Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (6)

4

— Ти си труп, Ларайс. Щом те зърна отново, моите хора ще те пречукат.

Алдин гледаше недоумяващо Габлона. Нима бе толкова обезумял?

— Слушай, Корбин…

— За тебе съм кох Габлона!

Вазбата отиде по-близо до другите две жертви на играта, седнали в отсрещния край на стаята, за да се насладят на брендито и пурите преди спускането в Дупката.

— Господа, тук можем да говорим съвсем откровено — започна той и двамата кохове различиха ясно гневното отчаяние в гласа му. — Предлагам ви да се отнесем по-логично към положението си. Ще си имаме предостатъчно разправии с местните, дори ще бъдем големи късметлии, ако се доберем до посочените ни убежища след слизането. Защо да влошаваме шансовете си? Нужно е само да оцелеем през тези четиридесет денонощия, после всичко ще е забравено, а ние отново ще бъдем свободни хора.

Габлона плъзна по него пренебрежителен поглед.

— Май си се уплашил, а? — подсмихна се той. — На прочутия Алдин Ларайс не му ли стиска лично да участва в няколко дребни схватки?

Вазбата се обърна с надежда към Сигма. Старият кох само разпери ръце в жест на примирение и се усмихна печално.

— Щом Корбин е настроен така, аз трябва да съм готов за всичко — изрече с равен глас, а очите му не се отделяха от лицето на Алдин. — А и как да се уверя, че ти не се преструваш на невинно агънце и че няма заедно със самураите си да размахаш ножа, още щом се стъмни?

— Но защо да не отидем и тримата в едно убежище? — учуди се вазбата. — Ще се затворим и ще изчакаме да мине наказанието ни. Така ще натрием носовете на останалите. Помнете, че цял живот съм търсил интересни стълкновения, на които вие да залагате. Но дори аз не бих припарил доброволно до поклонниците на Ал-Шига. Та те са най-побърканите мръсници в целия Облак! Щом ни видят, ще заприличат на котка, забелязала мишка. Малко ще си поиграят с нас, после ще ни довършат възможно най-бавно и мъчително. По дяволите, нали точно в Дупката пращаме най-закоравелите престъпници, вместо да ги екзекутираме направо. И те се молят да ги убием, вместо да се спуснат там. Повтарям ви, че ако искаме да оживеем долу, трябва да се обединим.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако се оправям сам — отказа Сигма.

— По-спокоен ли? — излая Габлона. — Ти ли, дето ме натика в центъра за превъзпитание? Ще ти осигуря вечно спокойствие, не се съмнявай.

— Грижех се за бизнеса си, приятелю, нищо лично — кротко отвърна Азерматай.

— Добре тогава, моите убийци ще ти покажат другата страна на бизнеса.

— Господа — опита се да ги вразуми Алдин, — говорим за оцеляване!

Прозвуча сигналът на разговорната уредба и тримата млъкнаха веднага.

— Време е — чу се безизразният глас на ксарна. — Присъствахте при тегленето на жребия и се убедихте сами, че Сигма ще слезе с първия асансьор. Твоите гаварнци те очакват, Сигма.

Възрастният кох се изправи, отиде до прозореца и надникна надолу към Дупката. Допи на един дъх брендито и запрати кристалната чаша в ъгъла, където тя се пръсна на парченца. Изгледа двамата си противници, сви рамене и без да продума излезе от стаята, стиснал пурата между зъбите си.

Алдин се озърна тревожно към Габлона и срещна кръвнишкия му поглед.

— Планът ми за последната игра беше съвършен! Ако ти не се бе намесил, сега щях да съм най-богатият човек в Облака, а ти — най-заможният вазба.

— А Александър щеше да бъде подло убит — тихо отвърна Алдин. — Съжалявам, кох Габлона, но като вазба съм се клел да следя за спазването на правилата, затова исках играта да е честна до самия край.

Корбин сякаш се опитваше да го изпепели с очи. Накрая промърмори:

— Опасявам се само, че алшигите първи ще ти прережат гръкляна.

Повече не си говориха. Чакаха дълго, докато и Габлона бъде повикан. Алдин стана и се взря неспокойно през прозореца. Небесният асансьор, наречен Седа от местните жители, се спускаше към планетата в идеално права линия.

Каза си, че Дупката е извънредно подходящо име. Цялата планета бе покрита от дебел и гъст облачен слой, с изключение на кръгло възвишение с диаметър около петстотин километра, разположено точно на екватора. Всъщност възвишението представляваше гигантско плато, издигащо се почти пет хиляди метра над морското равнище. Парниковият ефект под облаците правеше условията убийствени, но платото имаше умерено топъл субтропичен климат през цялата година. Уникален оазис на живота на иначе мъртвешката планета.

Седа се точеше нагоре от средата на обитаемия район, бялата повърхност на великанския шип отразяваше мътно лъчите на червения гигант, показал се току-що на изток. Това устройство и досега си оставаше изумителна загадка за трите раси, населяващи Облака. Поредното свидетелство за техническия гений на Първобродниците.

Никой не бе предложил правдоподобно обяснение защо някогашните господари на галактиката са построили Небесния асансьор точно на тази планета, безполезна от всякаква практична гледна точка. Мнозина смятаха, че случаят е същият като с колосалния изкуствен пръстен Колбард — просто за забавление.

Някои дори дръзваха да твърдят, че всичко е заради шегата в една зрителна измама. От по-голямо разстояние млечнобялата планета с кръглото тъмно петно приличаше на плаващо в космоса око, а Небесният асансьор — на игла, стърчаща от средата на зеницата.

През настоящата епоха Седа предоставяше поне едно удобство — ограничаване на достъпа до Дупката без никакви затруднения. Кацането на кораби долу бе абсолютно забранено. Търговците можеха да слизат и се качват само с асансьора, стигащ до скачената с него станция, висяща в синхронна орбита над платото.

Затова нямаше проблеми със сигурността. Имаше пункт за отстраняване на нежелани пътници почти до самото равнище на земята. А дори алшигите да превземеха пункта, пак трябваше да завладеят и орбиталната станция, което трите раси в Магелановия облак не биха позволили с цената на всичко.

Подът се разтресе лекичко под краката на Алдин и за миг той се поддаде на паниката — тази невъобразимо тънка за височината си кула сигурно се клатеше! Но, разбира се, трябва да се клати. Мести се с усилването и затихването на слънчевия вятър, бурите в атмосферата, притеглянето на обикалящите около планетата две луни, редките земетресения. Първобродниците се бяха погрижили и за това. Вазбата се сети, че контролните системи на кулата компенсират движението. Не се ли намесеха, хаотичното люшкане можеше бързо да застраши целостта на структурата.

