Джонатан Келерман
Кървава разходка (12)

12.

Извън стаята Суиг попита:

— Доволни ли сте?

Майлоу каза:

— Защо да не опита Хейди?

— Май се шегувате.

— Де да можех, сър!

Суиг поклати глава, но повика един санитар, застанал от другата страна на коридора.

— Кърт, намери Хейди Оут.

Кърт забързано тръгна, а ние зачакахме между обитателите. Пациентите. Имаше ли значение как ще ги нарече човек? Мнозина със симптоми на късна дискинезия — някои с тремор, други с треперещи устни, но никой в толкова тежко състояние като Пийк. Някои изглеждаха по-ориентирани; други като че ли се намираха на друга планета. Тътрещи се крака в мукавени пантофи. Петна от храна по дрехите.

Суиг влезе в сестринското помещение, използва телефона и погледна часовника си. Върна се в момента, когато Хейди Оут се появи през двойните врати.

— Здравей, Хейди.

— Сър?

— Поради дадената от теб информация детектив Стърджис се опита безуспешно да осъществи контакт с Ардис Пийк. Тъй като си му дала записа на лента, защо не му предостави и снимка?

— Сър, аз…

— Не се безпокой — каза Суиг. — Твоето чувство за дълг е неоценимо. Важното сега е да стигнем до дъното на всичко това.

— Аз…

— Искам да знам едно, преди да се впуснеш в подробности. Сигурна ли си, че Пийк наистина е проговорил — истински думи, а не мучене?

— Да, сър.

— Кажи ми точно какво каза.

Хейди повтори разказа си.

— И това е било в деня, преди да убият доктор Арджънт?

— Да, сър.

— Пийк говорил ли е пред теб и преди?

— Не за доктор Арджънт.

— Какво ти е казвал?

— Не особено много. В по-голямата си част мънкане. Да, не, добре, грухтене. Когато му задавахме въпроси. — Подръпване на конската опашка. — Нищо, в действителност. Ето защо обърнах внимание, когато започна…

— Ти си се вслушала в думите му?

— Да, сър. Доктор Арджънт се надяваше, че ще може да увеличи възможностите му за словесен изказ. Поведенческите му възможности въобще.

— Разбирам — каза Суиг. — Имаше ли някаква по-специална причина за това?

Хейди погледна към нас.

— Както казах на господата, беше предизвикателство.

Слабият, стържещ звук започна да се усилва и ние всички се обърнахме. Мукавените подметки по линолеума. Неколцина от мъжете в коридора се бяха приближили към нас. Суиг ги изгледа и те спряха. После отстъпиха назад.

Той се усмихна на Хейди.

— Изглежда, сега е твой ред да се изправиш пред предизвикателството!

Тя влезе сама, остана там двадесетина минути и отново се появи навън, поклащайки глава.

— Докога искате да опитвам?

— Това е достатъчно — каза Суиг. — Сигурно е било случайност. Безсмислен брътвеж. Доколкото знам, прави го, когато е сам. Благодаря ти, Хейди. Можеш да се върнеш към работата си. А най-добре ще е и ние да се върнем към работата си.

 

 

Докато шофирах по обратния път, Майлоу каза:

— Какво, по дяволите, превръща едно човешко същество в такова нещо?

— Отговори на този въпрос и ще получиш Нобелова награда — отвърнах аз.

— Но ние говорим за биологията, нали така? Колкото и голям да е стресът, той не може да доведе дотук.

Въпреки че климатикът работеше, по носа му блестяха капчици пот, а на панталоните му бяха избили влажни петна.

— Дори и в концентрационните лагери хората рядко са полудявали от страданията — казах аз. — А шизофренията е еднакво разпространена в почти всяко общество — от два до четири процента. Културните фактори оказват влияние върху проявите на лудостта, но не я предизвикват.

— Тогава какво е това — генетично мозъчно увреждане?

— Най-високият рисков фактор е да имаш родственик, страдащ от шизофрения, но съвсем малък процент от родствениците на шизофреници се разболяват. Малко повече шизофреници се раждат през зимата и пролетта, когато равнището на вируса е по-високо. В някои проучвания се говори за инфлуенца, прекарана преди раждането. Но това са предположения.

— По дяволите — изруга Майлоу, — може би е просто лош късмет! — Изтри лицето си с хартиена носна кърпичка, извади една пура „Панатела“, свали обвивката й и я пъхна в устата си, но не я запали. — Имам двама луди родственици — продължи той. — Две лели — братовчедки на майка ми. Луни Литиша беше побъркана на тема сладкиши, правеше ги непрекъснато. Печеше всеки ден по стотина. В края на краищата похарчи всичките си пари за брашно, захар и яйца, занемари се и взе да краде продукти от съседите си. Накрая я затвориха някъде.

— Прилича ми повече на маниакално поведение, отколкото на шизофрения — отговорих аз. — Опитвали ли са с литий?

— Това беше преди много години, Алекс. Тя умря в лудница, задави се с вечерята си, каква лоша шега! Освен това имах и една леля Рени, тя обикаляше из квартала, приличаше на боклукчийка. Живя до доста дълбока старост и почина в някакъв окръжен приют за душевноболни. — Майлоу се засмя. — Такова е моето родословие.

— И аз имах братовчед шизофреник — казах аз.

