Сергей Лукяненко
Нощен патрул (9)

Глава 8

През Сумрака това дори беше красиво. На покрива, плоския покрив на нелепия „блок на крачета“, горяха разноцветни отблясъци. Единственото, което има цвят тук, са нашите емоции. Сега те бяха предостатъчно.

А най-ярък беше пробиващият небето стълб от пурпурен пламък — страхът и яростта на вампирката.

— Силна е — каза кратко Семьон, хвърляйки поглед към покрива, и затвори с ритник вратата на колата. Въздъхна и започна да се разсъблича.

— Какво ти става? — попитах аз.

— Ще се покатеря оттук, по стената… по балконите. Съветвам и теб да направиш така, Иля. Само че върви през Сумрака — по-лесно е.

— Как ти хрумна?

— Много лесно. Шансовете да ме забележат са по-малки. Не се безпокойте… занимавал съм се с алпинизъм шейсет години. Аз хвърлих фашисткия флаг от Елбрус.

Семьон се разсъблече по риза и хвърли дрехите върху капака на колата. Беглото охранително заклинание се спусна подире им, прикривайки и тях, и самата елегантна кола.

— Сигурен ли си? — поинтересувах се аз.

Семьон се усмихна, посгуши се, направи няколко клякания, като спортист по време на разгрявка. И се затича в бавен тръс към сградата. Лекият снежец се сипеше върху раменете му.

— Ще се изкатери ли? — попитах аз Иля. Знаех как става изкачването по стените на сгради в Сумрака. На теория. Но катеренето в обикновения свят, при това без никакво снаряжение…

— Длъжен е — потвърди Иля, без да е особено убеден. — Навремето плува десет минути по подземното корито на Яуза… Аз също мислех, че няма да се измъкне.

— Трийсет години занимания с подземно плуване — мрачно казах аз.

— Четирийсет… Тръгвам, Антоне. Ти как — с асансьора?

— Да.

— Е, хайде… не се бави.

Той премина в Сумрака и се затича след Семьон. Навярно щяха да се изкачват по различни стени, но аз дори не исках да си изясня кой коя си е избрал. Аз си имах свой път и най-вероятно той нямаше да бъде по-лек.

— Защо ли ме срещна, шефе… — прошепнах и се затичах към входа. Снегът хрущеше под краката ми, кръвта пулсираше в ушите ми. В движение извадих пистолета си от кобура, свалих предпазителя. Осем сребърни куршума дум-дум. Трябваше да стигнат. Само да уцеля. Само за миг да ми се отвори шанс да уцеля, да изпреваря вампирката и да не засегна момчето.

— Рано или късно щяха да те срещнат, Антоне. Ако не ние, Дневният патрул. А те също имаха всички шансове да те получат.

Не се учудих, че той ме следи. Първо, работата беше сериозна. И второ, той все пак бе първият ми наставник.

— Борис Игнатиевич, ако нещо… — разкопчах якето, мушнах пистолета зад гърба си и го натиках в колана. — За Светлана…

— Майка й е напълно проверена, Антоне. Не. Тя не е способна на проклятие. Никакви способности.

— Не, имах предвид друго. Борис Игнатиевич… Ето какво се сетих. Аз не я съжалявах.

— И какво означава това?

— Не знам. Но не я съжалявах. Не й правих комплименти. Не я оправдавах.

— Ясно.

— А сега… изчезнете, моля ви. Това е моя работа.

— Добре. Извинявай, че те изпратих на полева работа. Успех, Антоне.

Доколкото си спомням, шефът никога не се беше извинявал на никого. Но нямах време да се учудвам, най-накрая асансьорът дойде.

Натиснах бутона за последния етаж и машинално хванах люлеещите се на кабела слушалки. Колкото и да беше странно, звучеше музика. Кога ли бях включил плеъра?

И какво ще ми подхвърли случаят?

Всичко след това ще се реши.

Той е никой за едни,

а за мен е господар.

Стоя във тъмнината, за едни съм като сянка,

а за други съм невидим.

Обожавам „Пикник“. Интересно, проверявали ли са дали Шклярски е Различен? Струва си… А може би не. По-добре просто да си пее.

Не танцувам в такт,

не направих нищо както трябва.

Но не съжалявам.

Днес приличам на несъстоял се дъжд,

на цвете нецъфтяло.

Аз, аз, аз съм невидим.

Аз, аз, аз съм невидим.

Лицата ни са като дим.

Лицата ни са като дим.

И никой няма да узнае

как ще победим…

Можеше ли последната фраза да се смята за добра поличба?

Асансьорът спря.

Изскочих на площадката на последния етаж и хвърлих поглед към отвора в тавана. Катинарът беше откъснат, именно откъснат — скобата му беше смачкана и разтеглена. Вампирката нямаше нищо общо с това, тя най-вероятно беше долетяла на покрива. Момчето се беше качило по балконите.

Значи Тигърчето или Мечката. По-скоро Мечката, Тигърчето щеше да избие капака.

Свалих якето си, хвърлих го на пода заедно с мрънкащия плеър. Докоснах пистолета на гърба си — беше здраво закрепен. Значи техническите средства са дребна работа? Ще видим, Олга, ще видим.

Хвърлих сянката си нагоре, проектирах я във въздуха. Концентрирах се и с рязко движение се вмъкнах в нея. След като се озовах в Сумрака, тръгнах нагоре по стълбичката. Синият мъх, плътно обгърнал железните пръти, пружинираше под пръстите ми и се опитваше да се изплъзне.

— Антоне!

Изскочих на покрива и дори малко се понаведох: толкова силен беше вятърът горе. Безумен, поривист, леден. Неясно дали отзвук от вятъра от човешкия свят или приумица на Сумрака. Засега от него ме прикриваше бетонната кутия на асансьорната шахта, издаваща се над покрива, но беше достатъчно да пристъпя, за да ме прободе до кости.

— Антоне, тук сме!

Тигърчето стоеше на десет метра. Погледнах я и за миг й завидях: на нея определено не й беше студено.

Не знаех откъде върколаците и маговете взимат маса за трансформациите на телата си. Изглежда не от Сумрака, но не и от човешкия свят. В човешкия си облик девойката тежеше петдесет килограма, може би малко повече. Младата тигрица, изправила се в бойна стойка върху заледения покрив, тежеше центнер^[1] и половина. Аурата й пламтеше в оранжево, по козината й бавно преминаваха искрици. Опашката ритмично се размахваше наляво-надясно, дясната предна лапа дращеше в такт битума. На това място покривът беше пробит до бетона… Напролет някой щеше да бъде наводнен…

— Ела при нас, Антоне — изрева тигрицата, без да се обръща. — Ето я и нея!

