Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (15)

13

Повикан от Оиши, Алдин застана до прозореца.

Кошмарно видение… Пламъци осветяваха нощното небе от хоризонт до хоризонт. Оттук добре се виждаше огромният площад. Потоци бягащи чужденци изпълваха улиците, които се вливаха в него. Малкото спасени вещи бяха струпани на колички и каруци. Нещастници залитаха под тежестта на вързопи.

Пожарите, започнали в късния следобед от квартала на чужденците, обхванаха бързо дори улиците на жълтите. Но местните жители сякаш се радваха на опустошението. Вазбата дори забеляза някои от тях да мятат факли в отворени прозорци.

Ревът на стихията като че изпълваше въздуха с дух на безумие и хаос. Понякога отекваше тътен от рухнали големи къщи. А сред всичко това едва се чуваха писъците на ужасените търговци.

Бъркотията беше страшна. Някои бегълци по принуда събираха смелост и се втурваха да прекосят площада, подгонени от настъпващия по улиците огън. Щом стигнеха до редиците на жълтите, спираха, фанатиците ги наобикаляха и след няколко минути пропускаха повечето чужденци. Други съсичаха на място или отвеждаха някъде.

Случваше се търговците и охраната им да обезумеят. Опитваха се да пробият със сила. Нито един не стигна до Небесния асансьор, само броят на пръснатите трупове растеше.

— Отделят всекиго, когото подозират като един от нас — отбеляза японецът.

— Не съм си и представял подобна зверщина — прошепна Алдин, после изсъска: — Габлона, я ела да погледнеш!

Избута свирепо дебелака към прозореца.

Корбин не продумваше. Бледото му лице постепенно се изопваше от уплаха. Още не можеше да се опомни след пленяването си и бягството от преследващите ги алшиги.

Вазбата бе намислил да се спасят сред дивата пустош на платото, но всички пролуки бяха затворени старателно. Едва не изпаднаха в безизходица, когато голям отряд жълти ги подгони. Някой веднага наду рог и отвсякъде сякаш се отприщиха потоци от убийци.

Мари ги поведе в лудешкия бяг — прескачаха огради, газеха по купчини гниещи отпадъци, криеха се в изоставени постройки, докато се отърват от преследвачите. Това струваше живота на още двама самураи. Без Алдин да знае, бяха останали да забавят поне малко жълтите.

Вместо да се устреми към покрайнините, Мари предпочете да се насочи към центъра на града. Правилно се досети, че така ще обърка алшигите. Засега групата се отърва. Намериха явно изоставен голям склад до площада и се промъкнаха вътре. Сега чакаха и се опитваха да разберат какво става.

— Ти си виновен за всичко — дрезгаво промълви Габлона. — Ако се беше примирил със съдбата си, това никога нямаше да се случи.

— Но и ти щеше да пукнеш! — озъби се вазбата.

И все пак думите на коха го засегнаха. Стотици невинни измираха на площада, а жълтите май се бяха настървили да унищожат града си от край до край.

Мари като че усети колко потресен беше от упрека и дойде при него.

— Доколкото схванах нещо, има и още неизвестни за нас причини. Дори идиоти като алшигите няма да рушат собствения си дом, ако не са намислили някоя дяволия. Можеха спокойно да ни издирват и без да беснеят. Тъпо е — все едно бунтовници да подпалят къщите и магазините си, защото несправедливо са лишени от правата си. Когато всичко свърши, никой търговец няма да се върне тук. Значи и доставките на метали ще спрат отведнъж. Това свърталище ще стане никому ненужно. Почти съм готова да повярвам, че алшигите погребват досегашния си живот, защото вече могат да си го позволят.

— По дяволите, нали слязох в Дупката, за да ви кажа точно това! — намеси се доближилата ги Тиа.

— Не те разбирам — промърмори Алдин.

Толкова увлечени бяха в бягството, че не му остана време да я попита защо бе рискувала да дойде в тази гигантска лудница.

— Спомни си, че все още съм временният кох на рода Габлона.

Корбин се обърна рязко и сякаш опита да я повали с поглед.

