Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (9)

7

— Радвам се, че ми отделихте време — започна Курст още от вратата. — Вече обмислям още някои чудесни идеи.

Зола се засмя, щом видя своя главен аналитик на вероятностите. Този човек му бе спечелил десетки милиарди още в първия ден на играта. Коховете се молеха да вземат по-големи дялове от тотализатора. Пет дни след началото на сблъсъка между противниците в Дупката цената на акциите се удвои с разгръщането на хазартното начинание из цялата галактика. Само това бе донесло още много милиарди на Зола, който си запази контролния пакет от 51 процента. Имаше предостатъчно причини да е в добро настроение.

Зад него на множество екрани се появяваха съобщенията, обхождащи Облака от единия край до другия, проникващи дори в рядко населения Малък облак. Акулите от рекламата поискаха цял милиард, преди изобщо да се захванат с тази работа, но след броени часове разпалената от тях кампания пламна из всеки технологичен свят, разполагащ с подпространствена връзка. Почти денонощно по всевъзможни канали се излъчваха клипове, измислени специално за отделните раси, култури и екологични ниши. Всеки ход на играчите се оповестяваше на минутата.

Нямаше как да не се съобразяват с чудатостите на отделните пазари. Грешките можеха да струват прекалено скъпо. Ако бяха излъчили на Илм реклама, показваща гаф от кастата Оби, застанал на по-малко от сто метра от друг, принадлежащ към кастата Джил, обзетото от погнуса население би потрошило всеки предавател заради светотатството.

Шефовете по рекламата премисляха многократно всяка стъпка, защото всички съзнаваха колко нетраен е пазарът. Нямаха време за кръпки.

Не беше лесно да се справят и с отпечатването на билетите. Тази основна пречка прерасна в остра криза, когато се оказа, че хартията и другите носители в Облака просто не достигат — всеки час машините бълваха десетки милиарди билети. На няколко планети избухнаха бунтове, в които загинаха хиляди разумни същества.

Имаше и безредици заради проточилите се на километри опашки. Всеки бързаше да се възползва от комарджийския шанс, какъвто се падаше веднъж на хилядолетие. Пунктове за продажба се стъкмяваха в мениджърски фирми, търговски агенции и държавни ведомства, контролирани от различните кохове. И пак не се справяха с наплива от купувачи, изнервени до побесняване от ужасяващия рекламен порой.

Тук-там щастливите притежатели на билети бяха тутакси разкъсвани от тълпите, които не желаеха да проумеят, че да имаш билет в ръката си още не означава нищо. Защото бе създадена сложна контролна система, така че да няма пролуки за мошеници и разпространители на фалшиви билети. Всеки билет се регистрираше заедно с идентификационния код на купувача. Два пъти дневно местните мрежи предаваха информацията до централата на Атор, а това причини поредната криза. Морето от данни далече надхвърляше ограничените възможности на компютрите по цялата планета. Никой дори не си правеше труда да класифицира сведенията и да прави анализи на залаганията.

Започнаха и покупки на едро на нови, по-мощни системи. Включваха ги към мрежата в движение, защото тя работеше денонощно. Разбира се, факирите на информацията веднага изкопчиха тройни надници, изтъквайки мъгляви доводи на загадъчния си професионален жаргон.

Случиха се и други неща, които коховете не бяха предвидили. През последните пет дни търговията в Облака пострада жестоко. Милиарди служители се преструваха на болни, за да се наредят навреме на опашките за билети. А милиони други престанаха да вършат обичайната си работа и бяха включени в управлението на играта.

Кораби оставаха ненатоварени, пътниците и екипажите предпочитаха да не мърдат от най-близкото табло на тотализатора, за да направят нови залози с всяка промяна. Положението още не беше толкова сериозно, че да започне паника, но си оставаше тревожно. В момента обаче Зола не желаеше да мисли за това. Съсредоточи вниманието си в мъжа, който започна всичко. Курст си взе пура и си сипа бренди, без да пита. Вече имаше право да се държи така.

— Виждал ли си последните отчети? — попита кохът, погълнат от въодушевлението си.

— От билетите за пълните осемдесет дни са продадени над два трилиона! — възкликна ученият. — Готов съм да допусна, че до края на седмицата ще бъдат продадени поне десет трилиона!

— Значи десет трилиона за първите десет дни — прошепна Зола зашеметен. — Падат се по сто и петдесет на всеки в Облака…

— Да, моите идеи си ги бива — самодоволно подхвърли Курст.

— Радвам се, че онези три копелета оцеляха досега — каза кохът. — Ако някой от тях бе допуснал бърза грешка, можеше да съсипе залозите, вероятно и цялата игра. Почти съм убеден, че някой ги наглеждаше да оцелеят.