Мечката стоеше по-близо до вампирката от Тигърчето. Той изглеждаше още по-страховито. Този път беше избрал за трансформацията си образа на бяла мечка, при това за разлика от реалните обитатели на Арктика беше снежнобял, като на картинките в детските книжки. Не, навярно той все пак беше маг, а не превъзпитан върколак. Върколаците са ограничени от един, максимум два облика, а аз съм виждал Мечката и като кривокрака тъмнокафява мечка — когато устройвахме карнавал за американската делегация на Патрула, — и като гризли, на демонстративните занятия по превъплъщаване.

Вампирката стоеше до самия ръб на покрива.

Тя беше отслабнала, беше забележимо отслабнала от времето на първата ни среща. Лицето й беше още по-напрегнато, бузите бяха хлътнали. В началния етап на преустройство на организма вампирите се нуждаят от прясна кръв почти постоянно. Но не си струваше да се заблуждавам от това как изглежда: изтощението й беше само външно, то й причиняваше болка, но не я лишаваше от сили. Изгарянето върху лицето й почти беше минало, следите от него едва се разпознаваха.

— Ти! — гласът на вампирката беше тържествуващ. Смайващо тържествуващ — сякаш не ме бе повикала на преговори, а на сигурна смърт.

— Аз.

Егор стоеше пред вампирката, тя се прикриваше с него от оперативните работници. Момчето беше в Сумрака, създаден от нея, и затова не губеше съзнание. Стоеше мълчаливо, без да помръдва, и гледаше ту към мен, ту към Тигърчето. Очевидно разчиташе най-вече на нас. С едната си ръка вампирката го беше хванала през гърдите, притискайки го към себе си, а другата, с извадени нокти, беше върху гърлото му. Не беше трудно да се оцени ситуацията. Пат. При това взаимен.

Ако Тигърчето или Мечката се опитаха да нападнат вампирката, тя с един замах на ръката си щеше да обезглави момчето. А това не се лекуваше… дори с нашите възможности. От друга страна, достатъчно беше тя да убие хлапето — и нищо нямаше да ни спре.

Не бива да притискаш врага си в ъгъла. Особено ако отиваш да го убиеш.

— Искаше да дойда. Ето ме — вдигнах ръце, демонстрирайки, че в тях няма нищо. Тръгнах напред. Когато се озовах между Тигърчето и Мечката, вампирката се озъби:

— Стой!

— Нямам нито трепетлика, нито бойни амулети. Не съм маг. И нищо не мога да ти направя.

— Амулетът! На шията ти има амулет!

Ето какво било…

— Той няма никакво отношение към тебе. Това е защита от някого, който стои неизмеримо по-високо.

— Свали го!

Ох, колко неприятно… колко лошо… Хванах верижката, скъсах я и хвърлих амулета в краката си. Сега, при желание от негова страна, Завулон можеше да се опита да ми въздейства.

— Свалих го. Сега говори. Какво искаш?

Вампирката завъртя глава — шията й с лекота направи оборот на триста и шейсет градуса. Охо! Дори не бях чувал за подобно нещо… Нашите бойци, вероятно, също — Тигърчето заръмжа.

— Някой се промъква крадешком! — гласът на вампирката си оставаше човешки — писклив, истеричен глас на младо глупаво момиче, случайно придобило сила и власт. — Кой? Кой?

Лявата й ръка, на която беше пуснала ноктите, се притисна към шията на момчето. Потреперих, представяйки си какво ще стане, ако потече дори и капчица кръв. Вампирката ще изгуби контрол над себе си! С другата си ръка, издигната в нелеп обвинителен жест, напомнящ за Ленин върху бронираната кола, вампирката посочи към ръба на покрива.

— Нека да излезе!

Въздъхнах и казах:

— Иля, излизай…

В ръба на покрива се вкопчиха пръсти. След миг Иля прескочи ниската предпазна ограда и застана до Тигърчето. Къде ли се е криел? На козирката на балкона? Или е висял, вкопчен в камшиците от син мъх?

— Знаех си! — тържествуващо заяви вампирката. — Измама!

Изглежда тя не долавяше присъствието на Семьон. Може би флегматичният ни приятел се бе занимавал сто години с изкуството на нинджите?

— Ти нямаш право да говориш за измами.

— Аз ли? — За миг в очите на вампирката се мярна нещо човешко. — Аз умея да мамя! А вие — не!

Добре. Добре, ти умееш, а ние — не. Вярвай и се надявай. Ако смяташ, че понятието „благородна лъжа“ е подходящо само за проповеди — вярвай. Ако мислиш, че „доброто трябва да бъде с юмруци“ само в старите стихове на подложения на присмех поет^[2] — надявай се.

— Какво искаш? — попитах аз.

Тя замълча за миг, сякаш по-рано не се беше замисляла за това:

— Да живея!

— Закъсняла си за това. Ти вече си мъртва.

Вампирката отново се озъби:

— Сериозно? А мъртвите умеят ли да късат глави?

— Да. Само това умеят.

Гледахме се един друг и това беше толкова странно, толкова театрално-приповдигнато. И целият разговор беше нелеп — та ние никога нямаше да се разберем един друг. Тя беше мъртва. Нейният живот бе чуждата смърт. Но от нейна гледна точка всичко беше обратното.

— Аз не съм виновна за това — гласът й изведнъж стана спокоен, мек. И ръката върху шията на Егор леко се отпусна. — Вие, вие, наричащите себе си Нощен патрул… които не спите нощем, които сте решили, че сте в правото си да пазите света от Мрака… Къде бяхте, когато пиеха моята кръв?

Мечката пристъпи напред. Малка крачка, сякаш не бе пристъпил с огромните си лапи, а просто се бе подхлъзнал под напора на вятъра. Помислих си, че ще се плъзга така още десет минути, както се бе плъзгал през изминалия от началото на кризата час. До момента, в който сметне, че шансовете му са достатъчно добри. Тогава ще скочи… и ако му провърви, момчето ще бъде изтръгнато от ръцете на вампирката и ще се отърве само с две-три счупени ребра.

— Не можем да следим всички — казах аз. — Просто не можем.

Най-страшното беше, че започнах да я съжалявам. Не момчето, въвлечено в игрите между Светлината и Мрака, не момичето Светлана, над която бе надвиснало проклятие, нито пък абсолютно невинния град, който щеше да бъде ударен от това проклятие… Съжалявах вампирката. Защото наистина — къде сме били? Ние, наричащите себе си Нощен патрул…

— При всички случаи ти си имала избор — казах аз. — И не ми обяснявай, че не е така. Инициирането става само по взаимно съгласие. Ти си можела да умреш. Честно. Като човек.