— Кох Габлона, асансьорът те очаква заедно с твоите хора.

Корбин стана усмихнат.

— Да знаеш, Алдине, че очаквам с нетърпение следващата ни среща.

Дебелакът пусна пурата си на пухкавия килим, стъпка я и излезе.

Алдин наблюдаваше как голямата прозрачна кабина започна спускането си към далечната планета. Вдигна чашата си в присмехулна наздравица.

— Имаш ли нещо против да постоим при тебе?

Обърна се. Старите му приятели бяха до вратата.

— Ксарнът каза, че нищо не пречи да сме заедно, докато дойде ред и на твоята кабина.

Ярослав и Зердж влязоха в стаята. Алдин забеляза веднага, че гаварнецът вече не носи традиционната си туника на вазба, а е облякъл самурайска униформа и дори е затъкнал древните японски оръжия под препаската на кимоното си.

— Какво си намислил, мътните те взели?!

— Реших, че идвам с вас да се поразкърша малко.

— Ами че нали може да те убият долу!

— Е, да, и това го има в играта. Но онези самураи направо ми сгряха душата. Май за пръв път срещам човеци, които разбират честта като мен. И не искам никакви спорове. Ксарнът разреши на всеки от вас петдесет телохранители, а на тебе не ти достигат шестима. Помолих да ме пусне като доброволец и той се съгласи.

Алдин само поклати глава и потупа приятеля си по рамото.

— Аз пък ти нося нещо — каза Ярослав.

Отвориха пакета и Алдин зяпна учудено съдържанието му.

— Церемониалното облекло на самурай от началото на осемнадесети век — гордо обясни старецът. — Доста се порових в останалите от онова време източници, но си струваше труда. Не е излишно да направиш добро впечатление на охраната си, а?

— Какво мислиш за тях?

— Чудесни хора! — намеси се разпалено Зердж. — Доста се измъчих, докато ги убедя да дойдат с мен. После нашите техници промениха хомоботите, вложиха им подходяща програма, след като незабелязано снеха запис от паметта на Оиши, и кротичко ги пуснаха на същото място. Още с прехвърлянето на самураите в кораба ги приспахме и бяха събудени едва преди час. Вече получиха следящите си устройства и автоматичните преводачи, настроени за галактическия език и диалекта на алшигите. Присаждането на преводачите не им хареса особено. Приеха го като унижение, но аз им обясних веднага, че ще трябва да разбират всички говорещи наоколо, ако искат да оцелеят. — Той помълча и се навъси. — Но още не съм сигурен, че направи правилния избор. Бесните басаки на Сигма ми се виждат корава сган, а пък убийците на Корбин сякаш са създадени специално за Дупката. Боя се, че твоите самураи ще изглеждат съвсем не на мястото си. Първо заради расовите особености — всички разновидности на човешкия род отдавна са се слели в среден тип и явните азиатци са рядкост. А и тези мъже са горди, държат се с безстрашието на истински воини. Това няма да допадне на алшигите.

— Знаят ли вече какво ги чака долу?

— Обясних им само каквото решихме предварително. Задачата им е да подкрепят приятел на своя господар.

Алдин кимна и се загледа в новите си дрехи.

— По дяволите, как трябва да навлека всичко това?

Ярослав побърза да подреди всички части от облеклото на пода и накара приятеля си да се съблече. Алдин сметна набедрената превръзка за нелепа и тримата доста се посмяха, когато се усетиха, че я е вързал обратно. Последна беше наметката, вазбата я вдигна пред очите си, за да й се възхити. На гърба бе извезана бяла роза върху светлосиния фон.

— Да уважим традицията — обясни ученият. — И твоят род трябва да има свой символ.

Накрая Алдин пое дългата сабя от ръцете на приятеля си. Като професионалист гледаше на тези предмети като на колекционерски ценности, произведения на изкуството. Но в този момент ледена тръпка плъзна по гърба му — може би животът му щеше да зависи от първобитното оръжие.

Правилата на играта се съобразяваха напълно с наложените в Дупката закони — допустими са само оръжия, задвижвани с физическата сила на притежателя си. А самите алшиги бяха забранили дори метателните оръжия като лъковете. Някои търговци рискуваха и пазеха лъкове в домовете си, но научеха ли местните жители, щяха да им налетят на тълпи. Алдин бе обмислил дали да не пренесе долу микровзривател, като го глътне, но вече присаденото му следящо устройство вероятно щеше да го засече. И едва ли би имал голяма полза от съвременно оръжие. Един път да си послужи с него и само час по-късно ще бъде разкъсан от петдесет хиляди разярени религиозни фанатици. Значи саби или кинжали. Или пък върви за душене, отрова, стилетите на алшигите…

Помъчи се да не мисли за това.

Ярослав му помогна да нагласи правилно сабята и късия меч.

— Не е зле, Алдин-сан.

— Моля?!

Старецът само врътна глава и се засмя. На вратата се показа ксарнът, последван от тауг Букха.

— О, ето ви и вас! — Алдин вложи много старание в опита да се покаже наскърбен. — Верните приятели идват да изпратят жертвата на екзекуция, така ли?

— Хайде де, Алдине… — започна гаварнецът.

— Стига с това „Хайде де, Алдине“! Ама че отношение! И ти, Букха, се нагуши в играта с Александър дори повече от мен, но само аз ще го отнеса, нали?

Ксарнът изви очи въпросително към гаварнеца, който разпери ръце в пресилено недоумение.

— Човекът май се поддава на напрежението.

— Очевидно е — подкрепи го и Зердж, като си позволи незабележима усмивчица.

— При това са само четиридесет дни — побърза да добави Букха, за да няма повече забележки за предишната игра. — Справиш ли се успешно, тук вече ще сме изяснили финансовите плетеници и всичко отново ще потръгне нормално.

Алдин не го слушаше. Застана до Ярослав.

— Пази се — каза му тихо.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с тебе? — попита старецът.

— А нима ти гориш от желание да дойдеш?

— Долу ли? — Ученият се намръщи смутено. — Ами едва ли ще е особено здравословно за човек като мен.

Вазбата се засмя и пак го тупна по рамото.

— Да се махаме — обърна се към Зердж.