Младият мъж се вторачи изпитателно в събеседника си с надеждата да чуе нещо поверително. Вече се бе опитал да разбие защитата на комуникационните линии, по които постъпваха необработените данни от Дупката, но коховете съзнаваха ясно колко са ценни те и успяваха да ги запазят в тайна. През първите четири дни имаше трескаво оживление долу — четири покушения срещу Алдин и две срещу Сигма. Но някой наистина сякаш се грижеше за играчите и нито един опит не успя. Акционерите си отдъхваха в края на всеки ден от играта. Ако един от противниците умреше, броят на възможните комбинации би спаднал рязко.

— Забелязваш ли вече намаляване в броя на всекидневните залози? — нехайно попита Зола.

— За десет дни и те, и изплащането спаднаха с една трета. Очаквах това. Ключово събитие за успеха ни би била смъртта на един от противниците към края на първата половина от играта. Отново ще възбуди духовете, а психолозите предполагат, че ще настъпи сензорно пресищане у населението и интересът ще намалее значително. Една смърт… и пак ще се стекат да изкупуват билетите, чак до самия край.

Кохът слушаше внимателно и се усмихваше, докато отново пълнеше чашата на своя талантлив приятел.

Усмивката не слизаше и от лицето на Курст. Съществуваха още възможности, но засега нямаше намерение да ги обсъжда. Все пак и неговата приятелка, която търгуваше с акции и опции, предложи нещо. Най-добре беше Зола никога да не научи за нейната идея.

— Хайде, кажи ми какво ти е хрумнало — подкани го кохът.

 

 

— Как можа да влезеш в съдружие с него? — учуди се печално Букха. — Единият от играчите ти е вуйчо, другият е главата на твоя род. Пратени са там да се вкопчат в смъртоносна схватка, а ти се присламчваш към Зола, който превърна всичко в евтино представление за тълпите. Щом вече си сред коховете, би трябвало да имаш достойнство. А верността към близките ти по кръв е над всичко!

— Хайде да не намесваме роднинските връзки — отегчено изрече Тиа. — А и моето положение на кох е доста крехка формалност. Скъпият чичо Корбин ще ми види сметката набързо, ако оцелее.

Гаварнецът въздъхна.

— Все пак очаквах нещо по-добро от тебе. Надявах се работата с Алдин да ти повлияе поне малко.

— Да, доста се поучих от него — безстрастно отвърна младата жена. — Например узнах, че симпатягите винаги губят в разправиите с коховете.

Букха впи поглед в нея, сякаш се опитваше да проникне в душата й. Роля ли играе или наистина е станала толкова дебелокожа, че в нея говори само кръвта на рода Габлона?

— Е, ще ни кажеш ли защо дойде при нас? — обади се ксарнът и се размърда на своя странен диван в ъгъла.

— Ами прииска ми се да видя двама стари приятели — отговори Тиа с най-бездушния си глас, — които се сърдят насаме, докато останалите са подгонили страхотните печалби.

— Когато с ксарна замислихме играта — тъжно промълви Букха, — смятахме, че ще дадем добър урок на онези тримата.

— Пък вие двамцата бяхте толкова невинни! — с убийствена насмешка вметна жената. — Или онези облози, с които направо помете Габлона, все пак се опираха на някой и друг нечестно научен факт, а?

Погледът на гаварнеца не издаде нищо. Той продължи, сякаш не я беше чул:

— Изобщо не сме и допускали, че ще се избият помежду си. Вярвахме, че страхът от алшигите ще ги принуди да се крият, докато изтекат тези четиридесет дни. И облозите трябваше да останат между нас — коховете, да отвлекат поне малко мислите ни от факта, че онези адвокати и счетоводители ще ни съдерат по две кожи. Не биваше в никакъв случай да им позволявам сами да си изберат телохранителите. Габлона разруши напълно нашия замисъл, когато се спря на най-добрите убийци в историята. И за миг не му е минавало през ума да се брани. Искал е да се разправи с враговете си.

— Нима очакваш да повярвам на оправданията ти? — хапливо попита Тиа. — Не си се съмнявал, че играта ще стане гадна, че Корбин ще жадува да си отмъсти. И нали се договорихте с останалите кохове, че ако някой от тримата умре, ще облекчите малко изплащането на таксите за арбитража? — Тя млъкна за секунда и изгледа изпитателно ксарна и гаварнеца. — Интересува ме още нещо — защо избрахте точно Дупката? Нека задам въпроса си по-точно — защо се съгласихте, когато Надзорниците ви предложиха да организирате играта на тази планета?

Двамата се споглеждаха крадешком като току-що разкрити заговорници. Букха се престраши да заговори.

— Да, предложиха ни този избор…

Запъна се и поиска с очи помощ от ксарна, който веднага се изправи.

— Това не е твоя работа!

— Най-обикновено любопитство — вдигна рамене жената.

— Няма защо да се вълнуваш.

Тримата продължаваха да си разменят недоверчиви погледи.

