Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (17)

15

— Сигурен ли си в тази информация? — попита Блеки, стъписана от чутото.

— Самият Зола ми каза. Другите кохове хленчат в паника. Както изглежда, има пакет от цели два милиона билета, предвиждащи смъртта на Алдин и Габлона в последния ден, а той започва само след шест стандартни часа.

— Два милиона — замаяно прошепна младата жена. — И всички са купени още в първия ден от откриването на тотализатора?

— Позна.

— При тогавашното съотношение на залозите печалбите ще се измерват с трилиони… „Галактическата хазартна компания“ ще бъде направо изсмукана.

— По-лошо е, отколкото си мислиш — тихо каза Курст. — В учредителния договор не е предвидена ограничена отговорност. Ако компанията не може да изплати дълговете си, всички акционери ще се простят с цялото си имущество. С други думи — по-голямата част от корпоративните активи в Облака минават в ръцете на късметлиите.

— Кой държи билетите?

— „Алма“.

Само допреди няколко дни Курст дори не бе чувал за този консорциум, а вече почти не можеше да мисли за друго. За всички, освен коховете, Надзорниците бяха неясна полулегенда-полуистина. Не би се тревожил, ако краят на играта означава само прехвърляне на пари от един консорциум в друг. Но щом мълвата плъзна, всички пазари из Облака се разтресоха. Какво ще стане, щом Надзорниците завладеят почти всичко в други ден?

— О, не вярвам коховете да допуснат това — усъмни се Блеки.

— Вярно е, Зола и някои от съмишлениците му обсъждат открит бунт. Нямало да преведат парите и си въобразяват, че ще запазят властта си.

— Но ако се вярва на преданията, онези Надзорници се невероятно могъщи.

Курст вдигна рамене.

— Ако желаят да съхранят цивилизацията, едва ли имат богат избор. Трудно ми е да си представя как Надзорниците започват да унищожават светове, само за да си приберат печалбите от тотализатора.

— Да се надяваме… Друго научи ли?

— Имат още някакъв план. Подслушах разговор на Зола с друг кох. Колкото по-зле вървят нещата за тях, толкова по-небрежни стават в сигурността. Зола имал свой агент долу и твърди, че все още можел да уреди Сигма да ликвидира Алдин и Габлона.

— Глупости! Сигма е мъртъв, а неговите гафове се присъединиха към Алдин.

— Но ако именно някой от тях убие двамата играчи, успехът ще бъде приписан на Сигма.

Блеки прехапа устни и извика на екрана последните данни от борсата.

Търговията вървеше доста мудно през последните пет дни. Цената на опциите за някои билети стигна почти до очакваните от тях печалби — пет милиона катара за комбинация, струвала един катар в първия ден. Всички билети, според които местните жители убиват Алдин и Габлона, отдавна изчезнаха от пазара. Който успя да се докопа до тях, сега се бе вкопчил във възможността да се сдобие с нечувано богатство.

— Няма почти нищо от комбинациите, за които говориш — каза накрая тя.

— Вземи каквото има — отсече Курст. — Досега Зола винаги се оказваше прав. Последният ход ще бъде негов.

— Но искат за тях по 53 хиляди на билет при пълна опция до края на играта.

— Купи ги до последния — настоя той.

— Помисли още малко — помоли Блеки. — Та ние спечелихме няколкостотин милиона! Да задържим каквото имаме и да се измъкнем от пазара, преди да е рухнал.

— Значи ще имаме поне шест-седем хиляди опции — бързо пресметна Курст. — Ако информацията се окаже надеждна, ще спечелим към трийсетина милиарда. Не виждаш ли, че можем да станем истински кохове!

Тя не можеше да повярва, че се е променил толкова. Допреди месец беше от типичните професори, точно каквито ги осмиват във вицовете, и не вдигаше глава от игрите с въображаеми числа. А сега настръхваше като борсова акула, щом надушеше поредния голям удар.

— Имам лоши предчувствия — тихо каза Блеки.

— Направи го! — кресна истерично Курст. — Послушай ме и ще бъдем толкова богати, колкото не сме и сънували.

Жената поседя още малко загледана в него, после кимна безмълвно и тръгна към залата на борсата. След броени минути опциите на билетите, в които Сигма убиваше и двамата си противници, стигнаха до 60 хиляди катара и продължиха нагоре.