— Честно? — Вампирката тръсна глава, разпилявайки коси по раменете си. Къде ли беше Семьон… нима бе толкова трудно да се изкачи на покрива на двайсететажен блок? — Бих искала… честно. А онзи… който е сложил подписа си върху лиценза… който ме е предназначил за храна? Честно ли е постъпил?

Светлина и Мрак…

Тя не беше просто жертва на побеснял вампир. Тя беше предназначена за плячка, избрана от случаен жребий. И нямаше никаква друга съдба, освен да даде живота си за удължаването на чуждата смърт. Само че онзи младеж, който се разпадна на шепа прах в краката ми, изпепелен от печата, се беше влюбил. Беше се влюбил истински… и не бе изсмукал чуждия живот, а бе превърнал девойката в равна на себе си.

Мъртвите умеят не само да късат глави, но и да обичат. Лошото е, че дори любовта им изисква кръв.

Той е бил принуден да я крие — нали е превърнал момичето във вампир незаконно. Той е бил длъжен да я храни, и за целта е била подходяща само прясна кръв, а не банки, напълнени от наивни донори.

И така е започнало бракониерството из улиците на Москва, и ние, пазителите на Светлината, доблестният Нощен патрул, позволяващи хората да стават жертви на Мрака, сме се сепнали.

Най-страшното във войната е да разбереш врага. Да разбереш, значи да простиш. А ние нямаме право на това… още от сътворението на света.

— И все пак ти си имала избор — казах аз. — Имала си. Чуждото предателство не е оправдание за твоето.

Тя тихичко се засмя.

— Да, да… добър слуга на Светлината… Разбира се. Прав си. И можеш да повториш хиляда пъти, че съм мъртва. Че душата ми е изгоряла и се е разтворила в Сумрака. Само че обясни ми, на мен, подлата и злата, каква е разликата между нас? Обясни ми така… че да ти повярвам.

Вампирката наведе глава, погледна Егор в лицето. Каза с доверие, почти приятелски:

— А ти… момче… ти разбираш ли ме? Отговори честно, не обръщай внимание… на ноктите. Няма да се обидя.

Мечката се плъзна напред. Едва-едва. И аз усетих как мускулите му се напрягат, как се готви за скок.

А зад гърба на вампирката, беззвучно, плавно и в същото време бързо — как успява да се движи толкова стремително в човешкия свят? — се появи Семьон.

— Момче, събуди се! — весело каза вампирката. — Отговори! Само че честно! И ако мислиш, че той е прав, а аз — не… ако наистина вярваш в това… ще те пусна.

Срещнах погледа на Егор.

И разбрах какво ще отговори.

— Ти също… си права.

Празно. Студено. Нямах сили за емоции. Нека излязат, нека изгорят в огън, невидим за хората.

— Какво искаш? — попитах аз. — Да съществуваш? Добре… предай се. Ще има съд, съвместен съд на Патрулите…

Вампирката ме погледна. Поклати глава:

— Не… Не вярвам във вашия съд. Нито на Нощния патрул… нито на Дневния.

— Тогава защо ме повика? — попитах аз. Семьон се движеше към вампирката, все по-близо и по-близо…

— За да ти отмъстя — простичко каза вампирката. — Ти уби моя приятел. Аз ще убия твоя… пред очите ти. После… ще опитам… да убия и теб. Но дори и да не успея… — тя се усмихна — достатъчно е да знаеш, че не си успял да спасиш момчето. Нали така? Патрулен? Вие подписвате лицензите, без да гледате хората в лицата. Но е достатъчно да ги погледнете… и моралът ви ще излезе наяве… целият ви фалшив, евтин, подъл морал…

Семьон скочи.

И едновременно с него — Мечката.

Беше красиво и по-бързо от всеки куршум, от всяко заклинание, защото, в края на краищата, винаги остава само тялото, нанасящо удара и умението, което е постигнато след двайсет, четирийсет, сто години труд…

И все пак аз измъкнах иззад гърба си пистолета и натиснах спусъка, осъзнавайки, че куршумът ще се движи бавно и мързеливо, като в забавен кадър от евтин екшън, оставяйки на вампирката шанса да го избегне и да убие.

Семьон се разплеска във въздуха, сякаш бе налетял на стъклена стена, плъзна се по невидимата преграда, междувременно преминавайки в Сумрака. Мечката отскочи назад — той беше значително по-масивен. Куршумът, полетял към вампирката с грациозността на водно конче, разцъфтя в пламък и изчезна.

Ако не бяха бавно разширяващите се от недоумение очи на вампирката, щях да реша, че тя самата е спуснала защитната преграда… Макар че това е привилегия само на висшите магове…

— Те са под моя защита… — разнесе се иззад гърбовете ни.

Обърнах се и срещнах погледа на Завулон.

 

 

Удивително беше, че вампирката не изпадна в паника. Удивително бе, че не уби Егор. Неуспешната атака и появата на Тъмния маг бяха много по-голяма изненада за нея, отколкото за нас, защото аз очаквах… очаквах нещо подобно още като свалих амулета си.

Не ме учуди, че той пристигна толкова бързо. Тъмните си имат свои пътища. Само че защо Завулон, наблюдателят на Тъмните, беше предпочел това малко изясняване на отношенията пред пребиваването в нашия щаб? Изгубил ли беше интерес към Светлана и надвисналия над нея вихър? Разбрал ли беше нещо, за което ние изобщо не можехме да се сетим?

Проклетият навик да се правят криви сметки! Оперативните работници са лишени от него поради същността на работата си. Тяхната стихия е незабавната реакция на опасността, схватката, победата или поражението.

Иля вече беше извадил магическия си жезъл. Неговото бледолилаво сияние беше прекалено ярко за маг трета степен и прекалено равномерно, за да се очаква внезапен изблик на сила. По-скоро самият шеф бе заредил жезъла.

Значи е предполагал?

Значи е очаквал появата на някого, чиято сила е съизмерима с неговата?

Нито Тигърчето, нито Мечката промениха облика си. Тяхната магия не се нуждаеше от приспособления, а още по-малко се нуждаеше от човешки тела. Мечката продължаваше да гледа вампирката, абсолютно игнорирайки Завулон. Тигърчето застана до мен. Семьон разтриваше кръста си и бавно заобикаляше вампирката, демонстративно разкривайки се пред нея. Той също беше предоставил Тъмния маг на нас.

— Те? — изръмжа Тигърчето.

Аз дори не разбрах веднага какво я е смутило.

— Те са под моя закрила — повтори Завулон. Беше се загърнал с безформено черно палто, главата му беше скрита под тъмен, мек кожен каскет. Магът бе скрил ръцете си в джобовете, но аз, кой знае защо, бях сигурен, че там няма нищо, нито амулети, нито пистолети.