Брет, две години по-възрастен от мен, син на по-големия брат на баща ми. Като деца играехме заедно. Брет винаги се състезаваше с настървение и непрекъснато говореше. В колежа се превърна от млад републиканец в яростен привърженик на „Студенти за демократично общество“. През последната си година престана да се мие, уединяваше се с компании, които вземаха наркотици, изчезна за пет години и в края на краищата го прибраха в един приют в Айова. Предполагах, че още е жив. Нямахме контакти в продължение на повече от две десетилетия. Бащите ни не бяха близки…

— Натам вървим — каза Майлоу. — Като белязани говеда. Запътили сме се към „Старкуедър“.

— „Старкуедър“ е за малцина избрани — отговорих аз.

— Лоши, малки луди мъже. Какво прави лудите агресивни?

— Друг въпрос за Нобелова награда. Изглежда, основните причини са алкохолът, използването на наркотици и лабилната, поддаваща се на налудничави идеи, нервна система. Но не задължително и параноята. Хората с психически увреждания, които убиват, обикновено не се опитват да се предпазят от нападение. Те като че ли повече действат под въздействието на някаква смахната или религиозна идея — воюват със сатаната, борят се с извънземни.

— Питам се каква ли е била мисията на Пийк.

— Един бог знае — отговорих аз. — Вземането на наркотици и пиянството очевидно са били в играта. Може би е мислел, че семейство Ардъло са богомолки от Плутон. Или изкривените сексуални наклонности на деветнадесетгодишен младеж в края на краищата са довели до експлозията. Или някаква верига в мозъка му е дала накъсо. Ние просто не знаем защо някои психично болни избухват.

— Страхотно! Значи никога няма да разбера. — В гласа му прозвуча известно разочарование.

— В определен смисъл — продължих аз — Пийк е типичен случай. Проявяването на шизофренията обикновено става в ранните години на съзряване. И дълго преди Пийк да се изяви, той вече е показвал някои признаци на шизотипия — това е едно измислено наименование на различните странности. Ниски умствени възможности, социална неприспособимост, неспособност да се грижиш за себе си, ексцентрично поведение. Някои ексцентрици си остават само малко странни, други стигат до пълна шизофрения.

— Хм. Странности — изхъмка Майлоу. — Когато се разхождаш в парка или на излизане от ресторанта, наоколо винаги има някакви странни хора, които просят стотинки. Кой от тях ще започне да размахва сатъра?

Не отговорих.

Той каза:

— Ако Пийк притежава някаква мисловна система, би трябвало да е в дяволски по-добра форма, отколкото го видяхме днес.

— Вероятно. Независимо от всичките симптоми на късна дискинезия, все още би трябвало да се осъществява някакъв процес на мислене.

— Какво точно означава „късна“?

— Късно проявена реакция от торазина.

— Обратима ли е?

— Не. В най-добрия случай положението му може да не се влоши.

— И все пак той си е луд. Тогава каква му е ползата от торазина?

— Невролептиците са най-доброто средство да се контролират налудничавите идеи, халюцинациите и странното поведение. Онова, което психиатрите наричат позитивни симптоми на шизофренията. Негативните симптоми, като нарушения в речта, безразличие, апатия, проблеми с вниманието, обикновено не се повлияват. Медикаментите не могат да възстановят онова, което липсва.

— Зеленчуци с добро поведение — подхвърли Майлоу.

— Пийк е краен случай, вероятно защото не е започнал при наличието на по-добър интелект. Освен това дискинезията му е много силна. Въпреки че не взема много торазин. Независимо от онова, което Долард ни разправяше за високите дози, тази на Пийк си е останала пет милиграма, точно в рамките на препоръчителното количество. Вероятно са решили, че не му е нужна по-голяма доза, защото той общува само със себе си. Контактът му с останалите е съвсем незначителен. Психологически погледнато, него го няма.

Майлоу извади пурата от устата си, хвана я с два пръста и се загледа в книжното пръстенче в края й.

— Ако спрат торазина на Пийк, той ще бъде ли в състояние да говори повече?

— Възможно е. Но в замяна на това положението му може да се влоши, дори може отново да стане агресивен. Освен това не забравяй, че той е бил на торазин, когато е проговорил на Хейди. Значи може да говори, когато е под влиянието на медикаменти. Все още ли продължаваш да приемаш сериозно онези приказки за кутийката?

— Ами… струва ми се, че не мога да пренебрегна тази история с очите. Ей, може би аз се заблуждавам, а Пийк е истински пророк. Може би сатаната наистина е изпратил богомолките от Плутон!

— Може би — отговорих аз, — но дали е информирал Пийк?

Майлоу се засмя и отново налапа пурата си.

— „Лоши очи в кутийка…“

— Доколкото знам, Клеър се е опитала да разговаря с него за престъплението му и по този начин е пробудила някакво подобие на спомени у него. „В кутийка“ означава неговото собствено затворничество. Или нещо друго. Или пък въобще нищо.

— Добре, добре, стига с това — каза Майлоу и прибра пурата в джоба си. — Да се върнем към основното: да проверим финансите на нашата Клеър и на Старджил. И пак да прегледаме досието на Ричард. За стотен път, но може и да съм пропуснал нещо. И ако не си скапан, точно сега е моментът да посетим доктор Тиоболд в Окръжната. Може би някой от нас двамата ще се добере до нещо, което поне мъничко прилича на факт. — Той ми се ухили. — Наред с другото ще трябва да се справя и с някои свои налудничави идеи относно течностите.