 

 

Оиши седеше сам и промиваше раните си в кротко бълбукащата вода на едно поточе. Поляната край него бе изпъстрена с цветя, напомнящи му орхидеи, но широки колкото човешки ръст. Омайващият аромат го подсещаше за цъфтенето на вишните в родината му. Заревото на залеза играеше по небето, сякаш попиваше алените цветове и рисуваше с тях по облаците.

Но той не виждаше красотата в тази вечер. Самотен и потънал в мислите си, самураят почистваше всяка рана. Накрая стана и се върна на брега. Вдяна конец в иглата, дадена му от друг японец, и започна да зашива дългия разрез от кинжал на рамото си.

Не забелязваше болката. Отдавна се бе научил да потиска неприятните усещания, като мисли за нещо друго. Но терзанията му бяха много по-мъчителни от убожданията на иглата.

Той не оправда доверието на своя господар.

Стоеше с готов за стрелба лък и гледаше как Алдин отива право в капана. Още с първото изпращяване на съчка изпъна тетивата докрай и се прицели в сърцето на гафа с червена мантия.

Нападението беше стъписващо и постигна пълен успех.

В един миг на пътеката бяха само двамата човеци и гаварнецът. В следващия петдесетина жълти направо погълнаха Алдин и Габлона. На Оиши му се стори, че въпреки уверенията на Мари, Наргла трябва да ги е предал. И се погрижи повелителят на клана Сутар да не спечели от подлостта си.

С вик пусна стрелата, захвърли лъка и поведе всичките си воини в атака с отчаяната надежда, че все още не е късно.

Но едва не полудя от ярост, защото се натъкна на плътна стена фанатици от Уарди, които изглеждаха решени да постигнат само едно — да загинат, но останалите да избягат с пленниците.

Оиши тръсна глава и съсредоточено довърши шевовете. Върза възел и прехапа конеца.

Когато ножът разпра кожата и мускулите на рамото му, той сметна, че вече е мъртъв. Отровата щеше да го повали скоро. И се разбесня в последните си мигове, крещеше и сечеше жълтите, сабята му отприщваше гейзери от кръв.

Но враговете не отстъпиха. Паднеше ли някой, друг изскачаше напред да го замести. И през цялото време виждаше над главите на убийците скупчените мъже, отнасящи Алдин и Габлона в мрака.

С пронизителен вик довърши последния уарди на пътеката. Кръвта от отрязаната ръка на врага го заслепи за миг, но той изрита пищящия убиец настрани и остави на хората си да го довършат.

Щом стигна до Наргла, спря.

Още чуваше вляво от себе си прашенето на смачканите храсти, където жълтите препускаха безогледно, и изрева на оцелелите си воини да ги догонят. Не тръгна с тях, защото очакваше отровата да го сломи всеки миг — дивата атака му бе донесла още пет-шест рани.

Чуваше шум и отдясно. Червените излизаха от скривалището и напираха да спасят повелителя си.

„Е, още мога да навредя на враговете“, усмихна се мрачно самураят, щом умът му се освободи от заслепяващия гняв.

Сграбчи най-близкия труп на уарди и го просна върху Наргла. Опря пета в гръдния кош на гаварнеца, издърпа стрелата от тялото му и заби в раната кинжала на убиеца с жълта мантия. Поне остави на грамадните бойци от сектата Сутар достатъчно поводи за подозрения. Извъртя се и нахълта в шубрака, тъкмо когато първите гафове изскочиха на пътеката.

Оиши пак си наложи спокойствие. Трябваше да огледа и все още кървящата дупка на бедрото си. Започна да забожда и изважда равномерно иглата. Чудно, дори не бе забелязал тази рана, докато не се отказаха от преследването почти под стените на града.

И май на всяка стъпка пред тях се изпречваха жълти. С лекота съсичаха всеки убиец от сектата Уарди, но така все повече изоставаха от Алдин. Не чуваха нищо. Накрая излязоха на разчистената ивица около градските стени на погубения град. Портата беше затворена. Оиши се поблазни да даде воля на отчаянието си и да заповяда атака, но Мари впи пръсти в ръката му.

— Той вече е в града — прошепна, задавена от сълзите си. — Само ще прахосаме живота си напразно, без да сторим нищо за него.

Премалял от умора и мъка, японецът се съгласи и групата се върна в гората. Настаниха се край ручейчето.