— И що да видя един ден — пред очите ми беше докладът, че петдесет големи пътнически кораба на моя скъпоценен бивш любим са дадени под наем от името на наша транспортна фирма.

— Това ли ти е свръхважното сведение? — сопна се Корбин. — Аз вече споменах за сделката.

— Да, ама ми се стори твърде любопитно, че в договора не е посочен крайният пункт, където трябва да пристигнат.

Габлона предпочете да млъкне.

— И какво общо има договорът с това? — ядно попита Алдин, посочил площада и пожарищата.

— Оказа се, че корабите са в орбита около звездата на системата Гарн. Затова дойдох. Мислех си, че единственият начин да попреча е да сляза и уредя примирие между вас. Защото ако оцелеете и двамата, ще провалите кроежите на Надзорниците. Няма да спечелят нищо и най-вероятно ще зарежат алшигите да се оправят както могат. Е, не потръгна точно според плана ми, но все пак успях.

— Каква е тази система Гарн? — учуди се Мари.

— Безполезна пустош. Съседна звезда на тукашното светило. С подпространствен скок се стига само за час. Там няма нищо — никакви ресурси, колонии, станции… само обгорени скали, кръжащи около една умираща звезда. Открихме ги съвсем случайно. Един изследователски кораб се намирал в системата, когато те завършили скока си. Помислете само — петдесет кораба, наемът за които е няколко милиона дневно, се въртят в някаква си звездна пустош.

— И изглежда, че чакат да приберат някого — бавно изрече вазбата.

— По-точно — нещо да се случи тук — добави племенницата му.

Жестокостта и размахът на замисъла стъписваха.

— Защо не каза на коховете?

— Опитах се, но Букха дори не пожела да ме изслуша. А другите глупаци бяха затънали в игричките си. И без това нямаше да ми повярват, защото веднага биха си въобразили, че търся някаква лична изгода.

— Алшигите унищожават всичко, защото не им е нужно — изумен промълви Алдин. — Скоро ще се махнат оттук, с корабите на Габлона. В името на небесата — искат да се изтръгнат от Дупката и са си намерили съучастник!

Корбин започна да се отдалечава предпазливо от стоящите до прозореца.

— Аз нямам нищо общо! — изписука тъничко.

Вазбата скочи към него, сграбчи дрехата му и го раздруса.

— Защо ли не те хвърля през прозореца! Ако жълтите не те заколят, търговците ще те стъпчат с огромно удоволствие!

— Аз не участвам в това! — изврещя дебелакът. — Надзорниците поискаха да наемат корабите и аз се съгласих.

— Ето къде бил ключът към загадката. Древна тактика — разрушаването на собствения им свят. Ти си се канил да ги подкупиш с кораби, за да запазиш жалкия си животец. И алшигите през цялото време са се готвели да напуснат Дупката, да разпространят култа си в цялата галактика в служба на техния безчовечен, вечно гладен за смърт бог.

— Честна дума! — викна Габлона. — Не съм им дал аз корабите! Само им обещах малко съвременни оръжия.

— Неприятно ми е да го защитавам — прекъсна ги Тиа, — но по изключение той казва истината. Корабите са платени с парите на консорциума „Алма“, а за капак щяха да натопят Корбин накрая като виновник за всичко.

— Така е, така е! — задъха се дебелакът и я погледна с признателност. — Искали са да ме натопят.

— Млъкнете всички! — нареди Оиши.

Алдин се извърна към самурая, който клечеше под перваза на прозореца. Пусна Корбин, сякаш не искаше повече да си мърси ръцете, и припълзя до японеца.

— Вашата разправия привлече нежелано внимание — прошепна Оиши.

Вазбата припълзя предпазливо и се надигна да надникне през тесния прозорец. Точно под него стояха неколцина жълти и сякаш се взираха в очите му. Той се дръпна като опарен.

— Да му се не види, надявах се поне тук да бъдем за малко в безопасност. Я да се махаме!

— Но къде ще отидем? — попита Тиа.

— Това е склад за храни — обади се Мари. — Вече го огледах. В подземието има врата, която сигурно води към катакомбите под града.

Затичаха към стълбата, но още преди да слязат на долния етаж, някой започна да блъска по входната врата.

