите, някои барове, посещавани от бивши затворници, някои места, където знам, че се събират лоши момчета. Посетих и дома, където е бил настанен. Стар блок с колони отпред, държи го един кореец — достатъчно искрен, съобщи ми, че е бил социален работник в Сеул. Но едва говореше английски и задачата му преди всичко е да наблюдава обитателите и понякога да прави тестове за опиати, може би четири пъти годишно. Консултацията му се състои предимно в това да попита пандизчиите как се чувстват. Типовете, които видях да се мотаят наоколо, въобще не изглеждаха в състояние да се отдадат на самопознание. Колкото до Пели, кореецът можа да каже само, че е бил тих и не е създавал проблеми. Естествено никой от пандизчиите не можа да си спомни нищичко за него. — Той си взе парче от коравия канелен кейк. — Сега би могъл да бъде на хиляди мили оттук. Не постигнах повече и с данните за инвестициите на „Старкуедър“. Шефовете на Нюпортската банка не пожелаха да разговарят с мен и са го информирали, че съм разпитвал за него. Той ми телефонира, беше бесен. Обясних му, че просто се опитвам да го поставя извън подозрение, и то попитах дали не е съгласен да ми даде възможност да погледна в сметките му. Ако всичко е наред, ще го зачеркнем от списъка на заподозрените. Той каза, че ще помисли за това, но знам, че няма да го направи.

— Крие ли нещо? — попитах аз.

— Или просто пази личния си живот — всеки има право на личен живот, нали? Дори момчетата, които готвят и ядат малки деца. Всеки, освен нещастниците, които лежат върху стоманените маси с покрити с бял чаршаф лица, които са били аутопсирани и с чиито вътрешни органи някой си е поиграл. Там нямаш личен живот.