Почти всички бяха ранени. Четирима самураи и петима гафове загинаха. Оиши сметна за подигравка на съдбата, че отново останаха точно четиридесет и седем воина, ако броеше Мари и Тиа. Скоро разбра, че никой от враговете не си бе послужил с отровно острие. Сигурно от страх, че може случайно да наранят Алдин и Габлона. Едва сега осъзна колко настървен е бил Улсак да сграбчи нарочените за жертвоприношението. Без отровата убийците бяха твърде неравностойни противници, свикнали всяка драскотина да върши същата работа, както и удар в сърцето.

Щом свърши с раните, Оиши стана и се протегна. Тъмночервеното слънце на този безумен свят потъваше зад хоризонта — много по-бързо, отколкото японецът бе свикнал.

Огледа брега на ручея. Неколцина от съратниците му се занимаваха със същото като него. Други чистеха оръжието си или се бяха проснали да спят от изтощение.

Бе разположил часови около временния бивак, но усетът му подсказваше, че не е необходимо. Обръчът около града престана да се свива, защото жертвите бяха заловени. Само допреди ден всички воини си мислеха, че ще се сражават, и то славно, преди да срещнат смъртта. А ето че сега си почиваха край тихо шумящата вода и знаеха, че утре играта ще свърши. Тиа вече им обеща богатства и владения. Доколкото я разбраха, смяташе да ги издигне до ранг на даймио за вярната им служба на нейния вуйчо.

Кървавият диск изчезна. Седемдесет и деветият ден от играта свърши. Оиши въздъхна, щом се сети, че на другия ден по същото време могат да напуснат Дупката, ако пожелаят.

А Алдин ще е вече мъртъв.

Японецът стегна набедрената си превръзка и вдигна оръфаните останки от самурайските си одежди, които носеше още на служба при рода на Асано. По ръкавите засъхваха поредните кафеникави петна. Взря се отблизо в коприната. По нея още имаше следи и от екзекуцията на Кира. Колко ли далече беше онзи привичен свят? Оиши вдигна очи към небето. Спомни си нощта, когато Алдин го изведе на покрива на кръчмата и му показа мъничката спирала, сякаш събрана от искрици. Каза му, че там е бил неговият дом.

Вдиша през зъби и затърси с поглед яркото петънце. Къде ли е сега Асано, другият му господар? Японецът вече не се съмняваше, че не е попаднал в обиталището на духове. Тук също живееха хора и други същества от плът и кръв. И както в неговата Япония, нямаше предел за коварството и безчестието в сърцата на хората. Само Алдин не беше такъв. Толкова му напомняше за Асано с благия си смях и желанието да се отнася почтено към околните. „И за него тук всичко е чуждо“, каза си тъжно самураят. „Честта вече нямаше място дори в моя свят. Какво донесе тя на господаря Асано, освен унижения, позор и гибел?“

Облече изцапаното кимоно и се наведе да вземе двете оръжия, оставени внимателно в тревата. Затъкна ги в пояса си и се усмихна, щом усети допира на ножниците. Остриетата бяха живи — негови спътници по пътя на самурая, сътворени от великия майстор Мацумаси, изковал ги с любов, вложил в тях своето чувство за чест и правдивост.

Някой се прокашля вежливо зад гърба му. Веднага различи присъщата за Такаши деликатност — винаги постъпваше така, когато искаше да обсъди нещо с брат си, но се колебаеше дали да прекъсне размишленията му. Обърна се и видя в очите му същата мъка. Загубата на единствения син бе разкъсала душата на воина, но и той щеше да потиска страданието си, докато всичко свърши.

„Докато всичко свърши…“ Зердж ги бе излъгал. Алдин реши да им признае това един ден. Дори да оцелееха в битките, не биха успели да се завърнат в своето време. Япония бе останала хиляди години назад в миналото и някакви странни творения бяха умрели вместо ронините. Но тази мисъл не го тревожеше в момента.

— Разговарях с кох Тиа — бавно изрече Такаши.

Оиши се озърна. Другите самураи се бяха събрали около тях, басаките също влязоха в кръга.

— Слушам те — тихо подкани предводителят.

— Тя се зарече, че ще бъдем въздигнати до даймио в нейните владения, ще можем да наречем цяла планета своя. Не ни обвинява за пленяването на Алдин и твърди, че е безсмислено да продължаваме усилията за спасяването му.

Оиши само кимна. Забеляза, че Тиа и Зердж също не са много далече. Младата жена му се усмихна печално.