— Между другото — подхвана Тиа в неловката тишина, — другата причина да ви навестя е една дреболия. Предположих, че ще ви бъде от полза да я научите.

— За какво говориш? — попита Букха.

— Снощи се зачетох внимателно в постъпващите отчети и забелязах нещо твърде необичайно в сведенията за световете от консорциума „Ливолън“.

— Аз притежавам този консорциум! — раздразнено отсече гаварнецът. — Някои от агентите на Вол са започнали да продават билети и там чрез местните си представители. Аз нямам нищо общо, ако това се опитваш да намекнеш.

— Известно ми е — успокои го Тиа. — Само че там е имало дванадесет големи покупки на билети — на цели пакети. Всеки от купувачите се е сдобил с по пет милиона наведнъж на третия ден от играта. И всяка покупка е ставала в различен град, с разплащане в налични.

— Но това е невероятно! — оживи се ксарнът.

— Стъписвам се само като си помисля, че някой е наброил толкова пари на монети от сто катара — добави Букха. — А и разпечатването на билетите… Сигурно са били нужни стотици машини, за да избълват такава планина.

— Да, имало е размирици — прихна жената. — Тотализаторът в цяла провинция бил блокиран от поръчката и никой друг не могъл да направи залозите си.

— Кои са купувачите? — намеси се ксарнът делово.

— Не знам. Имам личните им номера, но са граждани на твоя свят, така че нищо друго не можах да науча.

— И всеки е взел наведнъж по пет милиона билета…

— Точно. Наредих на един от моите хора да започне анализ, но работата ще му отнеме незнайно колко дни. Само че проверката на случайно подбрани няколкостотин залози от пакетите билети показа, че те изобщо не се повтарят помежду си.

— Значи мислиш, че покупките са част от една-единствена афера?

— Мога само да предполагам. Би било невъзможно да засека какво става, защото контролната система не е програмирана да открива особености. Щом обаче научих за бунтовете, веднага започнах да ровя в отчетите — комуникационните линии от онези светове бяха претоварени. И от всеки център постъпваха залози само с един идентификационен номер. Ако се бях разсеяла, щяха просто да се изгубят между трилионите други… — Тя се запъна, преди да продължи. — Цялата проклетия беше скалъпена твърде набързо, успяваме да следим само общите резултати. Макар да напипах далаверата случайно, изглежда ми подозрителна.

— Меко казано — озъби се Букха. — Мръсна работа и мирише на гнило… Който има достатъчно ум в главата да натрупа толкова пари, няма да ги прахоса с лека ръка. Вярно, обикновеният будала ще купи пет-десет билета, дори петстотин, ако е неизлечим идиот. Но пет милиона наведнъж?…

— Помислих си същото — веднага се съгласи Тиа. — Отначало предположих, че е някой от коховете и се готви да направи номер с играта, за да обере всички. Но май не е така.

— Този път напълно контролирам входно-изходните линии — избоботи ксарнът. — Ако някой мошеник реши да слезе лично и да се набърка — прав му път! Но не вярвам сред коховете да има чак толкова побъркани.

— Добре де, защо сподели цялата история с нас? — попита Букха и впи поглед в Тиа.

— Реших, че случката може да ви се стори забавна — лековато отвърна жената, но гаварнецът я познаваше твърде добре, за да не забележи зле прикритата тревога.

— Тотализаторът си е ваш, какво ме засяга? — студено подметна ксарнът.

— Да, ама тази щуротия идва от твоите и на Букха светове! — ядосано се сопна Тиа. — Нещо лошо се мъти. И вече ми се струва, че сте забъркани в тази игра по-надълбоко, отколкото разправяте.

Букха се наежи от обвинението, но веднага си каза, че препирните са безсмислени. Канеше се да успокои разговора, когато се чу тих сигнал.

— Последните новини за играта — обади се ксарнът и този път гласът издаде възбудата му.

Жената застана по-наблизо, когато той извика информацията на екрана пред себе си. Насекомоподобното същество наблюдаваше скришом Тиа с изпъкналите си очи — бръчица на безпокойство се вряза между веждите й.

„ЗА СВЕДЕНИЕ САМО НА АКЦИОНЕРИТЕ. ПЕТНАДЕСЕТИ ДЕН НА ИГРАТА — ПРОВЕЖДА СЕ ПОКУШЕНИЕ СРЕЩУ ЛАРАЙС ОТ СТРАНА НА ГАБЛОНА. ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ МИНУТИ ПРЕСТАНАХА ДА ПОСТЪПВАТ СИГНАЛИ ОТ ПРИСАДЕНИТЕ УСТРОЙСТВА В ТРИМА ОТ ТЕЛОХРАНИТЕЛИТЕ НА ЛАРАЙС И ДВАМА НА ГАБЛОНА.“

Данните се предаваха в реално време и настъпи тежка за тримата пауза. Екранът светна отново и Букха усети как пръстите на Тиа се впиха в рамото му.