— Да вървим — заповяда Оиши и останалите, които се криеха долу, веднага тръгнаха с тях.

Тропането спря. Изведнъж се разнесе гръмовен трясък и вратата се огъна. Оиши, Сейджи и Ура изостанаха и пуснаха останалите да прибягат край тях. При втория удар една от пантите се откъсна. Всички други от групата вече бяха в мазето.

— Отстъпете!

Двамата бойци с предводителя не пожелаха да се дръпнат. Този път вратата изтрещя и се блъсна в стената. Шестимата алшиги от другата й страна пуснаха тежката греда, с която си послужиха вместо таран, и се втурнаха към къщата.

Оиши се хвърли насреща им. Сабята му изсъска в дъга и отнесе главата на първия уарди. В същата секунда японецът замахна диагонално нагоре и разсече втория от хълбока до рамото. Ура повали с тежката си брадва третия нападател, който се сниши и опита да мине в гръб на Оиши.

После тримата бойци отскочиха от вратата, сякаш подканяха оцелелите убийци да нахълтат, но онези се поколебаха. Единият изграчи нещо, завъртя се на пети и побягна по улицата.

— Страхливец! — изкрещя Сейджи и се втурна към останалите.

— Недей… — започна предводителят, но увлечен в яростта си, младежът изобщо не го чу.

Нанесе лъжлив удар и пристъпи встрани. Първият уарди отскочи да го заобиколи, а вторият нападна направо. Сейджи удари отгоре надолу, завъртя сабята и, подражавайки на Оиши, мигновено замахна косо нагоре. Разпори противника по същия начин. Викна тържествуващо и в същата секунда втория убиец се завъртя ловко и заби ножа си в гърба му. Обезумелият Оиши прескочи падащото тяло на своя племенник и с един замах повали врага.

— Ето ги!

Уплашени търговци се бяха скупчили в края на улицата. Пищяха и сочеха. А избягалият уарди вече беше на площада и викаше единоверците си.

Зрението на предводителя се замъгли от сълзите на безпомощна ярост. Почти не усети как Ура го сграбчи за рамото и го задърпа към входа на склада.

— Видяха ни! — изрева гаварнецът.

— Но Сейджи!…

— Остави го, мъртъв е!

Басакът го повлече по коридора и стълбата към мазето. Алдин и няколко самураи бяха забелязали отсъствието на тримата и идваха да проверят какво става. Ура им кресна да се връщат и избута Оиши към тях.

— Къде е Сейджи? — попита Такаши.

— Загина — едва изрече брат му. — Вината е моя, трябваше да го спра навреме.

Поразен от новината, по-големият брат се вцепени на стъпалата, после нададе страшен вой и понечи да се хвърли към изхода. Алдин успя да го хване с две ръце.

— Късно е, приятелю, твоят син е мъртъв! Остани с мен!

Мъката разкриви лицето на самурая, разкъсваше се между дълга към своя господар и сина си, чийто труп бе проснат пред вратата.

— Трябва да живееш заради мен! — извика вазбата.

Забравил собствените си терзания, Оиши прегърна брат си и се взря отблизо в очите му.

— Сейджи вече не е в този свят, но ние още имаме за какво да живеем — прошепна му твърдо.

Треперещият Такаши кимна и всички отново се спуснаха в мрака на подземието. Щом слезе от последното стъпало, Алдин се задави и закри носа и устата си с ръкав.

Попаднаха в дълга, дълбока пещера, спускаща се все надолу. Мари беше права. Тук наистина се съхраняваше храна… От единия край до другия бяха наредени „вонящи трупове“. Стотици сандъци, приличащи на ковчези, покриваха пода и във всеки имаше гъба в различен етап на разложението. Покрай една от стените бяха наредени още стотици от гнусните деликатеси на алшигите, изправени като талпи. Смрадта беше непоносима. Оказа се прекалено силна дори за повечето гафове. Повръщаха заедно със самураите.

Имаше само една лампа, но светлината стигна Алдин да забележи, че никой няма намерение да продължи напред. Изсумтя ядосано и отиде при Мари.

— Какво ви става? Защо се мотаем тук?

— Ами защото проклетата врата е заключена! — сопна се жената.