Двамата излязоха от стаята, без да се озърнат, но Букха им препречи пътя.

— Обзалагам се, че ти ще победиш — прошепна засмян, но достатъчно силно да го чуе ксарнът.

— Благодаря за доверието — студено отвърна Алдин и продължи по коридора.

Арбитърът на играта го догони веднага.

— Ще срещнеш телохранителите си в преддверието на кабината. Щом спускането започне, можеш да им даваш каквито указания пожелаеш. Ще стъпите на повърхността на планетата точно четири часа по-късно. Погрижили сме се да ви посрещне един от агентите на търговския консорциум „Рий“. Единственото му задължение е да ви отведе до убежището. Застанете ли пред входа, оправяйте се сами. Ще ви приберем при входа на кулата осемдесет дни по-късно според календара на Дупката, по залез слънце. Другите две групи вече са долу. Има само един вход и изход, затова нямаше как да уредим слизането иначе. На практика играта е започнала, още щом Сигма е излязъл от асансьора.

— Чудесно предимство — изпръхтя Алдин. — Единият може вече да се е разправил с другия и да ме чака на изхода, без да помръдне.

— Съмнявам се.

— И защо?

— Ами там има нещо като празник днес. Ще разбереш, когато слезеш. Желая ти сполука!

Ксарнът му протегна и двете си десни ръце. Вазбата се поколеба само миг, после остави десницата си в дружеската хватка на съществото.

— Никога не ми е хрумвало, че самият аз ще участвам в някоя игра — подхвърли, опитвайки се да прикрие уплахата.

— Само така можехме да сложим край на неразборията — натърти ксарнът.

Професионалното любопитство надделя.

— А ти на кого залагаш?

— Знаеш, че нямам право. Аз съм арбитър на играта.

Погледът на Алдин показваше недвусмислено, че няма да се хване на тази опашата лъжа. Ксарнът го доближи още малко.

— Прости ми, приятелю — обля го с вонящия си дъх, — но шансовете на Габлона са най-големи.

— И на тебе много благодаря за доверието! — отсече вазбата и го отмина.

Вратата се плъзна встрани да пропусне Алдин и Зердж, после се затвори веднага. Щом се чу щракането, събралите се в преддверието воини коленичиха.

— Алдин-сан, готови сме да ви служим в трудното за вас време.

Огледа мъжете пред себе си и почувства как страхът избледнява в душата му. Озърна се през рамо към вратата, сети се, че онези зад нея вече бяха отписали и него, и ронините. Изведнъж се ободри. „Ще имате да вземате!“

Воините още бяха на колене, свели глави.

— Оиши!

— Да, господарю.

— Стани и ме погледни!

Самураят се изправи и очите му бяха наравно с очите на Алдин, който отново изпита вина за стореното на тези мъже. Бе ги повел към почти сигурна смърт. Но иначе не хомоботите щяха да си разпорят коремите, а тези храбреци. Сега поне отново можеха да се сражават.

— Да вървим! — заповяда сдържано и всички тръгнаха след него към свръхскоростния асансьор, който щеше да ги спусне хиляди километри до Дупката.

 

 

Минаха часове и платото видимо се приближаваше, а извивката на хоризонта ставаше все по-плавна и се отдалечаваше. За миг Алдин се взря право нагоре към орбиталната станция, но не успя да я различи от такова разстояние. Пак се обърна към самураите. Бе се постарал да им обясни особеностите в култа към Ал-Шига, както и принудата да се пазят не само от фанатиците, но и от други двама „велики владетели“. Незнайно защо чувстваше, че самураите започват да се досещат и за премълчаното.

Бяха здраво вързани с предпазни ремъци за креслата по цялата периферия на кабината и виждаха всичко под себе си през прозрачния под. Преживяната безтегловност по време на спускането покрай кулата заедно с гледката обезсърчаваха и най-опитните пътешественици. А неколцина от самураите просто припаднаха, повечето от останалите, за свой срам, не сдържаха напъните за повръщане.

Оиши се чувстваше преситен от чудеса. Струваше му се, че само преди няколко часа е коленичил пред гроба на Асано, изпълнил задълженията си, готов да приеме смъртта по заповед на императора.

А сега се спускаха стремглаво от небесата по тялото на тази невъобразима колона и не знаеха какво ги чака долу.

Нещо не е както трябва, каза си той. Този Алдин изобщо не приличаше на могъщо същество от друг свят. Веднага долови страха у мъжа, комуто се закле да служи. Оиши също с мъка потискаше уплахата си, но от какво би могъл да се бои жител на това приказно царство? Защо Алдин сякаш седеше на тръни?

А вазбата също се вторачи в Оиши и усети измъчващото го съмнение. За миг го бодна угризението, че не сподели с предводителя на самураите дори половината от истината, но в момента имаше нужда само от непоколебимата преданост на тези мъже, а знаеше, че тя твърде скоро ще бъде подложена на изпитание.

А и как да им разтълкува всичко? Все пак беше време да каже нещо, защото Оиши явно не се задоволяваше с чутото досега.

— Всички долу са смахнати — изрече тихо.

— Но защо е така? — учуди се самураят.

— Просто се довери на нашия господар Алдин — прекъсна го Зердж. — Нека първо стигнем живи до определеното за нас укрепление. Движете се плътно един до друг, не говорете с никого. И най-важното — каквато и обида да чуете, не отговаряйте!

Неколцина от мъжете изръмжаха недоволно. Смиреното понасяне на оскърбления не се вписваше в представата им за достойно държание.

— Помнете — продължи гаварнецът, опитвайки се да ги успокои, — господарят Алдин е първата и единствената ви грижа. Заложихте честта си, когато се заклехте да го защитавате. Ако приемете нечие предизвикателство на улицата, може изведнъж да връхлетят още хиляди, жадуващи да ни изтребят. Сега разбрахте ли ме?

Оиши обмисли думите му и кимна. Обърна се към съратниците си.

— Ще се подчинявате на тази заповед! — изрече безпрекословно.

— Щом стигнем до убежището, ще се затворим вътре — продължи Алдин. — После ще се опитаме да открием къде са останалите двама. Но дотогава важно за нас е да стигнем живи и здрави, нищо друго няма значение.

— Ами ако видим вашите врагове на улицата? — попита Оиши.

Зердж се вторачи в Алдин, който пък се прокле мислено, че увлечен в тревоги за оцеляването си в Дупката, не се сети за никаква нападателна стратегия. Корбин и Сигма едва ли бяха допуснали такава грешка.

