Ланс Салуей
Някой гледа (10)

Десета глава

— Отвлекли са Тео — повторих аз.

Издърпах китката си от хватката й, завъртях се и застанах с лице към нея. Тя изглеждаше учудена от това, което бях казала.

— Разбира се — рече тя.

— Но вие имахте намерение да отвлечете Антон — казах аз глупаво, — вие наблюдавахте Антон.

Тогава мис Анструдър отстъпи назад и грубо се засмя.

— Кой, по дяволите, е Антон? — запита тя.

Изведнъж всичко дойде на мястото си. Тя въобще не беше наблюдавала Антон. Не беше гледала към апартамента с навеса. През цялото време тя е гледала нашия апартамент. Гледала е нас. Гледала е Тео. През цялото време Тео, а не Антон е бил жертвата.

Бях виновна. Цялата вина беше моя. Ако не бях толкова глупава, щях още в началото да разбера истината. Но и Антон беше виновен. Той ме насочи на грешна следа с неговите глупави приказки за похитители и бодигардове. Той беше виновен. Аз го мразех. Мразех го.

Мис Анструдър отново пристъпи към мен, а аз се отдръпнах.

— Не ме докосвай! — изкрещях аз. — Остави ме!

— Не искам да те нараня, Мелани — изсъска тя. — Не искам да те нараня, но ми трябва време да се измъкна. Просто малко време. Така че, моля те, излез на терасата.

Погледнах я ужасена.

— Какво ще правиш?

— Няма от какво да се страхуваш — тя отвори стъклената врата, — просто искам да излезеш навън. Веднага!

И тя отново ме сграбчи за ръката, изви я зад гърба ми и ме избута навън през вратите. После се вмъкна обратно в хола и ме заключи отвътре.

Бях затворена на балкона. Единственият начин да избягам бе да скоча от шестия етаж или да счупя стъклената врата. Можех ли да се справя, без да се нараня? Отначало погледнах към нашия апартамент. Светлините осветяваха всички прозорци, но не се виждаше никой. Къде беше Антон? Какво правеше? Спомних си, че един мъж го удари и той падна. Дали беше добре? Или беше ранен? Или… Глупаво бе от моя страна да го обвинявам. Не го мразех. Аз го обичах. Вината изобщо не беше негова. Беше моя. О, Господи, моля те, дано Антон не е наранен…

След това всичко потъна в мъгла и не мога да си спомня какво точно се случи. Спомних си, че стоях надвесена над терасата и крещях. И тогава, след минути, които ми се сториха часове, нещо в апартамента зад мен се раздвижи и на стъклената врата се появиха някакви лица. Чу се звук от счупено стъкло, след което почувствувах нечии силни ръце около себе си. После видях лицето на Антон с разширени от ужас очи. Имаше и други лица. Младият портиер с русата коса, Тами-Ан Зийглър и други, които не познавах. После смътно си спомних, че бях отведена през апартамента в асансьора и нежния глас на Антон, който ме успокояваше, както и хора, които се тълпяха наоколо. После удобството на мерцедеса и надвесилия се над мен Карлос, който изведнъж бе придобил по-сърдечно изражение. След това друго фоайе, друг асансьор и познатото спокойствие на собствения ми хол.

После може и да съм изгубила съзнание, не знам, защото следващото нещо, което си спомних беше, че се събудих на дивана, а Фланаган ме гледаше и плачеше.

— Аз съм виновна. Трябваше да остана!

Опитах се да й обясня, че тя не е виновна, но някой друг, може би лекар, ми каза да лежа и да не говоря. А Антон през цялото време беше до мен, държеше ръката ми и очите му не преставаха да ме гледат.

После дойде полиция и аз трябваше да говоря. Трябваше да разкажа всичко. Бяха двама — някакъв инспектор и един сержант, който записваше всичко. Не носеха униформи и аз си помислих, че това е подозрително. Дали наистина бяха полицаи? Как можех да бъда сигурна?

Мисля, че тогава се случи най-изненадващото. Вратата на хола зееше отворена и там се появи висока, червенокоса жена, облечена в нещо дълго и блестящо. Зад нея имаше мъж във вечерен тоалет. Беше майка ми. Не бях я виждала от няколко дни. Само тя можеше да избере най-подходящия момент, за да влезе.

Тя се огледа учудена и каза:

— Какво става, Мел? Какви са тези хора?

После шумът, виковете и въпросите започнаха отново и не си спомням какво стана по-нататък. Следващият ми ясен спомен беше как двамата с Антон седим на дивана. Той отново и отново ме убеждаваше, че вината била изцяло негова и не трябвало да се обвинявам.

— Не, не е — казах аз, — как би могъл да знаеш, че са искали да отвлекат Тео, а не теб? Ти беше най-явната жертва. Кой би предположил, че са искали… — отчаяна се обърнах към него. — Защо Тео? Защо отвлякоха Тео? Кой, за бога, иска да вземе това малко момченце?

Спомням си, че Антон стана и се отдалечи като че ли не искаше да го гледам в очите.

— Мисля, че знам кой е. Мисля, че известно време съм знаел.

— Кой? — извиках аз. — Защо не ми каза нищо? Защо не каза на полицията?

Той се обърна към мен — лицето му бе изкривено от болка.

— Току-що го разбрах — продума той, — не можах да си спомня…

Сега вече се разтреперих.

— За какво говориш? Не разбирам!

Антон ме съпроводи до дивана и ние отново седнахме. Взе ръцете ми в своите и ме погледна в очите.

— Спомняш ли си, когато проследихме мис Анструдър в онази галерия? Забравих й името…

Кимнах нетърпеливо.

— Да, да, спомням си, разбира се.

— Бях ти казал, че там тя се срещна с един мъж. Мъж, който ми изглеждаше познат.

— Да — казах аз, — но не можа да си спомниш къде си го виждал.

— Точно така — рече нещастно той, — не можех да си спомня. Оттогава се опитвам да си спомня къде съм го виждал. Мислех, че във Венецуела, но не бях сигурен. Не можах да си спомня! — Той отчаяно поклати глава. — Тази вечер си спомних лицето. Тази вечер, когато седях с Тео в твоя апартамент, най-после си спомних.

В този момент той млъкна. Като че ли не искаше да ми каже кой беше мъжът. Като че ли не искаше да зная.

Нетърпеливо сграбчих ръката му.

— Добре, кой беше той?

Антон ме погледна тъжно.

— Беше мъжът от снимката в коридора. Мъжът на плажа до теб, когато си била малка. Беше баща ти.