— Същото каза и на мен. — Такаши мълчеше. — Разбирам те, но защо реши, че е нужно отново да чуя това? — Защото макар предложението да е благородно, принуден съм да откажа най-почтително.

— И какви са намеренията ти?

Оиши се взираше в своя брат, който макар и по-възрастен, го признаваше за свой предводител.

— Ще умра с моя господар Алдин — непреклонно промълви Такаши.

— Но ти знаеш, че е невъзможно дори да го доближим.

— Това не ме разколебава. Аз се заклех да го браня, но се провалих. Поне ще загина със сабя в ръка и в другия свят господарят Алдин ще ме посрещне, застанал до господаря Асано. Двамата ще знаят, че съм умрял както подобава на самурай, съхранил честта си.

Оиши не позволи на сълзите си да се стекат по бузите му. Вглеждаше се поред във воините и всеки кимаше решително. Гафовете не се поддадоха на навика си да крещят грубиянски. Само вдигнаха високо брадвите, за да изразят волята си.

Тиа ги зяпаше с изумление, но след миг изопна рамене и също кимна. Мари застана до нея.

— Значи няма да умра сам — прошепна предводителят. — Не бих поискал това от вас. Но нека се знае, че четиридесет и седемте ронина отново са като един в битката. И макар нашият господар да не види славния ни край, ще научи, че не сме го изоставили.

Всички си отдъхнаха като след изкачването на недостъпен връх. Никой не показа страх. Предпочетоха да се насладят на последните мигове сред приятели. Неколцина от японците и басаките започнаха шеговит спор кой се е проявил най-добре в миналите сражения и кой ще повали най-много врагове утре. Потупваха гальовно оръжията си.

Тиа дойде при Оиши, протегна нерешително ръка и стисна пръстите му.

— Защо?…

— Защото съм самурай — отвърна той, сякаш не беше нужно да обяснява повече, но се запъна и добави: — Ти не бива да идваш с нас.

— Ограничен патриархален тип! — сопна се тя, но усмивката й издаде, че не му се сърди.

— Какви бяха тези думи?

— Няма значение. Кога ще тръгнем?

— Прецених, че най-добре е да започнем посред нощ. Ще се промъкнем в града и ще опитаме да стигнем колкото се може по-близо до твърдината на онзи Улсак. Успеем ли да проникнем и там, ще спасим Алдин.

— Но нито за секунда не си повярвал в успеха, нали? — прошепна тя.

Японецът разбра, че е безсмислено да я заблуждава.

— Веднъж си позволиха небрежност и ни оставиха да избягаме. Предводител като Улсак не повтаря грешките си. Вероятно е поставил хиляди стражи. Поне ще се опитаме… и ще умрем верни на самурайската чест.

Оиши седна на тревата до ручея и Тиа се отпусна на колене до него, без да пуска ръката му. Другите са разпръснаха — някои искаха да подремнат, други говореха със старите си приятели или пък с новите, намерени сред грамадните, покрити с козина гаварнци. Такаши и още неколцина предпочетоха да наблюдават мълчаливо трепкащите отражения на звездите във водата, за да се простят на спокойствие с живота.

— Разкажи ми за вашите светове — тихо помоли Оиши. — И как стигнахме дотук.

— Ох, откъде ли да започна? — засмя се Тиа.

— Изборът е твой.

Тя въздъхна и се премести по-наблизо, устните й почти докосваха неговите.

— Първо ще ти обясня как бяхте пренесени през времето и пространството. После ще ти разкажа и историята на човечеството, започнала някога на мястото, наречено Земята. — Тя се взря в очите му усмихната. — Има легенда, която се разказва на десет хиляди планети — зашепна сериозно. — Минали са три хилядолетия, но още се помни историята на четиридесет и седемте ронина, решили да умрат за своя господар, макар той да бил отдавна мъртъв…

Звездите бавно пъплеха по предопределения си път, големият Магеланов облак осветяваше величаво небето като безкрайна сребърна ивица.

 

 

— Дано пукнеш пръв! — отпаднало промълви Габлона и изгледа злобно прикования към отсрещната стена Алдин.

— Много мило. Като знам какво са ни подготвили, ще бъда доволен пожеланието ти да се сбъдне.

Вратата изскърца и влезе Улсак, мрачно ухилен до уши. Втренчи се тържествуващо в жертвите си.

— Принуден съм да отбележа, че гостоприемството ти не го бива за разлика от предишния път — рязко каза вазбата.