— Кой си ти? — закрещя вампирката. — Кой си ти?

— Твоят защитник и покровител. — Завулон гледаше към мен, дори не към мен, а малко встрани. — Твоят господар.

Той какво, да не беше полудял? Вампирката не разбираше нищичко от съотношението на силите. Тя беше на ръба. Готова беше да умре… да прекрати съществуването си. Сега у нея се бе появил шанс да оцелее, но този тон…

— Аз нямам господари! — момичето, чийто живот се беше превърнал в чужда смърт, се засмя. — Който и да си, от Светлината или от Мрака, запомни това! Нямам и няма да имам господари!

Тя започна да отстъпва към ръба на покрива, влачейки със себе си Егор. Продължаваше да го придържа с едната си ръка, другата беше на гърлото му. Заложник… добър ход против силите на Светлината.

А може би и против силите на Мрака?

— Вземам ги със себе си… — Завулон гледаше непоколебимо напред. Вятърът го шибаше в лицето, но немигащите очи на мага бяха широко отворени, сякаш отлети от стъкло. — Жената и момчето са наши.

— Не. Само вампирката.

Той най-накрая ме удостои с поглед:

— Последователю на Светлината, аз вземам само своето. Аз почитам Великия договор. Жената и момчето са наши.

— Ти си по-силен от всеки от нас — казах аз. — Но ти си сам, Завулон.

Тъмният маг поклати глава и се усмихна — тъжно, със съчувствие.

— Не, Антон Городецки.

Те излязоха иззад асансьорната шахта. Юноша и девойка, които ми бяха познати. Уви, познавах ги.

Алиса и Пьотър. Вещицата и вещерът от Дневния патрул.

— Егор! — тихо го повика Завулон. — Разбра ли каква е разликата между нас? Чия страна предпочиташ?

Момчето мълчеше. Но може би само защото ноктите на вампирката докосваха гърлото му.

— Проблем ли имаме? — попита Тигърчето с мъркащ глас.

— Аха — потвърдих аз.

— Вашето решение? — попита Завулон. Засега неговите патрулни мълчаха, не се намесваха в случващото се.

— Не ми харесва — каза Тигърчето. Тя се бе преместила леко в посока към Завулон и опашката й безпощадно ме удряше по коляното. — Никак не ми харесва гледната точка на Дневния патрул… върху случващото се…

Това очевидно беше общо мнение на тях двамата с Мечката: когато работеха в екип, се изказваше само единият. Погледнах Иля: той въртеше жезъла с пръстите си и се усмихваше, грозно и замечтано. Като дете, което вместо пластмасов автомат е донесло при другарчетата си заредено „узи“. На Семьон явно му беше все едно. Пукаше му на него за такива дреболии. Той седемдесет години се е занимавал с тичане по покриви.

— Завулон, от името на Дневния патрул ли говориш? — попитах аз.

В очите на Тъмния маг се мярна секундна сянка на колебание.

Какво става? Защо Завулон е напуснал щаба ни, пренебрегвайки възможността да проследи и да привлече към Дневния патрул неизвестен маг с чудовищна сила? Такава възможност не се пренебрегва, дори заради вампирка и хлапе с потенциално големи способности. Защо Завулон отиваше към конфликт?

И защо, защо не искаше — нали виждах това, в него нямаше никакво съмнение! — да се изкаже от името на целия Дневен патрул?

— Говоря като частно лице — каза Завулон.

— Тогава имаме малки лични разногласия — отвърнах аз.

— Да.

Той не искаше да намесва Патрулите. Сега ние бяхме просто Различни, макар и в работно време, макар и на всеки да бяха поставени задачи. Но Завулон предпочиташе да не превръща конфликта в официална конфронтация. Защо? Толкова много вярва в силите си или толкова много се страхуваше от появата на шефа?

Нищичко не разбирах.

И най-важното: защо той бе изоставил щаба и преследването на чародея, направил проклятие на Светлана? Тъмните успяха да постигнат споразумение да го получат. А сега се отказваха от него с лекота?

Какво знаеше Завулон? Какво не знаехме ние?

— Вашите жалки… — започна Тъмният маг. Но не успя да завърши — жертвата изигра своя ход.

Чух как Мечока изрева — объркано и недоумяващо — и се обърнах.

Егор, вече половин час играещ ролята на заложник, притиснат към вампирката, се разтваряше, изчезваше. Момчето отиваше по-дълбоко в Сумрака.

Вампирката стисна ръце, неясно дали в опит да го задържи, или да го убие. Замахването на лапата с остри нокти беше стремително, но вече нямаше жива плът, която да срещне. Вампирката удари себе си — под лявата гръд, в сърцето.

Колко жалко, че не беше жива!

Мечката скочи. Прелетя като оживяла пряспа през празното място, където току-що беше стоял Егор и повали вампирката. Гърчещото се тяло се скри напълно под туловището му, подаваше се само ръката с остри нокти, удряща конвулсивно косматия хълбок.

В същия миг Иля вдигна жезъла. Лилавата светлина леко помръкна, преди жезълът да се взриви, превръщайки се в колона от бял пламък. Изглеждаше, че оперативният работник държи в ръце откъснат от фар лъч на прожектор, ослепителен и почти осезаемо плътен. С видимо усилие Иля замахна с ръце, одраска сивото небе с лъча, какъвто не бяха виждали в Москва от времето на войната, и стовари исполинската тояга върху Завулон.

Тъмният маг закрещя.

Падна, притиснат към покрива, а светлинният стълб се изтръгна от ръцете на Иля, придобивайки подвижност и самостоятелност. Вече беше не лъч светлина, не стълб от пламък, а бяла змия, въртяща се и покриваща се с блестящи люспи. Краят на исполинското тяло се сплеска, превръщайки се в качулка, изпод нея се подаде тъпа муцуна с немигащи очи, големи колкото гуми на камион. Проблесна езикът — тънък, раздвоен, пламтящ като газова горелка.

Отскочих — опашката едва не ме достигна. Огнената кобра се виеше около Завулон, готвейки се да го нападне, и главата й ту се повдигаше, ту се спускаше в образувания от тялото кръг. А зад пламтящия пръстен се удряха три сенки с размазани в мътни ивици движения. Скокът на Тигърчето към вещицата и вещера от Дневния патрул просто не бях забелязал.

Иля тихо се засмя, вадейки от колана си още един жезъл. Този път с по-мътна светлина, очевидно го беше заредил самостоятелно.

Какво означаваше това — че е имал оръжие, настроено лично срещу Завулон? Че шефът е знаел с кого ни предстои да се сблъскаме?