„ЛАРАЙС Е РАНЕН, НЯМА СВЕДЕНИЯ ДАЛИ ОСТРИЕТО Е ОТРОВНО…“

Гаварнецът се взря право в разкривеното лице на жената.

— Може това да е краят… — промърмори той.

„Проклети да сте всички!“ Тиа му обърна гръб. „Защо оня шишко не е внимавал?!“

— За вуйчо си ли се тревожиш или за залозите? — неприязнено попита Букха.

— Мръсник!!!

Той вдигна ръце да се предпази от някой шамар.

— Добре де, по-кротко. Само исках да съм сигурен. Значи и ти си започнала своя игричка, а? И Алдин не е само фактор, който да обърне тотализатора с главата надолу. — Жената се вторачи яростно в него. — Все едно, няма нужда да ми отговаряш. Ще проверя какви са онези странни залози. Няма да е лесно, но ти наистина събуди интереса ми — добави гаварнецът тихо. — Може би още някой знае за тази игра повече, отколкото би ни се искало. Ако е така, значи Алдин е изложен на още по-голяма опасност.

Екранът блесна отново и се запълни с редовете на ново съобщение.

 

 

— Според нашите сведения е настъпил пълен хаос.

Лоза се отдели плавно от ъгъла на стаята, където медитираше, и погледна вестоносеца.

Каза си, че ако е възможно Надзорниците да изпитват чувства, точно това му се случва в момента. Сети се за предишния път — когато Габлона си въобразяваше, че се изтръгна на свобода. Лоза не беше сигурен какво точно трепна в съзнанието му тогава, щом видя гримасата на злобна радост по лицето на коха. Минаха дни, докато прочисти съзнанието си от абсолютно ненужната емоция.

А сега виждаше без никакво съмнение колко развълнуван е Вуш — по-младият и малко закръглен негов събрат. Твърде нежелан обрат… Дали натрапниците, смутили спокойствието им в Магелановия облак, някак успяваха да ги опетнят с присъствието си? Дали желанието да сложи край на всичко бе по-скоро поражение, а не победата, на която се надяваше?

— Продължавай — подкани Лоза безстрастно.

— Постъпи информация за нов опит да бъде отстранен един от участниците.

— Какви са последиците?

— Невъобразим хаос. Икономическата активност почти замря, всички чакат и слухтят. Данните показват ясно, че броени минути след първото съобщение производството е почти прекратено. Наши агенти вече съобщават и за безредици — пред пунктовете на тотализатора са се събрали тълпи, които отчаяно се опитват да купят билети, преди комбинациите да намалеят катастрофално.

Лоза кимна, сякаш бе очаквал това.

— Владеем ли положението?

— Разбира се, независимо от събитията. Погрижих се лично за необходимите мерки.

— Значи който и да е резултат от нападението е приемлив — кротко отбеляза Лоза и се върна в ъгъла, за да продължи по Вътрешния път.

Да, въпреки всички опасности за душевното спокойствие на Надзорниците, идеята му беше особено хитроумна. И ако можеше да си позволи някакво чувство, то беше задоволство от собствената си изобретателност.

 

 

— Такаши, зад тебе е!

Брат му се извъртя толкова бързо, че беше невъзможно да се проследи движението. Слабо свистене от смъртоносната дъга на сабята, после звучният удар от острие, прорязало дрехи и плът.

Приклекналият в мрака Оиши не се помръдна. Такаши или убиецът се прости с живота си току-що? Нямаше време да се чуди, защото вдясно от себе си по-скоро усети, отколкото видя някой да шава лекичко. Сигурно беше друг от нападателите. Сега мракът беше враг на самураите. Ако можеше да се докопа да лампа и да я запали, за да провери жив ли е Алдин…

Атаката беше ненадейна. Алдин будуваше през нощта и с него в залата седяха шестима от телохранителите му. Другите спяха в горните стаи, превърнати във временна казарма. Още от слизането в Дупката господарят им свикна да не мигва през едната къса нощ, а да си отспива през втората. Обсъждаше със Зердж какво да правят или си приказваше с Мари.

Оиши го предупреди да постъпва различно, да не спи в една и съща стая. Но Алдин само се подсмихваше с пренебрежение към самия себе си.

На самурая му оставаше да благодари на боговете, че му пратиха предчувствие, което го вдигна от сън. Тъкмо слизаше по стълбата, за да види какво става, и пет-шест тъмни фигури изскочиха стремглаво откъм кухнята. Трима се втурнаха право към Алдин. Единствената маслена лампа в залата бе преобърната, преди Оиши да стигне до господаря си, за да го брани.

Пак едва забележимо движение. А откъм ъгъла, накъдето скочи Такаши, се чуваха тежко дишане и приглушен шум от боричкане. Вратата към стълбата за горната площадка бе затворена, вътре се биеха. Японецът се поблазни да нападне в гръб убийците и да освободи стълбата, за да слязат останалите му хора, но беше длъжен първо да се погрижи за Алдин.