— Заключена? Какво приказваш?! Как така е заключена?

— Я сега ме гледай в устата и си прочисти ушите — процеди тя през зъби. — Казах ти, че вратата е заключена. Катакомбите са от другата й страна. Мнозина търговци си заключват мазетата, за да не ги оберат.

— Значи си ни вкарала в капан?

— Знаех си, че не бива да й се доверяваме. — Резкият глас на Хасан бе натежал от подигравка.

На вазбата му се прииска да го цапардоса, но нямаха време за глупости.

— Не можем ли да я разбием?

— С какво? Ще мятаме „вонящи трупове“ по нея ли?

— Че какво се чудите? — сърдито се обади Тиа. — Да я взривим с бомбите!

— А, в някое шоу ще е страхотен епизод, ама в живота не става така — възрази Зердж. — Това пред нас е дебел стоманен лист. Значи от тази страна трябва да поставим нещо, което да спре взривната вълна и да я насочи обратно към вратата. Иначе ще отнесе нас.

— Тогава да излизаме! — провикна се Алдин.

Струваше му се, че стените и таванът го притискат и ей сега ще го смачкат. А над тях трополяха множество крака.

— Претърсват склада — прошепна неговият приятел.

— Ами значи ще се измъкнем с малко клане — невъзмутимо каза Ура и потупа окървавеното острие на брадвата си.

— Просто ще ни смачкат, като ни налетят стотици наведнъж — каза Алдин с изтънял от отчаяние глас. — А излезем ли на улицата, дори търговците ще ни нападнат заради нещастията, които им причинихме.

— Значи е време за смъртните ни песни — промълви един басак почти мечтателно.

— Да бе — подметна Тиа, — ама след ден-два ще заприличаме на тези гадости наоколо.

— Браво, подсети ме! — ревна Алдин.

 

 

— Май скоро ще видим края — изрече ксарнът, впил поглед в големия екран, заемащ почти цялата отсрещна стена.

На половината се виждаха сигналите от присадените следящи устройства. Алдин, Корбин и останалите с тях се бяха скупчили на едно място. Другата половина показваше увеличено изображение от камерите на кулата. Стотици жълти нахлуваха в склада.

— Не бива да се разчува! — писна Вол. — Не забравяйте за нормалния пазар. Акциите и без това са доста обезценени. Още щом плъзнаха слуховете за бъркотията с Александър, паднаха с 22 процента. Само някой да заподозре, че Надзорниците се канят да ни вземат всичко и ще настъпи хаос.

— Като гледам екрана, това едва ли ще има значение след две-три минути — възрази друг кох. — Съвсем законно ще ни приберат корпорациите, а ние още не сме си върнали каквото ни се полага!

Неколцина от събраните в залата бяха пред припадък. Този път Зола седеше сам в единия край на дългата маса, а около Букха имаше гъмжило.

— Букха е виновен за всичко! — престраши се ниският кох.

Обвинението му наглед беше толкова лишено от логика, че всички млъкнаха изведнъж и наостриха уши.

— Нали сам си призна — продължи заядливо Зола, — че е подозирал за мръсния номер още към тридесетия ден на играта. Защо нищо не ни каза тогава? Можехме да се отървем от акциите си или… или…

— Или да предизвикате нужния ви резултат — натърти злобно ксарнът.

— Точно така!

Другите също промърмориха съгласието си. Зола се ухили самодоволно.

— Бяха само подозрения — студено отвърна Букха. — А в такова напрегнато положение и една непредпазливо изтървана дума стигаше да започне паника.

— Та ние сме бизнесмени! — обиди се Вол. — Щяхме да подходим съвсем делово към затруднението.

— Именно — щяхте да изпаднете в слабоумие от страх! — сряза го гаварнецът.

— Вече е късно — прекъсна ги Зола. — Остават три и половина стандартни денонощия, тоест седем игрови дни. Ти спомена преди, че съществуват още някакви възможности. Какви са те?

— Както ти призна, остават към петдесет милиона билети, според които Сигма умира на петнадесетия ден от играта, а местните погубват Алдин и Габлона през последните седем дни.