Огледах покрива. На пръв поглед всичко беше под контрол. Мечката, притиснал вампирката, въодушевено я удряше с лапи, от време на време изпод него се дочуваха смътни звуци. Тигърчето се занимаваше с патрулните и по всичко личеше, че не се нуждае от помощ. Бялата кобра душеше Завулон.

Ние, общо взето, останахме без работа. Иля държеше жезъла, готов да го използва и наблюдаваше схватката, явно преценявайки в кое меле да се хвърли. Семьон, който беше изгубил интерес към вампирката, и така и не се беше заинтересувал от патрулните и Завулон, вървеше по ръба на покрива и се вглеждаше надолу. Страхуваше се от нови подкрепления на Тъмните може би?

А аз стоях като глупак с безполезния пистолет в ръка…

Сянката легна под краката ми от първия опит. Пристъпих в нея, усещайки как студът ме изгаря. Не този студ, който е познат на хората, не и онзи, който познава всеки Различен, а студът на дълбокия сумрак. Тук вече нямаше вятър, тук снегът и ледът под краката ми бяха изчезнали. Тук нямаше син мъх. Всичко беше изпълнено с мъгла, гъста, леплива, на буци. Ако можем да сравним мъглата с мляко, то това беше пресечено мляко. Враговете и приятелите — всички се бяха превърнали в смътни, едва помръдващи сенки. Само огнената кобра, сражаваща се със Завулон, си оставаше все така стремителна и ярка — тази битка се водеше във всичките слоеве на Сумрака. Представих си колко енергия е вложена в магическия жезъл и ми стана съвсем зле.

Защо, Мрак и Светлина? Защо? Нито младата вампирка, нито момчето-Различен заслужаваха толкова усилия!

— Егор! — извиках аз.

Вече започвах да замръзвам. Бях ходил само два пъти на второто равнище на Сумрака на занятия, заедно с инструктор, и предишния ден, за да премина през заключената врата. Тук не ми беше сложена защита и аз губех, с всеки изминал миг губех сили.

— Егор! — пристъпих през мъглата. Зад гърба ми се разнасяха глухи удари — змията трошеше нещо по покрива, стиснала в пастта си тяло… дори знаех чие е това тяло…

Времето тук течеше още по-бавно и имаше нищожен шанс момчето още да не е изгубило съзнание. Вървях към мястото, където той се бе гмурнал във втория слой на Сумрака и се опитвах да различа поне нещичко, но не видях тялото под краката си. Спънах се, паднах, надигнах се, застанах на колене и се озовах лице в лице с Егор.

— Добре ли си? — попитах нелепо. Нелепо, защото очите му бяха отворени и той гледаше към мен.

— Да.

Гласовете ни звучаха приглушено и тътнещо. Точно до нас се люлееха две сенки: Мечката продължаваше да разкъсва вампирката. Колко дълго бе издържала!

И колко дълго бе издържало момчето.

— Да тръгваме — казах аз, протегнах ръка и докоснах рамото му. — Тук е… тежко. Рискуваме да останем на това място завинаги.

— Нека.

— Ти не разбираш, Егор! Това е страдание! Вечно страдание — да се разтвориш в Сумрака. Ти дори не можеш да си представиш, Егор! Да вървим!

— Защо?

— За да живеем.

— Защо?

Пръстите ми отказаха да се свиват. Пистолетът стана тежък и сякаш отлят от лед. Може би щях да издържа още минута или две…

Погледнах Егор в очите.

— Всеки решава сам. Аз си тръгвам. Имам за какво да живея.

— Защо искаш да ме спасиш? — с любопитство попита той. — Необходим съм на вашия Патрул ли?

— Не мисля, че ще влезеш в нашия Патрул… — казах аз неочаквано за самия себе си.

Той се усмихна. През нас бавно претича сянка — Семьон. Забелязал ли беше нещо? В беда ли беше някой?

А аз седях тук, изразходвайки последните си сили в опити да попреча на изтънченото самоубийство на малкия Различен… който така или иначе беше обречен.

— Тръгвам си — казах аз. — Прощавай.

Сянката се вкопчи в мен, замръзна и се залепи за пръстите ми, срасна се с лицето ми. Заизмъквах се от нея с резки движения, сумракът недоволно съскаше, разочарован от това поведение.

— Помогни ми — каза Егор. Едва чувах гласа му, почти бях излязъл. Той се обади в последната секунда.

Протегнах ръка и улових дланта му. Вече усещах как нещо ме изтръгва и ме изхвърля, мъглата наоколо се топеше. И цялата ми помощ беше напълно символична, момчето трябваше да направи главното само.

И той го направи.

Изпаднахме в горния слой на Сумрака. Студеният вятър ме удари в лицето, но сега това дори беше приятно. Вялите движения наоколо се превърнаха в стремителна схватка. Сивите замъглени цветове изглеждаха ярки.

Нещо се беше променило за секундите, през които бяхме разговаряли. Вампирката продължаваше да се гърчи под Мечката… не беше това.

Змията!

Бялата кобра набъбваше, издуваше се, вече беше запълнила една четвърт от покрива. Сякаш я помпаха с въздух и я издигаха нагоре, или пък тя сама излиташе към ниското небе. Семьон стоеше до преплетените навивки на огненото тяло, приклекнал в някаква от старите бойни стойки, и от дланта му излитаха малки оранжеви топки, които удряха кълбото от бял пламък. Той се целеше не в кобрата, а в някого, който беше под нея и много отдавна трябваше да е загинал, но продължаваше да се бори…

Взрив!

Завихряне на Светлината, късове Мрак. Бях отхвърлен назад и при падането си налетях върху Егор и го повалих, но не изпуснах ръката му. Тигърчето и вещицата, разтървали, полетяха към ръба на покрива и се удариха в защитната преграда. Мечока падна встрани от вампирката — разкъсана, осакатена, но все още жива. Семьон залитна, но се задържа на крака, покри го мътно светещата леща на защитата. От покрива падна само изгубилият съзнание вещер: той счупи в движение ръждясалите пръти на оградата и полетя надолу като чувал.

Иля беше единственият, който стоеше на мястото си като закован. Не забелязах никаква защита около него, но той продължаваше да гледа с интерес случващото се, стиснал жезъла си.

А останките от огнената кобра политнаха нагоре, обсипани от светещи облачета, разпръсваха се и се стопяваха искри, излизаха лъчи светлина. Под този фойерверк бавно се изправяше Завулон, разперил ръце в сложен магически жест. В схватката той се бе лишил от дрехите си и сега беше абсолютно гол. Тялото му се беше променило, придобивайки класическите признаци на демон: матови люспи вместо кожа, неправилна форма на черепа, сплъстена козина вместо коса, тесни очи с вертикални зеници. Хипертрофиралият му член се поклащаше, от края на гръбнака му висеше раздвоена опашка.

— Назад! — извика Завулон. — Назад!