Тъмната сянка вдясно се премести сантимегьр-два. Оиши изтегли безшумно сабята си от ножницата, стисна здраво дръжката на късия меч и се плъзна ниско над пода, за да препречи пътя на неясната фигура към ъгъла, където за последен път видя Алдин.

Сянката налетя с мощен отскок. Оиши се претърколи на гръб и замахна със сабята пред себе си. Леко съскане и острие разпра мускула на рамото му. Неочакваният удар отхвърли японеца назад. А нападателят настъпваше и непрекъснато удряше с ножа си, опитвайки се да го улучи отново.

Оиши отвръщаше с къси мушкащи ритници, но не уцелваше врага. Най-сетне усети прашенето на кост под петата си. Сянката изохка от болка и се хвърли напред, ножът се заби в дъските на пода, на два пръста ог гърлото на японеца, който отвърна със страничен удар. Късият меч се заби в плът, после една ръка сграбчи острието и го притисна към пода. Лепкави пръски попаднаха в очите на самурая от разрязаните пръсти на убиеца.

Оиши незабавно освободи лявата си ръка и удари нагоре, смазвайки гръкляна на врага. Ужасен пукот и отвратително гъргорене. Хватката на убиеца омекна. Самураят спокойно и бързо вдигна сабята си и я завъртя успоредно на пода. Сега цял поток кръв шурна в лицето му, трупът тупна до него.

В същата секунда острието на кинжал докосна врата на японеца. Смъртта го дебнеше. Загадката, дала му още няколко дни живот и позволила му да зърне приказни чудеса, най-после свършваше. Ще се пренесе в онези небесни владения, където всичко е правилно, както трябва да бъде, и ще загърби бъркотията на този странен свят. Очакваше студената целувка на острието, но ножът не се заби.

— Самурай ли си? — прошепна някой в ухото му.

Алдин.

За миг Оиши изпита страшен гняв. Нима можеше да опази този човек жив, щом самият той не се грижеше за себе си? Един истински господар щеше просто да му пререже гърлото, без да рискува. Ако по грешка убиеше някой от своите воини, цената не би била прекалена, за да се съхрани повелителят. Но след като надникна за миг в бездната и я видя да се затваря, самураят изпита непознато за него облекчение.

— Оиши — прошепна и усети как ножът се отдръпна.

 

 

Избута настрана кървящия труп и Алдин припълзя до него. Внимателно, за да не стресне господаря си, японецът притисна длан към устните му, за да му покаже, че не бива да говори повече, после съвсем бавно го поведе към ъгъла. Схватката на стълбата продължаваше. Оиши не бе успял да преброи в мрака нахлулите врагове, а и как да знае дали външната врата не е все още отворена?

— Оиши, не мърдай! — подвикна Такаши на родния им език.

Значи бе довършил противника си. По-възрастният брат се надигна предпазливо и пристъпи към вратата пред стълбата. Предводителят отвори уста, за да кресне, но Такаши усети опасността. Сабята му изсъска отново и този път преряза убиеца на две, но удари още веднъж, преди трупът да е паднал. После брат му стигна до вратата и я отвори с тържествуващ рев.

В залата проникна сноп слаба светлина и ръмжащият Такаши изфуча по стъпалата, нападайки в гръб убийците. Самураите на площадката го приветстваха гръмко и с нови сили притиснаха враговете си отгоре. Оиши изгаряше от желание да се хвърли в битката, но не биваше да се отделя от Алдин. И при такова осветление не можеше да е сигурен още кой се крие в залата. Различаваше неколцина от своите, проснати сред локви кръв, а поваленият от самия него враг беше на една ръка разстояние.

Озърна се към Алдин, който седеше с гръб към стената, стиснал отнет от враг кинжал. Острието бе изцапано с червено чак до дръжката. Едва сега видя раната на главата на господаря си. Ако оръжието е било намазано с отрова, нямаше какво да се направи. Изведнъж лицето на вазбата се изопна от напрежение, мускулите му се напрегнаха за скок.

Един от убийците се бе изплъзнал покрай Такаши и за частица от секундата замря насред залата. Оиши се готвеше да го нападне, но изведнъж се сети, че мъжът в черно не го вижда, защото досега се е бил на светло и очите му не са свикнали с почти пълния мрак. Трябваше да остане до Алдин.

Врагът се извъртя и изчезна през подвижната вратичка па кухнята. Веднага се чу задавен вик и крилата на вратичката пак тряснаха в стената. Самураят се приготви да посрещне нападението на следващата група, но само един човек се затътри заднешком в залата — същия, който избяга преди малко. Касапски нож бе забит до дръжката в гърдите му, върхът се подаваше от гърба. Мъжът се свлече бавно до тезгяха.