— Ако случаят е благоприятен, ще ги нападнем — тихо съобщи решението си.

Погледна неуверено стария си приятел, който му кимна с одобрение.

Оиши забеляза безмълвния разговор, но не каза нищо. На свой ред се озърна към Такаши. Неговият брат и отдавнашен боен другар също бе разбрал погледите, които си размениха Алдин и Зердж.

Внезапно усещането за тежест се възвърна. Вече навлизаха в атмосферата и започваше процесът на спиране.

Небето над главата на Алдин се променяше от бездънен мрак в наситена червенина. Обратното ускорение ставаше все по-силно, скоро надхвърли двукратно привичното за самураите земно притегляне. Мъжете отново трябваше да се борят със страха. Едва се бяха нагодили към странното олекване на телата си, а ето че отново неколцина от тях заповръщаха.

Страхотно, въздъхна Алдин. Тези хора ще трябва да се бият само след няколко минути, а са почти болни.

 

 

Загледа се между краката си. Различаваше подробности по повърхността. Около Небесния асансьор имаше град. От основата на кулата започваха пет широки булеварда, минаваха четвърт от разстоянието до края на платото и завършваха с още пет градове. Пространството между населените центрове бе запълнено от гъсти джунгли, а най-външните райони до ръба бяха заети от добре очертани ниви и градини.

Последно друсане — кабината още веднъж рязко намали скоростта си и бавно се понесе надолу.

Оставаше по-малко от километър и на Алдин му се стори, че наблюдава купчина насекоми, които някой е раздразнил с пръчка. От западната страна на Небесния асансьор се простираше огромен площад, дълъг поне половин километър. Изведнъж вазбата изтръпна — осъзна, че целият площад е запълнен с люшкащи се тълпи хора и гаварнци. Бяха стотици хиляди и поне наглед се вкопчваха в стръвни схватки помежду си.

 

 

Вратата се отвори и всякакви разговори потънаха във връхлетялата плътна стена от оглушителен шум.

Още докато пътниците се опитваха да излязат, насреща им припряно се блъскаха ужасени хора, гаварнци и ксарни, повечето в разноцветните дрехи на петдесетина търговски къщи.

Самураите сключиха кръг около Алдин, опитваха се да разширят защитения периметър, а гръмогласните заповеди на Зердж просто се губеха в дивашката врява.

Алдин направо обезумя от страх. Дали в града бяха започнали безредици, дали Габлона или Азерматай не са уредили този смразяващ хаос?

Неочаквано нечий писък прониза гълчавата. Алдин се извъртя и остана вцепенен на мястото си. Гаварнски търговец рухна по лице точно до кръга от самураи, наобиколили новия си господар със саби в ръце. Някакъв мъж бе съборил търговеца и дясната му ръка бързо се движеше наляво-надясно по гърлото на жертвата.

Взрив от алени пръски. Гафът се надигна конвулсивно и рухна отново, заливайки всичко наоколо с поток от кръв.

Мъжът в синя мантия отскочи от трупа и размаха изцапания назъбен кинжал.

— Исма за Ал-Шига! — нададе вой убиецът, очите му искряха от лудешка радост.

— Зердж, недей!

Беше късно. Старият приятел на Алдин вече изскочи от защитния кръг. Хванал дългата сабя с две ръце, той я стовари в смъртоносна дъга. Отсечената глава подскочи във въздуха и се изтърколи в краката на Алдин.

Приветствен вик се изтръгна от гърлата на самураите и неколцина се струпаха да вдигнат бойния трофей. Зердж се върна на мястото си и се ухили доволно, срещнал възхитените погледи на воините около него.

А наплашените търговци продължаваха да се тъпчат в кабината. Неколцина обаче не пропуснаха да се хвърлят към изтървания от убития вързоп и с ножове в ръце се препираха разгорещено кой да отмъкне плячката.

— Да се махаме по-бързо! — изрева с всички сили Оиши и започна да разблъсква навалицата. Алдин и другите го последваха.

— Голяма грешка направихте! — подвикна им някой от тълпата.

Човек в развяваща се виненочервена туника на консорциума „Рий“ се мъчеше да си пробие път до тях. Най-после стигна до самураите и отметна качулката от главата си.

— Аз съм Еда, от „Рий“. Ксарнът ме нае да ви отведа до убежището — кресна той.

— Не му се доверявай! — изкрещя на свой ред Зердж и самураите пред Алдин вдигнаха сабите си, готови да ударят.

Мъжът отстъпи малко и вдигна ръце. После с отмерени бавни движения бръкна под гънките на дрехата си.

Оиши никак не хареса жеста му, произнесе отсечена заповед и самураят, застанал най-близо до дребничкия човек, замахна, но спря острието на сантиметър от гърлото му.

Еда сякаш не виждаше опасността, само кимна уважително, впечатлен от уменията на боеца. Внимателно измъкна ръката си изпод туниката и показа малък комуникационен екран.

— Вземете го! — нареди Алдин.

Първо му хрумна сам да пристъпи напред и да вземе екрана, но бе настръхнал целият. Тук всичко можеше да се окаже капан — бомба в устройството или отровно шипче отстрани.

Гледаше как самураят протегна лявата си ръка и рязко измъкна екрана от пръстите на търговеца. Чак тогава Алдин успя да си поеме дъх. Току-що за пръв път заповяда на друг да рискува живота си вместо него. Преживяването изобщо не му допадна. Каза си, че трудно ще свикне с тази необходимост.

Самураят отстъпи бавно и друг веднага зае мястото му пред пратеника. Воинът застана с поклон пред Алдин, който недоверчиво пое устройството. На екрана бе изписано личното кодово име на ксарна, под което някога правеше залозите си при вазбата.

— Пуснете го! — заповяда Алдин.

Оиши изгледа своя владетел. Твърде доверчив. Опасността от клопка не бе преминала. Самураите се озъртаха към предводителя си, който им кимна. Алдин не пропусна случката. Макар засега да го приемаха за свой господар, Оиши си оставаше техен командир.

Мъжът влезе в кръга и въздъхна с облекчение. Алдин изведнъж осъзна, че през последната минута бе съсредоточил вниманието си само върху него, а хаосът наоколо продължаваше. Стотици търговци и други жители на външните светове се блъскаха трескаво, а от изхода към площада налиташе дивият неспирен рев на битката.