— Проклети да са и Алдин, и Габлона! — изръмжа ксарнът с такъв леден гняв, че седящите наоколо побързаха да се отдръпнат. — Цял ден имаха да се докопат един друг, а нищо не правят. Ако това се бе случило, залозите на Надзорниците нямаше да струват пукнат катар и щяхме да се отървем от проблема.

— А какво ги възпря? — учуди се един кох от гаварнците.

Всички виждаха ясно, че двамата оцелели досега играчи са на една ръка разстояние. Бърз удар с ножа и отвратителният план на Надзорниците ще се сгромоляса безславно!

— Хайде бе, Алдине, заколи го! — съскаше Зола. — Защо онези надменни гадове да ни отнемат всичко?

— Някакви други възможности? — обърна се ксарнът към Букха.

— Само една — бавно изрече гаварнецът. — Друг, а не местните идиоти, да убие Алдин или Габлона. Надзорниците почти нямат билети с такива комбинации.

— И печалбата ще си остане за нас! — истерично се провикна Зола. — Каква е най-изгодната комбинация?

— Единият убива другия или ги довършват басаките на Сигма, защото ударът пак ще бъде приписан на него според правилата, нищо че е мъртъв.

— Имаме ли някакъв шанс да уредим това? — делово попита ксарнът.

— Само че ще нарушим правилата… — усмихна се невинно дребничкият кох.

— Между другото — обади се Вол, който оглеждаше съсредоточено присъстващите, — къде е Тиа?

— А, замина. Имала да урежда някои дреболии — отвърна Букха.

 

 

— Това е нетърпимо — прошепна най-старшият и първо погледна двамата пред себе си, после екрана.

— На това предопределение вече не можем да повлияем — кротко се обади Лоза.

— Предопределение, към което ние насочихме събитията. Поклонниците на Ал-Шига изтребват стотици невинни.

— Невинни ли? Не бих ги нарекъл така — позволи си да възрази Лоза. — Та те са от търговското съсловие. По самата си същност са кръвопийци, иначе не биха спечелили нищо от занятието си. А щом те печелят, някой друг губи. Така грабеха жителите на Дупката, които сега изливат събраната си ярост върху тях. Всъщност отмъщават на търговците за онова, което според тях са им причинили всички други от Облака. Нека се опитаме да разберем причините за насилието с надеждата, че ще помогнем на алшигите да вникнат по-дълбоко в душите си.

— Засега им помагаме в съвсем друга насока.

— Само възстановяваме равновесието. Първо, обитателите на галактиката сами разрушават икономиката си с този тотализатор. Скоро ще контролираме тези процеси, но без да нарушаваме собствените им правила. Второ, култът Ал-Шига ще се изтръгне на свобода. Такава могъща сила ще се развихри за години напред из Облака, причинявайки само хаос. Позволяваме на естествените процеси да се разгърнат напълно. По-добре беше да постъпим така с появата на трите раси в галактиката, вместо да се намесваме, за да прекратим войните им.

Настъпи мълчание. Тогавашните действия на Надзорниците още предизвикваха спорове помежду им. В прастари времена Първобродниците им възложиха да съхраняват Облака до незнайния миг, когато истинските владетели се завърнат. Не бяха допускали, че ще нахълтат безбройни орди низши разумни същества.

И си послужиха със заплаха, която нямаха силата да изпълнят. Но хитростта им успя — войните в Магелановия облак спряха. Така Надзорниците изпълняваха задачата си.

Единственият нагледен урок, който дадоха на първобитните цивилизации, беше достатъчен. Хората, гаварнците и ксарните още не се и осмеляваха да заподозрат колко крехка е властта на Надзорниците над тях. Защото освободената стихия, погубила няколко свята, бе унищожила и устройството. То бе принадлежало на Първобродниците, а Надзорниците дори не знаеха откъде да започнат, за да направят друго.

— Нека не обсъждаме тогавашното ми решение — промълви най-старшият. — То поне заблуди низшите същества за мащаба на могъществото ни. Но ти си дръзнал да търсиш друг път.