Какво ли ставаше в момента наоколо, в човешкия свят? Изблици на смъртоносна тъга и безпричинна, безумна радост, сърдечни пристъпи, нелепи постъпки, кавги между най-близки приятели, измени на верни влюбени… Хората не могат да видят случващото се, но то засяга душите им.

Защо?

Защо му е всичко това на Дневния патрул?

И в този миг изведнъж ме обзе спокойствие. Ледено, разумно, почти унасящо.

Многоходова комбинация. Ще изхождаме от предположението, че всичко случващо се става по план на Дневния патрул. Нека приемем това за даденост. А сега да свържем всички случайности, като се започне от моя лов в метрото, не, да започнем от мига, когато на младежа вампир са определили за храна девойка, в който той не е можел да не се влюби.

Мислите ми се носеха толкова стремително, сякаш бях станал инструктор по мозъчен щурм и се бях свързал със съзнанията на други хора, както постъпваха понякога нашите аналитици. Не, такова нещо, разбира се, нямаше… просто късчетата на пъзела, разбъркан върху масата, се размърдаха, оживяха и започнаха да се нареждат пред очите ми.

На Дневния патрул не му пукаше за вампирката…

Дневният патрул не би започнал конфликт заради хлапе с потенциално високи способности.

Дневният патрул имаше само една причина, за да организира подобно нещо.

Тъмният маг с чудовищен потенциал.

Тъмният маг, способен да подобри позициите им… не само в Москва, а на целия континент…

Но нали те и без това постигнаха своето, обещахме да им дадем Тъмния маг…

Този непознат маг е хикс. Единствената неизвестна в задачата. Егор можеше да се означи с игрек: неговата устойчивост към магията беше прекалено голяма за Различен-новак. И все пак момчето беше вече известна величина, макар и с неизвестен множител…

Внесен в задачата изкуствено. За усложнение.

— Завулон! — извиках аз. Зад гърба ми Егор се въртеше и се пързаляше по леда, опитвайки да се изправи. Семьон отстъпваше от мага, продължавайки да държи защитата. Иля все така безизразно наблюдаваше случващото се. Мечката пристъпваше към гърчещата се, опитваща да се изправи вампирка. Тигърчето и вещицата Алиса отново пристъпваха една към друга. — Завулон!

Демонът ме погледна.

— Знам за кого се борите!

Не, още не знаех. Само започвах да разбирам, защото пъзелът-мозайка се беше наредил и ми бе показал познато лице…

Демонът отвори пастта си — челюстите се отместиха наляво и надясно, като при бръмбар. Той все повече и повече напомняше исполинско насекомо, люспите се срастваха в единна броня, гениталиите и опашката се прибраха в тялото, от хълбоците започнаха да израстват нови крайници.

— Тогава ти… си труп.

Гласът му си оставаше същия, дори беше станал по-умислен и интелигентен. Завулон протегна ръка към мен — тя се удължаваше на тласъци, придобивайки все нови и нови стави.

— Ела при мен… — прошепна той.

Всички застинаха. Освен мен — аз пристъпих към Тъмния маг. От менталната защита, която бях укрепвал дълги години, не беше останала и следа. Не можех, по никакъв начин не можех да се възпротивя на Завулон.

— Стой! — изрева Тигърчето, обръщайки гръб на изтощената, но озъбила се вещица. — Стой!

Много ми се искаше да изпълня молбата й. Но не можех.

— Антоне… — разнесе се иззад гърба ми. — Обърни се…

Това можех да го направя. Обърнах глава, откъсвайки поглед от кехлибарените очи с вертикални зеници.

Егор стоеше на колене, нямаше сили да се изправи. Изумително беше, че все още е в съзнание… нали подхранването му с енергия отвън се беше прекратило. Същото това подхранване, което предизвикваше интереса на шефа, което се осъществяваше от самото начало. Множителят „игрек“. Въведен за усложняване на ситуацията.

От дланта на Егор висеше медната верижка с малкия костен амулет.

— Дръж! — извика момчето.

— Не го хващай! — нареди Завулон. Но прекалено късно, аз вече се бях навел, улавяйки летящия към краката ми амулет. Допирът до издялания медальон ме опари, сякаш бях хванал въглен.

Погледнах демона и поклатих глава:

— Завулон… вече нямаш власт над мен.

Демонът изрева, приближавайки се бавно към мен. Власт вече нямаше, но имаше колкото си иска сили.

— Хайде стига… — назидателно изрече Иля.

Пламтяща бяла стена разсече пространството между нас. Завулон изпищя, нахвърляйки се върху магическата бариера. Платното от чисто бяла светлина го отхвърли назад. Той смешно разтърси обгорените си лапи, вече изобщо не беше страшен, а по-скоро нелеп.

— Многоходова комбинация — казах аз. — Колко елементарно, а?

Всичко върху покрива утихна. Тигърчето и вещицата Алиса стояха една до друга, без да опитват да се нападат. Семьон гледаше ту към мен, ту към Иля и не беше ясно кой предизвиква у него по-голямо учудване. Вампирката тихо плачеше, опитвайки се да се изправи. Тя се чувстваше най-зле, беше изразходвала всичките си сили, за да оцелее в схватката с Мечката, а сега мъчително опитваше да се регенерира. С невероятно усилие тя изскочи от Сумрака и се превърна в смътен силует.

Дори вятърът сякаш утихна…

— Как да се направи Тъмен маг от човек, който е изначално чист? — попитах аз. — Как да се привлече на страната на Мрака човек, който не умее да мрази? Могат да му се подхвърлят неприятности от всички страни… не много, едва-едва, с надеждата, че той ще се озлоби… Но това не помага. Човекът се е оказал прекалено чист… прекалено чиста.

Иля се засмя, тихо и одобрително.

— Единственото, което би могла да намрази — аз погледнах Завулон в очите, където сега беше останала само чиста злоба, — е самата себе си. И ето, това е неочакван ход. Необичаен. Нека се разболее майка й. Нека девойката се самоизмъчва и презира безсилието си и невъзможността да помогне. Да я притиснем в такъв ъгъл, където може само да мрази, пък макар и самата себе си, но да мрази. Наистина, съществува вероятностно разклонение. Малък шанс, че един-единствен сътрудник на Нощния патрул, който си няма никаква представа от оперативна работа…

Краката ми се подкосиха — наистина не бях свикнал да се намирам толкова дълго в Сумрака. Щях да падна на колене пред Завулон, което никак не ми се искаше. Семьон се плъзна през Сумрака и ме подхвана за раменете. Сигурно се бе занимавал сто и петдесет години с подобни неща.