Вазбата стрелна с поглед Оиши. Видя как очите на японеца шареха, поглъщайки всяка подробност, спираха се за миг на някого, после веднага се взираха в друг. Алдин попита Еда:

— А как да съм сигурен, че просто не си откраднал това?

— С нищо не мога да те уверя — кресна търговецът в отговор.

Вярно беше. Трябваше да му се доверят, освен ако искаха да разпънат лагер в преддверието на кулата през следващите четиридесет дни.

— Добре, накъде ще вървим?

Вазбата разбираше, че е принуден да вземе решение веднага. Разколебаеше ли се, самураите щяха да усетят. Длъжен беше да действа непреклонно дори и само за да заслужи уважението им.

— Според получените указания трябва да ви отведа до убежището. Това е укрепена къща на няколкостотин метра оттатък площада, в квартала на чуждите търговци.

— От другата страна ли?! — извика Алдин. — Че навън има истинско въстание!

— А, преувеличавате — усмихна се Еда. — Вярно, че търговците на зелен кехлибар се плашат до пощуряване, но е обикновен верски празник. Кореняците си го правят на всеки десет дни. Е, този стигна до грубости, имаше малко погромче за по-интересно.

— Верски празник ли? А на мен ми прилича на масови безредици.

— За местните е едно и също.

Търговецът огледа мъжете около Алдин.

— Видях и групите на другите двама. Май ще заложа пари на ония смахнати гафове със Сигма. Дори главите да им отрежеш, пак ще те връхлетят.

— Много благодаря! — кисело подвикна вазбата. — Между другото, накъде се запътиха моите противници?

Еда размаха пръст.

— А, не мога да ви кажа. Хайде сега да тръгваме към вашето убежище.

— А защо не почакаме тези типове да се укротят малко? — намеси се Зердж.

— Да стоим тук до тъмно? Ама вие всички ли сте побъркани? Тогава ще стане още по-лошо.

— Хъм, не ми липсва време — неприязнено подметна гаварнецът.

— Само че моето свършва — озъби се търговецът. — Дяволите ме взели, че се съгласих, но парите за този ден са колкото годишната ми заплата у дома. Искам да ви отведа до мястото и по-бързичко да се разкарам от тази планета на идиоти. Вие сте последната ми задача.

— Няма да мръдна, докато тия не престанат! — изрева Зердж.

И за всеобщо учудване шумът затихна изведнъж, сякаш тълпите на площада бяха чули желанието му и бързаха да се подчинят. Гаварнецът се усмихна смутено, все едно беше носител на мистична сила, който не би признал, че си е послужил с нея.

— Да вървим! — натърти Еда, разблъска вледенените от ужас търговци и пристъпи под червеникавите лъчи на тукашното слънце.

Алдин огледа спътниците си — чакаха неговата заповед. А водачът продължи, без да се озърне, и се скри зад ъгъла.

Можеха ли да не го последват?

Алдин пристъпи към изхода и щом зърнаха лъскавите остриета в ръцете на самураите, търговците незабавно им направиха път. Групата излезе на открито.

И зашеметени от гледката, застинаха на местата си. Намираха се върху платформа, обикаляща около основата на Небесния асансьор. А на площада пред тях се бяха натъпкали стотици хиляди и за миг вазбата се уплаши, че множеството го е забелязало и му готви специално посрещане.

Тълпите май се бяха разделили. Вдясно се виждаха хора в сини мантии, до тях стояха гафове в червено. Нататък имаше хора в бяло, зелено и оранжево. А около основата на кулата в плътни редици стояха онези в жълто. Широките булеварди разделяха цветовете, а жълтите бяха образували кръг около Седа.

„Тази игра ще бъде твърде кратка“, каза си Алдин. Не би се учудил, ако многохилядните тълпи се втурнеха да смажат него и придружителите му. Чудатата тишина продължаваше, но внезапно я проряза тържествуващ вопъл откъм белите наметала и десетина отрязани глави на гаварнци литнаха над булеварда.

Гърленото яростно ръмжене на гафовете в червено отекна над площада. Петдесетина от тях се втурнаха да пресекат делящата ги от белите празна ивица. За миг настъпи бъркотия, после нападателите си оттеглиха при своите, понесли гърчещо се тяло. След секунди главата на човека бе подхвърлена през булеварда и врявата започна с нова сила.

— Моментът е добър да се раздвижим и ние — подсказа Еда. — Доста се разгорещиха и може изобщо да не ни погледнат, докато минаваме. Само кажи на хората си да не изостават и да не отвръщат никому, каквото ще да стане. Вашият гаф вече ви навлече кръвното отмъщение на сектата Исма — онези в синьо. Не си съкращавайте живота още повече!

Преди Алдин да отговори, търговецът тръгна по стъпалата към пролуката между гафовете и хората в синьо. Самураите се движеха след него, без да нарушават защитния кръг от щръкнали навън остриета на саби.

Вазбата се огледа — площадката около кулата беше почти пуста, ако не се броят групичките алшиги, повечето в жълто, които се взираха в пришълците с нескрита ненавист. Бяха малцина и не се осмеляваха да предприемат нещо, но личеше, че биха се възползвали от всяка благоприятна възможност.

Един от мъжете със сини мантии се откъсна от своята групичка и затича към площада. Изчезна в плътните редици на своите.

— Май смята да осведоми приятелчетата си какво направих — обади се Зердж.

Кресна предизвикателно и размаха сабята си към останалите убийци в синьо, които предпазливо следваха групата. Отвърнаха му с жестове, чийто смисъл беше твърде ясен.

— Да, струва си да привлечеш вниманието им — промърмори Алдин. — Пък ти се тревожеше, че самураите щели да се набиват на очи тук.

Когато тръгнаха по булеварда, разделящ редиците на враждуващите, вазбата за миг помисли, че шумотевицата, прахът и вонята на стотици хиляди мръсни тела ще го довършат. Сякаш за да се увери, че има и друг, по-нормален живот, той се обърна и вдигна глава. Можеше да зяпа омагьосан с часове това чудо на Първобродниците.

Кулата се впиваше в мътночервеното небе — идеално права линия, която изтъняваше, докато в една точка се губеше от погледа.

Но отчаяното положение не му позволяваше да се разсейва. По лявата страна на булеварда хиляди гафове припяваха и скандираха, а сред тях се развяваха стотици червени флагове, извезани с вълнообразните писмена на алшигите.