След него влезе Мари. Дясната й ръка беше окървавена, мрачно удоволствие светеше в очите й.

— Най-добре се погрижете за задния вход — предложи тя невъзмутимо. — Вече десетина минути преча на ония гадове да влязат, докато вие, дечица, си играехте вътре.

Изуменият Оиши се изправи.

— Такаши, проверете залата, после всяка педя от зданието!

Брат му закрещя заповеди, а предводителят се зае с раната на Алдин. Побърза да изтрие кръвта от лицето му, но веднага плъзна нова струйка. Липсваше парченце от лявото ухо, разрезът минаваше от темето до бузата. Грозна рана, но нищо особено. Оиши следеше всяко мускулче по лицето на господаря си в очакване на гърчовете. Нямаше опасни признаци.

Алдин го гледаше някак учудено.

— Тук е чисто! — извика Сейджи, после се втурна към кухнята начело на още няколко самураи.

Други веднага образуваха защитен кръг около Алдин. Зердж, който бе слязъл до мазето да се облекчи, едва сега разбута мъжете и се стъписа, щом видя кръвта по главата на приятеля си. Оиши завъртя глава, за да го успокои.

— Значи са били хора на Габлона — обади се Мари и също застана до Алдин.

Вазбата оглеждаше труповете, пръснати в залата. Петима мъртви убийци… и трима самураи, с които допреди минути се шегуваше. Тръгна бавно към стълбата и вдигна глава. Още двама съсечени врагове.

— Но защо са само седмина? — учуди се гласно.

— Осем — поправи го жената.

Всички я зяпнаха, а тя хвана Алдин за ръката и го поведе към кухнята. Осмият труп в черно бе прикован към стената с дълъг касапски нож.

— Кой го направи? — натъртено попита Оиши.

— Аз се погрижих за тоя скапаняк — сдържано отвърна Мари и кимна към мъртъв гаф.

Беше Малади, с прерязано от ухо до ухо гърло.

— И него ли затри? — смаяно промълви Алдин.

— Какво?! Съдружника си? — възмути се жената. — Видя ми се малко чудно, че даде почивка на биячите си тая вечер. Както наминах при вас да видя имате ли нужда от нещо, чух три потропвания на вратата, после още три. Косата ми настръхна и се скрих в кухнята. Малади тъкмо отваряше вратата. Първите осем от убийците се вмъкнаха вътре, той затвори, пък аз си казах: „Момиче, сега стана много зле!“ Не можех да се разврещя, защото ми преградиха пътя към залата. Един от вашите самураи май надуши нещо и влезе да провери. Всичко стана много бързо. Убиха човека и седмина нахълтаха при вас. Последният се обърна към Малади и без да му мигне окото, направи още една уста на моя съдружник. Чувах врявата в залата, а тоя гад искаше пак да отвори вратата и да пусне вътре дружките си. Исках да си опазя кожата и си викам : „Що не му видя сметката?“

Както разказваше, Мари доближи убития, изгледа го с любопитство, сякаш се канеше да му зададе въпрос, и с едно рязко движение извади ножа. Трупът се свлече на пода, а тя избърса кръвта от острието с престилката си.

— Залостих вратата здраво — продължи делово. — Ония навън пощуряха от бяс. Кряскаха врели-некипели на глупавия си език, от единия край на квартала до другия.

— Ти спаси всички ни — изрече Оиши възхитено. — Ако не беше им попречила да влязат, щяха да ни смажат, защото изненадата беше на тяхна страна.

— Щяха да ме клъцнат като Малади. Затова се отървах и от оня, дето се върна в кухнята. Иначе той щеше да се разправи с мен.

Самураите наоколо я зяпаха втрещени. Жената описваше как е надвила двама от страховитите убийци, като че е клала прасета в подземието. Дори Такаши, който току-що срази неколцина от тях, клатеше глава, сякаш не можеше да повярва.

— Както излиза, вече сама владея бърлогата — спокойно добави Мари. — Никога не съм чувала Малади да има роднини. Хрумвало ми е, че и да имаше, никой не би си признал от страх моят съдружник да не му изкопчи веднага малко пари. Не е зле вече да ви призная, че от ден-два го подозирах. Канеше се да ви продаде на останалите двама играчи. Нищо не можех да докажа, затова си затварях устата. Доста пари му дадох назаем, защото късметът му никакъв го нямаше със залозите. Може да се каже, че неговият дял и без това беше вече в джоба ми.

Погледът на Оиши шареше от нея към трупа на гаварнеца и обратно. Мари се усмихна със стиснати устни. „Нима го е направила?“, изумен се питаше самураят. А жената го потупа по ръката, сякаш двамата вече имаха своя малка тайна, и се върна в залата, притегляйки като с магнит всички останали.

— Ама че касапница… — промърмори тя, щом огледа набързо.

Тримата мъртви самураи бяха положени в ъгъла, където съратниците им ги готвеха за погребение в подземието. Погребалната клада беше немислима.