— Незапознат с полевата работа… — повторих аз. — Току-виж започне да не действа по схемата. Няма да съжалява и утешава девойката, за която съжалението е смъртоносно. Значи трябва да се отвлече вниманието му. Да се създаде ситуация, в която е затрупан с работа. За да му възложат второстепенна задача и да го вържат за нея с лична отговорност, симпатия — всичко, което им е попаднало под ръка. За това може да се пожертва и редови вампир. Нали?

Завулон започна обратна трансформация. Той стремително придобиваше предишния си скръбно-интелектуален облик.

Смешно. Защо? Аз го бях виждал такъв, какъвто стана в Сумрака, в какъвто се превърна веднъж завинаги.

— Многоходова комбинация — повторих аз. — Гарантирам, изобщо не е задължително майката на Светлана да умира от смъртоносна болест. Имало е малка намеса от ваша страна, в границите на допустимото… Но тогава и ние имаме право на намеса.

— Тя е наша! — каза Завулон.

— Не — поклатих глава аз. — Няма да има никакъв пробив на инферното. Майка й ще се оправи. Сега ще отида при Светлана… и ще й разкажа всичко. Момичето ще се присъедини към Нощния патрул. Завулон, вие загубихте. Въпреки всичко — загубихте.

Разхвърляните из покрива парчета от дрехи запълзяха към Тъмния маг, съединиха се, подскочиха и го облякоха — него, тъжния, обаятелен, изпълнен с цялата скръб на света.

— Никой от вас няма да си тръгне оттук — каза Завулон. Зад гърба му започна да се вие на кълба Мракът, сякаш се разперваха две огромни черни криле.

Иля отново се засмя.

— Аз съм по-силен от всички вас — Завулон погледна косо Иля. — Силите, които си взел назаем, не са безгранични. Вие ще останете завинаги тук, в Сумрака, по-дълбоко, отколкото някога сте смеели да надникнете…

Семьон въздъхна и каза:

— Антоне, той все още не е разбрал.

Обърнах се и попитах:

— Борис Игнатиевич, нали вече няма смисъл от маскарада?

Младият нагличък оперативен работник сви рамене:

— Естествено, Антошка. Но толкова рядко имам възможност да наблюдавам шефа на Дневния патрул в действие… извини стария човек. Надявам се, че и на Иля му е било толкова интересно в моя облик…

Борис Игнатиевич придоби предишния си облик. Внезапно, без никакви театрални междинни метаморфози и светлинни ефекти. Той беше с халата и шапчицата си, само на краката си носеше меки кожени ботуши, а върху тях — галоши.

Беше приятно да се наблюдава лицето на Завулон.

Тъмните криле не бяха изчезнали, но престанаха да растат, само изпляскаха неуверено, сякаш магът се опитваше да излети, но не се решаваше.

— Отменяй операцията, Завулоне — каза шефът. — Ако се разкарате незабавно оттук и от дома на Светлана, няма да подаваме официален протест.

Тъмният маг не се поколеба:

— Тръгваме си.

Шефът кимна, сякаш не бе и очаквал друг отговор. Можеше да се предположи… Но отпусна жезъла и бариерата между мен и Завулон изчезна.

— Ще запомня твоята роля в тази история… — незабавно прошепна Тъмния маг. — Завинаги.

— Запомни я — съгласих се аз. — Това е полезно.

Завулон събра ръце, могъщите криле изплющяха в такт, и той изчезна. Но миг преди това погледна към вещицата и тя кимна.

Ох, как не ми хареса това. Плюнката подире ти не е смъртоносна, но винаги е неприятна.

С леко танцуваща походка, която изобщо не подхождаше на окървавеното лице и изкълчената, безсилно увиснала лява ръка, Алиса се приближи към мен.

— Ти също трябва да си тръгнеш — каза шефът.

— Разбира се, с огромно удоволствие! — отвърна вещицата. — Но преди това имам мъничко… съвсем мъничко право на нещо. Нали, Антоне?

— Да — прошепнах аз. — Въздействие от седма степен.

Към кого щеше да бъде насочен ударът? Към шефа — смехотворно. Тигърчето, Мечката, Семьон… глупости. Егор? А какво можеше да му внуши с намеса на най-слабото равнище?

— Открий се — каза вещицата. — Открий се пред мен, Антоне. Намеса от седма степен. Шефът на Нощния патрул е свидетел: няма да премина границата.

Семьон изстена, стискайки до болка рамото ми.

— Тя има право — казах аз. — Борис Игнатиевич…

— Постъпи както искаш — тихо отвърна шефът. — Аз наблюдавам.

Въздъхнах, разкривайки се пред вещицата. Нищо нямаше да успее да ми направи! Нищо! Никога нямаше да ме обърне на страната на Мрака с намеса от седма степен! Това просто бе смешно!

— Антоне — изрече меко вещицата, — кажи на шефа си това, което искаше да кажеш. Кажи истината. Постъпи честно и правилно. Така, както си длъжен да постъпиш.

— Минимално въздействие… — потвърди шефът. Ако в гласа му имаше болка, тя беше толкова дълбоко, че беше извън възможностите ми да я доловя.

— Многоходова комбинация — казах аз, гледайки Борис Игнатиевич. — Двустранна. Дневният патрул жертва своите пешки. Нощният патрул — своите. Заради великата цел. За да привлече на своя страна вълшебница с огромна, небивала сила. Може да загине млад вампир, на когото толкова му се иска да обича. В Сумрака може да загине момче със слаби способности на Различен. Могат да пострадат собствените им сътрудници. Но има цел, която оправдава средствата. Двама велики магове, които от стотици години се борят един срещу друг, подхващат поредната си малка война. И на Светлия маг в този случай му е по-трудно… той залага всичко. И загубата за него е не просто неприятност, тя е крачка в Сумрака, във Вечния Сумрак. Но все пак той залага всички. И своите, и чуждите. Така ли е, Борис Игнатиевич?

— Така е — отговори шефът.

Алиса тихичко се засмя и тръгна към отвора в пода. Сега не й беше до полети. Тигърчето здравата я беше смляла. И все пак вещицата беше в прекрасно настроение.

Погледнах Семьон — той извърна поглед. Тигърчето бавно се трансформираше отново в девойка… но също се стараеше да не среща погледа ми. Мечката изрева кратко и тръгна към отвора. На него му бе най-трудно в сравнение с всички останали. Той бе прекалено праволинеен. Мечката, прекрасният боец и противникът на компромисите…

— Вие всички сте гадове — каза Егор. Изправи се след няколко опита — не само заради умората — сега го подхранваше шефът, видях тънката нишка от сила, струяща във въздуха. Просто винаги е трудно да се измъкнеш от сянката си.

Излязох след него. Това не беше трудно, за последния четвърт час в Сумрака се беше изляла толкова енергия, че той бе изгубил обичайната си агресивна лепливост.