Остана доволен от предизвикателството. Предъвкваше думите часове наред. Така беше по-добре, отколкото да се подмазва на мръсника, канещ се да го погуби.

— А, да, не съм ви осигурил разкош. — Погледът на висшия ула се плъзна по килията. — Сред малкото оцелели постройки се оказа и подземната ми тъмница.

— Какво удобно съвпадение!…

— Да, чиста случайност — изкикоти се Улсак, решил да се включи в словесното надиграване. — Но пък личните ми покои изгоряха въпреки всички усилия. Вятърът носеше предостатъчно жарава.

— Тъжно, наистина — подхвана Алдин, за да се разсее поне за малко.

— Затова избрах тъмницата. Ще имате здрав покрив над главите си до сутринта.

— А колко остава до зазоряване? — изхленчи Габлона.

— О, нима нощта се точи бавно за тебе? Моята разсеяност ме прави коравосърдечен. Сега е средата на нощта. Но за да не гадаеш напразно, ще заповядам някой от стражите да влиза всеки четвърт час, за да знаеш колко време ти остава. Забавлявайте се, приятели мои! — разсмя се Улсак и излезе.

След малко Корбин надигна глава и впи поглед в Алдин.

— Дано се мъчиш повече от мен!…

 

 

— И тогава Алдин се сбогува с Александър, назован още Великия…

Оиши вдигна ръка и нежно докосна лицето й.

— Мисля, че е време да започваме.

Тя млъкна виновно, после се усмихна.

— Щеше ми се тази нощ да продължи безкрайно.

— Но нали желанието ти ще се изпълни съвсем скоро? — напомни Оиши. — И ще можеш да ми разказваш още, колкото ти се иска.

Преди да осъзнае какво прави, наклони се към нея и срещна устните й. Тя се притисна в него. През цялото време не бе пуснала ръката му.

Самураят се отдръпна и единствената им целувка свърши. Двамата се кискаха като хлапета, прегърнали се за пръв път в тъмно ъгълче.

Оиши се изправи и Тиа усети, че до нея стои отново предводителят на своите съратници. Не понечи да задържи повече ръката му.

— Време е — сдържано изрече японецът и всички наоколо се раздвижиха.

Отърсваха се от спомените, безметежното съзерцание или последните самохвалства пред онези, които разбираха какво се опитва да скрие красноречивият воин.

— Какъв е планът? — изпъчи се Ура начело на басаките.

— План ли? — Оиши поклати глава. — Нима наистина ми задаваш този въпрос? Ще намерим изронена дупка в стената и ще влезем в града.

— А за катакомбите помисли ли? — обади се Мари.

— Чудо е, че се измъкнахме оттам — със съжаление промълви самураят. — Можем да се лутаме дни наред.

Мнозина потвърдиха опасенията му.

— Да вървим тогава! — изрече Оиши и вдигна сабята си към небето.

— Браво! Сериозно ви казвам — браво и пак браво! — подвикна глас от непрогледния мрак. — Ах, защо нямам под ръка някой художник от школата на социалните реалисти, за да ви нарисува. Бих нарекъл картината „Походът на четиридесет и седемте ронина“. Абсолютно въплъщение на героизма!

Всички се обърнаха с оръжие в ръка.

— Кой си ти? — рязко извика предводителят.

— По-тихо, добри ми човече. Ще ни чуят.

Постепенно очите им различиха прегърбен, съсухрен силует. Старият мъж се опираше на висока тояга.

— Какво искаш, старче, мътните те отнесли? — озъби се Мари.

— Само малко да си побъбрим като приятели.

— Но без мръсни номера, дърто, че ей сега ти рязвам главата! — гърлено изръмжа Ура.

— Ех, вие — гафовете, винаги сте си били кръвожадни.

— Познавам този глас — остро се намеси Тиа и припряно доближи странния човек. — Божичко, ще се пръсна! — изкикоти се тя. — Ярославе!

— Същият — ухили се старецът, метна тоягата настрана и затанцува на място. След малко се укроти. — Да знаете, разигравах онази сган няколко седмици. Вярно, накрая ми оставиха няколко резки по гърба, но поне не ме нанизаха като пиле на шиш. Ето каква е ползата да си познавач на антропологията. Бях техния луд шаман и поглъщаха жадно всяка моя думичка, също като ксарни помията си!

— Значи го познаваш?

Оиши застана до Тиа.