— И го намерих — много по-твърдо каза Лоза. — Скоро ще владеем икономическата им система. Но ако се бях ограничил само с това, може би щяха да въстанат срещу нас. А поклонниците на Ал-Шига са другата необходима съставка. В деня, когато бъде обявен краят на играта и се разчуе, че притежаваме почти цялото богатство на Облака, фанатиците от Дупката ще напуснат своята планета-затвор.

— За да сеят хаос — напомни най-старшият.

— И да провалят целия ни бизнес — извряка Вуш с нескрита уплаха. — Ще ни лишат от невероятни печалби!

Другите двама се взряха в него снизходително.

— Приятелю, вече виждам, че тези натрапници са покварили и тебе! — укори го най-старшият.

Вуш предпочете да не говори повече, но ги гледаше с унило упорство.

— Не се стремим самоцелно да завладеем икономиката им — напомни Лоза, — а да поемем управлението на тази безбройна сган. Не ги ли притиснем здраво, коховете бързо ще се обединят срещу нас, а при безмилостен сблъсък с трите раси нямаше шанс да се съхраним. Не забравяйте, че ние сме стотици, а те — десетки милиарди.

— Е, каква точно роля си определил на фанатиците? — попита най-старшият.

— Ще ги изведем от Дупката. Коховете са се погрижили само за автоматични предпазни системи, защото никой не иска да се заеме с тази опасна работа. Лесно ще се справим с изключването им. Дотогава петдесетте кораба, за които вече споменах, ще пристигнат от близката звездна система. Принадлежат на Габлона и ще представим всичко така, сякаш той е подкупил алшигите, за да спаси живота си. Всеки кораб побира по двадесет хиляди пътници. Така първата вълна на удара ще се понесе из галактиката. Веднага ще се стовари върху планетата, която е икономическият нервен център на целия Облак и където в момента са се събрали всички кохове. Другите от Дупката ще последват авангарда, ще плъзнат като епидемия от свят на свят. А нашият контрол върху икономиката ще парализира галактиката. Просто ще обявим, че всичко, което притежаваме; не може да се използва за насилие. След пет-шест години Облакът ще затъне в анархия. И коховете ще бъдат сочени като виновници за бедствието.

— Но не могат ли поклонниците на Ал-Шига да се превърнат в заплаха и за нас? Ти самият си се срещал с тях. Нима няма да ни посочат с пръст и да обяснят на всички останали какво сме сторили?

— Свързах се само с един от тях. Никой друг не знае доколко сме замесени. Да, би било истинско нещастие, ако корабът му претърпи злополука и той млъкне завинаги. Щом изчезне техният обединител, останалите ще се разпръснат като плява по вятъра. Ще им липсва насока и постепенно ще се изчерпят като сила. Ако се появи и издигне друг обединител измежду тях, нищо не пречи да се погрижим и за него.

— Говориш за убийство — презрително напомни най-старшият.

— Вие го казвате, а и времената се менят — позволи си да възрази Лоза.

Гледаше реещия се пред него най-старши. Беше твърде древен, спомените му се простираха в далечни ери отпреди нахлуването на варварите в Магелановия облак. И ограниченията, които продължаваше да налага, бяха остарели. В този сблъсък другите ще се убедят, че най-старшият не е направил необходимото, не е искал да заложи чистотата на пътя си в името на висшето благо — опазването на галактиката. Повече няма да го подкрепят и ще потърсят някой друг. Лоза беше убеден кой ще е избраникът им.

— И въпреки всичко намесата ни е прекалена.

— Когато алшигите прахосат енергията си в насилие, световете на натрапниците вече ще бъдат откъснати един от друг и върнати към първобитно състояние. Малцината оцелели варвари ще бъдат приковани към своите планети и ще можем да ги напътстваме, значи ще изпълним волята на Първобродниците.

— А ако планът ти се провали? — без следа от чувство попита най-старшият.

— Вие все още ще заемате високото си положение, а аз… — Лоза се засмя невъзмутимо, — …ще се предам в ръцете ви, за да изтърпя наказанието си. Сам направих всичко. Успехът също ще бъде мой. Не се съмнявам, че стане ли обратното, вие ще побързате да ме обвините.