Мари се взря загрижено в Алдин, който се облегна унило на една маса.

— Какво ще правиш сега? — попита го тихичко и пръстите й за миг се плъзнаха по ръката му.

— Ще оцелявам — натърти той горчиво и се обърна към Оиши, който седеше до загиналите си приятели. — Ще оцелея, ще надхитря и поразя враговете си, за да останат живи и моите хора. Това е единствено важното. Никакви принципи, никакви комарджийски приумици нямат значение. Искам да си запазя живота, за да не умират и моите приятели. Габлона е виновен за това — продължи със смразяващ глас и посочи труповете. — Бях готов да кротувам, да го оставя на мира, дори след всички нападения. Странно — всеки път някой успяваше да ни предупреди, но не и тази вечер. За да оцелеят моите самураи, Корбин трябва да изчезне или поне да бъде притиснат в ъгъла, за да не се ежи. Онзи кох още си въобразява, че играе на война. Време е да научи истината за своя сметка. Ако не му набия ума в главата, мъжете, които приеха да ми служат, ще продължат да умират.

Алдин се изправи. Оиши го наблюдаваше втренчено, като че се опитваше да проникне в мислите му. Той също стана и отиде при вазбата.

— Ще се разправим с Габлона — спокойно каза Алдин.

Японецът осъзна, че този човек накрая е разбрал и почувствал с душата си какво е да бъдеш самурай. И за пръв път си позволи надеждата, че има шанс някои от тях да останат живи.

— Трябваше да ме убиете тогава, в мрака. Не знаехте дали съм аз или някой от нападателите.

— Реших, че си струва да рискувам.

Устните на Оиши трепнаха в сянка на усмивка. Мъжът пред него не приличаше на господарите, които той познаваше, но в края на краищата не беше недостойно за самураите да му служат.

 

 

— Значи вратата е била залостена, преди втората група да влезе?

— Така беше, учителю.

Хасан изгледа мъжа с погнуса. Ако още бяха в планинската си твърдина, всичко щеше да е ясно. Двайсетината убийци или щяха да изпълнят задачата си, или нямаше да се върнат. Но тук бяха прекалено малко. Затова допусна първата си грешка. Не се довери напълно на кръчмаря, който обеща да ги пусне през задния вход.

Обзет от подозрения за клопка, Хасан заповяда първите осмина да влязат, да прочистят кухнята и едва тогава да се намесят останалите от скъпоценните му подчинени. Може наистина да е имало капан, но вече се съмняваше в това. Нещо се е объркало с влизането на първата група.

— Свободен си. И докато лежиш на постелята си тази нощ, замисли се за своите мъртви другари, които вече вкусват райските наслади.

Вратата се затвори и наставникът на хашашините остана сам.

Дебелакът нямаше да се зарадва на новината. Хасан изпръхтя презрително. Какво от това?.Засега има изгода да се преструва, че служи на Габлона. Скоро всичко ще се промени. Тлъстото нищожество го смята за такъв глупак, че да се прекланя пред някакви божества във висините. Ако този Габлона наистина е посветен във висшите тайни, както се кълне, знае — няма аллах, нито други богове, а единственото важно е властта, която чувствата или колебанието само подкопават.

Когато издигнаха Хасан до наставник, обясниха му, че вярата е залъгалка за простолюдието. За великите в ордена важеше само едно правило — да потискат чрез страх и лъжи. И той бе твърдо решен отново да се добере до властта на този свят, сякаш създаден точно за него.

Преброди предрешен тези чудновати улици и научи онова, което дебелакът не пожела да му разкрие. Слуховете бяха плъзнали из града, а в тях се криеше зрънцето истина, която можеше да прозре всеки мъдър човек.

Отначало разсъдъкът му се размъти от сътресението. Познатият му свят вече бе само легенда за тукашните хора и странни същества. Пресметна, че почти двеста поколения са отминали в забравата. Ако Габлона и подобните нему изобщо наподобяваха по нещо божества, то бе в умението им незнайно как да се носят през времето. За миг наставникът на исмаилитите дори се усъмни кое е вярно. Нима такива чудеса бяха по силите на друг, освен на бог?

Наблюдаваше зорко дебелака и виждаше съвсем посредствен човек. При това погълнат от похот, алчност и жажда за отмъщение.

Чу и други слухове — каква беше тази битка всъщност. Излязъл от небесната кула търговец му показа парчета хартия, изписани с непознати букви, и предложи да му ги продаде, защото били част от играта.

Хасан се усмихна, щом се сети колко лесно надхитри онзи търгаш. Купи няколко хартийки и подхвърляше въпросите си между другото, а наивникът с удоволствие бърбореше за залозите, в които се бяха впуснали хиляди светове. Опитваха се да отгатнат онова, в което важна роля играеше и самият наставник.