— Ах, вие двамата! — Ярослав размаха пръст като заядлива леля. — Погледах ви малко отстрани. Наистина трогателно!

— И на тия години си оставаш пръч! — захапа го жената, докато го прегръщаше. — Защо си ни зяпал?

— Всъщност исках да се освободя от съмненията си спрямо тебе. Щом дочух, че са хванали Алдин, рекох си — хайде да намеря тези храбри бойци, преди да направят нещо безразсъдно и да се погубят. Подготвил съм един малък трик. Имаше някакъв нищожен шанс да го пробутам и самичък, но с ваша помощ надеждата е несравнимо по-голяма. Имам нюх на детектив — знаех си, че ще ви намеря близо до портата, през която вкараха Алдин.

— А знаеш ли къде са го затворили? — грейна Оиши.

— Че откъде да знам?

Японецът въздъхна и му обърна гръб.

— Тогава не ни пречи да изпълним последния си дълг.

— Я почакай! — Ярослав го заобиколи и пак застана насреща. — Всичко е готово да се пръсне по шевовете. Вашите хитрости срещу другите кланове успяха. Всички настървени младоци са зажаднели за кръвта на жълтите и техните ули едва ги сдържат.

— Това вече с нищо няма да ни помогне.

— О, ти не знаеш как побесняха червените. Разправят, че Улсак пожертвал техния повелител в стремежа си да залови Алдин. Дори когато намериха един от вашите, преоблечен като уарди, приписаха това на коварството на Улсак. — Оиши се усмихна. — Аха! Знаех си, че имаш пръст в тази работа. Дори онзи маниак не би убил някой от равните му. Лошо е за послушанието на простолюдието господарите да се изтребват помежду си. Но сега стискат зъби само заради обещанието на Улсак.

— Говориш за възможността да напуснат Дупката ли? — пожела да се увери Тиа.

— Ти как разбра?! — ахна старецът.

— С помощта на малко дедуктивна логика. Габлона се опитал да сключи сделка, за да си опази кожата, Надзорниците го надхитрили и петдесет кораба са готови да се скачат един подир друг със станцията на върха на Седа. Ти защо не ми каза, преди да слезеш тук?

— Момиче, има хляб в тебе! — тържествено обяви ученият. — Съжалявам, че не можех да бъда откровен, но все още се съмнявах. Нали казват, че кръвта била по-гъста от водата, а Алдин ти е вуйчо само по брак. — Вторачи се в нея изпитателно. — Както виждам, сбъркал съм. Да оставим това засега. Все още можем да забъркаме хубава каша.

— Искаш да насъскаме клановете един срещу друг? — скептично попита Мари.

— И това обмислих. Би ни улеснило, но имаме много по-важна задача. Смятам да срутя всичко върху главите на тази сган, но вие ще трябва да ми помогнете. Щом съмне, портите ще бъдат отворени и всички алшиги от останалите пет секти ще се стекат на площада, почти изтощили търпението си. Ще бъдат повече от милион! Една искра ще стигне, за да избухнат. Е, ако Улсак изпълни обещанието си, ще му простят. Но ако се провали…

Гласът на Ярослав затихна, вече не го свърташе на едно място. Оиши обаче се двоумеше.

— Искахме да умрем в името на господаря си — натърти безстрастно.

— А, като започне суматохата, най-вероятно точно това ще ви сполети — успокои го мрачно старецът.

— Какво си намислил? — грубо се намеси Ура. — Хайде, казвай по-бързо!

— Първо, връщаме се в катакомбите.

— Какво?! — възкликна Оиши. — Да пълзим из онази смрад, докато господарят ни умира на площада? Никога!

— Доверете ми се — възбудено настоя ученият. — По пътя ще се опитам да ви обясня всичко. Сигурен съм, че с ваша помощ ще се промъкнем покрай стражата, поставена от Улсак.

Самураят погледна Тиа. Само тя можеше да реши дали да послушат този непознат, който наглед не беше на себе си.

— Той и Зердж са най-близките приятели на Алдин — кротко го увери тя. — Ярославе, аз ще дойда с тебе.

Оиши впи поглед в очите на стареца. Виждаше само вълнение и молба.

— Така да бъде — изрече решително. — Дано идеята ти си струва.

— О, ще се убедиш сам — ухили се Ярослав. — Ще бъде най-страхотният трясък в историята на разумните раси. Да вървим!

Групата скоро се скри в нощта.