Вдясно стояха хиляди хора, повечето със сини мантии, но се виждаха и малобройни купчинки от зелени и оранжеви.

— Тук е култът към Сутар, противопоставен на Исма, при които има и съюзници от сектите Бенгада и Кулн — закрещя Еда, като че някой можеше да разбере за какво говори.

Търговецът кривна по-наблизо до гафовете. По средата на празната ивица бяха проснати обезглавени трупове — повечето човешки, но имаше и гаварнци.

Изведнъж плътен отряд гафове с червени превръзки на главите изскочи от множеството и се втурна право към чужденците. Повечето размахваха назъбени кинжали, а ръцете на неколцина стискаха дървени дръжки, между които зловещо лъщеше телта на гароти. Японците настръхнаха в бойна стойка, вдигнали сабите за удар. В последната секунда нападателите претичаха край тях, едва отбелязвайки присъствието им, ако не се броят две-три гневни изръмжавания.

Хората в синьо закрещяха диво. Повечето се заблъскаха объркано в усилие да застанат по-далече от булеварда, но други, също с червени превръзки на челата, скочиха срещу враговете.

Десетки хора падаха, стъпкани от своите, а отрядът се гмурна в тълпата и изчезна от погледите на пришълците. След миг човешка глава се извиси над гъмжилото. Гаварнците от другата страна нададоха победен вой. Тълпата се люшкаше, сякаш беше живо същество в агония. Следващата запратена нагоре глава беше на гаварнец и хората се развикаха ликуващо. Купчинката гафове се появи ненадейно, а сините се пръскаха на всички страни, за да се махнат от пътя им. Двама от нападателите влачеха човеци, които се извиваха безпомощно в могъщите им ръце.

Сините редици напираха бясно след тях. Един от гафовете, явно ранен, бе застигнат и след малко главата му се стрелна в небето. Другите изобщо не се обърнаха, а влачеха припряно през булеварда своите пищящи от ужас пленници.

За миг Алдин се скова. Беше уверен, че ей сега малката им група ще бъде смазана в схватката.

Но гонитбата спря до въображаемата линия, разделяща булеварда. С весели викове десетината гаварнци завлякоха пленниците сред червените си редици. Всички се скупчиха около тях, миг по-късно две глави започнаха да се подмятат като топки.

През цялото време противниците се държаха, сякаш вазбата и спътниците му не съществуваха. Алдин се надяваше празненството да е погълнало изцяло вниманието им и махна на своите да догонят Еда. Затичаха след водача си, внимавайки да не се отдалечават от гафската страна на булеварда и да не настъпят кървавите останки от разкъсани трупове.

— Е, сега започва по-трудното — каза търговецът. — Трябва да минем през тая сган.

— Защо не ги заобиколим? — кресна Алдин, за да бъде чут.

— Много повече ще вървим. Повярвайте, по задните улички е по-зле, отколкото на площада. Не изоставайте!

Остро изсвирване прониза въздуха.

— Измяна! — извика Еда. — Стойте на място и не правете нищо!

Сред хората започна някакво трескаво оживление, а гафовете от другата страна изреваха радостно. Оранжевите се втурнаха като таран към булеварда, замахвайки срещу всеки, който не носеше техния цвят. В няколкото секунди на пробива си успяха да подметнат поне десетина глави. Запяха варварска победна песен и мигом се прехвърлиха при гафовете, които ги поздравиха оглушително.

— Майсторска измяна! — възкликна търговецът. — Да тръгваме, преди тълпата пак да се е скупчила.

Другите го последваха право в пролуката, образувана от бягството на няколкостотин оранжеви. Самураите от защитния кръг бяха на ръба на самообладанието си, готови да посекат всеки, който посегне.

Оиши претичваше из кръга и крещеше на хората си да запазят спокойствие. След няколко минути групата се изтръгна от гъмжилото и се втурна в тясна уличка, започваща от площада.

Еда спря за миг, като че имаше нужда да си поеме дъх.

— Какво правят тези, проклети да са? — извика Алдин и посочи продължаващото масово безумие.

— Казах ви вече — празник е. Провеждат го на всеки десет дни, когато по-близкият спътник на планетата е в новолуние. Шестте клана живеят отделно, всеки в своя град. При новолуние се събират на площада пред Седа, за да се молят пред кулата. Чакат знамение.

— Знамение ли?!

— Вярват, че някой ден кулата ще се отвори и за тях. Виждаш ли това?

Търговецът сочеше нагоре, където стърчеше площадка около триста метра над площада.

— Наричат го „съдното място“. Представители на всеки клан се качват дотам още с първия асансьор сутринта. Избраниците смятат, че са удостоени с висша чест. Стигат до контролните системи. Сервоботите от сигурността пресяват отпътуващите. Никой от алшигите няма документи, нито присадки с необходимите кодове, затова ги отделят настрана. Обикновено доста сервоботи не стават за нищо след проверката, но пък никой нормален човек не би се съгласил да върши тяхната работа.

— А после? — подкани го Алдин.

— Ами сервоботите извеждат нарушителите на площадката и ги хвърлят.

Сякаш да потвърди думите му, горе се появи дребничка фигурка в жълто. На площада настъпи тишина, после стотици хиляди гърла започнаха да викат в един глас:

— Ема! Ема!

— Ема ли? — обади се Оиши учудено.

— Така наричат тайния си учител. Нещо като месия, който ще ги освободи от заточението. Ако някой от техните се покаже на площадката и не бъде хвърлен, значи той е великият Ема. Онзи идиот сигурно се е промъкнал с последната кабина. Няма ли да се откажат някога тези изроди?

Фигурата в жълто изведнъж се наклони напред и привидно полетя, мантията плющеше от напора на въздуха. Тялото се заби с главата надолу в основата на кулата.

Тълпата изрева и врявата започна отново.

— На всеки десет дни е така! — закрещя Еда. — Разбира се, не се появява никакъв Ема и започва страхотията. Всеки клан вярва, че нечистите мисли и дела на останалите са причина скритият велик наставник да не им се яви най-после. Ония с червените превръзки са мукби, „избрани“. Имат право да режат глави. Правилата са много строги, иначе тези боклуци отдавна да са се изтребили взаимно. Всеки мукба е на голяма почит и само той се развихря по време на празника. Другите са дошли да позяпат и рискуват. Също като тичането по улиците пред дракони, което ония слабоумници деките толкова обичат… Я, май е по-добре да си плюем на петите — търговецът се извърна към площада.