Най-старшият го гледаше с неприязън. Лоза бе направлявал играта си прекалено добре. Засега нямаше какво да се направи. Опиташе ли се да спре всичко, участието на Надзорниците не би се съхранило в тайна и варварите щяха да се обединят срещу тях.

— Ами моите печалби? — измънка Вуш.

Двамата дори не се озърнаха, когато той се понесе плавно към изхода, оплаквайки наближаващата съсипия за толкова забавната игра на икономика, която бе открил.

— Не знам дали да ти благодаря или да те проклинам — накрая изрече най-старшият.

— Ако това, което виждаме на екрана, се сбъдне — тихо отвърна Лоза, — алшигите ще ги хванат скоро и ще имате предостатъчно причини да ми благодарите.

 

 

— Сигурно са минали оттук и отново са заключили вратата — подвикна задъхано един от жълтите.

— Не биха могли — прошепна Улсак. — Мисля, че са още тук.

Погледът му шареше из пещерата с „вонящи трупове“. Жертвите бяха наблизо…

Пак се вторачи в стоманената врата. За разбиването на здравите ключалки беше нужно твърде много време. Значи жалките отрепки са имали ключ.

Завъртя се бавно и огледа пещерата. В ума му тъкмо се зароди някаква идея, но откъм края на коридора отекна вик:

— Повелителю, някой от нашите подпали склада. Да се измъкваме, преди да е станало късно!

— Проклети да са всички! — изрева висшият ула.

Буйствата и палежите започваха да разяждат дисциплината дори сред неговите последователи. Някои вече не мислеха какво правят, само размахваха факлите където им скимне.

— Има ли друг вход? — попита разярен.

— Сигурно и от съседния склад може да се слезе в катакомбите, които започват след вратата.

— Да вървим тогава. Прати отряд да претърси задните улички, защото може да са се измъкнали оттам. И намерете онзи, който подпали сградата. Искам го вързан на предната врата, нека бъде за урок на другите.

 

Нещо зашава в ъгъла.

Алдин хълцаше и се задавяше, докато опитваше да избута настрани гнусната гъба, под която лежеше досега. Но ръката му проникна направо в „корема“ и непоносимите газове се разнесоха с влажно свистене, а лепкавият кафяво-зелен сок плисна точно в лицето му.

Той изпъшка и издърпа ръцете си. Само не сега, повтаряше си, докато задържаше напъните за повръщане. Този път хвана растението към края и главата остана в ръцете му. Ритна освирепял, гъбата пльосна на пода и накрая вазбата се изправи.

Странното фосфоресциращо сияние на растенията придаваше на пещерата призрачен вид. А отгоре вече бушуваха пламъци. Убийците в жълто бяха подпалили склада.

Сърцето на Алдин още блъскаше бясно от ужас. Решиха да се скрият от отчаяние, но преди това загубиха няколко скъпоценни минути в препирни. Басаките настояваха да нападнат и самураите не възразяваха, защото също искаха да умрат под небето и на чист въздух. Все пак вазбата успя да ги убеди и пропълзяха под „вонящите трупове“, после ги събраха на купчина над себе си.

— Махнаха се — каза полугласно.

И му се стори, че наоколо се надигат мъртъвци, после падаха на пода, откривайки изцапаните хора и гаварнци.

Всички започнаха да кашлят, кихат и хълцат. Най-после отново се събраха насред пещерата. Алдин кимна с уважение на Ура, който през цялото време не се отдели от Хасан. Неумолимата хватка на гиганта не би позволила на коварния убиец да навреди с каквото и да било. Алдин още си мислеше дали не може да използва някак този опасен човек, но не правеше грешката да му се довери нито за миг.

Само Габлона изглеждаше съвсем спокоен. Разсеяно дъвчеше парченце от гъба. Имаше и нещо по-неприятно — веднага пролича, че е пиян. Бе изгълтал ферментиралия сок от поне един „вонящ труп“.

— Сега май сме по-зле от преди — изфъфли той.

Размаха пръст игриво към тавана. Шумът на пожара ставаше все по-силен.

— Складът ще рухне направо на главите ни — уплашено извика Тиа.

Вазбата огледа групата. Самураите и басаките му се видяха доста недоволни. Всъщност едва сдържаха гнева си.