После се върна в града при хората, които сякаш бяха нишка, свързваща го с миналото. Понякога нямаше нужда от машината за превод, защото чуваше стряскащо познати думи. А и ритуалите не му бяха чужди, дори преклонението пред Седа. И знаеше, че тукашните вярващи са наследили учението си за властта от първия Старец в планината — Сабах, макар и да не помнеха името му.

Накрая срещна и Улсак, водача на един от клановете. Тогава зародишът на плана започна да покълва в ума на Хасан.

Не разкри нищо пред онзи Улсак. Наставникът не изтърва и дума за това, че въплъщава съдбата на алшигите, че ще ги поведе към величие, а дебелакът само ще му утъпче пътя към сбъдването на мечтата. Първо щеше да донесе победа на сегашния си господар, а после — да се сдобие с власт, надхвърляща невъобразимо жалките награди, обещани от Габлона. Защото нищожното човече не можеше да му даде единственото, за което Хасан копнееше. Властта да се разпорежда с живота и смъртта на другите.

Вратата се отвори с трясък зад гърба му. Наставникът се усмихна на ум. Дебелакът се гневеше.

Придаде подходящо изражение на лицето си и се обърна.

— Вече знам — каза тихо.

— Но така силите ни намаляха с почти една шеста! — натърти Габлона.

— Вероятно същото важи и за тях — хладнокръвно отвърна Хасан. — Моите мъже не умират, без да повлекат и врага със себе си към нищото. Спомнете си обаче, че се присмивахте на онези хора с дългите саби. Мислехте си, че ще ги сразим лесно. Според мен вече знаем колко добри бойци са. Нека повече не ги подценяваме.

— Но сега Сигма има предимство! — кресна кохът, без дори да разбере, че Хасан стовари вината за провала върху него. — А още дори не сме опитвали да го извадим от играта, защото искахме първо да очистим Алдин. Пък и Сигма уж обеща също да направи какво трябва!

— Очевидно е постъпил като благоразумен владетел — прекъсна го наставникът. — Изчакал е да се изтребим взаимно.

— Май намекваш, че аз не съм измислил плана както трябва? — изсъска Габлона, доловил най-после упрека. — Нали и ти го одобри?

— О, да. Та това беше ваш план. Очаквах да е безпогрешен.

Дебелакът се намуси. Не знаеше дали Хасан го поднася или просто проявява дължимото уважение.

— Е, сега какво предлагаш? — промърмори след малко.

Ясно му беше, че отчаяно се нуждае от помощта на този човек, но усети първата пронизваща тръпка на уплахата — смътният усет, който го бе предпазвал винаги от опасните противници.

— Да се отървем веднага от Сигма.

— Но защо?

— Защото в момента той е най-силен, освен това не нападна Алдин според уговорката. Длъжни сме да предположим, че ви е предал. Твърде е вероятно и той да замисля удар срещу вас. Значи ще го изпреварим.

— Ами Алдин? Може би е решил да ни отвърне с атака.

— Сините обаче го търсят неуморно — спокойно напомни Хасан.

— Нямам доверие на онази сган. Нищо не им пречи да налетят и на нас.

— Ще се погрижа за това — увери го наставникът, без да се смути. — И вече знам къде се крие Сигма. Ще подготвим подробностите за броени дни. — Габлона се колебаеше. — Доверете ми се — каза му Хасан с блага усмивка.

 

 

Сигма погледна седналия отсреща главатар на басаките. Последната седмица беше спокойна. Единственото му главоболие бе изхранването на ордата басаки. И сам се улавяше, че започва да изпитва симпатия към тези грамадни, тромави бойци.

Почти не му даваха да мигне нощем с техните крясъци и препирни, но кохът признаваше охотно, че излезе ли на улицата, заобиколен от петдесетимата, дори алшигите отстъпваха припряно и се престрашаваха само да мятат боклуци отдалече.

Ех, защо и на Алдин не му стигна умът да наеме такива телохранители? Какви схватки щяха да видят!

Жалко за вазбата, каза си кохът и поклати печално глава. Вече получи сведения за покушението. Ако нападателите са били от убийците на Габлона, отрядът на Алдин несъмнено е станал много по-слаб. Значи имаше само едно възможно решение…

Алдин заслужаваше доверие, но пък Габлона бе несравним в лукавството си, значи и мъчен противник. Вероятно вече му е прекипяло и е готов да се вслуша в гласа на разума. Сигма беше готов да му предложи част от конгломерата „Сулай“, за да си плати безопасността. Нали самият Габлона от години се стремеше да докопа тази група фирми? Ще сключат сделката, ще дочакат края на играта и спокойно ще се приберат по домовете си. Все пак за коховете печалбата е по-важна от отмъщението.

Но първо трябва да прояви волята си за разбирателство. А Алдин е плебей, вазба…

— Момчета, мисля, че ви е време да се набесувате — сдържано каза кохът и лицата на гафовете светнаха.