От сините редици се отделяха хора, които се взираха настървено в пришълците.

— Щом сме излезли от площада, всеки може да ни прави каквото си поиска. Тия млади празноглавци май си търсят още развлечения. Да тръгваме!

— Неверници!

— Свинеядци!

— Безбожници!

Виковете на алшигите, които полека скъсяваха разстоянието, отекваха из уличката, затрупана с отпадъци. Обитателите на бордеите започнаха да надничат от горните етажи.

Твърде скоро отгоре вече падаха огризки, обелки, изплискваха се гърнета. Побеснелите японци се включиха в словесната престрелка.

Деца подскачаха по покривите, някои дори мятаха керемиди, други пък пикаеха върху пришълците.

— Не спирайте! — крещеше Еда. — Иначе ще ни пресрещнат. Почти стигнахме до квартала на чужденците.

Миг по-късно се чу страховито пращене. Един от самураите изстена и се свлече на земята, повален от точно запратен тежък камък. Децата се разпищяха весело и заиграха лудешки, а японците размахваха юмруци в безсилна ярост. Неколцина понесоха другаря си. Изпод шлема му се стичаше кръв. Оиши притича до него, наведе се и се върна веднага. Лицето му се бе сковало в студена маска на гнева.

Стъписаният Алдин разбра, че самураят е мъртъв — първата жертва сред хората, приели да му служат. Понечи да каже нещо на предводителя им, но размисли. Взря се в убития и вбесените му сподвижници. Изтръпна, щом се сети, че дори не бе научил името на този мъж.

— Почти стигнахме — развика се Еда, също поддал се на напрежението. — Просто ще свърнем наляво на следващия ъгъл!

Така и направиха, а в следващата секунда спряха, като че ги блъсна нещо.

Стена от петнайсетина мъже в синьо им преграждаше пътя. Алдин се надигна на пръсти, за да ги огледа над главите на своите телохранители. Най-високият в средата на редицата май беше същият, който видя смъртта на приятелчето си в преддверието на Небесния асансьор. Зад живата стена се виждаше укрепеният квартал на чужденците, но железните врати висяха унило на разбитите си панти, а над улицата се стелеше избледняващ облак дим.

Престореното хладнокръвие на Еда се пропука изведнъж.

— Гнусни фанатици! — развика се той. — Как ги мразя само! Някой от тия маниаци е подпалил къща в квартала!

— Стига си хленчил! — сряза го Оиши. — Помисли как да се измъкнем.

Предводителят на самураите изгледа преценяващо противниците. После се обърна — тълпата отзад набъбваше непрекъснато, а пороят от керемиди, вонящи боклуци и изпражнения не секваше.

Изплашеният търговец преглътна тежко и пристъпи напред.

— Готови сме да платим кръвна дан, за да измием позора. Носим главата му и ще ви я върнем.

Той показа с недвусмислен жест на японеца, на чийто пояс висеше главата, че трябва да се раздели с бойния трофей.

— Няма да стигне всичкият кехлибар в Дупката, за да се разплатите! — изрева високият.

— Времето не е добро да се пазарим — изнервено отвърна Еда и облиза пресъхналите си устни. — Мъртвият вече се е въздигнал в рая и сега е в прегръдките на вечните девственици. Радвайте се за него, а нас пуснете да минем. Кръвната дан ще ви бъде изпратена.

— Настояваме и да източим кръвта на някой от тези слуги!

— Не бива да стоим така! — извика Оиши. — Онези отзад се готвят да ни нападнат.

Алдин тъкмо се извърна да погледне и застаналият до него самурай го събори на земята с гръмък вопъл. Чу се тъп удар и мъжът се свлече в несвяст до вазбата, а наоколо се пръснаха парченца от керемида.

— Атака! — ревна Оиши и размаха сабята си към чакащите отпред противници.

Самураите скочиха като един, жадуващи да отмъстят на мъчителите си.

— Не! Спрете, мътните ви взели, спрете! — пищеше Еда, но никой не го чу.

Воините викаха от радост, втурнали се в битката. Смаяни от неочакваното нападение, сините се опитаха да отстъпят — техните къси кинжали и гароти бяха безполезни срещу страшните саби на японците.

Кръв опръска уличката, падаха посечени тела, стонове и писъци огласиха околността. В пристъп на ярост и Зердж размахваше сабята си, стиснал дръжката с две ръце. Алдин го следваше по петите. Групата се изтръгна от обръча, а повечето врагове останаха да лежат, където стояха преди малко. Малцината оцелели се разбягаха из съседните улички или хлътнаха във входовете на мизерните къщурки.

 

 

Щом влязоха през разбитата порта на укрепения квартал, всички се обърнаха да посрещнат новото нападение, което Оиши очакваше. Но всичко наоколо беше пусто. Чуваха се само стоновете на неколцина ранени убийци, изоставени от своите.

Тълпата се бе отдръпнала, но мълчанието й сякаш таеше още по-голяма заплаха.

— Какво направихте! — изръмжа Еда и се изпречи пред Алдин. — Те само искаха да се повеселят за ваша сметка…

— Това ли наричаш ти „веселба“?! Един от хората ми е мъртъв!

— Ами те така са свикнали да се забавляват! — изкрещя търговецът. — Искаха да видят колко струвате. Днес имат празник. И мукбите се бият за правото си да станат мъченици на вярата. Трябваше да има двубой между вашия тъп гаф и оня високия, за да сложите край на кръвното отмъщение. А вие нарушихте всички закони и сега всеки от сектата Исма — ония със сините мантии — ще ви убива, щом ви зърне.

— А ти защо не ни предупреди, вдън земя да потънеш дано? — викна му Оиши, застанал до господаря си.

— Защото не ви издържаха нервите и нямаше време! Я ги погледнете — никакви преговори повече. Ще ви изтребят.

— Мръсни кретени! — изведнъж изръмжа Алдин и се обърна към Оиши. — Ти постъпи както трябва — каза и стисна рамото му.

Предводителят на самураите изгледа отровно Еда, който си бе позволил да сгълчи господаря пред неговите служители, и въздъхна с облекчение. Решението му бе одобрено.

— Пострада ли още някой от нашите? — разтревожено попита вазбата.

Оиши се извъртя рязко. На земята бяха оставени убитият и удареният преди атаката. Веднага забеляза, че и Томоичи, един от най-младите, седи и трепери.

Предводителят коленичи до юношата, който се усмихна насила.