— Не беше ли по-достойно да умрем в битка? — изръмжа Ура. — А сега огънят ще ни опече като пилци.

— Какво ще правим? — писна Тиа.

Без да каже дума, Оиши измъкна сабята си от ножницата и се запъти към стълбата, но преди да направи и три крачки, пламтяща греда се стовари пред него. Когато японецът се обърна, очите му бяха зейнали. Върна се при Алдин.

— Аз няма да чакам смъртта си в огъня — прошепна в ухото на господаря си. — Твърде страшна смърт. Виждал съм хора така да си отиват от света. — Вазбата се втренчи в очите му. — Нека аз ви сторя тази добрина. Ще помогна и на Тиа, и на Мари. Някой от хората ми ще се погрижи за дебелака. Моля ви за тази чест. Няма да усетите никаква болка.

Алдин толкова пъти се размина на косъм със смъртта през последните дни, че почти свикна с опасностите. Но не можеше да овладее треперенето на ръцете си. Чак сега започна да разбира докрай храбростта на самураите, които по своя воля се бяха изправили срещу смъртта и заради него, и заради мъртвия си господар преди три хиляди години.

— Поне ако ни убиеш ти, ще съсипем тотализатора — опита да се ухили.

„Ама че подигравка на съдбата“, каза си и се извърна. В това безумие на надхитряне и предателства, последната проява на вярност и съчувствие щеше да провали плановете на могъщите кохове. Но веднага поклати глава. Каквото и да стане, Зола почти сигурно ще прибере стотици милиарди.

Пак застана с лице към Оиши, усмихна се измъчено и кимна, без да проговори.

— Дай ми още миг — прошепна след кратко колебание.

— Не ни остава много време — предупреди го предводителят на самураите.

Сякаш да потвърди думите му, огънят горе се разфуча неудържимо. В далечния край на пещерата таванът се огъна и хлътна сред рояк искри. Оттам напираха вълни непоносима жега, започна да прониква и дим.

Вазбата отиде при двете жени, сгушили се до стената.

— Оиши предложи да ни отърве от мъките — каза им тихичко, обгръщайки раменете им.

Тиа опря лице на ръката му и заплака. А Мари се усмихна бледо.

— По дяволите, Ларайс, разчитах поне веднъж да те вкарам в леглото си.

Привлече го към себе си за целувка, после се дръпна и избърса сълзите от бузите си.

— Хайде, време е.

Алдин отново кимна на Оиши, който чакаше с вдигната сабя. Хвана жените за ръце и тримата коленичиха с лица към стената.

— Басаките не се дават без бой! — оглушително извика Ура и с яростен вой стовари брадвата си по стоманата, обрекла всички на смърт.

Отстъпи и замахна отново. А Алдин се напрегна. Нещо звънна лекичко на пода близо до него. Погледна разсеяно, сякаш сънуваше.

На пода имаше ключ.

— Чакай! — диво изпищя вазбата.

Скочи, като че ужасът го тласна с могъща ръка. Застаналият над Тиа Оиши вече бе замахнал. Острието спря на два пръста от шията на младата жена.

— Ето го този гаден ключ!!!

Ръцете му се тресяха като от гърч, когато сграбчи късчето метал и се надигна. Непохватно се довлече до вратата и пъхна ключа в прореза. Спря да диша и го завъртя.

Ключалката щракна и вратата се открехна. Вазбата се разкикоти истерично и посочи напречника над вратата.

— Там си е бил през цялото време! Падна, щом Ура стовари брадвата.

— Добре де, стига сме се размотавали! — развика се главатарят на басаките, но се огледа победоносно, сякаш бе открил пътя към спасението след дълъг размисъл.

Отвори вратата докрай, а Алдин замръзна, очаквайки най-лошото. Нали Улсак заповяда на хората си да влязат в катакомбите откъм съседната сграда? Е, сега поне наистина можеха да загинат славно.

Но отвъд вратата имаше само мрак и тишина. И същото бледо сияние на още „вонящи трупове“.

С радостни вопли гафовете се втурнаха напред, самураите ги последваха веднага.

Оиши стоеше до Алдин. Изостанаха за миг и се спогледаха. Нямаха нужда от думи.