Почти веднага чух отвратителния шум от мек удар — падналият от покрива вещер беше достигнал асфалта.

Останалите започнаха да се появяват подире ми. Симпатична чернокоса девойка с аркада под лявото око и разбита скула, невъзмутим широкоплещест мъжага, импозантен бизнесмен с източен халат… Мечката вече си беше тръгнал. Знаех какво ще прави в апартамента си, в „бърлогата“. Ще пие неразреден спирт и ще чете стихове. Най-вероятно на глас. Гледайки веселия бърборещ телевизор.

Вампирката също бе тук. Тя беше съвсем зле, мърмореше нещо, тръскаше глава и се опитваше да оближе прегризаната си ръка. Ръката уморено се стараеше да се срасне отново за тялото. Всичко наоколо беше опръскано с кръв — не нейна, естествено, а кръвта на последната й жертва…

— Изчезни — казах аз, вдигайки тежкия пистолет. Ръката ми предателски трепна.

Куршумът я перна, пробивайки мъртвата плът, в бузата на девойката се появи разкъсана рана. Вампирката застена и я притисна със здравата си ръка. Втората висеше на някакви нишки — сухожилията.

— Не бива — меко изрече Семьон. — Не бива, Антоне…

Въпреки това се прицелих в главата й. Но в този миг от небето пикира огромна черна сянка — прилеп с размери на кондор. Разпери криле, прикривайки вампирката, и се изви в гърча на трансформацията.

— Тя има право на съд!

Не можех да стрелям в Костя. Постоях, наблюдавайки младия вампир, който ми беше съсед. Той гледаше упорито и твърдо, без да отмества поглед. От колко време се промъкваш скришом след мен, мой приятелю и противнико? И защо — за да спасиш съплеменницата си или за да не допуснеш крачката, след която ще се превърна в твой смъртен враг?

Свих рамене и мушнах пистолета в колана си. Права си, Олга. Цялата техника е дребна работа.

— Има — потвърди шефът. — Семьон, Тигърче, конвоирайте я.

— Добре — каза Тигърчето. Погледна ме — не само със съчувствие, но и с разбиране. Тръгна с пъргави крачки към вампирката.

— Така или иначе я очаква най-тежкото наказание — прошепна Семьон и пое след Тигърчето.

Така си и тръгнаха от покрива: Костя, носещ на ръце стенещата, нищо неразбираща вампирка, и Семьон и Тигърчето, които ги следваха безмълвно.

Останахме само трима.

— Момче, ти наистина имаш способности — меко каза шефът. — Не особено големи, но нали повечето хора са лишени и от това. Ще се радвам, ако се съгласиш да станеш мой ученик…

— Я вървете на… — започна Егор. Завършекът на фразата я лиши от всякаква учтивост. Момчето плачеше беззвучно, кривеше лицето си, опитвайки се да удържи сълзите си, но не успяваше.

Съвсем малко въздействие от седма степен — и щеше да му стане по-леко. Би разбрал, че Светлината не може да се бори с Мрака, без да използва всички достъпни средства…

Вдигнах глава към тъмното небе и отворих уста, улавяйки снежинките. Да можех да замръзна. Съвсем. Но не и както в Сумрака. Да се превърна в лед, но не в мъгла, в сняг, но не в киша, да се вкаменя, но не да се разлея…

— Егор, да вървим, ще те изпратя — предложих аз.

— Аз… наблизо съм… — каза момчето.

Стоях още дълго време, гълтайки сняг, примесен с вятър, и не забелязах кога си е тръгнал. Чух въпроса на шефа: „Егор, ще успееш ли сам да събудиш родителите си?“, но не чух отговора.

— Антоне, ако това ще те утеши… аурата на момчето не се промени — каза Борис Игнатиевич. — Никак… — той ме прегърна през рамото. Сега изглеждаше дребен и жалък, изобщо не приличаше на добре грижещ се за себе си предприемач или на маг първа степен. Просто младеещ старец, спечелил поредното кратко сражение в безкрайната война.

— Чудесно.

И аз бих искал такова нещо. Никаква аура. Собствена съдба.

— Антоне, имаме още работа.

— Знам, Борис Игнатиевич…

— Ще можеш ли да обясниш всичко на Светлана?

— Да, навярно… Сега ще мога.

— И извинявай. Но аз използвам това, с което разполагам… Тези, с които разполагам. Вие с нея сте свързани. Обикновена мистична връзка, необяснима по никакъв начин. Няма с кого да те сменя.

— Разбирам.

Снегът падаше върху лицето ми, задържаше се върху ресниците ми, потичаше на ивици по бузите ми. Струваше ми се, че почти съм успял да замръзна, но нали нямах право на това.

— Помниш ли какво ти казвах? Че да бъдеш Светъл е значително по-трудно, отколкото Тъмен…

— Помня…

— Ще ти бъде още по-тежко, Антоне. Ще се влюбиш в нея. Ще живеете заедно… известно време. После Светлана ще продължи напред. И ти ще виждаш как се отдалечава, как кръгът, с който общува, ще се увеличава отвъд това… което ти е достъпно. Ще страдаш. Но нищо не може да се направи, твоята роля е начална. Това се случва с всеки Велик маг, с всяка Велика вълшебница. Те вървят върху телата, върху телата на приятелите и любимите.

— Разбирам, аз… всичко разбирам…

— Тръгваме ли, Антоне?

Аз мълчах.

— Тръгваме ли?

— Не закъсняваме ли?

— Засега не. Светлината си има свои пътища. Ще те преведа по пряк път, а после — после е единствено твоят път.

— Тогава ще постоя още малко — казах аз. Затворих очи, за да усетя как снежинките падат върху клепачите ми, трепетно и нежно.

— Ако знаеш колко пъти съм стоял така — каза шефът. — Ето така, гледайки в небето и молейки се за нещо… Не знам дали за благословия, или за проклятие.

Не отговорих — и сам знаех, че няма да дочакам нищо.

— Измръзнах, Антоне — каза шефът. — Студено ми е. Като на човек — студено ми е. Искам да пийна водка и да се мушна под одеялото. И да си лежа така и да чакам, докато ти помогнеш на Светлана… докато Олга се справи с вихъра. А после да си взема отпуска. Да оставя за заместник Иля, той и без това е бил в моята кожа, и да отида в Самарканд. Бил ли си в Самарканд?

— Не.

— Нищо особено, ако трябва да бъда честен. Особено сега. Нищо хубаво няма там, освен спомени… Но те са само за мен. Как си?

— Да вървим, Борис Игнатиевич.

Изтрих снега от лицето си.

Чакаха ме.

И това е единственото, което ни пречи да замръзнем.