— Обикновена драскотина… — прошепна и показа дясната си ръка.

Кожата бе разпорена от китката почти до лакътя, но раната изглеждаше повърхностна. Оиши си каза, че момчето още не се е опомнило от битката и кимна със съчувствие. Първата рана, получена в бой, можеше да стресне дори най-големия храбрец.

— Томоичи, и ти вече си мъж — каза меко и тупна младока по гърба.

— Ранен ли има? — уплашено промърмори Еда и разблъска стоящите наоколо самураи, за да погледне.

— Нищо страшно, нужни са само няколко шева — успокои го Оиши.

— Сабя — кресна търговецът, — дайте ми сабя!

Обърканият самурай зяпна дребния мъж пред себе си, сякаш виждаше призрак. А Еда се хвърли диво към оставеното до Томоичи оръжие и го вдигна за удар.

— Изпружи си ръката напред! — извика с все сила. — Веднага!

Юношата се втренчи смаяно в него, а Оиши застана пред търговеца, също готов да замахне със сабята си.

— Ръката му! — крещеше Еда. — Отсечете я, докато не е станало късно!

Обърканият предводител се обърна към Томоичи, който трепереше все по-силно и внезапно се сгърчи на земята.

— Да, късно е — прошепна търговецът, пусна сабята и се извърна, но Оиши го сграбчи за рамото.

— За какво е късно?

— Ама вие и това ли не знаете? Тия гадове си мажат ножовете с отрова. Затова остриетата са назъбени. Потапят ножа в гъст разтвор, който застива между зъбците. Надявам се само вашето момче да е извадило късмет с някоя по-бърза отрова.

Предводителят се завъртя бавно на пети, очите му зееха от ужас. Томоичи се мяташе в конвулсии. Задавен вик се изтръгна от устните му, после тялото се отпусна с въздишка и замря.

— Бърза е била — тежко изрече Еда.

Японците се взираха като зашеметени в мъртвия си приятел. Мълчаливата досега тълпа в началото на улицата също разбра какво се случи и веднага се разкрещя:

— Свинско изчадие, ще гориш в ада!

Неколцина самураи забравиха всичко друго и понечиха да връхлетят сганта. Оиши мигновено им се изпречи.

— Не сега! — излая той. — Ще си разчистим сметките в подходящ момент. — Мъжете се поколебаха. — Вие сте самураи! Подчинявайте се на заповедите!

Резкият му тон им помогна да си възвърнат разсъдъка и групата тръгна след Еда по тясната криволичеща улица на квартала.

Димът постепенно скри отвратителното сборище зад тях, но виковете още измъчваха самураите, които трябваше да напрягат волята си докрай.

— Само да свием зад онзи ъгъл — каза Еда, — и приключвам с вас.

По улицата не се виждаха хора. Магазините приличаха на крепости под обсада. Нито една постройка нямаше обърнати към улицата прозорци, а само тесни процепи като бойници. Почти всички врати бяха от стомана с гъсто наредени по тях шипове, освен това бяха защитени от еркери, откъдето лесно можеше да се изсипе врящо масло върху нежеланите посетители.

Щом завиха, димът стана още по-гъст.

— Имам твърде неприятно предчувствие — прошепна Зердж.

Алдин се постара да не издаде собствените си опасения и само кимна, но най-лошите му очаквания се сбъднаха само след миг.

— Е, това е — ледено изрече Еда, сочейки източника на дима. — Изпълних задълженията си договора.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — пристъпи към него вазбата.

Посочената от водача къща бе цялата в буйни пламъци, които изригваха от бойниците. Съседите бяха наизлезли, но само за да поливат с вода собствените си застрашени от пожара домове.

В този момент покривът рухна с гръмовен тътен и пръсна към небето безброй искри.

— Това е… тоест било е вашето убежище. Аз си свърших работата.

— А кой направи тази гадост, по дяволите? — изрева Зердж и също пристъпи към търговеца, който само вдигна рамене.

— Може би съперниците ви. Нали слязоха преди вас? Пък и ви казах, че ще си имате проблеми, след като заклахте оня от сините. Може другите да са научили къде трябва да отседнете и са ви подготвили тази мила изненада.

— А сега какво да правим?

Гласът на водача натежа от презрение.

— Аз нямам повече задължения към вас. Оправяйте се сами. Достатьчно затруднихте измъкването ми оттук, защото сините може би си мислят, че съм с вас.

Алдин вече усещаше напиращата паника. Досега си представяше, че ще се барикадират за два-три дни в укрепената къща, за да обмислят стратегията си.

— А не можем ли да платим за услугите ти? — предложи припряно. — Ще ти дадем колкото поискаш.

— Колкото и да предложиш, няма да стигне — равнодушно отвърна търговецът. — Ти вече вониш на мърша. Достатьчно живях тук и вече познавам кой е мъртвец, ако ще още да диша.

— Виж какво, там горе — вазбата посочи в небето, — имам богатство, каква ли не недвижимост. Кажи цената си! — примоли се накрая. — Искам да ни помогнеш само още един стандартен ден.

Еда се вторачи пренебрежително в него.

— Освен парите от ксарна имам и цяла торба зелен кехлибар. А твоето богатство не означава нищо — щом те убият, ще бъде конфискувано от коховете. Ти също вече си нищо, Алдин Ларайс.

Той се изсмя дрезгаво и се обърна, но острието на Оиши спря на сантиметър от гръкляна му. Самураят безмълвно чакаше какво ще заповяда Алдин.

— Пусни го… — отвратено махна с ръка вазбата.

Еда се засмя пак.

— Мъдро постъпи. Дори да оцелееш в играта, ксарнът ще ти търси сметка.

— Разкарай се! — отсече Алдин. — И кажи на ксарна да ме целуне по гъза.

— О, сигурно би го направил с голямо удоволствие — прихна търговецът. — И един безплатен съвет към тебе, мъртвецо. Побързайте да си намерите подслон за през нощта, защото алшигите обожават нощния лов. Освен това ще ти кажа, че двамата ти противници са съвсем наблизо — друг квартал за чужденци няма в цялата Дупка. Пожелавам ви интересна игра!

Помаха им присмехулно за сбогом и изчезна в пушеците.

— Весело копеленце! — процеди Зердж през зъби.

— Ами има на какво да се радва. Скоро ще се махне оттук. — Алдин огледа съкрушено догарящите останки от „убежището“. — Готов съм да изслушам внимателно всяко предложение — добави тихо.